Пол Дохърти
Чашата на призраците (7)

Шеста глава

„Синовете на Несправедливостта смазват онези, които се съпротивляват.“

 

„Песен за времената“, 1272–1307 г.

Смъртта на Уенлок хвърли сянка над коледните празненства. Филип и неговите министри привидно скърбяха дълбоко, но истината беше, че френският двор приемаше смъртта на Уенлок като смърт на стар човек, изпратен на изнурително пътуване посред зима — просто беше получил пристъп и беше умрял. Тялото му бе измито и балсамирано, ковчегът от орехово дърво — натъпкан с ароматни пастили и торбички с билки, а след това запечатан, за да може да бъде изпратен възможно най-бързо обратно в Уестминстър.

Отново слязох до помещението за временно съхранение на телата на покойниците, където двама слуги с мръсни лица подготвяха тялото на абата, докато един от членовете на свитата на Уенлок — млад капелан, наречен Робърт от Рединг, четеше погребалната служба за мъртвия. Беше стигнал до думите: „Ах, добри Иисусе — не отминавай ме с презрение: спомни Си — моята душа довела е до Твойто въплъщение“ — на латински тези мрачни фрази звучаха още по-тържествено. Стоях, увита в наметало: в помещението за покойници беше ужасно студено. Наблюдавах напрегнато, докато прехвърлях зърната на молитвената броеница през пръстите си. Бях поставила до главата на покойника зимните цветя, които принцесата беше изпратила, заедно с няколко клончета вечнозелени растения. Сега разгледах внимателно трупа. Към деня на свети Стефан трупното вкочаняване, разбира се, вече беше направило мъртвата плът твърда като мрамор, но забелязах също и слабия пурпурночервен обрив върху косматия корем — същият се беше появил и по бузите на мъртвеца, а езикът и устните му бяха оцветени в пурпурно, сякаш с вино. Лекарите на Филип може и да хранеха подозрения, но кой се осмеляваше да ги изрече гласно? Или пък може и да не бяха запознати с бучиниша във всичките му форми, градински и блатен. Смъртта винаги настъпва бързо, от началото до края не минават повече от три часа, докато в същото време е възможно последиците да се ускорят в зависимост от това, дали отровата е извлечена от плода на бучиниша, от неговите листа или — което е още по-смъртоносно — от корен, престоял повече от една година. Възможно е старостта и умората на Уенлок, а също и виното, да са усилили злотворните последици.

Вратата на помещението за покойници се отвори и влезе Сандуик, който носеше траурна свещ. Постави я на масата, където лежеше трупът, прекръсти се и рязко си тръгна. Чакаше ме отвън, като духаше върху облечените в ръкавици пръсти на ръцете си и тропаше с крака. Земята беше хлъзгава от леда, затова той ми предложи ръката си. Виждах, че възпалението на гърлото и ухото все така го мъчи.

— Елате — поканих го, — на принцесата ще й бъде приятно да ви види, а аз ще мога да приложа на практика уменията си.

Той се усмихна закачливо и ме потупа по ръката.

— Истински късметлия съм. Никога не съм си и помислял, че такава прекрасна млада дама ще прояви подобна любезност към мен.

Преминахме към размяна на закачливи реплики, така напомнящи ми за дните ми с чичо Реджиналд, че в очите ми започнаха да парят сълзи, които побързах да припиша на студа. Сандуик спря на половината път през двора и се загледа през пустошта. Слуги теглеха бъдници към широкия, подобен на пещера вход на кухнята, придружавани от прислужници, понесли в ръцете си бодлива зеленика: кървавочервените й плодчета бяха налети и ярки. Други носеха клонки бръшлян, все за украса на кухнята, килерите с напитки и храна и помещенията за прислугата, защото денят на свети Стефан беше техен празник.

— Негова светлост милорд Уенлок е бил убит, нали?

Отвърнах му с хладен, втренчен поглед.

— Както беше убит Пурт, както едва не беше убит Казалес? Както може да бъда убит и аз? — Сандуик се закашля и плю.

— Защо? — попитах. — Защо твърдите това?

Той се канеше да отговори, когато влязоха Казалес и Розалети, носейки погребални свещи, покрити, за да не ги изгаси ветрецът, които искаха да сложат край тялото. Спряха, за да ни поздравят. Казалес имаше разтревожен и измъчен вид.

— Милорд — Казалес се приближи колкото можеше, като говореше тихо на английски. — Милорд, колкото по-скоро се махнем оттук…

— Да — прекъсна го Сандуик, — но трябва да чуем волята на владетелите.

Поговорихме любезно с тях, след това продължихме по пътя си и влязохме в двореца, където настаних удобно Сандуик в покоите на принцесата. Внимателно прегледах ушите и гърлото му, след това приготвих разтвор от силно подсолена топла вода и му казах да я вдишва през носа си. Той се подчини, като се давеше и плюеше, изкашляйки болестната слуз. След като свърши, налях в ушите му затоплено олио, специално пречистено. Дадох му върбинка за гърлото и превързах една малка язва на крака му с билкова лапа.

