Пол Дохърти
Убийствата на Граала (16) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава четиринадесета

Напуснахме голямата зала и изведнъж си дадох сметка колко истина има в думите на Бенджамин. Отидохме до кухнята. Огънят в огнището беше загаснал, а сред пепелта седеше малоумно момче и се усмихваше. Навън настланият с каменни плочи двор също беше опустял. Нямаше ги конярите и останалите слуги от конюшнята. Всички си бяха тръгнали. (Като се замисля сега в напускането на прислугата нямаше нищо необичайно. Бил съм в много къщи на могъщи господари, които опустяваха начаса, щом господарят им загубеше кралското благоволение. Слухът се разпространяваше с чудовищна бързина и предизвикваше винаги бягство и след бягството — разруха.) Чуваха се само тежките стъпки на войниците по коридорите.

Сър Джон и лейди Биатрис излязоха от залата и като сенки се промъкнаха нагоре по стълбището. Бенджамин имаше право. В този миг цялото внимание на Мандевил беше съсредоточено върху Рейчъл, но щом пристигнеха войниците, сър Джон и лейди Биатрис щяха да бъдат арестувани. Старият Хенри нямаше да прояви съчувствие.

— Хайде — измърмори Бенджамин, — да се скрием от бурята в стаята ти.

Качихме се по стълбището. Войниците вече влизаха в стаите с намерение да претършуват всичко и да заграбят каквото им хване окото. Прислужниците също си бяха тръгнали и аз наблюдавах с удивление как тази величествена и уредена къща потъваше в хаос. Очаквах с трескаво любопитство да науча какво имаше да ми казва Бенджамин, но той отказа да го направи преди да сме завъртели ключа на моята стая зад гърбовете си.

— От самото начало ли знаеше, че е Рейчъл? — попитах аз.

— Не, подозирах неколцина. Включително Мандевил и Саутгейт, сър Джон и съпругата му. Но всяко убийството следва своя собствена логика, а всички подробности сочеха към Рейчъл — той започна да изброява на пръсти: — Алените шнурове, лесния достъп до барута в подземията на Темпълкъм, убиецът в църквата на тамплиерите трябваше да е бил дребен и гъвкав, да не забравяме и поведението й в нощта на убийството на Козма, и после, когато открихме тялото на Деймиън в параклиса.

— А как успяхте да я накарате да си признае?

— А! — Бенджамин се излегна на леглото и впери поглед в наклонените греди на тавана. — Ще се наложи да потърпиш, докато се върнем в Лондон за тази част от историята. Засега е по-добре да поизчакаме малко.

Затвори очи и аз останах да скучая и да дебна за всяко отваряне на врата или забързани стъпки на войник. Мандевил дойде, за да изрази благодарностите си, видът му обаче не можеше да прикрие природата му на отмъстителен преследвач.

— Никъде не откривам сър Джон или лейди Биатрис — настоятелно заяви той.

Бенджамин се размърда тежко.

— Знаете ли къде са, мастър Даунби?

— О, за Бога, намерихте си плячка, а кралят ще получи Темпълкъм и околните земи. Ако Сантер са се измъкнали, оставете ги по живо, по здраво!

Мандевил пристъпваше от крак на крак.

— Кралят ще научи за бягството.

— Негово величество кралят ще научи и как сме дали всичко от себе си, за да разкрием случая — усмихнах се аз. — Да не беше мастър Даунби, кой знае как щеше да свърши цялата история, нали така?

— Бихте ли ми казали как се държи мистрес Рейчъл сега? — попита Бенджамин.

— Студена, въздържана и без следа от разкаяние за стореното.

Бенджамин се претърколи на леглото, оставяйки едната си ръка пъхната под главата. Вдигна очи към Мандевил.

— Няма да я нараните, нали? Без грубости и насилие.

Мандевил отклони поглед.

— Сър Едмънд, искам да ми дадете думата си или ви обещавам — кардиналът ще научи за събитията тук! Сър Едмънд — настоя Бенджамин, — длъжник сте ми.

— Имате думата ми — с усилие изрече Мандевил. — Тя ще получава храна и вода. Утре тръгва за Лондон.

Запъти се към вратата и внезапно се обърна.

— Саутгейт ще остане тук с неколцина от войниците до завръщането ми, когато няма камък върху камък да оставя от това гнездо на предатели!

Излезе и тръшна врата след себе си.

По-голямата част от деня прекарахме в стаята си. Готвено с месо и кана вино ни донесе някакъв войник, а после аз се поразтъпках из галерията. Скъпите тъкани и гоблените по стените бяха раздърпани, а всички ценни предмети в голямата зала бяха задигнати. Кухненските помещения бяха разграбени. Войниците бяха превърнали ъглите на стаите в нужници. Някой безсърдечен мръсник бе застрелял две ловджийски хрътки. Темпълкъм изглеждаше така, сякаш французите бяха нападнали имението и го бяха оплячкосали.

