Пол Дохърти
Чашата на призраците (3)

Втора глава

„Коварството властва и злоба се ражда.“

 

„Песен за времената“, 1272–1307 г.

Закусих — последното ми ядене в тази къща, — и потеглих. Мосю дьо Витри носеше плетените кошове, съдържащи всичко, което притежавах. Наближаваха коледните пости: гирлянди от зелени клонки окичваха страничните греди на вратите близо до местата, където фенерите хвърляха отблясъци от светлината си върху извивките им. По улиците се тътреха коне, повлекли тежки пънове. Мършав продавач на вода крещеше енергично, колкото му глас държи, че продава най-чистата вода, от най-бистрия извор. Един мъж на ъгъла печеше горещи пайове на печката, която бе поставил на безопасно разстояние от бдителния поглед на общинските стражари и чиновниците, отговарящи за реда и чистотата на пазара. Набързо зърнати гледки от живота, които никога няма да забравя. Бързахме по калдъръмени улици, табелите на магазините скърцаха в ледения вятър. Минахме покрай една църква. На стълбите й млади ученици вдъхновено пееха за Девата, родила царски син. Още се чувствах заспала, сякаш вървях насън.

Прекосихме мостовете и продължихме към висок път, водещ към кралския дворец близо до църквата „Ла Сент Шапел“. Наоколо се движеха тежковъоръжени войници; със звънтене премина група рицари в ризници от железни брънки. Под широко разтворилата вратите си, зейнали като зяпнала в почуда уста къщичка на вратаря, ни спряха наемни войници от Брабант, с лица, почти скрити под наличниците на шлемовете. Показани бяха пропуски и ние продължихме нататък, по настлани с калдъръм изровени пътища. Минахме през друга порта и влязохме в лабиринта от тунели и проходи, който свързваше една сграда на двореца с друга — променящо се със смайваща бързина място, с извисяващи се кули, назъбени стени, стълби, които, изглежда, не водеха никъде. Мъгла се кълбеше подобно на дим, издигащ се от врящ котел, обгръщайки като с плащ забързано минаващите покрай нас слуги. Миризмата на конюшните — на тор и мокра слама — се смесваше със сладките ухания от готварниците и складовете за храна и питиета. Прекосихме изровени външни и вътрешни дворове, където слугите от двореца се тълпяха около вдигащи пара глинени гърнета. Касапи сечаха трупове на животни, по работните им маси се лееше кръв, която караше скитащите кучета да обезумяват от възбуда. Ковачи, оръжейни майстори, дърводелци и зидари изпълваха въздуха с глъчката на занаятите си. Жени перяха дрехи, коняри се грижеха за конете. Някакъв луд, прикован към позорния стълб, се правеше на свещеник, отслужващ литургия. Клетникът бе дотолкова лишен от разум, че не обръщаше внимание на трите трупа, полюшващи се от гредата на една бесилка недалече. Извърнах поглед, когато в паметта ми възкръснаха ужасни спомени. Много го биваше в бесенето този крал Филип! По-късно научих, че любимото му наказание било да беси провинилите се придворни на клоните на ябълковите дървета в овощната си градина.

Влязохме в двореца и тръгнахме по тъмни коридори. Мъждиво проблясваха свещи, окачени на вериги фенери блещукаха като сигнални светлини. Навсякъде стояха стражи с насочени и готови копия. Колкото по-навътре влизахме в двореца, толкова по-скъпа и изискана ставаше обстановката: настлани с плочки подове, белосани стени, украсени с картини, сложно изработени разпятия, златоткани платове и бляскави гоблени.

Сладкият мирис на сандалово дърво и скъпи благовония започна да се усеща по-ясно. Стражите тук не бяха наемници, а командващи свои собствени войски рицари, облечени в синьо-златистата ливрея на кралския дом. Те стояха на вратите или в подножието на излъсканите стълбища, с извадени мечове. Отново и отново ни спираха. Отново и отново мосю Симон показваше своите писма и разрешения за преминаване. Най-сетне стигнахме до кралските покои, където един шамбелан ни посрещна в коридора. Подът беше от черни и бели плочки, стените — покрити с гоблени, изобразяващи великолепни бели лебеди в сребристи езера, обрасли с буйно зелени тръстики. Разглеждах ги, докато мосю Симон обясняваше защо сме тук. Шамбеланът ме изгледа подозрително и почука с белия жезъл, показващ сана му, по рамото си, сякаш оглеждаше топ с плат. Направи гримаса:

— Господарката Изабела — въздъхна той — не е в стаята си, а там, където е винаги — във вътрешния двор с водоскока.

Излязохме от залата, отправихме се надолу по облицован с дърво коридор и излязохме отново вън на студа. Това не беше обичайният настлан с калдъръм двор, а просторна градина, заобиколена от постройки от хубав камък с цвят на мед. Камъните на настилката бяха в същия оттенък: в центъра се плискаше фонтан и подскачащите водни струи създаваха усещането за лято, макар ледът по каменната част на фонтана да доказваше, че още е зима. Мангали с дървени въглища, поръсени с билки, осигуряваха известна топлина. В един ъгъл двама рицари, плътно загърнати в плащовете си, се криеха от хапещия вятър и разговаряха тихо. Шамбеланът ни направи знак. Една фигура, почти изцяло увита в поръбена със златисто синя мантия, седеше с гръб към нас, загледана в леда в каменното корито на шадравана.