Изабела, зачетена в няколко листа, изпратени от баща й, бавно прекоси стаята и се приближи да гледа. Никога не е била превзета, тази моя господарка, въпреки всичките си изтънчени дворцови маниери. Беше особено заинтригувана от последната отвара, която забърках за Сандуик, със съставки, взети от кухните и складовете: ситно счукан сух мъх, накиснат в стипца и смесен с разбития на прах каймак на пресечено мляко. Обясних и на двамата, че не знам как точно действа, но е сигурен лек за многобройни вътрешни инфекции, когато четирите основни телесни течности се сгорещят и болният има чувството, че гори в огън. Сандуик определено имаше треска. Той бавно се отпусна, отпивайки от чашата с греяно вино, която Изабела приготви на плочата на огнището. Осведоми ме, че изпитвал недоверие към всички лекари, а след това ме разпита подробно за уменията ми и къде съм учила. Разказах историята, която бях подготвила и наизустила така внимателно, както някой учен наизустява силогизъм. Сандуик ми повярва — или поне така мисля. На свой ред аз го разпитах за смъртта на Уенлок и Пурт, но той беше нащрек, макар да призна неохотно, че хранел подозрения относно смъртта и на двамата.

— В нощта, когато умря Пурт — заяви той, — Казалес и Розалети бяха насаме с дьо Плезан и Ногаре. Очевидно Пурт е заявил, че е твърде уморен, за да присъства — искал да си легне. Следователно е бил сам. Възможно е истинският убиец или убийци да са наели платени нападатели — същите, които по-късно нападнаха Казалес — старият рицар продължи, сякаш говореше на себе си. — Но как е възможно снощи лорд Уенлок да е бил отровен, освен ако не е от човек, който е седял на неговата маса?

— Или преди това — прекъснах го. — Бучинишът е бавно действаща отрова.

— Вярно — съгласи се Сандуик. — Говорих с Марини. Макар че е възможно и да лъже, той твърди, че лорд Уенлок бил много мълчалив, напрегнат, сякаш още от самото начало на празненството не се чувствал добре. Пил и ял съвсем малко — Сандуик изпъна инфектирания си крак върху ниското столче за крака и въздъхна с облекчение. — Чувствам се по-добре — промърмори той. — Хубаво е да седя, да ми е топло. Жал ми е за клетия Уенлок. Сър Джон Бакел — добави той, сякаш това му беше хрумнало впоследствие — е добър човек, но не обърна достатъчно внимание на смъртта на абата, подминавайки я с пренебрежение като Божие дело. Бакел се интересува повече от настоящите дела.

— А именно?

— Вашата женитба, милейди, разбира се!

— А Едуард Английски? — Изабела щракна с пръсти, нетърпелива да се върне към един въпрос, който постоянно я терзаеше. — Той си промени мнението ей така, изведнъж!

— Изстреляна е стрела! — изръмжа Сандуик. — Тя може да полети, може да се издигне, но в крайна сметка трябва да падне — той потупа ръкохватката на креслото. — Вашата женитба, милейди, е абсолютно сигурна. Няма друг начин — той се прозина. — А колкото до тамплиерите, главата на този орден е във Франция и ако тази глава бъде отсечена, каква полза има от ръката или крака? Mon seigneur кралят знае това. Той няма да хвърли в затвора тамплиерите или да ги измъчва, но не би възразил да заграби богатствата им.

— Милорд — попитах, все още замислена върху онова, което беше казал за убийствата, — познавате ли някой си мосю дьо Витри?

— Чувал съм името. Марини спомена нещо за някакво клане. Не беше ли търговец, изиграл важна роля в събирането на зестрата на твоята господарка? — той ме погледна. Не си направих труда да отговоря, затова той се загледа в огъня.

— Има ли нещо общо между Пурт, Казалес, Уенлок, Бакел и вас? — попитах.

Старият рицар, който започваше да се изморява и погледът му да става сънен и може би си припомняше други коледни ритуали, както правят старите хора, когато дремят пред някой огън, просто сви рамене. Сега, когато съм вече стара, разпознавам това чувство на примирение, на подготовка за сетния отдих, за вечния сън. Сандуик ни изолира, сякаш въобще не забелязваше присъствието ни. После рязко се изправи, все така без да обръща внимание на въпроса ми, сложи си ботушите, загърна се в наметалото, благодари на принцесата и си тръгна. Натъжих се, когато си отиде. Сякаш огънят беше изгубил яркия си блясък или пламъчетата на свещите бяха помръкнали. Седнах на ниското столче, топлейки ръцете си. Изабела дойде и застана зад мен, поставяйки ръце на раменете ми.

— Долавям скрито напрежение — прошепна тя, — свирепи призраци се събират в мрака около нас и ни наблюдават. Смъртта на абат Уенлок е отмината с пренебрежение като нещастен случай, но чувам, че Казалес и Розалети, а също и Сандуик са разтревожени и изплашени. О, Матилда, какво ще правим? — тя наведе лице и го опря на тила ми. — Заобиколени сме — прошепна тя — от ужаси. Трябва да ти го кажа. Татко ме дебне, както базилискът дебне жертвата си. Смъртта на Пелет отмина неспомената, но не и забравена. Хората на Марини бяха тук. Викат те да се явиш в Залата на пламъците в часа на вечернята. Трябва да отидеш сама.

Обърнах се бързо и рязко. Изабела изглеждаше изплашена.

— Не мога да направя нищо, поне не сега — изрече тя умолително.

