Пол Дохърти
Чашата на призраците (9)

Осма глава

„Цялата земя на Англия е мокра от сълзи…“

 

„Песен за времената“, 1272–1307 г.

На следващата вечер Изабела и аз, и двете много освежени, се присъединихме към краля и Гейвстън в малката стая за хранене в кралските покои. Стаята бе специално подготвена: прозорците й бяха покрити с капаци, на пода бяха застлани турски килими, пред огнището беше поставена голяма овална дъбова маса, за да можем всички да чувстваме топлината от пламъците, които ближеха напоените със сладки аромати борови пънове. Кралят и неговият фаворит бяха облечени скромно в дрехи от тъмнозелен плат, с ботуши на краката — единствената им отстъпка пред изтънчеността бяха блестящите пръстени по ръцете им. И двамата изглеждаха целеустремени, трезви и изгарящи от желание да говорят. Докато поднасяха различните блюда — фазан и див заек, приготвени в различни сосове — Едуард описа какво ще се случи през следващия месец, като даваше съвети на Изабела относно коронацията и ритуалите, които трябва да се следват. Едва към края, след като бяха поднесени сладкишите с пълнеж от дюли и сладко бяло вино, той нареди на всички слуги да си тръгнат и единствено Сандуик остана отвън да пази коридорите и вратите. Едуард отблъсна стола си назад и се извърна леко към огъня.

— Харесвам Дувър — промърмори той, — защото е на границата на кралството, място, където можеш да дойдеш, ако искаш да избягаш — той се обърна отново към нас. — Е, добре — той въздъхна. — А сега да се залавяме за работа.

И двамата — крал и фаворит — се отпуснаха небрежно на местата си: нямаше вече преструвки, нямаше играене на роли, шумно отпиване от чашите или бурни изблици на смях. Не присъстваше никой друг, макар че се зачудих защо до масата е поставен пети стол. Едуард, почуквайки с нокти по високата си чаша, бъбреше за влизането ни в Лондон. После се изправи на стола си, като си играеше с пръстена на кутрето си. Той описа положението в Шотландия, мощта на Брус и заплахата, отправена от него откъм северните графства. Описа подробно проблемите с хазната си, липсата на пари, нарастващия натиск за повишаване на данъците от страна и на парламента, и на Събора на духовенството. Гейвстън остана мълчалив през цялото време. От време на време хвърляше поглед към мен, но си остана седнал, с наведена глава, заслушан внимателно, докато Едуард изброяваше проблемите си с благородниците. Едуард описа как неговият прадядо Джон, дядо му Хенри, както и Едуард I до един се били сблъсквали със силната съпротива от страна на големите аристократи с техните лични армии и свити, и с дълбоко вкоренената им решимост да контролират властта на короната.

— Питайте Сандуик — изсумтя презрително кралят, като посочи към вратата. — Преди четирийсет и седем години той се сражава на страната на бунтовника херцог Лестър, Симон дьо Монфор, срещу моя баща и дядо ми. Спаси се от полагащата се на предателите смърт на дръвника на палача, защото скъпият ми баща се възхищаваше на почтеността му. Едно от решенията — добави сухо Едуард, — за което и двамата с баща ми бяхме единодушни.

Колкото повече говореше Едуард, толкова по-голяма несигурност ме обземаше. Във всичко това имаше някаква мистерия, загадка, странност. Той говореше гладко и логично. И все пак — защо да играе ролята на онзи, другия Едуард — некадърния крал, поддържащ своя фаворит, покровителстващ шутове, докато в същото време открито обижда благородниците в кралството, да не говорим за могъщия си тъст? Едуард Английски проявяваше хитрост, за която дори Изабела не се беше досетила. Тя също изглеждаше объркана, озадачена, сякаш съпругът, когото срещаше сега, беше различен човек от онзи, за когото се беше омъжила в Булон: един крал, който беше имал прозорливостта да си даде сметка за истинските отношения между нея и семейството й, както и тези с мен, която Едуард и Гейвстън сега приемаха като довереница на Изабела. Прикрих усмивката си. Казалес и Розалети бяха докладвали както подобава на предани поданици: и кралят, и неговият фаворит се държаха така, сякаш ни познаваха от години. Озадачението на Изабела намери израз в определени въпроси относно тамплиерите и относно женитбата й. Едуард ги подмина с пренебрежение, като повтори онова, което вече бяхме научили от Сандуик: и двете се налагаха поради политическа необходимост. Едуард призна, че няма да има кърваво преследване на тамплиерите, а само заграбване на богатствата им, от които отчаяно се нуждаеше. Вежливо ме включваше в разговора, макар да си давах сметка, че Изабела не е доверила на съпруга си пълната истина за мен.