— Не мога да съобщя за пристигането ви — шамбеланът изглеждаше странно изплашен. — Господарката Изабела е в лошо настроение. Не желае да я безпокоят, докато разговаря с Мари.

— Мари? — прошепна мосю Симон. — Коя е Мари — любимата й златна рибка или някоя птичка?

Продължавах да се взирам в безмълвната фигура, неподвижна, сякаш издялана от камък. Шамбеланът зашепна на спътника ми. Мосю Симон стисна ръката ми, после си тръгна забързано. Повече не го видях жив. Малко по-късно той и цялото му домочадие бяха избити, но, нека Бог даде покой на душите им, ще стигна и до това.

В онзи момент стоях, докато усетих студа и почувствах как бедрата и глезените ме заболяха. Прекосих двора, заобикаляйки пейката, и сведох поглед към дребната фигурка. Беше държала ръцете си скрити под наметалото: сега те се показаха навън, с нежни и деликатни пръсти, а главата й се вдигна, отмятайки качулката, и аз видях Изабела за първи път. Имаше лъскава златиста коса, разделена по средата и падаща по раменете й. Имаше живо, по-скоро слабо лице с неземно изражение, с малък нос и огненочервени устни, но странните сини очи, леко скосени като на маврите, бяха наистина прекрасни — наследство, както научих по-късно, от майка й, Жана Наварска. Тя погледна нагоре към мен, като люлееше краката си, обути в сандали с твърди подметки.

— Ти коя си? — тя наклони глава настрани и ме изгледа от глава до пети. — Ти пък коя си? Какво търсиш тук?

— Мадам — заекнах, — мадам, аз съм Матилда дьо Клербон. Наредено ми е да се присъединя към свитата ви като ваша камериерка.

— Ела тук, Матилда — тя се усмихна. Приближих се. Тя рязко отметна крак назад и злобно ме ритна в пищяла. Изскимтях от болка и вдигнах крак, за да се погрижа за глезена си. Тя забеляза гнева ми и стиснатия ми юмрук. Суматохата накара рицарите в ъгъла да застанат нащрек. Чух повишените им гласове и звука от изваждане на меч от ножницата. Лицето на Изабела стана сериозно.

— Не прави нищо — прошепна тя. — Падни на колене.

Тя направи жест с ръце, давайки знак на рицарите да се отдръпнат, после се наведе по-близо: ароматът й — слабо ухание на билки, розова вода и още нещо — погъделичка ноздрите ми. Кожата й беше безупречна и чиста, зъбите — бели, без нито едно петънце; носът не изглеждаше чак толкова малък, а доста остър, докато очите й бяха блестящо сини, толкова ясни и все пак толкова поразителни, а кожата й блестеше като посипана със златен прашец. Тя вдигна ръка, отмятайки няколко косъмчета от челото си, и опипа гърлото си.

— Казват, че имам лебедова шия — промърмори тя. — Един ден ще бъда истинска красавица. Ти какво мислиш, Матилда?

— Мадам — отвърнах, — вие сте по-прекрасна от скъпоценен камък. Всяко изображение на ангел, което съм виждала, може да се сравни с вас.

Тя вдигна крак и притисна петата си към слабините ми.

— Ти непорочна дева ли си?

Бях толкова зашеметена да чуя този въпрос, зададен от толкова млад човек, че в отговор просто зяпнах от почуда.

— Коя си ти в действителност, Матилда? Изплашена си, нали? Защо толкова се боиш от мен? Никой не се страхува от мен. Все още — тя се обърна бързо, сякаш някой седеше до нея, после отново ме погледна. — Мари не те харесва.

— Мадам — запитах настойчиво, — коя е Мари? Не виждам никого.

— Разбира се, че не виждаш — тя се засмя: това не беше момичешки кикот, а дълбок, гърлен смях, сякаш бе наистина развеселена от реакцията ми.

— Ти не можеш да видиш Мари. Никой освен мен не може да я види. Виждам я от години. Тя винаги ме придружава. Тя е моя придворна дама. Тя умря, нали разбираш, преди няколко години, или поне така ми каза — от потната болест^[1]. Сега се връща и ми говори. Сяда на леглото ми, докато шия гоблен или се опитвам да чета часослова, който татко ми даде. Срещала ли си баща ми?

Поклатих глава. Ледът се просмукваше в тялото ми. Осъзнавах колко студен беше станал въздухът. Рицарите не ни обръщаха внимание, както бяха свикнали в подобни случаи. Леко обърнах глава да видя какво правят и получих силна плесница.

— Аз съм принцесата на Франция — Изабела ми се усмихна. Докосна ме нежно там, където ме беше ударила. — Не исках да те нараня. Говорих с Мари за теб. Боя се, че тя наистина не те харесва. Е, как ще отговориш на това, Матилда?

— И аз не я харесвам, мадам — отвърнах.

— Не е ли странно? — отново този смях. Изабела ме наблюдаваше любопитно. — Ето ме мен, Изабела Френска, единствената дъщеря на великия Филип, която скоро ще стане съпруга на краля на Англия, майка на неговия наследник. Всеки път, когато спомена Мари, те се опитват да ми угодят, Матилда. Някои дори твърдят, че могат да я видят. Затова ги карам да я опишат и те винаги описват мен. Ако наистина можеше да я видиш, тогава щеше да знаеш, че тя има черна коса, черна като гарваново крило, и много тъмни очи. Прилича на някой от онези хора, тайнствените скитници, кръстосващи пътищата. Във всеки случай — продължи тя, с отпуснати в скута ръце, полюлявайки крака като малко момиченце, — във всеки случай, попитах Мари защо не те харесва. Тя не иска да отговори. Ти казваш, че не я харесваш, което е интересно — тя се наведе по-близо. — Заминаваме скоро, знаеш ли? Трябва да отида в Англия, да стана кралица на този приказен остров, да седна на трона в Уестминстър, за да бъда коронясана, и да споделям леглото на Едуард. Познаваш ли Едуард, младия крал?

