Пол Дохърти
Убийствата на Граала (8) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава шеста

Върнахме се обратно в Ричмънд с баржа и заварихме двореца, обхванат от смут. Кралят и кардиналът се готвеха да отпътуват и дворът беше пълен с товарни коне, шамбелани и дворцови слуги. Носачите се блъскаха из стълбите и галериите, натоварени с пакети и торби. Огромни карети на четири колела, всяка с по шест коня, чакаха в редица пред главните порти. Тлъстият Хенри преместваше мебелите и вещите си, за да се отдаде на забавления на ново място. Кралският флаг на Англия вече не се вееше на пилона — знак, че Хенри и Уолси са заминали малко по-рано, но доктор Агрипа стоеше и ни чакаше в стаята ни.

— Беше ли плодотворно посещението ви в града?

— Беше интересно — отвърна господарят ми.

Агрипа, досущ приличен на дребен паяк в черните си дрехи, се приближи до Бенджамин и му подаде малък свитък и две натъпкани кесии.

— Вашият чичо ви желае безопасно пътуване. Среброто ще улесни пътуването ви, а тук, както обикновено, са писмата ви за вашето назначение.

Свалих дисагите от куката на стената и ги разтворих на леглото.

— Ами вие, уважаеми докторе? — попитах аз. — Ще си останете в Лондон на сигурно, така ли?

Агрипа се приближи към мен и почти допря лице до моето. Усетих странния му мирис и вперих поглед в ясните му, леденостудени очи.

— Ще ми се да дойда и аз, Роджър — тихо рече той. — Ще ми се и да умра, но още не е ударил часът ми.

Бенджамин наблюдаваше и двама ни учуден.

— Тогава за какво е всичко това? — попитах, без да се поддавам на сплашването. — Какви ги говорите за смъртта? Агрипа, и капка приятелско чувство ли не храните към нас? Какво според кардинала има да се случва в Темпълкъм? И какво точно иска изтормозеният мозък на негово напълно обезумяло величество?

Изражението на лицето на Агрипа се смекчи и когато отново го погледнах, очите му бяха бисерно сини и грееха по детски чисто.

— Роджър, Роджър — зашепна той, — аз служа на кардинала във война и мир, поне през последните десет години. Но когато пророчеството се изпълни, кравата възседне бика и черепът на свещеника бъде смазан, тогава ще бъда свободен.

(По онова време нямах ни най-малка представа за какво говори, като се замисля сега за онези събития, несъмнено е говорел за потомката на Болейн, изгряла като звезда след дебелия Хенри и за падението на Уолси.)

— Преди да тръгнете — продължи Агрипа, — в името на приятелството ни, ще ви дам следния съвет: Age Circumspecte .Действайте предпазливо! Бъдете бдителни!

После се завъртя на токове и напусна стаята.

В следващите няколко дни вече бяхме забравили съвета на Агрипа. Бенджамин беше все в мрачното настроение, което не го напускаше от екзекуцията на Бъкингам насам. Винаги щом му се удадеше възможност, грабваше парчета пергамент и започваше да шари по тях, да си мърмори под нос и да се почесва по главата.

Бях господар на себе си. Поднових скитосванията си из града, дори ми мина през ума да пообиколя старите си приятели, но близо до Уайтфрайърс някакъв мошеник ме разпозна. Вместо да ме поздрави най-сърдечно, както си му е редът, той си плю на петите, нетърпелив да продаде новината, че съм в града, на хора като Уолър и другите, на които дължах пари. Дребничка хубавица ми хвана окото и за няколко часа пак си бях старият Шалот, който си пилее времето, разказва най-невероятни истории и разсмива любовницата си в кръчмата и после на пухеното легло в стаята отгоре.