Най-сетне Гейвстън се надигна и затрупа с пънове лакомия огън, после, като взе една висока скосена свещ, запали още свещи, като смени догорелите. Светлината лумна, съживявайки красивите гоблени, украсяващи стените. Гейвстън затегна един от капаците на прозорците, който се беше разхлабил, след това отиде до вратата, отвори я и проведе кратък разговор със застаналия отвън Сандуик. Чух да се споменава името на Кловлен, печалния нотариус от Соасон. След това Гейвстън затвори вратата и отново дойде при нас на масата. Едуард мрачно отпиваше от виното си, докато Гейвстън започна да разпитва двете ни с Изабела за смъртта на Пурт и Уенлок. Той умело ме въвличаше в разговор, докато всъщност признах подозренията си, че е възможно и двамата да са били убити. Гейвстън и Едуард изглеждаха разтревожени от това, но леко и плавно преминаха нататък, като попитаха Изабела дали е познавала търговеца мосю дьо Витри. Изабела ме погледна, давайки ми знак да запазя мълчание. Мисля, че този поглед не убягна на Гейвстън. Той прехапа устни, докато приемаше уверението на Изабела, че, разбира се, мосю дьо Витри й бил познат като един от банкерите на баща й, а кървавото убийство на него и слугите му било шокирало цял Париж. Чашите за вино бяха напълнени отново и двамата мъже замълчаха, потънали в собствените си мисли, докато Едуард се наведе през масата и хвана ръцете на Изабела.

— Две неща ще те попитам, mon coeur^[1]. Искам истината. Преди да попитам, нека да те уверя, да ти дам тържествен обет, че ти си моя кралица и съпруга, единствената жена в моя живот, чието място никога няма да бъде заето от друга — той говореше разгорещено, с пламнало и почервеняло лице, с блестящи очи. Ако някога крал е изричал истината, онази нощ Едуард Английски със сигурност го стори. Изабела сведе глава, за да скрие изчервяването си. Едуард леко притисна пръсти към устните й.

— Сега ми кажи, ma plaisance^[2], приемаш ли лорд Гейвстън? Ако не, кажи истината. Приемаш ли го какъвто е, какъвто се вижда той и какъвто го виждам аз?

Тишината, която последва, бе осезаема, сякаш някакъв невидимо присъстващ човек се приведе напред, изпълнен с нетърпение да изслуша отговора на Изабела. Гейвстън седеше, с прегърбени рамене — вече не беше предишният надут придворен франт.

— Приемам го — Изабела отправи зашеметяваща усмивка към фаворита на Едуард. — Аз, твоята съпруга и твоя бъдеща кралица, съм също и Изабела, наскоро избягала от Франция, от бащиния си кралски двор, който се оказа толкова омразен. Ти — тя притисна ръка към гърдите на Едуард — си крал на Англия. Не си молил да се жениш за мен. Аз не съм молила да се омъжа за теб. Не ние създаваме времената. Трябва да приемаме съдбата, която Бог ни определя, затова защо да възразявам? Ще отнеме ли мосю Гейвстън онова, което е мое?

Едуард поклати глава. Гейвстън си пое дълбоко въздух.

— Кое е второто нещо, mon seigneur? — Изабела държеше ръката си все така притисната към гърдите на съпруга си. Той я улови и целуна пръстите й.

— Слушай добре — гласът на Едуард спадна почти до шепот. — Ти не бива, в никакъв момент, да показваш някаква привързаност към Пиърс: всъщност тъкмо обратното, поне за момента. Не трябва да показваш, поне не публично, че си в приятелски отношения с лорд Гейвстън.

— Защо? — проговорих, преди да се замисля.

— Защото, Матилда, така стоят нещата. Онези, които са мои врагове, по-скоро ще се издадат пред теб, отколкото да прикрият злонамереността си от мен — Едуард се усмихна злобно. — Както казват в училищата, „effectum sequitir causam — причината поражда следствието“. Моите отношения със скъпия ми френски братовчед не са сърдечни и техните плодове може би са станали още по-горчиви! Въпрос на политика и логика е — какъвто бащата, такава и дъщерята. Хората биха се зачудили защо не си тръгнала по стъпките на крал Филип.

— Това не би трябвало да е твърде трудно за разбиране! — възкликна Изабела.

— Ти трябва да играеш подобаващата роля — настоя Гейвстън. — Негово величество се е оженил за френска принцеса. За съвета на английските благородници и преди всичко за самия крал Филип е важно Франция да действа така, сякаш има огромно влияние върху негово величество просто заради брака му с теб — той се поклони на Изабела. — Чел съм написаното от правниците на баща ти, мъже като Пиер Дюбоа. Филип мечтае за деня, в който един принц от династията на Капетите, плод на твоята утроба, ще носи короната на Изповедника, а друг ще стане херцог на Гаскония — Гейвстън вдигна ръце. — Нека Филип лелее мечтите си — това не означава, че ние трябва да ги подпомагаме.

Отговорът на Гейвстън беше логичен, беше изречен с такава лекота, че прозвуча разумно. Стремежите на крал Филип бяха добре известни: ходовете му около женитбата на Изабела и по въпроса за тамплиерите бяха всеизвестни. Сега Едуард трябваше или да се противопостави на Филип, или да играе ролята на негов васал. Въпреки това продължавах да се чувствам неловко и неспокойно.

— Какво означава това, милорд? — попита Изабела. — На практика?