Поклатих глава.

— Казват, че е много красив — продължи тя. — Приличал малко на мен, далечен роднина ми е — татко обясни каква е родствената ни връзка. Казват, че той също имал златни коси, сини очи, и пищна брада и мустаци. Казват също и други неща: че предпочита да копае канавки, да покрива със сламен покрив някоя селска къща или да се вози с лодка по реката и да се забавлява заедно с разни бедняци, работници и други най-долни слуги. Държи в голямата си крепост — Лондонския Тауър — опитомен лъв и камила. Искаш ли да узнаеш още нещо? — тя се огледа наоколо. — Обсъждала съм това с Мари: казват, че той харесва други мъже. Чувала съм за това — брат ми Луи ми разказа какво си правят един на друг: пъхат си онова нещо — тя отново притисна обутия си в сандал крак към слабините ми — не в онова място на жените, защото един мъж си няма такова място, а другаде — тя се обърна леко и потупа собствения си задник. — Знаеш ли какво имат предвид, Матилда?

Знаех, но поклатих глава само за да получа нова плесница, този път по-лека.

— Не те бива много да лъжеш, Матилда. Ще се научиш, ако ми служиш и живееш в дома ми. Знаеш за какво говоря, нали?

Тя се обърна, накланяйки леко глава настрани, сякаш слушаше невидимата си събеседница. Погледна ме с крайчеца на окото си.

— Да ти кажа ли нещо, Матилда? Мари си промени мнението. Тя мисли, че те харесва, и аз също мисля така — тя започна да си тананика тихичко под нос, някаква мръсна песничка, любима на скитащите ученици. Зачудих се кой ли я е научил на нея.

— Мога ли да ти доверя нещо, Матилда?

— Живота си ли?

— Не ставай глупава — тя се нацупи. — Мога ли да ти се доверя?

— Разбира се, мадам. Аз съм ваша слугиня.

— Разбира се, че си — имитира ме тя, с играещи от веселие очи. — Излъгах. Те се страхуват от мен! Те искат да си отида и аз искам да замина. Матилда, чувала ли си историите? За това, че е възможно баща ми да е отровил майка ми? Така твърдят слуховете. Татко чу една млада прислужница да повтаря този слух: изгориха я, а любимият й беше обесен в ябълковата градина на татко. Той ги обяви за виновни в измяна, но защо му е да изгаря едно момиче и да беси едно момче заради някакви слухове и зловредни клюки? Както и да е — продължи тя, — те ще са щастливи да ме видят как си тръгвам оттук. Боят се, знаеш.

— От какво? — попитах.

— Ах, ще видиш. Непорочна девица — промърмори тя. — Предполага се, че трябва да отида при Едуард като непорочна девица.

— Разбира се, ваша светлост — отговорих припряно. Единственото ми желание беше да се изправя.

— Сега можеш да седнеш до мен — заповедта бе изречена толкова бързо, че се зачудих дали тя знаеше точно какво си мисля и коя съм в действителност. Седнах до нея. Тя се промъкна по-близо, притискайки тялото си към моето. Почувствах топлината й и осъзнах, че сигурно държи под наметката си съд с нагорещени въглища, за да се предпазва от студа.

— Виждаш ли, Матилда, никой всъщност не иска да дойде с мен в Англия. Татко избра и дамите за свитата ми, и слугите за домакинството ми. Повечето от тях ще бъдат негови шпиони и чинно ще му докладват за всичко. Казах му, че искам слуги, на които мога да се доверя, хора не от кралския двор. Татко, разбира се, държеше на своето, затова беше все или твърде отегчен, или твърде зает, за да се занимава с това. Чичо Шарл каза, че ще направи, каквото може. Спомена теб. Във всеки случай, ти си доста приятна промяна!

Тя отново се извърна, за да говори с невидимата Мари, бъбрейки бързо на език, който не можах да разбера. Погледна отново към мен.

— Чудиш се с какъв език си служа. Е, ще ти кажа: това е език, който само Мари и аз разбираме.

— От колко време е с вас Мари?

— О, откак се помня. Тъкмо ти разказвах защо братята ми и баща ми се боят от мен, нали? Е, през последните две години моите братя идват в спалнята ми. О, да, наистина — тя ме смушка закачливо. — Мушват се между чаршафите и галят тялото ми — дори татко, когато иска да ме прегърне, слага ръцете си там, където не бива. Матилда, знам това благодарение на Урсула — тя беше стара придворна дама, една от приближените на майка ми, с мургава кожа, с кисел нрав, но с остър поглед и още по-остър език.

— И какво стана с Урсула?

— Тя възропта. Противопостави се на онова, което бе видяла, и се разгневи на брат ми Луи. Във всеки случай — тя сви рамене, — седмица по-късно Урсула падна по едни стълби и си счупи врата. Погребаха я в бедняшкия парцел на гробището, там, дето погребват войниците, тъй като никой не потърси тялото й. Тя нямаше роднини тук.