Поразходих се в ледената нощ. Въздухът беше мразовит. Чудех се дали да не посетя Рейчъл, за да се уверя, че Мандевил спазва дадената дума. Чувах как зад гърба ми се троши покъщнина, виковете на войниците, мириса на огнищата, стъкмени из помещенията, за да се приготви храна. Дори на мен, макар да не се гнусях от кражби, тази безсмислена разруха ми дойде в повече. Бях на половината път между Темпълкъм и параклиса и тъкмо щях вече да се върна, когато от храсталака изникна тъмна сянка.

— Мастър Шалот! Мастър Шалот! В името на Бога!

Огледах се. Не видях никакви войници, затова се промуших в храстите и се натъкнах на Матилда.

— Свършено ли е с Темпълкъм? — попита тя.

— Да. Сантер се измъкнаха. Мандевил арестува мистрес Рейчъл.

Момичето преглътна хлиповете си. Спомних си за ледените води на езерото и я сграбчих за раменете.

— Можеше да ни убиеш! — изсъсках.

Погледна ме със страх. По пребледнялото й лице и втренчения поглед разбрах, че не знаеше какво се е случило.

— За какво говорите? — нечуто попита тя.

— За нищо — отвърнах. Отпуснах ръце. — Знаеше ли, че Рейчъл Сантер е водачът на местните тамплиери?

Момичето сви рамене.

— Подозирахме, но нямахме доказателства. Срещахме се понякога на острова, но водачът ни прикриваше лицето си с качулка и маска. Получавахме заповеди и нареждания какво да правим.

Облиза устни и страхливо погледна над рамото ми към къщата.

— Беше ни казано, че не сте ни врагове, мастър Шалот. Наредиха ми да се сближа с вас — примъкна се леко към мен. — Какво ще стане с нас? — рече умолително.

— Сър Джон и лейди Биатрис — отвърнах, — трябва да са вече в открито море, на път за чужбина. Мистрес Рейчъл ще бъде отведена в Лондон.

— Ами ние?

— Кажи на хората си да бягат колкото е възможно по-надалеч от Темпълкъм. Най-вече баща ти.

— Къде да идем? — проплака тя.

Видях ужаса в очите на горкото момиче и си дадох сметка, че са я използвали и нищо повече. Рейчъл Сантер беше използвала всички в името на своя древен орден. Развързах кесията си (да, аз не отивам никъде без кесията си) и отброих десет златни монети — истинско богатство, после извадих неголям златен пръстен от пръста си и ги сложих в ръката й.

— Вземи детето си и баща си — рекох — и след седмица последвайте сър Джон и лейди Биатрис в чужбина. Друго не мога да направя за теб.

Запътих се обратно към къщата. Чувствах се смел и благороден като Хектор.

— Роджър!

Обърнах се и видях в тъмнината пребледнялото лице на Матилда.

— Тръгвай! — настоях.

— Говорят, че си негодник, но у теб има повече почтеност, отколкото във всички тях. Сбогом, Роджър Шалот!

Пред погледа ми сенките се раздвижиха, Матилда изчезна, а аз се върнах в къщата. Тогава реших да си възстановя разходите за Матилда и награбих каквото ми сърце хареса. Така или иначе цялата къща беше пълна с ловко пипащи мошеници. Прибрах се в стаята си с инкрустирана със скъпоценни камъни чаша, която задигнах от ръцете на някакъв пиян войник. Все пак всеки труд се заплаща, а аз исках и да припечеля нещичко.

Бенджамин лежеше и похъркваше на леглото ми като дете, затова излязох отново и заскитах из галериите. Мандевил отчаяно се мъчеше да установи някакъв ред, а същевременно се готвеше да замине за Лондон още на следващата сутрин.

— Двамата с Даунби с нас ли ще се върнете? — рязко ме попита той.

— Налага ли се?

Сви рамене.

— Вие решавате. Аз трябва да заведа задържаната в Лондон и да докладвам лично на краля.

— Може ли да видя мистрес Рейчъл?

— Защо?

— Искам да се сбогувам с нея.

Мандевил ме погледна подозрително.

— Господарят ми нареди така — с лекота излъгах аз.

(Всъщност знаете ли, че като млад изглеждах невинен като ангел, тъкмо когато лъжех?)

— Тя вече не е в своята стая. Отведохме я в едно от подземията под голямата зала. Не е лишена от нищо.

— Господарят ми е племенник на кардинала — напомних аз.

Мандевил се навъси и повдигна рамене.

— Ела! Ще те заведа.

Проходите под голямата зала бяха осветени от факли и охранявани от войниците на Бойър. Спряхме пред обкована с желязо врата.

— Отворете! — заповяда Мандевил.

В подземието миришеше на мухъл, но дори в това мрачно и отблъскващо място долових парфюма на Рейчъл. Девойката седеше на един нар и изглеждаше спокойна, дори ведра. Посрещна ме с усмивка.

— Добър вечер, мастър Шалот. Дойдохте да злорадствате ли?

Мандевил затръшна вратата зад гърба ми и завъртя ключа.

— Място достойно за принцеса, нали, Шалот?

Огледах мрачното помещение. Високо на една от стените мъждукаше светилник, а на разнебитената маса трепкаха вонящи лоени свещи.

— Домъкнати са от конюшните — обясни Рейчъл, проследила погледа ми.