— Според брачния договор аз трябва да ти предоставя земи и имоти тук в Англия. За момента обаче няма да направя това — кралят добави бързо, — но ще се постарая да не ти липсва нищо.

— Можете да направите нещо повече — Изабела взе бокала си с вино и го вдигна за наздравица към него. — Понастоящем в този замък са складирани всички сватбени покупки и подаръци от баща ми, от моите чичовци и братя, от Марини и останалите от свитата — тя изплю тези думи с такава омраза, че изненада дори мен. — Защо не ги дадете всичките на лорд Гейвстън? — Изабела отпи от бокала. — Не ги искам. Не искам нищо от тях. По-скоро бих предпочела да ме изгонят по нощна риза пред замъка. По-скоро бих живяла във въглищарска колиба във вашите влажни гори и бих я наричала дворец, отколкото да живея от нещо, дадено ми от тях. Ето моя отговор.

Гейвстън и кралят я погледнаха изненадано, явно стреснати от това, колко разпалено беше изрекла думите си.

— Alea jacta^[3] — промърмори Гейвстън. — Значи заровете са хвърлени и играта започва — той се изправи на крака, изчезна за миг в сенките и донесе инкрустирана със сребро кутия, дълга колкото колчан за стрели. Остави я на масата, дръпна назад скобите, с които беше пристегната, и извади две красиви самурени кожи, едната тъмна, другата — снежнобяла.

— Тези кожи са от горите около скованите от лед морета на север — Гейвстън ги положи в скута на Изабела, след това извади от ковчежето малка кожена кесия и изтърси от нея ослепителен рубин, инкрустиран в златна звезда. Сложи верижката на шията на Изабела и коленичи пред нея. Изабела взе ръцете му между своите и тихо прие свидетелството за неговата вярност.

— Колкото до теб — Гейвстън ме посочи и стана, — чувал съм много за лечителката Матилда — Едуард и Изабела се засмяха, разчупвайки напрежението. — „Cavete Gascones — продължи Гейвстън, — ferentes dona — пазете се от гасконците, които носят дарове.“^[4] — той отново пъхна ръка в сандъчето и извади книга, обшита с алено по ръбовете и закопчана със златни скоби, която постави в скута ми. Едуард и Изабела си шепнеха, доближили златокосите си глави. Въпреки подаръците и вежливостта усетих за кратко да ме пробожда завист, която бързо прогоних. Разкопчах скобите и прочетох внимателно изписаното с красив шрифт заглавие: Галеновият „Трактат върху различаването на симптомите“. Вежливо благодарих на Гейвстън. Той седна и започна да ме разпитва внимателно и подробно за познанията ми за простите лекарства и отварите. Обясни, че майка му, Агнес, също била врачка и лечителка в градчето Беарн, в Гаскония. Щом той спомена името й, Едуард настръхна и се отдръпна от Изабела. Лицето на Гейвстън вече не беше усмихнато: кожата беше изпъната, а очите му се наливаха със сълзи. Той се насили да се засмее, но очите му ме плашеха — той сякаш виждаше или се опитваше да възкреси някакъв непоносим спомен.

— Нека ти разкажа, Матилда — усмихна се той накриво, — една история от Беарн за къща, обитавана от призраци. Един мъж на име Раул де Кастро Негро смятал, че в къщата му, намираща се близо до главната порта в стените на Беарн, има скрито съкровище. Наел двама магьосници да изрекат заклинание и да открият това съкровище. Не знам точно какво са направили и дали са открили някакво съкровище — Гейвстън примигна. — След това обаче си отишли. Е, този Раул имаше слуга на име Джулиан Сарнен, който се върнал в къщата. Малко след това откриха Сарнен на градския площад да твърди, че е сляп и не може да чува. Останал болен и немощен в продължение на няколко седмици, но точно преди Великден дал да се разбере, че иска да бъде отведен в един местен параклис. Неколцина приятели му помогнали да стигне дотам с магаре. Пристигнали в параклиса в срядата от Страстната седмица и Джулиан се помолил пред статуите на Благословената Дева и свети Антоний. В часа на вечернята слухът му се възвърнал. На следващия ден, деня на Тайната вечеря, след литургията се върнало и зрението му. Напълно оздравял, той се върнал в Беарн. Разбира се, всичко това бе възхвалявано като чудо и Джулиан беше повикан да се яви при епископа, където разказал странна история. Твърдял, че бил влязъл в къщата на господаря си, след като магьосникът си бил отишъл и я намерил пълна със странни и непознати птици и животни, включително три коня с рога като на кози, от чиито уста и задници излизал огън. На тях, обърнати назад, седели трима страховити мъже с тояги. Джулиан каза, че бил напълно ужасен и се опитал да стори кръстния знак, но един от зверовете възпрял ръката му. Опитал се да се моли, но не могъл и избягал обратно на градския площад, където го намерили. Какво мислиш за подобна история, Матилда?

— Какво стана с Раул?

Гейвстън направи гримаса:

— Избяга. От Инквизицията го преследваха, задето се съветвал на магьосници. Е, какво мислиш за историята на Джулиан?

— Не знам — признах.