Двамата рицари стояха все така свити в ъгъла, увлечени в собствения си разговор, като вече не се безпокояха за мен или за принцесата, която се предполагаше, че пазят.

— Да, страхуват се — повтори Изабела. — Не искат да кажа на Едуард какво се е случило. Можеш ли да си представиш, Матилда, какво ще стане, ако новият крал на Англия, този силен воин, открие, че съм делила едно легло с братята си, където игриво сме се търкаляли? Той ще повдигне възражение. Ще пише до светия отец в Авиньон. Дала съм клетва пред баща си и братята си да си мълча по този въпрос, при условие, че получа своето по определени въпроси — и едното от тези неща си ти, Матилда. Ще спиш пред вратата на стаята ми — тя се изправи и тикна в ръцете ми малкия затоплен мангал, който извади изпод наметката си. — Стопли се и ме последвай.

Влязохме в двореца и се изкачихме по дървено стълбище. Покоите на принцесата се намираха по протежение на малка галерия, всичко на всичко три стаи: главно помещение, от двете страни на което се намираха чакалня и друга стая, служеща за склад. Галерията беше от полирано дърво, квадратни плоскости от което бяха наредени по протежение на едната стена и срещу дълбоките кресла до прозореца на външната стена, откъдето се откриваше гледка към вътрешния двор с водоскока. Там седяха придворни дами, загърнали се с шалове, за да се предпазят от студа, топлеха се над малки мангали, и се преструваха, че са заети с бродиране — разбира се, бяха ни наблюдавали през цялото време. Изправиха се, когато принцесата се приближи. Една забърза напред и я улови за ръката, като възкликна високо колко премръзнала е господарката й. Принцесата не обърна внимание на това и ги отпрати. Влезе бързо в собствената си стая. Последвах я.

— Затвори вратата — провикна се принцесата през рамо. Оставих мангала и побързах да се подчиня.

— Пусни и горните, и долните резета — продължи тя, — та никой да не ни безпокои.

Направих го. Изабела се обърна, разкопча наметката си и я остави да падне. Беше облечена в кървавочервена рокля, поръбена с хермелин, пристегната на врата със сребърен шнур. Преди да успея да възразя, тя го развърза, изхлузвайки роклята над раменете си така, че да падне в краката й. После си свали фустата и бельото, докато застана гола пред мен — с тяло на млада жена, с вече напъпили гърди и разширяващи се бедра. Обърна се, разпервайки ръце.

— Мистрес Матилда, ето това ще отнеса на Едуард Английски. А сега е време за нещо по-топло.

Тя се преоблече във вълнено бельо, навлече набързо рокля в синьо и сребристо и взе от една закачалка на стената шуба, която уви около раменете си. Бях толкова смутена от действията й, че заоглеждах стаята — покривката на леглото, турските килими, прекрасните пъстри завеси и гоблени, висящи на фона на розовата мазилка. Над мен висеше дървен полилей — той побираше шест свещи и можеше да се смъква по-ниско с помощта на въже, за да разпръсква по-силна светлина. В другия край на стаята имаше малко писалище и стол с висока облегалка. Писалището беше покрито с листове пергамент и пера. В стаята имаше сандъци, някои запечатани и заключени, други — с отметнати назад капаци, преливащи от скъпи платове, украсени с брокат дрехи, колани, книги — всички притежания на едно богато, галено, разглезено момиче. Е, такова беше първото ми впечатление. Тепърва ми предстоеше да си дам сметка, че с умението си така бързо и рязко да сменя настроенията си Изабела можеше да участва във всяко представление на улични артисти: понякога тя можеше да е дете, друг път — млада жена. От време на време се правеше на невинна, докато лицето й приемеше лукав израз, сякаш пресмяташе всичко и претегляше и преценяваше всичко, което чуваше и виждаше. Каквото и да й бе казала Мари, Изабела беше дала вид, че ме посреща като отдавна изгубена прислужница, сякаш се познавахме от години. Сега тя прекоси стаята и седна на стола с висока облегалка пред писалището. Щракна с пръсти и посочи към позлатено столче в ъгъла.

— Донеси го тук, Матилда, и седни до мен.

Подчиних се и Изабела потри ръце.

— Студено ми е — тя посочи към мангала на колела точно на входа на стаята — дървените въглища изпускаха искри, издигаха се тънички струйки дим, смесвайки се с аромата на поръсени отгоре сладки прахове. — Пренеси го тук, Матилда.

Побързах да направя каквото ми каза. Щом седнах, тя посочи към друга маса, на която имаше кана с плодов сок и две високи чаши.

— Напълни и двете — една за теб и една за мен — и така играта продължи, докато тя ме изпращаше ту тук, ту там из цялата стая, за да донеса едно или друго. Накрая се умори и се обърна да застане с лице към мен, като отново залюля крака, сякаш се чудеше да ме ритне ли, или не.