Измъкнах стол изпод масата и седнах срещу нея. Изглеждаше бледа и уморена, но припряно ме увери, че не й липсва нищо. Не гладувала и не я тормозели. Мандевил махнал войника, който трябваше да стои на стража в килията й и непрекъснато да я дебне с поглед.

— Проверяват често какво правя — засмя се тя, — но тук няма какво да правя. Изпитвам неудобство, когато ползвам отходното място, но ми се струва, че войниците са заети повече да плячкосват, отколкото да гледат какво правя. Предполагам, че майка ми и сър Джон са заминали, така ли е?

Кимнах.

— Така си и мислех.

— Защо извършихте всички тези убийства? — попитах аз.

Рейчъл сви рамене и погледна през рамото ми към пламъка на свещта.

— Тамплиерите съществуват от векове — отвърна тя — и Темпълкъм е техен дом. Тук, в тази къща, Роджър, чувствам как духовете им ме обграждат и ме поздравяват за стореното. Мандевил и други злодеи като него убиха Бъкингам, а онзи тлъст негодник в Уестминстър реши да сложи мръсните си ръце върху най-светите реликви на християнството — тя сви рамене. — Беше въпрос на внимателно обмисляне.

— Но защо всички тези убийства?

— Заслужаваха да умрат. Господарят ти е много проницателен. С Уорнам и Колкрафт беше лесно: пияни до безсъзнание, пък и не заслужаваха прошка за стореното от тях зло. Козма и Деймиън? — тя се усмихна. — Те бяха по-умни, отколкото си мислиш. Те двамата са подправили писмата, които се предполага, че е писал Бъкингам.

— Ами мистрес Хопкинс?

Тя отклони поглед.

— А старата нещастница?

— Тя изпълни своята роля. А щом аз можех да я подкупя, същото можеше да стори и Мандевил. Трябваше да й затворя устата. — Рейчъл се изкиска като момиченце, което е сторило някоя пакост. — Опитах се да ги посплаша. Наистина си мислех, че Мандевил ще изгуби самообладание и ще си тръгне. Но не го стори, затова се наложи да се разправя с Бойър и Саутгейт.

— Какво знаеш за светия Граал и Екскалибур?

Тя поклати глава.

— Един Бог знае къде са — изгледа ме изпод вежди. — Може пък не друг, а господарят ти да ги открие, а?

Сграбчи ръката ми.

— Каквото и да се случи, не трябва да попаднат в ръцете на Хенри Тюдор! Ще ми дадеш ли думата си да направиш всичко възможно да не ги получи?

Какво можех да сторя? Момичето ме гледаше умоляващо. Забравих злодеянията й. Забравих, че е хладнокръвна убийца и й обещах да сторя всичко по силите си.

— Какво ще стане с Темпълкъм? — промърмори Рейчъл.

— Всичко си има край — отвърнах й. — Кралят ще конфискува имението и ще го даде на някой свой приближен. Кой знае? Може би сър Джон ще се върне и ще си откупи помилването.

— Не ми се вярва — отвърна Рейчъл. — Повече няма да се върнат тук.

Спусна краката си през ръба на леглото и седна толкова близо до мен, че коленете ни се допряха. Вперих поглед в странните й очи и разбрах, че въпреки хладнокръвното й поведение, женските й хитрини и миловидната й красота, Рейчъл беше с помътен разсъдък. Скоро щях да науча защо.

— Нито Сантер, нито майка ми ще се върнат тук — тя ме улови за ръка. — Няма защо да крия. Разбираш ли, Роджър, баща ми беше тамплиер. Обичаше Темпълкъм и ме посвети в тайните си. Сър Джон беше негов приятел. Често ни посещаваше като гост и заедно с майка ми, която се плашеше от странните привички на татко и близката връзка между нас двамата, замислиха убийството му.

— Как така?

— Баща ми беше убит по време на езда. Не помниш ли, че когато донесоха тялото на Бойър, майка ми изпадна в истерия, тъй като и баща ми беше убит по същия начин? А аз просто повторих стореното вече от нея. Накарах конете да буйстват, намазах шпорите с живак… Господарят ти го подозираше. Тъкмо това ми прошепна, когато ме отведе настрана от останалите в голямата зала. Каза ми, че ако призная, ще направи така, че лейди Биатрис и Сантер да платят за престъплението си. — Тя се засмя и потри ръце. — Изгнанието е достатъчно наказание.

— Още нещо — полюбопитствах аз, — господарят ми ти каза и друго, какво беше то?

— А! — Рейчъл отново се метна на леглото си. — Това трябва да ти каже лично мастър Даунби.

Станах и бутнах стола настрани. Тя ме погледна.

— Какво ще ми сторят в Лондон?

— Истината ли да ти кажа? — попитах я грубо.

— Истината.

— Ще те изтезават, за да измъкнат от теб имената на останалите тамплиери, за да разберат дали си разгадала гатанката на Хопкинс и най-вече за да им кажеш името на предводителя на всички тамплиери.

— Но аз не го знам. А после?

Приклекнах до нея и нежно я погалих по лицето.

— Кралят е жесток човек. Ще изгориш на кладата в Смитфийлд.

В очите й проблесна страх, но погледът й не трепна.