— Зададох въпрос, мъдра жено — Гейвстън ме стисна за раменете: хватката му беше толкова силна, че трепнах. Изабела възропта и Гейвстън отпусна ръката си.

— Моля те — гласът му прие умолителен тон, — като жена, изучавала отварите и праховете.

— Някои биха предположили, че това е магьосничество — отвърнах. — Други — че този човек е бил изцелен чрез Божието благоволение и безграничната Божия милост, както и чрез намесата на Благословената Дева и свети Антоний.

— Или?

Тишината в стаята стана потискаща.

— Аз самата бих проявила по-голяма разсъдливост — отвърнах. — Има определени отвари, диви плодове, сок от някои гъби, или пък за мазнината от кожа на крастава жаба. Те със сигурност могат да предизвикат магически фантазии и кошмарни сънища — оттук и историята за вещици, които твърдят, че летят, или виденията на лудите или светците — добавих.

— Ами физическите симптоми? — попита Гейвстън. — Слепотата, глухотата?

— И те могат да се получат впоследствие — вдигнах бокала си с вино. — Не е по-различно от това — разклатих чашата и виното се разплиска. — Виното може да предизвика халюцинации и сънища. Последиците, оказвани от него върху тялото, са добре известни. Това, което е вярно за плода на гроздето, е вярно и за други растения.

— Но какво според теб е това, Матилда — магия или наука?

— Наука — отвърнах бързо. — Всички природни и естествени причини трябва да се отстранят, преди други да могат да бъдат изтъкнати като обяснение.

— Добре, добре — Гейвстън се отпусна назад в стола си. — Предполагах, че ще отговориш това.

Мрачната атмосфера обаче не се промени. Гейвстън се надигна, погледна внимателно часовата свещ, която гореше на поставката в ъгъла, и отиде до вратата. От разговора схванах, че Сандуик е бил заменен от двама от ирландските арендатори на Гейвстън — наемници, облечени с одежди, украсени с герба с аления орел.

— Влезте, влезте — Гейвстън покани нотариуса дьо Кловлен в стаята и му посочи петия стол. Накара го да седне, напълни един бокал до ръба с гъст кларет и придърпа през масата едно сребърно блюдо, за да може дьо Кловлен да изяде остатъците в него. Изабела изглеждаше изненадана. Едуард седеше, подпрял брадичка на ръцете си. Дьо Кловлен се опита да направи дълбок поклон, но кралят посочи към стола, като промърмори, че в този случай не са нужни вежливости. Гейвстън седна близо до неспокойния нотариус, взе парче месо, потопи го в купа със сос и го поднесе в устата на дьо Кловлен.

— Жан дьо Кловлен! — отривисто заяви Гейвстън, — толкова се радвам, че сте тук.

— Ваша светлост, за мен беше голяма чест да бъда включен в свитата на милейди…

— Разбира се, разбира се — Гейвстън отново напълни бокала на дьо Кловлен. — Трябва да разменя няколко думи с вас, сър, по отношение на абатството „Сен Жан дьо Вин“ и по-скоро на неговия абат, който ми дължи известни суми. Имам нужда от съвета ви, сега…

Наблюдавах тази жива картина с нарастващ ужас. Гейвстън ми напомняше за силна котка, която си играе с мишка. Дьо Кловлен беше завладян от изискания тон на фаворита и не долавяше гнева, който кипеше в гърдите на този могъщ благородник. Дори само начинът, по който Гейвстън разкъсваше месото, по който пълнеше бокала на дьо Кловлен… Щом високата тясна бутилка се изпразни, той прекоси стаята и отиде до тоалетната масичка, за да я напълни. Дьо Кловлен, поласкан, бъбреше за абатството. Гейвстън изчака виното да подейства напълно, после се изправи на крака, пристъпи зад дьо Кловлен и в един миг около главата на нотариуса беше преметната гарота и бе пристегната около гърлото му. Дьо Кловлен изпусна високата си чаша и със залитане почти се изправи на крака, но Гейвстън, с лице, грейнало от злобна радост, го натисна обратно на мястото му.

Изабела понечи да възрази. Едуард я хвана за ръката, за да я възпре. Кралят седеше опиянен, с леко почервеняло лице, с наклонена на една страна глава, наблюдавайки как дьо Кловлен почти се задушава. Гейвстън се наведе и подръпна гаротата.