Чудно момиче беше тя! Очите й блестяха като седеф, умът й сечеше като бръснач и имаше най-красивите рамене, които някога съм виждал. И тя на свой ред си е отишла, защото дори златокосите момчета и момичета трябва да станат прах и пепел. Красива фраза. Мое творение е, но добрият ми приятел Уил Шекспир си я присвои. Такъв им е обичаят на писачите, през цялото време крадат думите от устата на хората.

Върнах се в Ричмънд ободрен и малко по-спокоен след любовната среща, а там Бенджамин ме помоли да придружа Саутгейт в събирането на провизии от Тауър. Съгласих се неохотно и без дума да разменим, ние се спуснахме по обгърнатата от мъгла Темза до зловещата крепост. Наложи се да изчакаме. В двора войската се подготвяше за пътуването си по море до някакъв забравен от Бога град в Ниските земи, където да вземе участие в една от безплодните и забравени вече войни на Тлъстия Хенри.

Дъртите негодници ще ви разправят врели-некипели как в сърцата им лумвал огън и кръвта им кипвала във вените, замирише ли на война: знамената плющят неуморно на вятъра; готовите за битка коне нетърпеливо рият земята с копита; смели млади мъже в блестящи доспехи, чиито лица греят от нетърпение да се хвърлят в битката; искри пробягват по острите мечове, шлемовете са украсени с пера. Пълни глупости! Така започва битката, но завършва с осакатени тела, отсечени крайници, а кръвта шурти като река. Зелената трева се превръща в ръждивокафява каша, реките са пълни с трупове.

Винаги се придържайте към бойните правила на стария Шалот! Първо: при първия сгоден случай си плюйте на петите! Второ, ако не е възможно да офейкате — предайте се! Трето: не забравяйте, че доброволците не доживяват да си приберат надницата! Знам какво говоря! Участвал съм в твърде много битки и в битка загубих и момчето си, единствен син от третата ми съпруга. Бях му дал името Бенджамин, защото изобщо не приличаше на мен — прогнил мошеник, а напротив — беше висок и благороден. Смело сърце носеше, мили Боже. Отиде в Ирландия под командването на Есекс и загина в тресавищата на Антрим. Липсва ми и досега, Господи! Прави са били гърците: любимците на Бога умират млади. А щом е така, аз ще остана върху проклетата земя вовеки веков!

В онзи далечен есенен ден в Тауър младите мъже се готвеха за война. Ковачите бързаха да затегнат сглобките на доспехите, правеха шлемове, пики, мечове и всякакви други необходими средства за убиване. Младите мъже се упражняваха в прашните дворове, въртяха мечове един срещу друг или се упражняваха с копие на въртящия се стълб, чучелото с по една тояга от двата края, която халосва здравата по главата ония, които не са достатъчно пъргави. Верен на себе си, старият Шалот се държеше по-далеко от него, но на Саутгейт изглежда чучелото много му допадаше. Взехме, каквото ни трябваше, той се върна да види чучелото за последно и наруши презрителното си мълчание.

— Ще ми се сега да тръгвахме на война — изгледа ме със смразяващия си поглед, — а на теб, Шалот?

— И още как — излъгах. — Ден не минава, без да закопнея да повоювам.

Саутгейт се ухили.

— Стигнем ли Темпълкъм, ще ти се иска да бяхме отишли на война — той махна с ръка към облените в пот войници. — Те поне знаят кой им е врагът.

Два дни по-късно, напуснахме Ричмънд рано сутринта, веднага след сутрешната литургия. Малобройният ни кортеж се събра във вътрешния двор близо до грамадната, двойно залостваща се врата на двореца.

Мандевил и Саутгейт бяха на конете си, и двамата наметнати с широки плащове за път, подплатени кожени елеци и дълги ботуши за езда. Въоръжени бяха с ками, мечове и бойни ножове. Следваха ги Козма и Деймиън, които изглеждаха като издялани от камък. Държаха юздите на конете си и не сваляха очи от Мандевил. Малко след тях бяха семейство Сантер: сър Джон издаваше заповеди, а до него съпругата му яздеше на странично седло. Развълнуваните й забележки към съпруга й издаваха с какво нетърпение очаква да се отправим на път. Рейчъл изглеждаше хубава като картинка. Топъл сив плащ за езда, обточен с хермелинови кожи обвиваше красивото й тяло. Накрая бяха прислужниците с багажа ни, натоварен в здрава каруца.