— Тогава ми остава да се моля — рече ми тя. — Моля те, мастър Шалот, ще помолиш ли сър Едмънд ми донесат молитвената броеница? Войниците надали са я откраднали. Стара е, но ми е подарък от татко. Моля те, нека ми я донесат.

Съгласих се и тръгнах към вратата.

— Роджър.

Погледнах я през рамо. В очите ми напираха сълзи. Рейчъл изглеждаше толкова красива, толкова уязвима. Струваше ми се невероятно, че е извършила толкова ужасни престъпления. В известен смисъл вината беше на майка й, заради нея Рейчъл беше изгубила разсъдъка си.

— Сбогом, мастър Шалот.

Потропах на вратата и Мандевил ме изведе.

— Какво поиска тя? — попита той.

— Нищо — отвърнах. — Ще се обърне към Бога. Обхваната е от желание да се моли и иска да й донесете молитвената броеница.

Мандевил ме погледна и за миг ми се стори, че ще откаже.

— Я стига, човече! — настоях аз. — Удовлетворете поне това й желание.

Сър Едмънд рязко даде заповед да й донесат молитвената броеница. Някакъв войник изтича до стаята на Рейчъл. След няколко минути се върна, намотал броеницата около пръстите си. Мандевил съсредоточено я огледа. Мънистата бяха съвсем обикновени, нанизани на тънка медна верижка.

— От какво ви е страх? — засмях се аз. — Трудно ще се обеси с нея!

Мандевил поразтърка мънистата едно о друго, претегли тежестта на броеницата в ръката си и погледна стражата.

— Не я изпускаш от очи дори за миг, нали?

Стражата посочи към малък процеп във вратата.

— Нито за миг, сър Едмънд — отвърна той.

Мандевил подхвърли към него броеницата.

— Дай я, но не преставай да я наблюдаваш.

Върнах се в стаята си. Бенджамин продължаваше да спи, затова се настаних удобно в стола, завих се топло и успях да дремна, макар и на пресекулки. На разсъмване господарят ме събуди. Нито се бръснахме, нито се михме. Стаята беше студена. Прислужниците бяха избягали и нямаше кой да донесе нови дърва за огрев. Водата в легена за миене беше покрита с тънък слой мръсен лед. Слязохме долу и се смаях, като видях какъв ред бе успял да въведе Мандевил. Войниците бяха работили цяла нощ. Всички стаи, с изключение на нашата, бяха останали съвсем празни. Всички дрехи, столове, постели, възглавници, завеси, чаши и плата бяха струпани в голямата зала. Опразнените стаи бяха заключени. Мандевил беше доволен от свършеното. Отведе ни в кухненските помещения, където успяхме да открием малко стар хляб и кана разреден с вода ейл.

— Всичко е готово — съобщи ни той, без да спира да дъвче. — Саутгейт ще остане тук с няколко души охрана, докато пристигнат още войници. Веднага щом е възможно, ще го преместят в лечебница в Гластънбъри, а после в Лондон. Всичко, което може да се вземе от имението, е събрано в голямата зала и вратата е заключена, за да няма кражби. Кралските наместници ще дойдат и сами ще се уверят, че всичко е конфискувано в името на короната.

(Така ще е и още как, помислих си. Наместниците на Хенри VIII си бяха банда най-свирепи негодници. Бяха способни да вземат комат хляб и от ръцете на умиращо от глад дете!)

— Какво става с мистрес Рейчъл? — попита господарят ми.

— Закуси и й позволиха да се измие и преоблече. До един час двамата с нея тръгваме за Лондон.

Мандевил не говореше празни приказки. Малко по-късно го чухме да се сбогува на висок глас и да се отправя към двора. В плачевно състояние от пиене, войниците на мъртвия шериф оседлаваха конете. В средата беше мистрес Рейчъл с лице, покрито с качулка, ръцете й бяха завързани за седлото, а глезените й — с въже, което минаваше под корема на коня. Сър Едмънд възседна коня и сред много тропот и викове групата се отправи на път. Рейчъл не помръдна, не се обърна нито наляво, нито на дясно, не погледна към Темпълкъм, за който беше пожертвала всичко. Бог да успокои душата й, повече не я видях.

Известно време Бенджамин и аз пошетахме из опустялата господарска къща, празна и тиха като гроб. Останаха само двама-трима войници под командването на навъсен сержант. Посетихме Саутгейт, който лежеше омотан в превръзки, оставен на грижите на двете стари вещици, които ни най-малко не се интересуваха от събитията и останаха безразлични към цялата неразбория наоколо. Мандевил им беше заплатил щедро за грижите за своя помощник.

Все едно че се разхождахме из къща, пълна с духове. Трудно беше да си представим дори, че само преди няколко дни лейди Биатрис беше преминавала тук край нас величествено като херцогиня, сър Джон бе изпълнявал ролята на любезен домакин, а мистрес Рейчъл, ведра като монахиня и с невинен поглед, беше замисляла и извършвала убийства.

Вече казах, че е трудно в наше време на младите да си представят подобни ужаси, но при управлението на Тлъстия Хенри те бяха нещо обичайно. От време на време кралските агенти връхлитаха някое богато владение като тези на Томас Мор, Уолси, Кромуел, Болейн, Рочфорд, Хауърд и винаги последиците бяха едни и същи. Единия ден цареше веселие и хората танцуваха, на другия следваха отчаяние и опустошение.