— Какво искат?

— Да те разпитат.

— За какво?

— Може би за това, коя си в действителност… — гласът на принцесата заглъхна.

През остатъка от този ден трескаво се подготвях. Изабела се опитваше да ме успокои, като отвличаше вниманието ми с бъбрене за планираното ни заминаване. Казалес и Розалети дойдоха, бързайки да обяснят, че английският крал се чувствал сигурен в Булон, пристанище на Тесните морета дълбоко във вътрешността на графството Понтийо — анклав на Нормандия под английско влияние. Те открито признаха, че Едуард хранел силни подозрения към „скъпия си френски братовчед“, особено след смъртта на Пурт и Уенлок, да не говорим за нападението над Казалес. Изненадващо, никой от двамата не показа, че изпитва някакви съмнения относно смъртта на Уенлок, но повториха как, по време на пътуването си към Ил дьо Франс, абатът постоянно се оплаквал, че се чувства неразположен, което те приписали на трудното прекосяване на морето посред зима. Говориха и за пътуването на Изабела, като повторно увериха и двете ни, че кралският кораб, „Маргарет от Уестминстър“, щял да ни осигури безопасно и сигурно плаване. Розалети бе обзет от отчаяна тревога по този въпрос — той умоляваше принцесата да му позволи да се присъедини към нея, тъй като „Маргарет“ била много по-сигурна и безопасна от другите налични малки рибарски кораби. Изабела се съгласи през смях. Двамата мъже си тръгнаха и когато камбаните на „Сен Шапел“ удариха за вечерня, двама рицари, придружени от един доминикански монах, се появиха и ме помолиха да ги придружа.

Бяха безцеремонни и сурови. Загърнах се в наметалото си, стиснах ръката на Изабела и тръгнах с тях. Слязохме по стълбите, криволичейки през тесните коридори и галериите, осветени от свещи, и през леденостудени вътрешни дворове, докато стигнахме до Залата на пламъците, намираща се в подножието на висока кула. На теория Залата на пламъците беше съдът, занимаващ се с вътрешните неуредици на кралската фамилия, подобен на съда, оглавяван от шамбелана в Англия. На практика обаче, Залата беше наказателен съд, разполагащ с всички правомощия — да изслушва и да взема решения по всички обвинения — този съд можеше, ако пожелае, да налага смъртно наказание. Самата зала наподобяваше пещера. Факли осигуряваха светлина и хвърляха сенки над онова, което трябваше да бъде скрито. Стените й от червени тухли бяха покрити с плътни бродирани гоблени, изобразяващи всякакви форми на съдене. На един от тях Христос, подобен на призрак, обвит в надиплен плащ, седеше начело на съда. Под Божествения престол дебнеха всевъзможни демони, очакващи произнасянето на присъдата. Правдиво изобразена тълпа от отвратителни фигури, брадати и крилати, с люспеста кожа и огнени гриви се готвеше да сграбчи злочестите грешници, за да им изтръгне вътрешностите и да изяде сърцата им. В ъгъла, специално осветен от пламтящ мангал, свети Михаил претегляше душите на везни, докато един дявол посягаше да грабне някоя за вечерята си. Целта на тази картина, оживяваща на трептящата светлина, бе да внуши ужас и да разпали пламъците на страха. Зарекох се, че няма да проявя слабост.

Из стаята стояха кралски стражи, докато писарите се бяха навели задълбочено над писалищата си. В далечния край, на един подиум, седеше Марини зад висока дъбова маса. Червената му коса проблясваше на светлината на факлите. Двамата му любимци — Ногаре и дьо Плезан, седяха от двете му страни, а в двата края, подобно на гарвани, бяха кацнали писари с покрити с качулки лица, вдигнали пера над мастилниците си. Марини ми направи знак да пристъпя напред и да се кача на подиума, като посочи едно столче пред масата. Приближих се и седнах.

— Добре дошла, Матилда.

— Господарю, защо съм тук?

Марини, изненадан, се наведе през масата, с дебнещи като на ловец очи, взиращи се от бледото му лице, с уста, присвита в гримаса, сякаш не можеше да повярва на подобна дързост.

— Това е съдът, занимаващ се с вътрешните проблеми на кралския дом. Ти си част от този дом. Можеш да бъдеш призована тук, когато ние пожелаем това.

— Господарю, защо?

— Матилда, намираш ли се под Божията закрила и благоволение?

— Ако се намирам под тях, сър, моля Бог да продължи да ме удостоява с тях, а ако ли не, аз смирено Го моля да ги спусне отново над мен. Защо питате?

— Представяш се за учена жена — усмихна се неискрено Ногаре, — а може да си и нещо друго. Знаеш много за билковите лекове и отварите.

— Същото важи и за кралските лекари. Какво намеквате — че съм вещица ли?

— Не — дьо Плезан отново седна в сенките.

— Матилда, Матилда — поде нападките Ногаре, — срещу теб не се води съдебен процес.

— Тогава защо съм тук?

— Ти спечели благоволението на принцесата толкова бързо… — той замълча.

— Не мога да отговарям от името на господарката си, трябва сам да я попитате.

— Матилда — сбръчка се развеселено лицето на Марини, — не се страхувай.

— Кой твърди, че се страхувам?