— Мистрес Рейчъл изглежда много красива — прошепнах на Бенджамин. — Направо ни засрамва. Мисля си, господарю, срещнем ли девица, тя по-скоро би се влюбила в някой от конете, отколкото в един от нас!

Бенджамин се разсмя.

— Друго освен да бъдем в безопасност, не ми трябва, Роджър — тихо ми отвърна той.

— Бог да ни пази, господарю, не ще и дума! Сега сме като бикове върху тънък лед!

(Защо ли ми трябваше да го казвам, мисля си сега. Прибързаните думи често се оказват пророчески: и месец не беше изминал, а ние с Бенджамин се борехме на живот и смърт в ледените води на Съмърсет.)

Скоро бяхме готови. Мандевил, който се имаше за представител на краля и заради това се считаше за наш водач, даваше нареждания. Грамадните порти се отвориха и ние напуснахме през тях двореца. Докато яздехме през Лондон, един от помощниците на Мандевил разгъна и вдигна флага с кралския герб, който показваше на всички, че изпълняваме лична заповед на краля. Хората се отдръпваха от двете ни страни, за да преминем. Кресливите чираци и перачките с дървените си налъми спираха работата си, докато отминем. Стигнахме потъналите в прах калдъръмени улици на града, минахме през Бойърс Роу, продължихме нагоре към Крипългейт. На ъгъла на Картър Лейн, при внушителната катедрала „Сейнт Пол“ трябваше да изчакаме работниците, които с предпазни куки разрушаваха дървения скелет на опожарена сграда, която още димеше. Работниците внимаваха нито една искра да не прескочи към съседните къщи.

Най-после представител на градската управа, облечен в ливреята на общината, в синьо и жълто, реши, че опожарената сграда е разрушена колкото трябва, и ние вече можехме да продължим пътя си.

Вече казах, че начело яздеше Мандевил, Сантер и малката им свита го следваха, а ние яздехме накрая, зад нас беше само товарната каруца. Жадно се оглеждах на всички страни, ненаситен за гледките на Лондон: състоятелните търговци носеха шапки от бобър, обточени със зелено кадифе, занаятчиите — окъсани кепета, най-забележителни бяха богато украсените прически на придворните дами, излезли за сутрешните покупки, покрили глави с ефирни воали. Стигнахме до „Сейнт Пол“, с величествения й меден ветропоказател — орел, който представляваше поразителна гледка на оскъдната слънчева светлина. (Много добре си спомням този миг, защото малко след това слънцето се скри и не го видяхме в продължение на седмици.) Наложи се пак да спрем, заради голям брой каруци, които караха изкопани от гробището кости надолу към Патерностер Роу и кланицата.

Докато чакахме, от тълпата се измъкна някакъв хлапак и даде на сър Джон Сантер парче пергамент. Тъкмо щях да кажа на господаря, когато иззад оградата на „Сейнт Пол“ се чу музика. Бенджамин ме повика с ръка и двамата надзърнахме през отворената врата. При ъгъла на една от колоните на катедралата стояха група музиканти и свиреха на барабан и флейта, а в това време свещениците от всички чинове на йерархията, нагиздени с венци от рози, обикаляха в тържествена процесия около отсечена глава на елен, набучена на кол. Изцъклените очи на елена се взираха втренчено в ония, които празнуваха смъртта му. В основата на кола лежеше още топлото туловище на животното, от пресечените вратни артерии продължаваше да тече кръв. Погледнах неразбиращо към Бенджамин.