Участта на Темпълкъм не беше по-различна. Бенджамин беше потънал в мислите си. Усмихна се само веднъж, когато му казах, че Рейчъл е поискала молитвената си броеница. Настоявах да ми каже и как е успял да я накара да признае.

— По-късно — промърмори той. — За всяко нещо си има време, Роджър.

Като че ли не можеше да си намери място. Искаше да се увери, че Мандевил е заминал. По-късно, около пладне, когато войниците вече отваряха нова бъчвичка ейл, той взе огромен чук от избата и ме повлече навън от къщата, надолу към параклиса на тамплиерите. Беше го обзело вълнение, лицето му беше поруменяло, а щом влязохме в църквата, заключи и залости вратата. Увери се, че и прозорците също са затворени.

— Какво има, Бенджамин?

Обърна се към мен, здраво сграбчил с две ръце чука.

— Не си ли спомняш стиховете на Хопкинс?

Над чашата Христова река Йордан тече,

над кивота е мечът; вовеки там да е!

— Според теб реликвите са тук, така ли?

Бенджамин отпусна чука и влезе навътре в църквата, мина през преградата и стигна до олтара. Посочи старите пейки, пред които тамплиерите заставали, за да участват в песнопенията по време на литургията. Посочи и сложните дърворезби на обратната страна на седалките.

— Какво виждаш, Роджър?

Разходих се между пейките, описах всяка гравюра: бикът, съпругата, заека и останалите. После спрях като закован. На една от скамейките имаше изобразени мъже с развени одежди, които носеха малко ковчеже.

— Какво е това? — попитах.

Бенджамин се приближи.

— Това е свещеният кивот, Роджър. Сандъкът, направен от Мойсей в подножието на Синайската планина, за да отнесе каменните скрижали, на които били издълбани десетте Божи заповеди.

— Кивотът! — заекнах аз. — Искаш да кажеш, че мечът Екскалибур е тук?

— Ами стиховете на Хопкинс казват: „над кивота е мечът“.

Бенджамин вдигна очи към покрива от здрави греди.

— Мина ми през ума, че може да е тук, но вече се качвах в галерията за хора и се убедих, че това е невъзможно. Затова нека да проверим при самата седалка.

Измъкна камата си и тръгна между пейките, като почукваше всяка с дръжката. При всяко почукване се чуваше тъп звук, но когато стигна при пейката с гравюрата, изобразяваща кивота и удари по дървото, се чу удар на кухо. Бенджамин внимателно го огледа.

— Тази плоча, изглежда, е слепвана, дори виждам къде — въздъхна. — Е, няма друг начин.

Взе тежкия чук и удари звънко по седалката. Дървото беше старо, разцепи се още при първия удар. Бенджамин разчисти достатъчно място, за да може да вмъкне ръката си. Направи го и победоносната усмивка на лицето му угасна.

— Нищо! — възкликна. — Нищичко.

Бенджамин взе запалената факла от стената. И двамата огледахме празната ниша, но не видяхме нищо.

— Но някога са крили нещо тук — отбеляза той. — Може да са решили, че мястото не е подходящо и да са го преместили.

Удари по повърхността на богато гравираната седалка с юмрук.

— Питам се дали тук няма двойно дъно — въздъхна и пусна на пода чука. — Може пък да са взели Екскалибур и да са го хвърли в езерото, няма по-добро място за негов вечен дом.

— А светия Граал? — попитах.

Бенджамин седна на една от пейките и посочи надолу към църквата.

— Роджър, не си ли спомняш, когато ти казах, че често наричат кръщелния купел „река Йордан“? Кръщелен купел има във всяка църква. Но защо има в църква като тази, до която деца и жени са нямали достъп? — Бенджамин се изправи. — Налага се да причиня още разрушения, но подозирам, че единственото предназначение на кръщелния купел е да пази светия Граал.

Уморено се запъти към него. Последвах го. Чувствах колко беше разочарован, че тамплиерите са преместили Екскалибур от скривалището. Но защо тогава да не са преместили и Христовата чаша?

Огледахме щателно дяланите каменни плочи, над които се издигаше кръщелният купел, като прокарвахме остриетата на камите си около краищата им. По всичко личеше, че каменните плочи не са били местени след полагането им, затова насочихме търсенето към самия купел. Той представляваше проста, много широка кръгла купа, поставена на невисока, здрава колона. Потърсихме скрит лост или процеп, но от такива нямаше и следа по камъка. Той издаваше плътен звук, когато потупвахме с дръжките на камите си по него. Тогава видях тънкия слой мазилка между чашата на купела и колоната, на която тя стоеше.

— Подай ми чука.

Вълнение обзе Бенджамин, щом видя откритието ми.

— Не, да постъпим другояче — предложи той.

Около час дълбахме слоя здрава мазилка. Служехме си с ножове и длета. Най-накрая тя се пропука и чашата на купела се размърда. Зидарят тамплиер се оказа много находчив. Когато махнахме купата, видяхме, че колоната е дебела около една педя, но в сърцевината й имаше малка кухина. Бенджамин пъхна ръка и измъкна мръсна, черна кожена торба, стегната с връв. Коленичихме и той разряза връвта.