— Жан дьо Кловлен — произнесе той с престорена тържественост, — по-точно Джулиан Сарнен, вие, сър, сте подъл наемен убиец от Беарн в Гаскония. Изпили сте някаква отвара и ви се е явило видение. Твърдели сте, че сте попаднали в плен на силите на мрака, а сетне сте бил чудотворно изцелен. Когато разглеждаха това чудо, местният епископ помоли майка ми Агнес дьо Гейвстън за съвет — Гейвстън подръпна кордата, после я отпусна. — Тя отхвърли вашите твърдения, присмя им се и каза, че това няма нищо общо със Сатаната, а зависи от това какво сте яли или пили, и от това, дали сте взели някаква отвара — Гейвстън разхлаби гаротата още малко. — Замисълът ви да спечелите съчувствие и да извлечете парична полза от едно измислено чудо се оказа неуспешен. Цялата ви история стана подозрителна, фалшивите обвинения в магьосничество, отправени от вас към бившия ви господар, не бяха доказани. Надявахте се да придобиете богатството му, да бъдете възнаграден. По-късно, когато моят баща, Арно дьо Гейвстън, беше заминал да изпълнява войнишкия си дълг, вие тайно наклеветихте майка ми като вещица пред Инквизицията. Имаше мнозина, изпълнени със завист и омраза, които побързаха да ви повярват. Вие предоставихте сведения за познанията на майка ми относно отварите и билките. Майка ми беше честна жена. Тя отговори на въпросите, но чрез тази постъпка подписа присъдата си, като отхвърли историите за демони и чудодейни лечения и настойчиво твърдеше, че първо трябва да се разглеждат естествените причини. Срещу нея беше организиран процес и тя бе изгорена. Вие сте бил възнаграден със сребро и закрила. Изчезнали сте само за да възкръснете като Жан дьо Кловлен, правник и нотариус.

Гейвстън прошепна в ухото на Кловлен.

— Преследвах ви, сър, под дърво и камък. Mirabila dictu — удивително е какво може да открие човек в качеството си на херцог на Корнуол, регент на Англия, близък довереник на нейния крал. Миналата година, когато бях във Франция, открих истинското ви име и скривалището ви.

— Не съм аз, не съм аз! — умолително захленчи дьо Кловлен.

— Служители на Инквизицията в Каркасон твърдят, че сте вие — Гейвстън отпусна напълно гаротата, оставяйки жертвата си да се просне в стола си. — Инквизицията винаги обръща внимание на всяка подробност — продължи Гейвстън. — Имате бенка от дясната страна на врата — той сграбчи дьо Кловлен за редките коси, като дръпна надолу високата му яка и изви главата му, за да я видим. — Освен това имате белег, дълъг около един инч, от вътрешната страна на лявата ръка — той хвана ръката на нотариуса, като рязко издърпа назад ръкава на късото му палто, при което по масата се пръснаха кукички, и обърна ръката, за да можем да зърнем изпъкналия белег. Накрая, с ръка върху рамото на дьо Кловлен, Гейвстън рязко бръкна в пазвата на нотариуса и измъкна металния кръст на медна верижка. На светлината на свещите зърнах релефното разпятие на Инквизицията. Гейвстън дръпна грубо разпятието от врата на дьо Кловлен и го хвърли на масата.

— Това се дава на всеки — изсъска той, — който попадне под закрилата на Domini Canes — Божиите хрътки, доминиканците, Светата Инквизиция.

Дьо Кловлен, пребледнял и облян в пот, се облегна на масата.

— Те не биха разкрили… — задъха се той.

— О, разбира се, че биха — презрително изсумтя Гейвстън, като седна до жертвата си. — О, да, сториха го! Парите и властта, мастър нотариус, са двата ключа към всяка тайна. Вие не бихте го отрекли. Е, разбира се, че няма да го отречете. Помните какво се случи преди толкова много години, преди двайсет и две; помните, нали, дьо Кловлен? — той тикна лицето си по-близо. — Бях съвсем невръстен. Мислели сте, че ще забравя — той придърпа късото палто на нотариуса и го изтупа внимателно. — Проследих ви. Търсих ви из цяла Франция. Абатът на Сен Жан де Вин наистина ми дължи пари. Той наистина ви преследваше, нали? Започна да ви разпитва за определени ренти, които бяха изчезнали, както и за обвиненията в опит за насилие, отправени към вас от една млада жена. Изгаряли сте от желание да получите назначителното писмо на крал Филип; той, разбира се, не е давал и пет пари за вас!

— Mon seigneur — дьо Кловлен сведе глава, протягайки ръце към краля, — милост!

В отговор Едуард се втренчи в него с каменен поглед.

— Скоро ще заспите — усмихна се Гейвстън, като ми хвърли поглед през масата. — Мосю Сарнен, сложих във виното ви настойка от мак и когато се събудите, след падението си, ще бъдете в ада! — той вдигна чашата си. — In infernum — напевно изрече той, подигравателно имитирайки заупокойната служба за мъртвите, — diaboli te ducent — в ада демоните ще те отведат.

Като кашляше и плюеше, дьо Кловлен понечи да се надигне, но се блъсна в масата и падна на пода. Гейвстън скочи на крака.

— Толкова скоро, толкова скоро? — той ритна дьо Кловлен, който простена, но остана да лежи неподвижно. Едуард също стана и отиде при Гейвстън, и двамата ожесточено заритаха проснатия на земята човек с обутите си в ботуши крака.

— Спрете! — обади се умолително Изабела, скрила лице в ръцете си. Аз седях застинала от страх. Изабела изкрещя отново. И двамата мъже спряха: гърдите им се повдигаха, лицата им бяха мокри от пот. Гейвстън изтри чело с опакото на ръката си.