— Е, Матилда, какво да правим? — тя сплете пръсти, притискайки силно длани една към друга. — Сега би трябвало да сме в Англия — тя се усмихна. — Но Едуард отказва да арестува тамплиерите! Сега казва, че не иска да се жени за мен — тя отметна глава назад и се засмя. — Човек трябва да види гнева на татко, за да повярва колко силен може да бъде. Петна от гняв избиват — тя потупа бузата си — и по двете му страни, големи червени петна като тези по бузите на шут, а тук — тя дръпна надолу долната си устна — избиват мехурчета бяла пяна. Казват, че баща ми имал сърце от лед — аз зная друго. Той трепери от ярост пред обидите на английския крал. Затова, Матилда, може да прекараме дълго време заедно, преди да тръгнем на път и да прекосим Тесните морета, за да стигнем до онзи загадъчен остров! — Тя приближи лицето си към моето, сякаш бях дете. — Загадъчният остров — тя направи гримаса. — Нищо загадъчно няма в него: само влага, мрак и зеленина, и елфи и гномове, които живеят в горите. Наистина казват, че Лондон е великолепен град, като Париж, с голяма главна улица и че в магазинчетата се продава всичко, и аз — тя се потупа по гърдите — ще бъда кралица на всичко това, но само ако Едуард престане да се присмива на татко. А сега, ето какво искам да направиш, Матилда. Искам да ме изслушаш — тя размаха пръст и примигна. — Не, не ми възразявай! Като те гледам, Матилда, предполагам, че умееш да пазиш тайна. Ако кажа на баща ми за теб, той ще нареди да те разследват. Откъде знам ли? Та ти си единственият човек, който наистина иска да отиде в Англия, така че какво криеш? Защо искаш да избягаш?

Запазих невъзмутимо изражение и издържах на погледа й.

— Колкото повече те гледам, Матилда — продължи да бъбри тя, — толкова повече те харесвам — тя се усмихна. — Чудиш се защо ти казвам всички тези тайни? Много просто! — Тя плесна с ръце. — Ако кажеш на други хора, те няма да ти повярват, докато ако баща ми или братята ми разберат, че сега знаеш, те със сигурност ще те убият! О, Матилда — промълви тя, — толкова е хубаво да разговаряш с човек от плът и кръв!

Тя се изправи, за да застане право пред мен, взирайки се в лицето ми, сякаш ме виждаше за първи път.

— Чудя се коя ли си в действителност — повтори тя. Присви очи — вече не беше млада дама, а по-скоро невръстно дете: въпреки това у нея имаше нещо изключително опасно. Изабела имаше бърз ум, настроенията й непрекъснато се сменяха: още не се беше научила да овладява израженията си, беше все още достатъчно млада и невинна, за да оставя понякога маската си да се смъкне. Преценяваше ме внимателно, претегляйки всяко от качествата ми. Докосна лицето ми. — Маслинена, гладка кожа — промърмори тя. — Гъсти вежди над зелени очи, черна коса, като тази на Мари, късо подстригана. Казват, че си обучена като лечителка, че разбираш от церове — тя се засмя. — Ти си жена и си твърде млада, за да си достатъчно опитна и да можеш да бъдеш наставница, но можеш да следиш и да наблюдаваш. Вярвам, че ще бъдеш най-острата стрела в колчана ми. Разпери си ръцете.

Подчиних се. Тя леко отметна назад ръкавите на роклята ми и внимателно огледа китките и дланите ми.

— Меки, но не са ръце на безделница — Изабела вдигна мазолестия пръст на дясната ми ръка. — И си служиш често с перо. Играеш ли на зарове, Матилда?

— Понякога, милейди.

— Добре. Аз обичам да играя. Имам си собствени зарове. Изработени са от слонова кост. Това, което братята ми не знаят, е, че тези зарове са фалшиви, утежнени с олово — затова винаги печеля — тя се засмя, скрила лице зад пръстите си. — Сега, Матилда — тя отново ме срита по глезените, този път по-леко, — ти ще служиш в домакинството ми. Ще бъдеш моя помощница: ще ме следваш където и да отида. Ако яздя, винаги ще ме придружаваш — или на кон, или ще тичаш до мен. Ще те изпращам да носиш съобщения и ще опитваш храната и напитките ми. О, да, искам да се уверяваш, че ако в стаята ми се носят храна и вино, те остават чисти и неопетнени — отново чух онзи приглушен смях зад преплетени пръсти; през цялото време бдителните й сини очи ме изучаваха внимателно.

— Най-много от всичко се нуждая от човек, на когото да се доверявам. Омръзна ми Мари. Не съм съвсем сигурна дали трябва да я вземам в Англия. Слушай сега — тя сграбчи ръката ми и ме дръпна, за да ме изправи на крака, сякаш бях нейна най-скъпа приятелка, и сплете ръка с моята. Отидохме до прозореца на стаята и се загледахме към водоскока — водата в коритото му беше замръзнала, издълбаното в камъка изображение на морско чудовище имаше зинала уста и облещени очи. — Ако наистина отидем в Англия, ще трябва да прекосим Тесните морета — промърмори тя. — Това е опасно. Матилда, дай ми думата си — тя ме щипна по ръката. — Дай ми дума, че един ден, когато вече имаме доверие една на друга, ще ми кажеш коя си в действителност. Дотогава — тя потупа ръката ми — ще се погрижа да си в безопасност.

Излязохме от покоите й, за да се разходим из двореца. Известно време Изабела просто се разхождаше безцелно из галериите и коридорите. Показа ми архивите, скриптория, библиотеката с ценните ръкописи, подвързани с кожа и украсени по краищата със злато, закрепени с вериги на поставките си. През цялото време бърбореше като катерица, покачена на някой клон. Все още не можех да реша дали е безхитростна или изключително лукава, изтънчена дама или момиче, чийто разум му изневерява. Влязохме в голямата зала. Известно време гледахме как актьори, акробати, фокусници и дресьори на животни репетират номерата си, наблюдавани от шамбелан, който трябваше да реши кое от забавленията да избере за някакъв празник. Чу се камбанен звън, затова отидохме в склада за храни и напитки, където Изабела седна като най-обикновена слугиня, като потропваше по масата и бъбреше с прислужниците, а после поиска настойчиво да ни дадат прясно изпечен хляб с мед и чаши със слабо пиво. След това се върнахме в стаята на Изабела. Щом отидохме там, тя поръча още храна — този път поднос с различни видове месо с подправки и кана гъсто бордо. Изненадах се, имайки предвид крехката й възраст: въпреки всичко тя напълни догоре и двете чаши и отпи малко от своята, преди да я тикне в ръцете ми, с почервеняло от гняв лице.