Торбата, която беше започнала да се разпада, се смъкна и — говоря ви истината — двамата с Бенджамин коленичихме в благоговение пред светия Граал — чашата, от която е пил Христос по време на Тайната вечеря. Аз, Роджър Шалот, видях с очите си тази чаша. Държах в ръцете си най-святата реликва в целия християнски свят!

Не чухме ангелски песнопения, нито от небесата прозвучаха сребърни тръби. Видяхме една обикновена дървена чаша, плитко издълбана и с груба основа и столче. Дървото беше излъскано от многото ръце, държали го през последните хиляда и петстотин години. Когато я помирисах, долових уханието на смола, което се излъчваше от нея, сякаш пазачът й я беше намазал с някакво вещество, което да я предпази от гниене.

Седяхме и се взирахме в нея. Бенджамин я държеше, после ми я подаде. Старият Шалот си е безбожник, знаете. Толкова частици от истинския свети кръст съм видял, че ако ги струпате на едно място, ще се получи малък хълм. Виждал съм пера, паднали от крилете на Архангел Михаил. Карали са ме да целувам парчета от пелените, в които Христос е повиван като бебе, парченце от булото на Мария, от чука на свети Йосиф, или покривалото на Мойсей. Всеки път се смеех пренебрежително на тези шмекерии, но с Граала беше различно.

Когато го улових в ръката си, усетих топлина, чувство за мощ и когато затворих очи, сякаш вече не бях в тамплиерската църква, ами сред топлите, благоуханни хълмове на Галилея. Беше чаша, пълна с тайнства! Не е чудно, че Артур я е търсил, че тамплиерите са я пазили и че онзи тлъст негодяй Хенри VIII беше готов да убива за нея!

Поклонихме се пред Граала, Бенджамин го уви в плаща си и се отдалечи. Каза ми да го почакам. Господарят ми се върна със смес от замазка и хоросан и възстановихме кръщелния купел, така че поне за непривикналото око щеше да изглежда непокътнат.

— Какво ще правим със счупената седалка? — попитах.

— Остави я — отвърна Бенджамин. — Нека хвърлят вината върху войниците.

Върнахме се в господарската къща, за да приберем вещите си. На другата сутрин оседлахме конете си и напуснахме Темпълкъм, където бяха извършени толкова смразяващи кръвта убийства. Късно същия ден стигнахме до Гластънбъри. Мраз беше сковал полето, но не беше валял нов сняг, а и облаците започваха да се разкъсват. С Бенджамин вече се бяхме разбрали как да постъпим. Срещнахме се в странноприемницата с брат Едред. Бенджамин описа накратко случилото се в Темпълкъм. Едред направи неуспешен опит да прикрие болката, която му причиниха известията за задържането на Рейчъл, бягството на Сантер и опустошаването на господарската къща. Свлече се на един стол, притиснал ръце към стомаха си, присви се, сякаш изпитваше жестока болка.

— О, бедната Рейчъл! — въздъхна той.

— Вие сте един от тях, нали, братко? — попитах го аз.

Вдигна поглед към мен. Лицето му беше станало пепелявосиво.

— Тамплиер сте, нали? — продължих аз.

Той кимна и отвърна без следа от враждебност.

— И не само аз. Ние пазим свети мощи, тайни и в известен смисъл наистина сме отмъстители за онези тамплиери, които са били заловени, затворени и избити.

— Това дава ли ви право да убивате?

— Когато се налага да защитим светини и тайни, да. Но Рейчъл е отишла твърде далеч. Водена е била от желание за лично отмъщение към Мандевил и другите като него и към собственото й семейство.

Едред пое дълбоко дъх и се изправи.

— Какво ще стане с Темпълкъм?

— Ще бъде напълно разграбен.

По лицето на монаха пролича страх.

— Нищо няма да открият — усмихна се Бенджамин. — Никога няма да открият Екскалибур или Граала.

Едред сви рамене.

— Реликвите никога не са били в Темпълкъм.

— Но подозирате, че са били там, нали? Все пак, абатите са се сменяли, но винаги са твърдели, че подобни реликви не се пазят тук.

Едред не мигваше.

— Екскалибур е изчезнал — обясни Бенджамин, — но Граалът…

Развърза една от дисагите, измъкна плаща си и постави малката чаша от кедрово дърво на масата. Промяната, настъпила у Едред, беше неописуема. Той падна на колене, сключи ръце и впери неотстъпно очи в светата чаша.

— Открили сте я! — измърмори.

— И я донесохме в истинския й дом — заключи Бенджамин. Вдигна дисагите, кимна ми и тръгна към стълбището към нашата стая. Едред остана да се моли в усамотение.

На другия ден, след кратка среща с Едред, напуснахме Гластънбъри на път за Лондон. Той ни изпрати до главната порта на абатството. Чак когато настъпи време да се разделим окончателно, той сграбчи ръката на Бенджамин с очи, пълни с благодарност. Господарят ми се приведе.

— Никога не казвай никому — прошепна той. — Не сме били тук. Нищо не сме ти дали. Няма повече да се върнем.