Марини облегна лакти на масата, полюлявайки се напред-назад, сякаш обмисляше отговора ми. Казах си, че не бива да се страхувам. Мразех тези мъже, следователно защо трябваше да се страхувам от въпросите им? Бях живяла в дома на чичо Реджиналд — най-строгия и взискателен учител. Той се държеше като някой от онези важни многоучени преподаватели от училищата, докато ми задаваше въпроси върху онова, което бях научила и забелязала, дори след като се връщах от изпълнението на някаква поръчка в града. Той изстрелваше въпросите си с такава бързина и лекота, с каквато опитен стрелец с лък изстрелва стрелите си. Бях подготвена, бях опитна. Тогава се сетих за него. Благодарих на Бога за желязната дисциплина, която ми беше налагал. Марини размаха пръсти, давайки знак на останалите да пазят тишина. Взе парче пергамент.

— Матилда, ти бе препоръчана от мосю дьо Витри.

— Да.

— Неотдавна той беше убит.

— Бог да даде покой на душата му и дано Христовият кръст бързо въздаде възмездие на убийците му.

— Разбира се, разбира се — промърмори Марини. — Ти присъства ли на погребението на този голям свой приятел?

— Никога не съм казвала, че ми е бил голям приятел. Запалих една свещ и платих за заупокойна служба.

— Много добре — отговорът прозвуча като съскане. — И ти си от Поатие и се казваш Матилда дьо Клербон?

— Разбира се. Майка ми беше вдовица, баща ми бе аптекар, оттук и познанията ми за отварите — знаех наизуст онова, на което ме беше научил мосю дьо Витри.

— Изглеждаше много заинтригувана от смъртта на лорд Пурт и абат Уенлок.

— Не, сър, не бях, но господарката ми беше. В края на краищата те бяха изпратени при нея. Отидох, където тя ми нареди. Запалих свещи в деня на бдението, когато тя ми каза.

— Къде се намира катедралата в Поатие?

— На Рю дьо ла Шен.

— Как се нарича?

— „Нотр Дам ла Гранд“, но има и друга катедрала — продължавах да бъбря, — „Сен Пиер“. Но мястото, на което особено обичах да се моля, беше Баптистерията на Сен Жан с прастария кръщелен купел — осмостенен басейн, издълбан в земята. Знаехте ли това? — наведох се напред, сякаш обхваната от възбуда. — Там има фреска от древни времена, изобразяваща император Константин. Аз…

— Какво става? Защо се бавиш? Матилда, чаках те.

Чух вратата на залата да се отваря и когато се обърнах, Изабела, загърната в мантията си, с разпуснати златни коси, стоеше на прага с полирано огледало в едната ръка и украсен със скъпоценни камъни гребен в другата. Всички в стаята, включително тримата злодеи зад масата, скочиха на крака.

— Какво става? — повтори Изабела, втурвайки се в стаята. — Мислех, че сте повикали моята прислужница заради наближаващото ми заминаване, но това? — гласът й трептеше от гняв. — Съд ли е това? Какви са обвиненията? От кого са отправени? Милорд — гласът й прие по-рязък, сприхав тон, — аз съм френска принцеса, бъдеща кралица на Англия. Съвсем скоро трябва да напусна дома на баща си. Нуждая се от Матилда, има толкова много неща за вършене и толкова малко време, през което да се свършат, така че искам да знам защо тя е тук?

— Милейди — Марини заобиколи масата, с протегнати ръце. — Матилда може да се върне при вас. Просто я разпитваме, за да се уверим, че тя е подобаваща придружителка за вас…

— Аз най-добре мога да отсъдя! — процеди Изабела, взирайки се в тъмнината зад Марини. — И предайте това на обичния ми баща!

Аз също се взрях в сенките зад масата. Филип несъмнено се спотайваше там, внимателно наблюдавайки ставащото.

— Матилда — щракна с пръсти Изабела, — ела, имаме работа за вършене.

Тя направи изключително вежлив поклон и като ми направи знак, бързо излезе от стаята.

Щом излязохме, принцесата забърза трескаво покрай галериите, изгаряща от нетърпение да увеличи колкото може повече разстоянието между себе си и онези, които беше оставила. Минахме през кралските параклиси — преживяването беше зловещо. Тревата във вътрешния двор бе побеляла от слана. Кълбеше се лепкава мъгла, пипалата й проникваха вътре, сякаш се опитваха да докоснат каменните водоливници с изображения на митични чудовища, свити върху колоните или скрити в ъглите. Издълбани в камъка демони свеждаха изпълнени с омраза погледи към нас. Вгледах се нагоре към небето и от гърдите ми се откъсна въздишка на облекчение: луната беше в последна четвърт. Винаги ме преследваше една ужасна приказка, чута в детството, която твърдеше, че по време на пълнолунието митичните чудовища и други непознати и странни демони изведнъж оживявали и тръгвали да се скитат дебнешком в тъмнината, търсейки кого могат да погълнат. В такава черна нощ, бързайки от Залата на пламъците с онези дяволи от плът и кръв в нея, лесно можех да повярвам на подобна приказка.

Щом се върна в стаята си, Изабела освободи сънените пажове и прислужници и ме въведе в уединената ниша при прозореца, като ме сложи да седна до нея. Отвори залостения капак и се загледа навън, без да усеща студения вятър, който нахлуваше вътре.