— Той изпрати майка ми на ужасна смърт. Завързали я с ремъци за един стълб на градския площад в Беарн и струпали около нея висока купчина съчки. Пламъците се издигали с рев толкова високо, горещината станала толкова силна, че палачът не можел да стигне до нея, за да й дари милостива смърт — да я удуши. Казват, че плътта й клокочела като… — гласът му изневери и той извърна очи. Едуард се приближи да го утеши. Гейвстън вдигна бокала си и изсипа капчиците вино върху изпадналия в безсъзнание човек.

— Той ще умре бързо, не като майка ми! — той отново ритна жертвата си и ме погледна, търсейки разбиране. — Трябваше да го сторя сега. Той мислеше, че светът е забравил, но аз не съм светът — фаворитът прекоси с големи крачки стаята и отвори вратата: двамата му помощници безшумно се вмъкнаха вътре. Гейвстън ритна проснатия човек.

— В крепостната стена има тясна странична врата. Използва се за изхвърляне на нечистотии и отпадъци. Ще откриете, че пантите са смазани — вземете го и го изхвърлете навън.

Затворих очи и си представих как тялото на дьо Кловлен пада надолу в онази отвесна камениста бездна и после в леденостуденото бушуващо море.

— Обявете, че е вървял по парапета и че е изпил твърде много вино — Гейвстън цъкна с език. — Кажете, че се е подхлъзнал: кой ще задава въпроси, кого ще го е грижа?

Двамата мъже преместиха тялото. Гейвстън задиша дълбоко. Изглеждаше удовлетворен, като човек, който се е насладил на хубаво ядене.

— Справедливост — промърмори Едуард.

Гейвстън събра металните скоби, кукичките и кръста на нотариуса и ги хвърли в огъня. Настоя за една последна чаша вино. Седяхме и пиехме, настроението бързо се промени. Дьо Кловлен беше забравен, поне от тях, и за първи път се зачудих дали Изабела и аз не бяхме заменили един затвор с друг. Принцесата се приготви да си върви. И Гейвстън, и кралят, сега преливащи от любезност, ни изпратиха, докато влязохме в галерията, която се пълнеше с камериери и слуги, подготвящи оттеглянето на краля. Стаята на Гейвстън беше по-нататък по коридора. Влязохме в нея. Стисках здраво подаръците, които ни беше дал. Бях уморена, трябваше ми тишина, отчаяно се нуждаех от сън. Стаята на фаворита приличаше на преобърнато ковчеже за скъпоценности, с разхвърляни из нея скъпи дрехи и скъпоценни украси. Сега и двамата с краля говореха за заплануваното поклонническо пътуване през Кент до гроба на Бекет в Кентърбъри и скъпоценния камък, който искаха да поднесат като дар там. Гейвстън искаше да ни го покаже, развълнуван, както се вълнува малко момче заради подаръка, който е приготвило. Загледах се в голямото легло с отметнати назад чаршафи от чист лен. На пода до него имаше ловни ботуши, украсени с позлатени шпори. В далечния ъгъл в клетката си стоеше забулен сокол, звънчетата по ремъка, с който бе вързан, звънтяха, докато той се движеше неспокойно. Зърнах един закачен доста накриво на стената триптих, набързо сложен там, когато Гейвстън бе подреждал дома си. Прекосих стаята, за да го изправя, и едва прикрих изненадата си — картината възхваляваше мъченичеството и славата на света Агнес. За последен път я бях видяла в къщата на дьо Витри. Отначало си помислих, че е копие, но леко ръждавеещите панти около сгъвките на картината и тъмните петна около блестящия й ръб ме убедиха, че е същата. Но как се беше сдобил с нея Гейвстън? Забелязвайки интереса ми, фаворитът бавно прекоси стаята и се приближи, за да опише дълбоката си преданост към светицата, носеща същото име като майка му. Изабела чу това и припряно направи знак да тръгваме. Отидох при нея, двете се поклонихме на краля и Гейвстън и се оттеглихме.

Щом останахме сами, Изабела заяви, че не иска да си ляга да спи. Тя разглеждаше внимателно подаръците от Гейвстън и учудено размишляваше върху събитията от вечерта.

— Те направиха същото като вашия баща — отвърнах дръзко, — чудесна демонстрация на власт, всяваща страх: именно затова дьо Кловлен бе убит в наше присъствие. Те възнамеряват — допълних — да бъдат единствени господари в дома си.

Изабела притисна една от самурените кожи към бузата си и се усмихна:

— Аз също, Матилда, аз също!

Тръгнахме от Дувър на другата сутрин — бляскава кавалкада, показваща мощта на Англия. Едуард бодро заяви, че няма абсолютно никакво намерение да чака френските си гости и колкото по-скоро се върне в Уестминстър, толкова по-добре. Спомням си, че времето бе приело един от онези зашеметяващи обрати, сякаш самата природа искаше да приветства новата кралица на Англия: измити от дъжда, ясни сини небеса, ярко зимно слънце; земята беше твърда под краката ни, въздухът — освежаващ, но не режещ от студ. Едуард и Гейвстън се придвижиха начело на колоната със свитата си от джуджета и шутове, изпълнени с нетърпение да ловуват с ястреби и соколи. Те често се отделяха от линията на движението ни, препускаха в лек галоп през полята, за да пускат великолепните си птици срещу чапли, дъждосвирци и всичко, което се осмеляваше да лети под Божието небе. Отново и отново виждах тези хищни птици, пуснати на свобода, с удрящи във въздуха криле, докато се бореха с ветровете, за да наберат височина и да се издигнат, носещи се като тъмни ангели на фона на синевата, преди да извършат зашеметяващото си, величествено нападение.