Едред отстъпи и направи кръстен знак във въздуха. Вратите се отвориха и ние тръгнахме за Лондон.

Пътуването до столицата ни отне осем часа. Заварихме я цяла скована от ледената прегръдка на зимата. Темза беше замръзнала, а снежен килим покриваше градската мръсотия, така че най-после беше изчезнала непоносимата воня. Настанихме се в Бейнърд корт, близо до катедралата „Сейнт Пол“. Изпратихме съобщение до Хамптън корт, където бяха Хенри и кардиналът и се готвеха за коледните празници. Изчакахме търпеливо да видим какво ще се случи.

Три дни след пристигането ни скъпият доктор Агрипа ни посети. Загърнат в черния си плащ, ако не бяха странните му безцветни очи, той щеше да прилича досущ на весел гном. Подскачаше и пляскаше с ръце, за да се стопли. Провикна се за греяно вино с подправки. Чак когато останахме насаме в стаята ни, заряза всички преструвки.

— Кралят е недоволен — сряза ни той. — А и кардиналът също.

— Боже! — не му останах длъжен и аз. — Каква нищожна благодарност за това, че задниците ни замръзнаха, малко остана да ни очистят, да не споменаваме за безкрайните часове в компанията на негодяи като Мандевил и Сантер.

Агрипа се ухили.

— О, не вие сте причина за недоволството на краля. Не сте ли чули новините? — погледна ме в очите. — Рейчъл Сантер е умряла на път за Лондон. По всичко личи, че молитвената й броеница е криела някоя и друга тайна. Две от мънистата съдържали отрова, която причинила смъртта й за секунди. Тялото й е в новата болница „Мария от Витлеем“ в северната част на града.

Агрипа се намръщи.

— Кралят е обхванат от истински бяс. Колко сведения можеха да бъдат измъкнати от нея!

Бенджамин потри лицето си с ръце.

— Но негово величество трябва да е доволен. Лорд Бъкингам е унищожен. Жената, отговорна за толкова много убийства, е сполетяна от справедлива участ и кралят може да конфискува цялото богатство на сър Джон Сантер и съпругата му. Не им съчувствам. Те също жънат, каквото са посели. Тамплиерското сборище в Съмърсет е унищожено. И най-вече — Бенджамин ме погледна предупредително — въпреки че Екскалибур не беше намерен, и вероятно никога няма да бъде, ние върнахме Граала.

Какво ли не бяха видели очите ми, но за пръв и последен път видях Агрипа слисан. Страните му поруменяха. В очите му се появи блясък.

— Къде е? — попита с дрезгав глас.

Бенджамин отиде до дисагите, извади очукана сребърна чаша и я пъхна в ръцете на Агрипа. Магьосникът я огледа изпитателно.

— Къде я намерихте?

— В Темпълкъм.

Агрипа огледа внимателно старинната сребърна чаша, тънкото като хартия сребро и инкрустираните скъпоценни камъни по столчето й. Очите му проблясваха като на котка.

— Тази чаша — бавно подхвана той — е старинна, но аз знам, а и вие знаете, мастър Даунби, каква е истината. А може би с времето и кралят ще я разкрие.

Бенджамин се засмя като дете.

— Но вие ще го уверите, че това е Граалът — заяви той — защото на него му се ще да вярва, че е така. А и на вас ви се ще той да вярва, че това е Граалът, нали, доктор Агрипа?

Магьосникът ни погледна открито.

— Какво искате да кажете? — попита той едва чуто.

— Стига, доктор Агрипа — отвърна Бенджамин. — Вие самият сте тамплиер, нали? Нещо повече, според мен тъкмо вие сте Великият магистър. И вие не по-малко от мен искате Граалът да не попада в ръцете на Хенри. Вие трябва да сте техен водач. Подозирахте Рейчъл Сантер още преди да тръгнем от Лондон. Затова ни предупредихте с думите Age Circumspecte, бъдете бдителни. Отначало мислех, че е само съвет, но това е девизът на рода Мортимър, бащиния род на Рейчъл. Предупредихте ни. Било ви е известно, че тя е приета в ордена на тамплиерите, че в последните двеста години родът Мортимър от Темпълкъм са били тамплиери. Единственият човек, комуто могат да бъдат известни подобни факти, е Великият магистър. Говоря истината, нали? Тамплиерите съществуват като отделни братства и само Водачът им знае къде и кои са те.

Агрипа седна на ръба на леглото и залюля чашата в ръцете си.

— Може и да имате право, мастър Даунби. — Погледна ни. — Нека кажем само, че Водачът на ордена съществува. Нека кажем, че кралят е Принцът на Мрака, предречен от магьосниците на тамплиерите като Великия Разрушител. И нека кажем, че членове на тайно тамплиерско братство, мъже като Бъкингам и Хопкинс, са тръгнали срещу заповедите на Великия магистър и започнали да издирват реликвите, за които е било по-добре да останат там, където са били скрити.

Агрипа замълча и прехапа устни.