— Това е обичай — едва чуто ми обясни господарят. — Всеки месец лесничеите от града трябва да осигуряват по един добре охранен елен за трапезата на главния свещеник в катедралата. Този танц е израз на благодарност от страна на свещениците — той се прокашля. — Един Господ знае защо, щом се имат за духовни лица.

Погледнах към добре гледаните и охранени свещеници, които глупаво се кривяха.

— Господарю, трудно е да се каже кой е по-добре охранен: те или елена.

— Забрави ги — тихо рече той. — Видя ли как предадоха съобщение на нашия почтен сър Джон?

Кимнах.

— Чудно какво ли пише в него, Роджър, нали?

— Един Бог знае, господарю. Мрежите на чичо ви са много заплетени!

Чухме, че Мандевил ни вика и продължихме пътя си към Крипългейт, като с усилие си пробивахме път между високопоставени адвокати и дребни съдебни чиновници. Всички те се събираха пред вратите на приората Сейнт Елсинг-Спитъл за последната литургия преди Архангеловден.

Стигнахме и преминахме през старата градска стена, минахме под отсечените глави на предателите, окичени с лаврови и бръшлянени венци. Почернелите им и накълвани от гарваните очи и уста се взираха в нас. На пътя ни се изпречиха хора от градската стража, които влачеха за краката трупа на някакъв самоубиец към градския канал. Следваше го каруца, пълна с гнили отпадъци, на път за един от потоците близо до Барбикан. Отстрани на каруцата подтичваше просяк, който се приближи към нас с протегнати ръце. Мандевил го прогони, така че той се озова в края на групата и се вкопчи в крака на Бенджамин.

— Господарю, господарю, само едно пени, само едно пени!

Бенджамин посегна с ръка към кесията си и зяпна към просяка. Въпреки дрипите и оплесканото с кал лице, разпознах нашия добър доктор Агрипа.

— Age Circumspecte! — просъска той и се стопи в тълпата.

— Какво искаше да каже? — попитах. — И преди ни каза същото.

— Съвет, Роджър. Каза го на латински, „действате предпазливо“, вероятно ни предупреждава за Agentes in rebus.

— Прекрасно! — измърморих. Като че ли вече и сам не се бях сетил.

Стигнахме Ред Крос, където свършваха градските постройки и започваха нивите и малките горички. Час по-късно вече яздехме сред полята.

Няма да ви отегчавам с подробно описание на пътуването ни из южна Англия. Пътищата все още не бяха потънали в кал, затова се придвижвахме бързо и без затруднения, а Мандевил използваше новоучредената пощенска служба и ни осигуряваше добра храна и топла постеля в приоратите, манастирите, странноприемниците и кралските имения. Пътувахме на три групи: шпионите, семейство Сантер и ние.

Всички бяхме под напрежение. Лейди Биатрис не обръщаше внимание на страстните ми погледи, младата Рейчъл се осмеляваше само свенливо да ни се усмихне. Агентите си имаха свои правила. Саутгейт и Мандевил, заедно с двамата им неми спътници пътуваха начело на процесията и непрестанно си шепнеха помежду си. Господарят ми не спираше да си блъска главата над гатанката на Хопкинс и обсъждахме заедно значението й. Накрая стигнахме до заключението, че няма да я разгадаем, преди да стигнем до Гластънбъри или Темпълкъм.

През останалата част от времето, удадеше ли ни се случай, разпитвахме сър Джон за легендите за крал Артур, светия Граал и чудесата на абатството в Гластънбъри, но тамплиерите не бяха споменати нито веднъж, сякаш напълно ги бяха забравили и дори споменаването им вече беше предателство.

Преди двайсет години изминах същия път, за да видя с очите си руините в Гластънбъри — абатството, разрушено от Тлъстия Хенри и злия му гений Томас Кромуел. Натъжих се и ме завладя носталгия. Околностите почти не се бяха променили, та стигаше сякаш само да затворя очи на някои места и се пренасях обратно към времето прекарано там с господаря Бенджамин и всичките онези отдавна превърнали се в прах хора на път към място, където заговорите, предателството и убийството от засада щяха да станат неразделна част от живота ни.