Когато голямата игра започна истински, и двете с Изабела бяхме пренебрегнати, но си имахме достатъчно забавления. Яздехме дребни коне, придружени и пазени от Сандуик, Казалес и Бакел, които нямаха търпение да опишат околността, през която минавахме. Въпреки суровата зима, земята притежаваше неповторима мекота, така различна от мрачните, сурови равнини на Нормандия. Околността се простираше като килим от двете страни — големи открити нивя със замръзнала кафява почва очакваха сеитбата, ливади и пасища за големите овчи стада, гъсти непроходими гори, тъмни горички с малки селца, сгушени на завет край някой хълм или горско сечище. Бедните са едни и същи, където и да са, и винаги ни напомнят за себе си. Пътищата бяха пълни с хора, които търсеха работа, както и с търговци, странстващи монаси, калайджии и пътуващи търговци с магарета и коне, каруци и двуколки, в които пътуваха всички онези, на които се беше наложило набързо да се изтеглят настрани поради приближаването на кралския кортеж. Веднъж минахме покрай група катунари — „лунни хора“, вечни пътешественици, с ярко боядисани каруци и пъстра сбруя, украсяваща конете им. Стояха скупчени заедно отстрани на пътя, облечени в ярките си дрехи и пъстри накити и предлагаха за продан евтини дрънкулки. Тълпяха се и поклонници, отиващи и връщащи се от Кентърбъри, Рочестър или намиращия се по на север Уолсингам. На вратовете им висяха молитвени броеници, по парцаливите им наметала бяха прикрепени оловни медальони. Те повдигаха ръце и докато ние минавахме величествено край тях, изричаха Божия благословия за Едуард и неговата кралица.

Такива гледки, заедно със свежия въздух, бяха успокояващи след бурните преживявания през наскоро отминалите дни. Спътниците ни говореха за околността, за отглежданата тук реколта от пшеница и ръж, както и за плодовете и зеленчуците, които раждаше земята — различни видове зеле и лук, сливи, круши и ябълки, отглеждани от селските фермери. Забелязах как, за разлика от Нормандия, тук имаше по-малко живи плетове — различните участъци земя бяха отделени един от друг с купчини неотъпкан торф. Те придаваха на околността странен, оголен вид, а и все повече ниви биваха превръщани в пасища за овцете, тъй като из цяла Европа имаше постоянно търсене на английска вълна. Докато минавахме покрай направените от измазан с глина плет и покрити със сламени покриви къщи, селяните бързаха да излязат, за да позяпат и да ни приветстват. Колкото по-навътре навлизахме в Кент обаче, толкова по-процъфтяващи ставаха селцата; каменните къщи и църкви се срещаха все по-често. Обикновено те бяха скупчени около някое величествено имение с постройки от червени тухли или златистожълт камък, с хубав керемиден покрив, комини за отвеждане на пушека, яки дъбови врати и прозорци, с дребни стъкла в оловни рамки.

По кръстопътищата, на границите между отделните енории и при градските порти ни посрещаха множества високопоставени служители, шерифи, управители, пристави, дворцови служители, църковни и светски сановници, всички облечени в съответните си церемониални одежди, с окачени на шиите тежки верижки, показващи служебното им положение. Те поднасяха дарове и уверения в преданост, които Изабела приемаше, отговаряйки с ясен, звучен глас, като понякога преминаваше на английски, който така упорито, макар и тайно, бе изучавала. Всяко населено място се бе постарало да се представи най-добре. От големите общи бесилки бяха свалени труповете, позорните стълбове бяха опразнени, главите и отсечените крайници на предателите бяха свалени от градските входове и порти, за да бъдат заместени с хералдически щитове или широки пъстри драперии. Нощем отдъхвахме в помещенията за гости на манастири, малки обители и метоси. През деня понякога се освежавахме в просторните поклоннически кръчми с техните пъстри гостоприемни табели и топли общи помещения. Нямаше почти никакво време за мислене, какво остава пък за разговори насаме, и колкото по на север отивахме, толкова по-оживена ставаше нашата кавалкада. Прекосихме буйните води на Медуей, възхитихме се на извисяващата се крепостна кула на замъка Рочестър и накрая отседнахме в обителта „Свети Августин“ в Кентърбъри, на съвсем кратко разстояние пеша от катедралата и впечатляващата гробница на свети Томас Бекет — изобилие от злато, сребро и скъпоценни камъни. Посетихме катедралата и се помолихме в най-долния край на стълбите. Параванът пред гробницата беше повдигнат, за да можем да поднесем даровете си от цветя, високи свещи и скъпоценни предмети.