— Странно — промърмори тя, — когато бях дете, чух проповедта на един францискански свещеник за дявола. Според неговото описание Сатаната имал почернено със сажди лице, косата и брадата му се спускали чак до краката. Очите му били от нажежено желязо, от устата му изскачали искри, а от устата и ноздрите му се виел зловонен дим. Имал перести криле, остри като тръни, ръцете му били оковани в железни вериги — Изабела ме сграбчи за ръката и ме придърпа по-близо, отпускайки прекрасната си глава на рамото ми. — После мама умря. Една нощ станах, дойдох тук и отворих този залостен прозорец. Беше красива лятна нощ. Видях как долу баща ми върви със свитата си по дворцовата колонада. Те носеха качулки и мантиите с широки, дълбоки ръкави; писукаха прилепи, кукуригаха петли. В онази нощ промених представата си за дявола. Истинските демони бяха там навън, а прилепите и враните, техни слуги, излитаха от ръкавите на мантиите на баща ми и неговите любимци. Същата нощ сънувах как една кукумявка влетя в устата ми, седна на сърцето ми и го обгърна с извитите си пръсти с големи хищни нокти. В кошмара си отидох на лов с баща ми в гората Фонтенбло — казват, че в нея витае дяволът, яхнал куче, бродейки из гората заедно със свита от демони, облечени в черно. Във всеки случай, чувствах се, сякаш съм осъдена да яздя вечно из тази гора — тя повдигна глава. — Е, как можеш да обясниш сънищата, лечителко моя? Лошо храносмилане или нарушение в хармонията на четирите телесни течности — разни такива теории? — Изабела затвори прозореца. — Матилда, не мога да забравя тази вечер, онова, което си помислих, което видях и което почувствах, когато сънувах: мислех си, че съм хваната в пъклен капан, но сега ще бъда освободена. Трябва да дойдеш с мен. Имам нужда от теб.

— Благодарна съм ви, милейди.

— Недей — Изабела си пое дълбоко дъх и се изправи. — Не бъди благодарна — тя взе молитвена броеница и я промуши през пръстите си. — Просто бъди внимателна, Матилда! Демоните може да разберат коя си и може да опитат, само още веднъж.

Предупрежденията са като птици: идват и си отиват, бързо забравяни, особено в оживеното време около Коледа. Пиршествата и веселието през дванайсетте дни на светия празник достигнаха връхната си точка в церемониите за избиране на момчето-епископ и другите представления в чест на Богоявление. По време на този период английските дипломатически пратеници постоянно посещаваха Изабела и й правеха мили очи — особено Бакел беше изпълнен с нетърпение и желание да описва Лондон, и да подчертава какъв важен град е той. Като си помисля, Бакел беше човек, който си пъхаше носа навсякъде, самовлюбен и егоцентричен. Смъртта на лорд Уенлок въобще не го безпокоеше, макар че именно той бе натоварен да уреди изпращането на балсамирания труп на абата обратно при неговите братя монаси в Уестминстър — задача, която той изпълни така, сякаш изпращаше кошница с жито или бъчва с вино. Сандуик стана по-мълчалив и необщителен, изучавайки ме внимателно, сякаш се опитваше да достигне до някакво решение. Казалес и Розалети работеха в тясно сътрудничество — чрез тях научавах новините от двата кралски двора: как разногласията между английския крал и първите благородници в кралството му се били засилили, докато предводителят на шотландците Брус застрашавал земите на Англия на север. В Париж ожесточените гонения срещу тамплиерите продължаваха с разобличения, изтезания, скалъпени съдебни процеси и фалшиви присъди, последвани от кървава екзекуция. Молех се на колене за тези нещастници. Палех свещи за душите им. Взирах се в нощната тъмнина и се заричах, че ще отмъстя, но моето време още не беше дошло.

След разпита, на който ме подложи Марини, размишлявах и по въпроса за дьо Витри и слугите му, избити от онзи мистериозен убиец. Беше ли се спотайвал там, когато влязох? Кой можеше да е бил? Дори Сандуик, един кален в битки воин, не би могъл да унищожи цяло семейство толкова бързо. Ами сър Хю Пурт паднал като камък от онзи прозорец? Дали по външната стена не се бяха покатерили платени убийци в черни одежди? А лорд Уенлок, завършил гордия си живот, гърчейки се на пода като пребито куче? Защо бяха убити всички те? Убийство или поредица от нещастни случаи? Всичко това беше загадка, но това бяха ранните дни на неопитната ми младост, когато още не бях прекосила Долината на смъртната сянка и не бях минала през Полята на кървавото убийство. Освен това различни неща отвличаха вниманието ми от тези събития. Сега представителите на френския кралски двор се подготвяха за тръгване: един след друг следваха претрупани с работа дни. Списъкът с притежанията на Изабела нарастваше, тъй като баща й настояваше тя да бъде блестяща с великолепието си невяста, истинска велика принцеса от династията на Капетите, която скоро ще стане кралица на Англия и майка на дълга поредица от крале.