Единствената разлика беше суровото и студено време. Над главата ни се събираха гъсти облаци и ни се струваше, че небето ще се стовари отгоре ни и ще заличи всичко живо от лицето на земята. Мразовит, хапещ вятър вледеняваше пръстите и мускулите на телата ни. Дългоочакваният сняг заваля и ни завари на път през Съмърсет. Снегът започна полека, но когато се провидяха фронтоните, големите и малки островърхи кули на Гластънбъри, вече се беше развилняла свирепа снежна виелица.

Сега съм стар циник. Нагледал съм се как мъже и жени се предават и избиват един друг, без окото им да мигне. (Дотам съм стигнал, че с цялата ми вяра в Бога ми е трудно да приема, че той вярва в нас!) Но Гластънбъри щеше да се окаже изпитание и за най-закоравелите души. Оказа се място, изпълнено с тайнственост и мистерии, които сграбчваха за гърлото и изпълваха ума със странни мисли.

Из тамошното ниско, равно поле, което се намира доста под морското равнище, дърветата растяха нарядко. Абатството изглеждаше внушително и величествено — истински дворец, опасан с високи стени. От едно неголямо възвишение сър Джон Сантер ни посочи параклиса, църквата на абатството, манастирските сгради, голямата зала, кухнята, странноприемниците и градините, неузнаваеми под сипещия се сняг.

Въображението ми обаче завладя не друго, а прочутият Тор — извисяващият се над абатството хълм, който приличаше на насочен към небесата пръст. Малката църква, издигната на самия му връх, беше сякаш най-подходящото място за среща между Бог и човека. Сякаш абатството беше шедьовър, създаден от човека, на който Бог беше отговорил с Тор. Сред тази равнина хълмът приличаше на онези високи места, споменавани в Библията, където древните патриарси са се изкачвали, за да побеседват с Йехова. Дори Мандевил и Саутгейт неохотно промърмориха колко са впечатлени. Двамата с Бенджамин можехме само да съзерцаваме безмълвно абатството, след което погледът ни се насочваше нагоре към Тор.

— Господа — заяви гордо Сантер, — това е Авалон. Островът от стъкло, островът на ябълките, последния дом на крал Артур. Някога — додаде той — земите в подножието на великия Тор били покрити с блата, мочурища и езера, но монасите пресушили блатата и превърнали земите тук в едно от Божиите чудеса.

Бях забравил за сипещия се сняг и пронизващия вятър.

— Какво е това? — посочих към внушителния Тор.

— Каквото виждате, мастър Шалот. Високо място — отвърна Сантер. — Почитано е като свещено още преди раждането на Христа. Древните племена идвали на поклонение до тук с лодки, начело със своя предводител — Кралят на рибарите. Разказват — той сниши глас, — че в хълма има подземия с ходници, зали и стаи, които древните използвали. Влизали по тайни пътеки и през тайни входове и или никога повече не излизали от там, или излизали с помътени умове, загубили разсъдъка си.

— А защо му е било на Артур да идва тук? — попита Бенджамин.

— За да намери изцеление — отвърна Сантер. — Тук винаги е имало манастир, но в онези незапомнени времена, когато всичко наоколо е било залято с вода, дотук са водели само тайни пътища. Най-голямата крепост на Артур се намира на север от тук в Кадбъри — там има огромен хълм, на който все още личат останките от внушителен замък. Според легендите мечът на Артур бил хвърлен в едно от езерата наоколо. Случило се, след като му донесли светия Граал прекалено късно, макар че го криели в манастира. Раните на Артур, получени в последната му смъртоносна битка с неговия племенник Мордред, са щели да бъдат изцелени, ако бе пил от Граала. Артур лежи погребан под абатството.

Сантер избърса снежинките от лицето си и ни огледа.