— Единствено в името на спора, да приемем също и че Водачът е позволил тези двама тамплиери да бъдат наказани с помощта на закона. Възможно е било цялата история да приключи там, но други тамплиери, жадуващи за отмъщение, допълнително размътили водите. И така стигаме до Рейчъл Сантер. Тя не е имала никакво право да екзекутира Уорнам и Колкрафт или да започва своя лична война срещу Мандевил, Саутгейт и другите като тях. Получила е заповед да спре, но всичко се е усложнило още повече с нападението над хора като вас, приятели на Магистъра. Е, добре — той прехвърляше чашата в ръцете си. — Къде е истинският Граал?

— В сигурни ръце, както сам ще се убедите!

Агрипа въздъхна, взе чашата и тръгна към вратата.

— Да се надяваме, че е така. — Обърна се, едната му ръка лежеше на резето. — Рейчъл Сантер нямаше да стигне жива до разпита. Щях да я убия заради неподчинението й, както направих и с Бъкингам и Хопкинс — той продължи да си играе с чашата. — Но ви благодаря за стореното от вас. Имате думата ми, че кралят и кардиналът ще получат доклад, в който ще бъде описано безукорното ви поведение!

Магьосникът напусна стаята. Бенджамин отиде до вратата и я заключи след него.

— Именно това си казал на Рейчъл, за да я накараш да се предаде, нали? — попитах го аз.

— Да, казах й, че Великият магистър няма да остане доволен, защото с безкрайното си упорство може да застраши други тамплиери. Дори я излъгах и й казах, че съм научил името й не от друг, а от Магистъра още преди да тръгнем от Лондон.

— И тя ти повярва?

— Така мисля.

— Ами чашата?

— Агрипа има право. Тя е от сбирката от скъпоценности на абатството в Гластънбъри. Едред ми я даде. Мисля, че някога е принадлежала на бащата на император Константин, който е бил военачалник из тези места.

— Дали кралят ще заподозре?

— След време, да. Когато чашата не изпълни магическото си предназначение, ще заподозре — Бенджамин ме сграбчи за раменете. — Ти знаеш истината, Роджър, трябва да я запазим в тайна. Ако кралят заподозре, ще ни сполети участта на Бъкингам. А сега, хайде да си събираме дисагите и без да се помайваме заради лошото време, да тръгнем за вкъщи, преди чичо да се е сетил за някоя друга задача.

Така и направихме. Чакаше ни най-прекрасната коледна вечер. Великият убиец остана зад гърбовете ни да отпива вино от чашата, за която си въобразяваше, че е светия Граал. Кардиналът ни изпрати писма пълни с най-благопожелателни и възхваляващи думи, както и натъпкани кесии със злато. Хенри обаче не забрави за тамплиерите. Не забравиха и тамплиерите. Сър Едмънд Мандевил загина при загадъчни обстоятелства следващата пролет след някакво пиршество в Шийн. Като че ли и Агрипа е присъствал на същото пиршество. Саутгейт не се възстанови от раните си и макар да беше оставен на грижите на монахините от Сион, почина набързо. Не знам подробности, но следобеда преди да умре, доктор Агрипа ходил да се осведоми за здравето му. След година време Сантер отправиха молба за помилване към краля. В замяна предложиха огромно количество злато. Изненадващо, Хенри отказа да бъде подкупен, а двамата Сантер на свой ред бяха сполетени от смърт при загадъчни обстоятелства в изгнание.

Темпълкъм беше конфискуван и всички околни земи преминаха във владение на короната. От него не остана камък върху камък, но кралят не откри нищо там. Години по-късно, когато предприе повсеместното опустошаване на абатствата и манастирите, Гластънбъри понесе най-жестокия удар на неговата ярост. Абат Биър умря през 1524 година. Наследи го Ричард Уитинг. Тлъстият Хенри проводи агенти, които да конфискуват най-ценното от богатствата на абатството, но Уитинг прояви хитрост и успя да ги отпрати, заради което плати с живота си. Домъкнаха го в Лондон и го изтезаваха. Не измъкнаха и дума от него. Върнаха го в Съмърсет и след нагласен процес, той и двама от монасите, един от които беше библиотекарят Едред, бяха влачени из Гластънбъри и обесени навръх Тор през ноември 1539. Тайните на Гластънбъри изчезнаха с него и сега един Бог знае местонахождението на светия Граал.

Тук свършва тази кървава история. През прозореца наблюдавам сребристата луна. Трепкащата й светлина се лее над дебелия сняг. Те всички отдавна са прах. Понякога сънувам Рейчъл, хладнокръвна и ведра в килията си, Мандевил и Саутгейт, безочливи в съзнанието за своята власт и онези двама неми братя Козма и Деймиън, които им служеха толкова вярно и страдаха така нечовешки. Кръгът е затворен. Синът на Матилда върна пръстена, който дадох на майка му преди цяла вечност сред сенките около Темпълкъм. О, трябва ми чаша кларет, за да се ободри сърцето и да забравим сълзите по миналото! Дори писарчето ми подсмърча. Знам, че му се ще да остане, за да точи лиги по щедрата гръд на Фийби. Клати глава, застава до прозореца и поглежда към зимното небе.

— Мислите ли, сър — изхленчва той, — че над нас съществува върховен разум? Че делата ни са направлявани от мъдростта на небето?

— С цялото си сърце вярвам, че е така, защото тук долу си е тресавище и половина!