Събраха се новите служители в домакинството. Свитата на Изабела набъбна с хората, назначени да се грижат за всяка част от него: кухнята, склада за храни и напитки, кралската канцелария, архивите и параклиса. Разбира се, мнозина от тях бяха членове на тайния съвет, подставени лица, назначени от Марини. Други бяха избрани от самата Изабела — мъже и жени, като например нейната дойка Джоана — които й бяха служили в детството. Неколцина бяха напълно непознати: един от тях щеше да се окаже важна фигура за в бъдеще — Жан дьо Кловлен — от едно малко селце, или поне така твърдеше, в покрайнините на Бордо, който сега работеше в Соасон. Беше нотариус, който беше действал като пълномощник на абатството „Сен Жан дьо Вин“: мъж със студени очи, дребна глава и пепеляво лице, който имаше нервен тик на лявата буза, изпоцапани с мастило пръсти и постоянно течащ нос. Въпреки външния си вид Жан беше изключително опитен в канцеларската работа — но при все това Изабела беше изненадана от назначаването му и отправи запитване към баща си за причината. Отговорът на крал Филип бе кратък и рязък: дьо Кловлен бил културен и изискан човек, който щял да бъде приемлив за английския двор. Когато чу това, Изабела направи гримаса, но не възрази. По един въпрос обаче бе категорична, напомняйки ми за клетвата, която си бяхме дали. Пред хората тя щеше да играе ролята си, но никога, в присъствието на слугите и свитата й, двете не трябваше да обсъждаме онова, което тя определяше като res secretae или les affaires secretes — тайни въпроси — обещание, което и двете спазихме. Вярно, Бог е свидетел, че броят на хората в нашия таен кръг се увеличи, но така ставаха нещата, кълна се в Евангелията, кълна се в душата си. Изабела беше кралица, а по-късно владетелка на Англия, в продължение на повече от двайсет години, но никога не наруши този обет, докато не се появи Мортимър. Ах, да, Мортимър — но той беше нов свят на нови начала. Удрям се в гърдите — mea culpa, mea culpa^[1] — но аз се отклонявам.

Гардеробът на Изабела се напълни дотолкова, че преливаше, претъпкан със скъпоценни вещи. Две корони, украсени със скъпоценни камъни, златни и сребърни бокали и чаши, скъпи лъжици, петдесет сребърни купички, дванайсет големи сребърни блюда и дванайсет малки, рокли от злато, сребро, кадифе, сатен и тафта в преливащи се цветове, мантии от скъпо сукно от Дуе — шест красиво оцветени в мраморни шарки и шест с цвят на алени рози. Бяха осигурени скъпи кожи, стотици ярдове лен, спални чаршафи, нощни ризи и наметки заедно с великолепни гоблени, украсени със златни ромбове, в които бяха избродирани гербовете на Франция, Англия и Навара. През цялото време, докато се вършеха тези приготовления обаче, тя оставаше обзета от силна нервност, повече заради мен, отколкото заради себе си. Отново и отново ме питаше какво се е случило в Залата на пламъците. Всеки път, когато отговарях, тя кимаше и изказваше предположението, че именно заради нея фаворитите на баща й не смеят да направят нищо срещу мен, поне не пряко. Въпреки това трябвало да внимавам. Тя открито споделяше храната ми, докато в същото време аз я придружавах навсякъде. Убийството обаче се промъква тихо и потайно.

Понякога трябваше да изпълнявам поръчки на господарката си в града. Обичах подобни излизания, особено дългите разходки до левия бряг на Сена. Нищо не бе по-освежаващо от това да пресека моста, да мина покрай Пти Шатле и да навляза в тесните криволичещи улички с високите, украсени с кулички къщи, издигащи се над калдъръмената настилка и привеждащи се една към друга, с гъсто надстроени един над друг етажи. По-ниските бяха украсени с невероятни, издълбани в камък изображения на фантастични зверове и създания. Обичах да се разхождам бавно и да се заглеждам в тях, както зяпах гората от украсени със заврънкулки и изписани с боя табели на магазините и сергиите, предлагащи какви ли не стоки. Беше хубаво да стоя до каменните фонтани или да спирам за миг под сводестите параклиси на всеки ъгъл, с постоянно горящи под арките фенери, запалени за молитва. Постоянно променящото се море от цветове и миризми, обичайното всекидневно бъбрене на хората действаха успокояващо на душата: успокояваше ме постоянното цвилене на коне и товарни животни, в отговор на което се дочуваше писклив кучешки лай, а той пък се удавяше в пронизителните викове на амбулантни търговци, мъчещи се да надвикат камбанния звън. Въпреки неодобрението на Изабела аз имах нужда от такива излизания — бягство от потискащата атмосфера на кралския двор. Обикновено пресичах моста, придружена от двама генуезки стрелци с лъкове — жизнерадостни буйни младежи, специално избрани от принцесата — братята Джакомо и Лоренцо, дребни и тантурести, с груби, осеяни с белези лица. Бяха близнаци, двама дружелюбни грозници: можех да ги различавам само по това, че Джакомо бе леко кривоглед с едното око.

