Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (1)

Историческа бележка

През 1152 година великите франкски господари все още удържали окупацията на Светите земи (Палестина) вече в продължение на над петдесет години, след като предводителите на Първия кръстоносен поход нахлули през портите на Йерусалим и превзели Свещения град. По това време Йерусалим вече бил превърнат в аванпост на Запада. Великите лордове избрали крал — Балдуин III — и се заели с разпределението на сферите на влияние в Светите земи, а всеки барон се борел за власт, присвоявайки градове и пристанища. Влиянието на Ордена на тамплиерите, основан от Юг дьо Пайен десетилетие след превземането на Йерусалим, също нараснало. Орденът вече представлявал международна организация, подпомагана от именити личности, благославяна от папството и превърната в професионална войска на Запада. Тамплиерите разполагали със своя главна квартира в Йерусалим и укрепвали мощта си, като превземали или издигали замъци и крепости из Светите земи. Орденът бил зает и с разрастването и разгръщането си в Европа, било то във Франция, в Англия, Германия или Испания. Тамплиерите въплъщавали идеала за западния рицар — паладина, който предоставял меча си в служба на светата майка църквата в името на Христа.

Освен всичко останало тамплиерите придобили и несметни богатства, а съвкупността от състоятелност, власт и положение им осигурила възможност да заговорничат и да преговарят със силните на деня в стремежите си към по-нататъшно разрастване и укрепване. Твърди се, че Юг дьо Пайен посетил Англия и съзрял възможностите за бъдещия напредък на Ордена в страната. До 1150 година главната квартира на тамплиерите на Острова била разположена в Лондон, а орденът притежавал имения из цялото кралство. Разрастването му означавало освен това, че идващите един след друг велики магистри ставали нетърпеливи за нови попълнения, а поради това Орденът привличал не само идеалисти и романтици, но и хора, които имали какво да крият.

И всичко това било факт най-вече в Англия. Нашествието на норманите през 1066 година формирало военен елит, алчен за земя и богатство. Норманското влияние се разпростирало и стигнало до границите на Уелс и Шотландия, и непрестанните действия на норманските военачалници налагали кралят на Англия да бъде силен воин и владетел. Уилям Завоевателя и двамата му синове — Уилям Руфъс и Хенри I — доказали вещината си в това отношение. Когато Хенри умрял, без да остави мъжки наследник (синът му Уилям се удавил по време на трагичния сблъсък на „Белия кораб“ с подводна скала), английската корона станала обект на ожесточена борба между Матилда, дъщеря на Хенри, и нейния братовчед Стивън от Блоа. В Англия избухнала толкова жестока и ужасна гражданска война, та хората говорели, че по това време Господ и светците потънали в сън. Противниците набирали от чужбина най-свирепите наемници, а от английските графства — рицари, жадни за плячка и безмилостни в преследването й. Войната, която се проточила между 1135 и 1154 година, станала още по-ожесточена и свирепа, когато синът на Матилда — Хенри Фицемпрес^[1] — подел делото на майка си, решен да получи короната и да не се примирява с нищо друго. Враговете продължавали с машинациите, макар тайно да съзнавали, че край на войната и траен мир можел да настъпи единствено, ако някой бъде напълно разгромен…

Цитатите в началото на всяка от главите в Част първа са от хрониката „История на деяния, извършени в отвъдморските земи“ на Гийом от Тир^[2]. Цитатите в Част втора са от хрониката „Делата на Стивън“^[3]. Бележката на автора в края на книгата представя точния контекст на много от описаните в този роман събития.