Срещнахме се също и с лелята на Изабела, вдовстващата кралица Маргарет, вдовица на Едуард I и сестра на Филип IV. Още от самото начало леля и племенница почувстваха взаимна неприязън. Кралица Маргарет притежаваше бледа красота, беше лицемерно набожна и с покровителствено държание, обсебена от мисълта за собствената си доброта и набожни постъпки. Тази жена беше открила религията и беше изгубила сърцето си, напълно отдадена на лицемерно набожните си поклоннически пътувания. Тя изброяваше монотонно различните места, които Изабела трябвало да посети в качеството си на кралица, независимо дали ставаше дума за „Сейнт Суитин“ в Устър, реликвите от Гластънбъри или Къщата на Девата в Уолсингам. Бъбреше неспирно за собствените си дела и пътувания, докато най-сетне Изабела, потискайки една прозявка, благодари на „милата си леля“. Вдовстващата кралица обаче нямаше така лесно да се остави да бъде накарана да замълчи. Изабела трябваше насила да се усмихне, докато Маргарет рязко спря до прозореца, откъдето се откриваше гледка към двора на кралския параклис, и започна да разказва за неотдавнашното си поклонническо пътуване, когато отишла да види чашата със скъпоценната Христова кръв в абатството Хейлс. Втората жена, с която се запознахме, беше Маргарет дьо Клер, племенница на краля и съпруга на Гейвстън: бледа, доста нервна млада жена, която непрекъснато опипваше старомодната забрадка около лицето си. Тя седеше като някоя набожна послушница в манастир, с ръце в скута, жадно заслушана в монотонната проповед на вдовстващата кралица за различните параклиси. От време на време по-младата Маргарет кимаше в знак на съгласие и ожесточено забиваше иглата си в някакво ръкоделие.

Щом Изабела и аз останахме сами в покоите си, принцесата седна на земята с гръб към вратата и се смя, докато по лицето й не потекоха сълзи. Тя смъкна рязко украшението си за глава, като едва не го тикна в устата си, за да потисне кикота си. Най-сетне се овладя, взе салфетка, уви я около главата си и с най-лицемерно набожно изражение, с вдигнати към небето очи, започна да имитира двете жени, включително и носовия говор, с който леля Маргарет изнасяше поученията си:

„О, Матилда, трябва да посетиш Чепстоу и тамошния манастир, знаеш го, онзи, посветен на сламата в яслите. Там се пази лайно, изсрано от самия вол, намирал се в обора през първата коледна нощ, а пък надолу по пътя, в Метоха на Благословените овце, можеш да поднесеш почитанията си пред самата кожичка от члена на овчарчето, донесло агнето. Там има дори крак от него — очите на Изабела се вдигнаха към небето. — И то все още с късчета месо по него, защото светото семейство е изяло останалото.“

Тя избухна в смях и като се изправи на крака, тържествено закрачи нагоре-надолу из просторната стая за гости, като изброяваше най-необикновените реликви, които леля Маргарет може да събере: първата пеленка на детето Иисус, треска от работната маса на Йосиф, перо от ангел, счупен напръстник, принадлежал на Дева Мария. Най-после замлъкна, хвърляйки салфетката на земята.

— Набожна кучка! — промърмори тя. — Такава лицемерна светица е, че би трябвало да е на небето! О, не се шокирай, Матилда — Изабела размаха юмрук към вратата. — Леля Маргарет е шпионка на своя брат. Ако Маргарет Набожната постигне каквото си е наумила, татко ще знае всичко още преди то да се случи — тя размаха пръст към мен. — Трябва да не забравям това — тя напълни две оловни халби до ръба с ейла, който благочестивите братя бяха поднесли, и седна на едно позлатено столче, взирайки се в мен.

— Е, Матилда, какво сме ние според теб? Две врабчета, паднали от перваза на прозореца на пътя на някоя котка, така ли?

— Ваше величество, обичате ли своя съпруг?

Изабела нацупи устни и сви рамене.

— Отговори на въпроса ми, Матилда.

— Да! — отговорих откровено. — Ние сме две врабчета, паднали точно на пътя на някоя котка. Едуард Английски и неговият фаворит определено не са набожни и благочестиви праведници, затова трябва да действаме бавно и много внимателно. Те показаха истинската си природа.

— А именно?

— Те няма да търпят никаква съпротива. Подчиняваш ли им се, всичко е наред. Ако възразиш или се противопоставиш на волята на краля, е възможно да се случи всичко, а това, милейди — настаних се на една пейка, — може да включва и убийствата на сър Хю Пурт и лорд Уенлок.

По време на пътуването ни от Дувър бях размишлявала върху тази възможност. Във Върховния кралски съвет на Англия е имало малка вътрешна клика, Secretum Concilum — Тайният съвет, в който влизаха хора като Казалес, Сандуик и Бакел, както и двамата мъже, убити неотдавна. И двамата бяха давали съвети, предизвикващи недоволството на Едуард и Гейвстън. Споделих това заключение с господарката си, като добавих, че членовете на Тайния съвет може би са застрашени и биват отстранявани един по един.

— От кого? — попита Изабела.

— Ваша светлост, не мога да отговоря на този въпрос.