— Ти си кучка! — тя се нацупи. — Мързелива си! Трябваше първо ти да го опиташ.

Отпих от двете чаши, протегнах ги към нея да си избере и тя изтръгна една от ръката ми. Така започна танцът. Където и да отидеше принцеса Изабела, аз я следвах. Понякога тя сядаше в креслото до прозореца, бодейки непохватно с иглата си някакво ръкоделие, както войник би ръгал с меча си сламено чучело в двора за военни упражнения. Когато това й омръзна, прати да повикат музиканти и умело им акомпанираше на ребека, флейта или арфа. Едно бе неизменно — любовта на Изабела към книгите. Благодаря на Бога за познанията си. Понякога тя четеше приказките, друг път четях аз, а тя играеше определени роли. Бях права — Изабела беше родена актриса. Тя можеше неусетно да преминава от една роля в друга и да имитира хората с такава лекота, с каквато огледалото отразява светлината. Бе дълбоко заинтригувана от познанията ми за медицината и билките. Месечните й кръвотечения бяха вече започнали и тя страдаше от коремни спазми. Отначало отказа помощта ми, но после склони. Искаше от мен да прегледам урината й, но аз цитирах от трактата на Исак Юдеус: „Урината е просто филтър за пречистване на кръвта и показва правилно две неща: инфекция на черния дроб и вените или инфекция на червата и вътрешните органи. За всички останали неща тя дава само непреки показания“.

Изабела се втренчи в мен със зяпнала уста, после избухна в смях. Помислих, че ще ме удари — вместо това тя ме помилва по бузата.

— Рецитираш по-добре от лекарите на баща ми.

Не казах нищо.

— Е, лечителко моя? — тя се хвана за стомаха, преструвайки се, че умира от болки.

— Боже дръвче — отвърнах, цитирайки абат Страбон^[2]. — Сварените му връхчета, цветове или семена са правилното лекарство за спазми. Плиний препоръчва градински чай с пелин.

— А ти?

— Дивият пелин и лайката ще ви помогнат.

Очевидно наистина помогнаха. Интересът на Изабела към билките и медицината се усили. Поне така заявяваше тя, когато вземаше книги назаем от бащината си библиотека. В действителност те бяха за мен. Бях благодарна и за първи път прочетох един нов трактат от Бернар дьо Гордон, лекарят от Монпелие — труда му „De ingeniis curandorum Morborum“^[3]. В същото време Изабела ме държеше доста надалеч от останалите слуги — ако някой се приближеше, тя властно се намесваше и ги отпращаше. Дадоха ми собствена стая до нейната — удобно помещение с меко легло, мангал, малко мебели и умивалник — дори стените бяха покрити с пъстър плат имаше и черно разпятие с прикована към него фигура на Христос от слонова кост. Прозорецът беше залостен с капаци, за да не пропуска студа, а под него имаше позлатена пейка. Мислех, че ще спя в стаята си, но през първата ми нощ Изабела даде съвсем ясно да разбера, че трябва да лежа на един сламеник, специално поръчан от складовете, точно пред вратата на стаята й.

Два дни след като се присъединих към прислугата й, се срещнах с тримата й братя. Промъкваха се нагоре по стълбите като ловни кучета, вървейки безшумно покрай галерията в подплатените си къси палта и тесни панталони до коленете, с крака, обути в заострени чехли, пристегнали около раменете си къси, украсени със скъпоценни камъни плащове. Разбрах защо принцесата толкова се боеше от тях. И тримата бяха истински среброкоси демони. Луи беше дребен, с острите, резки черти на хрътка, постоянно стрелкащи се насам-натам очи и нервни жестове, особено начинът, по който си играеше с украсената със скъпоценни камъни препаска около кръста си. Погледна ме само за да ме отпрати с пренебрежителен жест, както бихте постъпили с някое улично куче. Филип беше много по-висок, по-широкоплещест, с нервен тик на лицето и заслонени от гъсти вежди очи над остър нос и присвити устни — човек с жесток нрав и буен темперамент, когото прецених, че не бива да ядосвам. Шарл беше як, с тлъсто червено лице, шкембето му вече издаваше любовта му към виното — всеки път, когато го виждах, близо до него имаше чаша. Разполагаха се на воля в стаята на сестра си, с изпънати крака, като глутница непородисти ловджийски кучета, които си играят с някоя от жертвите си, преди да я убият. Имаха пискливи гласове, арогантни и стържещи, ломотещи като някакви противни гъски. Изглеждаха омаяни от сестра си. Имаха си жени, отделни домакинства и въпреки това бяха постоянни посетители в покоите на Изабела. Носеха подаръци — захаросани плодове, триптих, изобразяващ мъченичеството на свети Дени, дрънкулки и играчки, дори един пор, макар че по-късно той беше убит от любимата хрътка на Шарл.