Сега, след като коледните празненства вече бяха приключили, след празника, на който се чества бягството на светото семейство в Египет — на седми януари — тълпите на моста бяха твърде големи. Джакомо заяви, че ще отидем с лодка от кралския кей до Кея на августинците на далечния бряг. Принцесата връщаше на един продавач на пергамент обемист пакет от стоки, които не беше харесала. Много добре си спомням онази сутрин. Казалес, Розалети, Сандуик и Бакел бяха в покоите на принцесата. Английските дипломатически пратеници, все по-обезпокоени от количеството натрупани товари, бяха заети да си разменят хапливи реплики със служителите от свитата на Изабела. Исках да се измъкна и дадох указания на Джакомо, че трябва да тръгнем преди пладне. Излязохме от двореца и тълпите, шляещи се по моста, затвърдиха решението ни да се качим на кралска лодка, за да пресечем обвитата в мъгла река. Забързахме към кея, където лодката ни беше приготвена. Седнах на кърмата, стиснала в ръце ловджийски рог. Джакомо ме помоли да го надувам от време на време, за да предупреждавам другите лодки, плаващи по реката, докато той пък запали фенера, който висеше от една кука на носа. Двамата братя хванаха здраво веслата, усмихвайки ми се закачливо. Винаги пълнех рога със слюнка, което ги караше да избухват в гръмък смях. Наведоха се над веслата, като се кикотеха и бъбреха помежду си. За да ги развеселя, надух рога и нададох дълъг, подобен на конско цвилене звук — през мъглата в отговор се разнесе звукът на други рогове, докато пламтящите фенери примигнаха предупредително. Нашата лодка се устреми напред, за да бъде поета от реката и започна да се извива и разтърсва по течението й.

Смъртта със сигурност прилича на стрела, изстреляна от мрака. Едва се бяхме поотдалечили, когато чух звук от дясната си страна, мъглата се разнесе и огромният остър нос на голяма военна баржа връхлетя към нас, спускайки се с бързината на ястреб. Блъсна се в нас, точно в средата. Двамата генуезци просто потънаха. Паднах в разпенената тъмна бездна, студът ме скова, аз панически гълтах вода, докато потъвах в мътно зелените дълбини. Джакомо и Лоренцо вече бяха носещи се по течението трупове, повлечени надолу от тежестта на ризниците и коланите с оръжията си. Не знам дали умееха да плуват. Аз умеех. В края на краищата, буйните потоци и обраслите с плевели езера на Бретини подхранват с водите си много растения, затова се бях научила да плувам също така естествено, както и да ходя. Истинската опасност идваше от тежките ми ботуши и наметалото ми. Изритах ги, отърсих ги от себе си, и се показах на повърхността. Навсякъде беше тихо и пусто, с изключение на далечния звук на рогове и забулената от мъглата проблясваща светлина на фенерите. Устремих се нататък с надеждата, че плувам обратно към кралския кей, и извиках, когато една лодка мина близо до мен. Припламнаха фенери, груби ръце ме сграбчиха за раменете. Заритах и закрещях, докато един суров глас извика:

— Taisez vous, taisez vous, nous vous aidons — Тихо, тихо, искаме да ви помогнем!

Издърпаха ме на борда и зърнах прашни, груби лица. Едно от тях се наведе над мен, бъбрейки неспирно. Усетих вонята на сурова риба и с мъка седнах, като кашлях и се разтърсвах от пристъпи на гадене. Бях в безопасност сред тези бедни рибари. Те се събраха около мен и ме обсипаха с въпроси. Помолих ги да потърсят придружителите ми. Те го направиха, но беше безполезно. От силния студ ме разтърсиха тръпки. Рибарите казаха, че трябвало да тръгват и че не могат да направят нищо повече, като ме утешиха с чаши чисто вино, твърдейки, че подобни злополуки по реката били обичайни, особено когато се спуснела морската мъгла. Въпреки това можех да видя, че дори те изпитваха подозрения. Военната баржа, която ни беше ударила, бе изчезнала бързо. Не бях зърнала на носа й светлина от фенер, не бях чула рог, който да издаде присъствието й. Не беше вдигната тревога. Помнех само светкавичната й бързина, като тази на нападаща змия.

Рибарите ме загърнаха в груби одеяла, сложиха ме да седна на кърмата и ме върнаха обратно до Мезон дю Роа, сградата в центъра на дворцовия комплекс. Началникът на стражата, разбирайки какво се е случило, изпрати вест за появата ни. Изабела, придружена от Казалес, Розалети и Сандуик, побърза да слезе във вътрешния двор, за да ме посрещне. Тя обсипа рибарите с благодарности, като нареди на Казалес да запише имената им, за да бъдат възнаградени в бъдеще. Междувременно Розалети беше изпратен до двореца да донесе малка сребърна чаша, която Изабела пъхна в ръцете на рибарите. Казалес и Розалети имаха да ми зададат купища въпроси. Сандуик остана мълчалив, със стиснати устни, взирайки се напрегнато в мен със студените си и твърди, зорки като на сокол очи, като клатеше глава, сякаш водеше вътрешен разговор със себе си. Изабела попита къде е Бакел. Сандуик посочи към портата:

— Отиде в града.

— Надявам се, че е в безопасност — прошепна Изабела.