— Какви смразяващи кръвта легенди — намеси се Мандевил. Лицето му беше мокро от снега. — Да не забравяме, че сме тук по кралска поръка и че тъкмо легендите за това място погубиха Бъкингам.

След като изрече тези думи, той пришпори коня си и ние се заспускахме по пътеката към красивата порта от дялан камък на абатството. Пазачът на портата ни съпроводи до огромния вътрешен двор. Към нас забързаха монаси, заеха се с разтоварването на каруците и ни поведоха към обширна постройка за гости от бял камък. На приземния етаж имаше просторна дневна, над нея бяха стаите за гостите на абата. Прислужници взеха мокрите ни дрехи и ни поднесоха греяно вино с подправки, а след него — пръстени купи с месна гозба, която стопли ръцете ни и прогони студа от телата ни.

Настанихме се на столове, разположени пред огромно огнище. Чак когато си отдъхнахме, а багажът ни бе разопакован, абатът Робърт Биър дойде да ни поздрави, придружен от млад помощник-приор и други монаси от абатството. Биър беше слабоват, побелял мъж. Ръцете му бяха осеяни с изпъкнали вени. В едната държеше ръжен, а с другата се подпираше на помощник-приора. (Забележителен мъж беше Биър. Под негово ръководство се извършваше усилено строителство. Наследи го онзи нещастник, старият Ричард Уитинг, по негово време в манастира нахлуха хората на Кромуел. Ужасна смърт сполетя Уитинг. Абатството беше разграбено, богатствата му плячкосани, покривите разрушени и мястото, въздигнато за възхвала на Бога се превърна в свърталище на лисици и грабливи птици. Но стига съм говорил за разрухата!)

В онзи мразовит, снежен ден Биър и неговите събратя бяха изключително гостоприемни, но от изопнатото лице и присвитите очи на абата струеше тревогата и страхът му от всесилните Agentes, които беше приел зад свещените стени на абатството. Опитите му всячески да ни угоди будеха съчувствие и аз възненавидях Мандевил за безочието, което проявяваше докато раздаваше властно заповеди. Щяхме да пренощуваме, да натоварим багажа си на товарни коне и да продължим към Темпълкъм, такива бяха нарежданията му.

— Но — боботеше Мандевил, без да изпуска от очи абата, — ще се върнем, преподобни отче, за да ви зададем няколко въпроса относно предателя Хопкинс. Ще ни предоставите всяка бележка и всяка книга, до която се е докосвал и най-вече ще ни покажете ръкописа, към който е бил така привързан и от който е измъкнал безсмисленото стихче, което е въвлякло него и останалите в мерзко предателство.

— Ние сме верни слуги на краля — тихо изрече Биър в своя защита. — Брат Хопкинс, мир на праха му, беше човек, който живееше с миналото, но ще ви предоставим ръкописа, който проучваше.

Усмихна се на всички ни, кимна любезно към лейди Биатрис, после, все така съпровождан от безмълвните монаси, уморено напусна дневната.

Камбаните на абатството ни събудиха рано на следващата сутрин. Разтворих капаците на прозорците и заразглеждах покритото със сняг поле. Снежната фъртуна беше отминала, но небето беше още по-прихлупено. Предпазливо счупихме леда в съда с вода за миене, измихме се, преоблякохме се и отидохме при останалите в трапезарията долу.

При нас дойде монах и ни поведе към църквата на абатството за сутрешната служба. Блясъкът й е забравен отдавна, но от мен да знаете: църквата на абатството в Гластънбъри беше онова място под небето, което най-много приличаше на рая. Безкрайно високи колони, с позлатени корнизи и купол, огромните стени бяха покрити с изкусно изписани пъстри картини, изобразяващи библейски сцени. Параклисът на Дева Мария беше от бял, червен и син мрамор. Преградата между хора и нефа беше от резбован, полиран дъб, по който танцуваха отблясъците от пламъците на стотиците свещи. Благоуханието на тамян насищаше въздуха и се издигаше към високия мраморен олтар, подобно душите на светиите.