Зловещо трио, опасни мъже, които потупваха ножниците на камите си, докато говореха — те презираха слугите и бяха жестоки към хората от собствената си свита. И тримата влизаха в стаята на Изабела наперено, като кандидати за ръката й, нетърпеливи да я видят и въпреки това съперничещи си помежду си. Изабела винаги ги приемаше изискано, но студено. Седеше като малка снежна кралица от някой романс, с ръце върху коленете, с лице, застинало във все същата крива усмивка. Веднъж Луи се опита да я сграбчи за талията и да я придърпа към себе си. Изабела се хвърли като разгневена котка — дори аз се изненадах от бързината, с която тривърхата, тънка като игла кама се появи в ръката й. Тя я притисна към бузата на брат си. Продължиха препирнята си шепнешком. Луи, държейки се за лицето, отстъпи назад. Промърмори нещо на братята си и всички си тръгнаха, смеейки се. Едва тогава Филип хвърли поглед към мен, с лукава усмивка на гневното лице. Те затръшнаха вратата след себе си и започнаха да се закачат и да флиртуват с дамите отвън. Изабела седна рязко. Настроението й се промени — властните й маниери изчезнаха, беше пребледняла, по бузите й се стичаха сълзи. Забързах да коленича пред нея, но тя потупа мястото до себе си. Изобщо не я докоснах. Не казах и дума. Просто седях, докато тя сведе глава, с тресящи се рамене, без да повдигне лице, докато сълзите не престанаха.

— Винаги ли е така, Матилда? — промълви тя. — Във всяко семейство? Дали братята бъркат под роклите на сестрите си, стискат вратовете им и ги щипят по гърдите? Промъкват ли се посред нощ между чаршафите на сестрите си? — тя примигна и захапа долната си устна.

— Само се моля да замина, да се махна далече от тях и да не се върна никога — тя ме потупа по ръката. — Ще дойдеш с мен — усмихна се през сълзи. — И все пак, колко си мълчалива, Матилда — усмивката й изчезна. — Сърцето ти докато остарява, пред гледки по-студени се изправя — тя изхлузи един скъп пръстен от пръста си и го пъхна в ръката ми. — Помни ме! Помни думите ми!

След време срещнах и самия крал Филип. С ботуши и шпори, той се завръщаше от лов и се изкачваше с големи крачки по стълбите сред най-близките си придворни — Ангеран дьо Марини (ах, ненавистният ми враг!), дьо Плезан и Ногаре — лукавите правници, които бяха възмутили християнския свят, нареждайки на слугите си да нападнат предишния папа, Бонифаций VIII, в градчето Анани. Те дори не ме и погледнаха втори път. По-късно щеше да им се иска да го бяха направили! Призоваха ме да прекося стаята и ме накараха да коленича в краката на краля. Той грубо тикна окичените си с пръстени пръсти към устата ми, после сложи ръка под брадичката ми, принуждавайки ме да вдигна очи. Бях чувала много разкази за Филип Хубави. Всичките са верни! Лицето на Филип бе като слонова кост, а косата му — сребриста. Ако не се загледаше, човек би го помислил за албинос. Очите му бяха ясносини, докосването му — ледено, държанието — студено. Той се втренчи в мен, без нищо в изражението му да се промени, потупа ме по главата, сякаш бях куче, и ме отблъсна.

Отначало бях много напрегната: тревоги за майка ми (не смеех да й пиша), кошмари за чичо Реджиналд и страхове за собствената ми безопасност терзаеха съня ми, но с течение на дните започнах да се отпускам. Стаята ми беше удобна. Принцесата изобщо не споменаваше Мари. Вместо това ми говореше за какво ли не. Тя знаеше всички слухове и клюки в двора — коя дама не е вярна на съпруга си, кой се ползва с височайше благоволение и кой е в немилост, — и през цялото време ме наблюдаваше и изучаваше внимателно. Един следобед, скоро след пристигането ми, принцесата ме изпрати да изпълня някаква нейна поръчка в другия край на двореца — трябваше да попитам за едно столче за крака, което беше изпратила на кралските дърводелци. Тъкмо се връщах, когато една млада дама излезе от сенките точно пред един праг.

— Мистрес Матилда? — тя ме дръпна за ръкава. Погледнах я. Имаше прекрасна червена коса, обрамчваща дръзко лице, роклята й беше ниско изрязана. Тя се приближи — около нея се носеше сладко ухание на парфюм.

— Мадам?

— Изпраща ме принц Луи, братът на принцесата.

— Знам за кого говорите — отвърнах. Тя сграбчи ръката ми. Усетих кесийката с монети.

— Мосю Луи ще ви бъде много благодарен за услугата, ако го осведомявате редовно за настроенията на сестра му.

Рязко издърпах ръката си — кесията падна на пода.

— Ако братът на принцесата желае да знае какво е настроението на сестра му, трябва да пита направо нея. Желая ви приятен ден.

Съзнанието ми бе толкова погълнато от случилото се, че се изгубих в лабиринта от галерии и тесни коридори, затова ми беше нужно доста време, докато се върна в покоите на принцесата. Когато влязох в стаята, с изненада я видях да седи на един от столовете с високи облегалки пред огъня, а на малко столче до нея беше младата дама, която бях срещнала. Щом се появих, Изабела щракна с пръсти. Дамата се изправи, направи реверанс, ухили ми се и бързо излезе от стаята.

— Ела, Матилда — пръстите на Изабела потрепнаха. — Ела тук.

Седнах на столчето за крака — тя нежно ме погали по косата.