И тримата английски дипломатически пратеници решиха да потърсят Бакел, а през това време Изабела ме отведе в кухните. Съблякох се и се загърнах в дебела роба, с меки чехли на краката, след това се свих пред големия буен огън и пих топло вино с подправки, докато се унесох в сън. Когато се събудих, бях в стаята на Изабела, чувствайки се не чак толкова зле, като се има предвид изпитанието, през което преминах, макар да бях изплашена и стресната. Искаше ми се да изкрещя на принцесата, че трябва да тръгваме. Тя просто седеше на крайчеца на леглото, стиснала ръката ми, галеше я внимателно и ме разпитваше подробно. Съгласи се, че не е било злополука. Аз също бях сигурна в това, но колкото до въпроса защо се беше случило и чия беше вината… Изабела обясни, че когато съм тръгнала, тя говорела с английските дипломатически пратеници. Появата на братята й, злобно усмихнати, я накарала да се почувства неспокойна: били дошли под предлог, че искали да говорят с англичаните, но после се измъкнали. Попитах дали смята, че те носят отговорност за станалото. Изабела поклати глава. Каза, че не знаела, но ми довери, че и тримата, заедно с Марини и Ногаре, ще ни придружат до Англия след коронацията. Тя поръча храна и сама ме нахрани. От време на време спираше, потупваше ме по ръката и промърморваше нещо на наварски — знак, че и самата тя беше дълбоко разтревожена.

След това изобщо не напусках двореца. Непрекъснато ме преследваха онези смразяващи образи: острият извит нос на връхлитащата върху нас лодка, генуезките стрелци, носещи се с размахани ръце и крака и потъващи надолу в зелената тъмнина, обгръщащите ме ледени води. Кой го беше планирал, защо? Бяха ли ни чакали? Бях допуснала грешка. Приготовленията ни онази сутрин бяха гръмко оповестени, когато Джакомо и Лоренцо слязоха на кралския кей да търсят лодка. Такива тревоги терзаеха ума ми и разяждаха сърцето ми. Разбира се, нападението бе замислено да изглежда като нещастен случай, но какъв беше зловещият му корен? Злобата на принцовете — братята на Изабела? Подозренията на Марини? Неприязънта на крал Филип към мен заради близостта ми с дъщеря му? Или беше нещо друго?

Чичо Реджиналд ме беше наставлявал винаги да изучавам причината и следствието, да събирам доказателства; но дълбоко в себе си бях убедена, че нападението има нещо общо с клането в имението на дьо Витри. Марини ме беше разпитвал специално за това, но защо? Дали самотният убиец се беше крил там през цялото време, наблюдавайки ме внимателно? Дали бях видяла нещо, важността на което по онова време ми беше убягнала?

Сандуик дойде да ме посети. Донесе ми подарък — екземпляр от трудовете на Тротула^[2], който беше купил в Латинския квартал. Грубият стар войник тикна книгата в ръцете ми с думите, че е благодарен, задето съм оцеляла, като добави, че е дори още по-благодарен, задето възпалението и треската му били изчезнали, а язвата на крака му била зараснала прекрасно. Беше непохватен и смутен. Искаше да говори с мен, но все още беше подозрителен и предпазлив, затова след малко отново промърмори няколко благодарствени думи и си тръгна. Колкото до останалите, на преживяната от мен беда се гледаше като на обикновен нещастен случай — поднесени бяха любезности, бяха изпратени вежливи послания, но това беше просто дребна неприятност, помрачила за миг дворцовите приготовления. Около празника на свети Хилари те бяха приключени и херолдите оповестиха деня и часа на заминаването.

Дълга редица от двуколки, карети и товарни животни прекоси мостовете на Сена, като заобиколи града и се отправи на североизток през голата, замръзнала околност към Булон — едно неудобно пътуване, при което каретите и каруците се друсаха и подскачаха по неравните пътища. Внушителното шествие, доказателство за огромната мощ на Франция, с развети и пърхащи на вятъра знамена и флагчета, се движеше бавно през суровата околност, събирайки по пътя храна за краля и неговата свита, спирайки за отдих в кралски имения, дворци, малки монашески обители и манастири. Изабела и аз пътувахме в каляска, подплатена с възглавници, но въпреки това ужасно неудобна. Често сменяхме положението си и се излагахме на освежаващия въздух, като яздехме дребни кончета с кротки очи. През нощта се хранехме, пиехме и се топлехме, а след това заспивахме съня на изтощението. Беше тежка, сурова зима. Околността сякаш никога не се променяше — само изровени пътища, лъкатушещи покрай сковани от лед ниви, ливади и пасища, до едно обгърнати от извисяващите се живи плетове, и дълбоки канавки, толкова често срещани в Нормандия. Селяните, научили за наближаването ни, събираха вещите и добитъка си и бягаха, но сеньорите, игумените на манастирските клонове и абатите нямаха друг избор, освен да се усмихват неискрено и да приветстват пристигането ни като огромно благоволение.

Изабела и аз се държахме настрани от другите. От време на време се опитвахме да разпознаваме и назоваваме различните растения, които забелязвахме, или да размишляваме и предполагаме какво ще стане в Булон. Английските дипломатически пратеници често присъстваха, но безцветната скука на отминаващите дни направи и тях мълчаливи и безчувствени. Най-сетне наближихме крайбрежието: полята отстъпиха място на покрити с пясък възвишения и пусти земи. Солен, остър морски вятър брулеше лицата ни и въпреки това всички възликувахме, когато пред нас се появиха камбанариите и кулите на Булон.