Какъв простор, каква красота! Троновете в хора бяха изкусно резбовани, а полираното дърво блестеше като разтопено злато. От гредите на покрива висяха знамена в най-различни цветове: светло и тъмночервени, зелени, сини. Из цялата църква имаше спиращи дъха със своята красота статуи на Дева Мария, свети Йосиф, свети Патрик и останалите светии, чиито души обитаваха рая. Коленичих удивен.

И следа няма от тази красота. Агентите на Хенри се погрижиха за това. Знам, че мнозина измежду вас се числят към реформираната религия и за себе си имате право, но да бяхте видели онова, което аз видях, и до днес щяхте да скърбите за погубената красота. Щяхте да ридаете заради съсипването на това великолепие.

След литургията един от монасите предложи да ни разведе из църквата и абатството. Семейство Сантер отхвърлиха предложението, Рейчъл заяви, че не се чувства добре, но Мандевил и Саутгейт охотно се присъединиха към нас. Показаха ни грамадната мраморна плоча, която покриваше ковчега на Артур и кладенеца, от който монасите черпеха вода. Господарят ми се надвеси над него, сякаш очакваше на дъното му да има видение.

— Вярно ли е — попита той — че светият Граал може да лежи на дъното на този кладенец?

На сбръчканото, жълтеникаво лице на монаха се появи усмивка.

— Да, ако се вярва на легендите — рече той хрипливо. — Мнозина са го търсили, но досега не са открили нищо.

Посетихме и свещения розов храст, дивата роза, поникнала и цъфнала от тоягата на Йосиф Ариматейски. Истина говори легендата, вярвайте ми. Дори и в това сурово време напъпилият розов храст се готвеше да разцъфти, а цъфнеше ли по Коледа, според традицията абатът щеше да изпрати отрязан розов цвят на краля. По настояване на Мандевил старият монах ни заведе до библиотеката — дълга зала със стени, покрити с отрупани с книги полици. Ръцете на Бенджамин явно го сърбяха от желание да започне да сваля подвързаните с кожа и украсени с инкрустирани скъпоценни камъни томове (и моите ръце ме засърбяха, ала по други причини), Мандевил обаче поклати глава.

— За днес видяхме достатъчно — тихо рече той. — На подобни занимания ще се отдаваме, когато имаме свободно време. Запътили сме се към Темпълкъм. Утре по пладне трябва да сме стигнали.

Върнахме се в странноприемницата и заварихме спътниците си готови за път. Отвън на двора монасите прехвърляха багажа ни от каруците на товарни коне, чиито железни подкови тракаха по каменната настилка на двора, а топлият им дъх се носеше на кълба, когато процвилваха в знак на протест, че са изведени от топлите конюшни. Потърсих Рейчъл. Лицето й беше все така бледо, затова се осмелих да я заговоря.

— Мистрес, всичко наред ли е?

Тя едва-едва се усмихна.

— Наред е, Роджър.

(Чак се разтреперих, като я чух да ме назовава по име!)

— Пътуването беше изтощително и ще се радвам да стигнем вкъщи.

Щях да продължа да се навъртам около нея, но преподобният Биър слезе при нас, за да се сбогува. Мандевил беше както винаги рязък. Надвеси се, докато потупваше коня си и на висок глас рече:

— Благодарим ви за гостоприемството, отче, бъдете сигурни, че ще се върнем. Има въпроси, чието изясняване е наложително.

Даде заповед за тръгване и ни поведе към главната порта на абатството.