— Ти издържа на проверката — не можеш да бъдеш подкупена! А сега слушай, ето какво искам да направиш. Нали знаеш университетския квартал — как различните студенти от всяко кралство са разделени по националности? Искам да отидеш в английския квартал. Искам да се движиш сред студентите и учените, особено сред писарите от свитите на английските дипломатически пратеници. Трябва да откриеш всичко, което можеш, за бъдещия ми съпруг, Едуард Английски! — тя направи пауза. — Единственото, което знам за него, е това, което са ми казали! — Тя имитира превзетия тон на дипломат: „Толкова учтив! Толкова красив!“ — Тя ми намигна. — Още не съм срещнала мъж, на когото мога да имам доверие. Както и да е. Ще направиш ли това за мен?

— Разбира се, милейди.

— Добре, Матилда. От това, което ми разказа, съм наясно, че познаваш добре града, макар все още да не знам как и защо. И така… — Изабела пъхна една кесия в ръката ми. — Ти я отказа веднъж — усмихна се тя, — този път е твоя! Купи им вино, Матилда, накарай езиците им да се развържат. Като свършиш, върни се и ми разкажи всичко, което си научила.

Странно, нали? Как съдим децата? Издаваме арогантността си — дребните тела трябва да приютяват дребни умове. Не е вярно. Изабела беше на тринайсет години, но притежаваше цялата мъдрост и лукавство на зряла жена.

На другия ден нарамих една кожена торба и потеглих от двореца. Беше хубаво да се озова отново в града. Особено в Латинския квартал, с неговите кръчми, магазини за готови ястия, тесни улички, някои — настлани с калдъръм, други не; с въздух, наситен с различни аромати и миризми, с живописни и блъскащи се тълпи. Влязох в квартала, обитаван от англичаните. Студентите с парцаливи наметала, обитаващи тесни стаички, изгаряха от желание да избягат в големите общи помещения и зали за хранене в кръчмите. Шумна, пъстра сбирщина, млади мъже, изпълнени с жажда за живот, цитиращи поезия, понесли по някоя опитомена невестулка или катерица, които спореха, биеха се, хвърляха зарове, следяха се едни други, непрекъснато търсеха да спечелят някое петаче или да прелъстят някоя жена. Общуваха с облечените в рокли с тесни талии и стегнати корсети градски проститутки и не обръщаха внимание на моралните поучения на францисканеца с препасано с въже расо със землист цвят, който стоеше на един ъгъл, проповядвайки против разврата на света. Свиреха на ребека и флейта, пееха безсмислени песни, коронясваха някое куче за крал на гуляите и караха някой просяк с паница за милостиня в ръка да го развежда нагоре-надолу по калдъръмената улица. Преди бях срещала малцина англичани — сега бях заобиколена от тези гуляйджии с язвителния им хумор и грубия им език. Приеха ме и така установих близост с набелязаната си жертва.

Английските дипломати бяха пристигнали в Париж да преговарят с Филип. Разбира се, след като приключеше дългият им, изпълнен с официални дела ден, техните секретари и писари жадуваха да се позабавляват сред англичаните. Започнах да посещавам често една кръчма — „Орифлам“, с просторно общо помещение, не твърде чиста: тръстиковите рогозки по пода често жвакаха под ботушите ми, докато някои от миризмите бяха определено отблъскващи. Въпреки всичко, именно тук беше мястото, където се събираха английските секретари. Отначало гледаха предпазливо и си мълчаха, но е невероятно колко много неща могат да се променят от едно шише вино, една игра на зарове, една весела шега и една обща песен. Наистина, те бяха доста надменни, с ясно съзнание за собствената си важност. Те не издаваха тайни: в крайна сметка, бяха секретари от тайната канцелария на краля, усвоили при обучението си в университетите в Оксфорд и Кеймбридж всички тънкости на закона и двуличието. Но това, което исках да науча, не бяха техните тайни, а само онова, което се мълвеше в кралския двор, а те бяха готови да го споделят на драго сърце. Наех тясна таванска стая, която нямаше друг прозорец освен една издълбана в стената дупка, покрита с парче необработена кожа. Със среброто, получено от Изабела, беше лесно да се преструвам на дъщеря на френски правник, която чака баща й да дойде при нея от Дижон. Ако си добър актьор и поддържаш преструвката, по-голямата част от света е склонна да ти повярва. Щом пресушиха чашите си и напълниха търбусите си, писарите започнаха да ме угощават (докато аз успешно играех ролята на невинната дама) с истории за английския кралски двор, особено за това как мосю Гейвстън, фаворитът на краля, се беше добрал до титлата херцог на Корнуол.

— О, да — един от тях ми намигна и се потупа отстрани по носа. — Херцог на Корнуол, такъв е сега Гейвстън, доверен приятел на краля, който го нарича свой скъп брат.

— И другите велики лордове приемат това? — попитах.

— Разбира се.

Те продължиха да бъбрят, обяснявайки как Едуард Английски нямал желание да арестува тамплиерите в кралството си, докато в същото време не бил твърде склонен да пътува до Франция, да сключва брак с дъщерята на френския крал или да изпълнява задълженията по договора.

— Не го ли стори — промърмори един секретар с тясно лице, — ще има война и с пътуванията до Париж ще е свършено. Най-малкото — той се усмихна, така че добре се видяха изпочупените му зъби, — докато не бъде подписан нов мирен договор — той остави чашата си.

— А ето я тайната…