Трудностите по време на тежкото пътуване грубо ни подсещаха за удобствата, които бяха останали зад гърба ни. Всеки момент от сивото, схлупено небе отново щеше да започне да вали. Падналият предния ден сняг покриваше плетовете и полята, закриваше каналите и правеше пътищата хлъзгави и опасни. До Темпълкъм не спряхме нито веднъж, продължихме пътя си през сънливото селце, от двете ни страни се редяха къщи до една със заковани прозорци. Единственият признак на живот беше виещият се от комините дим или някой и друг селянин, който сечеше дърва за огрев край селото. Селяните, които видяхме, изглеждаха доволни — снажни, румени. Сваляха шапка и високо поздравяваха господаря си, щастливи да го посрещнат отново у дома.

Поехме по пътя, който водеше към главната порта на имението, когато измежду дърветата от едната страна на пътя изневиделица изникна някаква старица и застана точно пред Мандевил. С мръсния плащ и качулката, която закриваше наполовина посивелите й кичури коса, тя приличаше на нощна птица. Лицето й беше набраздено от бръчки, беззъбата й уста беше разкривена и разкриваше почервенелите й венци, очите й обаче бяха пълни с живот. Избърса мокрия си крив нос, плесна с ръце и се изкикоти. Да бях я видял на някое друго място, щях да я взема за вещица от някое представление и да я пропъдя. Приличаше на една от ония дърти плашила, които се хвалят, че няма тайна, която да не знаят. Но тази беше по-зловеща, истинска кукумявка — предвестник на беди. Мандевил я пропъди с ръка. Тя се изсмя и отстъпи, в очите й гореше омраза.

— Добре дошли в Темпълкъм! — изрече с учудващо силен и ясен глас. Поклони се подигравателно. — На вас, сър Джон Сантер, на прекрасната ви съпруга и на красивата Рейчъл.

Дъртата вещица облиза потеклата от устата й слюнка.

— Дръпни се от пътя ми, жено! — нареди Мандевил.

— Ще се дръпна. Ще се дръпна — отговори угоднически тя. — Щом кажа, каквото имам да ви казвам.

Мандевил се приведе напред.

— И какво имаш да ни казваш?

— Смъртта ви дебне! — заяви старата вещица, насочила костелив пръст към покритото със сиви облаци небе. — Смърт от огън! Смърт от желязо! Смърт от въже! Смърт от вода! А над теб, сър Едмънд Мандевил, пратенико на краля, който не е никакъв крал, смъртта вече е протегнала ръка! Онази с косата седи до десния ти лакът, а сатаната е коленичил от лявата ти страна. Всички вие — закрещя тя пискливо, с пламнали очи, — всички до един ходите в Долината на смъртта!

— Какви ги говориш? — извика Саутгейт. Направи ми впечатление, че изобщо не фъфлеше.

Старицата се прегърби, брадичката й опря гърдите. Погледна ни изпод гъстите си сиви вежди.

— Казах ви, каквото имах да ви казвам. Сега ще си вървя!

И преди някой от нас да успее да направи каквото и да било, тя се стопи като призрак между дърветата. Вбесен, Мандевил се обърна към сър Джон Сантер.

— Коя, да я вземат дяволите, беше тази?

— Да не е от вашите наематели? — нападателно попита Саутгейт.

Сантер сви рамене.

— Тя е една побъркана старица, която твърди, че има видения. Колибата й е на една поляна сред гората и един Бог знае откога живее там — беше свел очи. — Някои казват, че е луда. Други я наричат Хеката^[1], Кралицата на нощта.

— Тя е една старица и нищо повече — обади се Рейчъл. Качулката заглушаваше гласа й. — Не й обръщайте внимание, господа. И тя като Касандра^[2] мисли, че може да види пръста на съдбата и дебнещата смърт дори в полета на врабче.

Мандевил се закашля и плю.

— Ако отново се изпречи на пътя ми — заплаши той, — жива ще я изгоря!

След тези неуместни думи, продължихме нататък. Пазачът отвори портата с двойно резе, високо приветства с добре дошли семейство Сантер, които ни поведоха по стар път, който минаваше покрай брези, дъбове и тисови дървета и водеше нагоре към къщата.