Пол Дохърти
Чашата на призраците (2)

Първа глава

„Милосърдието е наранено. Любовта е болна.“

 

„Песен за времената“, 1272–1307 г.

„Oh dies irae, dies illa.“ Така гласи този ред от службата в памет на мъртвите: „О, ден на гняв, ден на печал“. Никога няма да забравя моя ден на гнева, моя ден на печал: четвъртък, дванайсети октомври 1307 г. Бях на около двайсет години, изпратена да се уча на занаят при чичо Реджиналд. Бях заминала от малката ни ферма недалече от Бретини за Париж, изпълнена с пламенен стремеж да стана лечителка и аптекарка. Чичо ми, грубоват стар войник, един от двамата мъже, които някога съм обичала, бащата, заменил онзи, който беше изчезнал в детските ми години, ме взе под грижите си. Изливаше върху ми цялата любов и привързаност, които Тобит^[1] е изливал върху Сара. Истински благородник, съвършен рицар във всяко отношение, чичо Реджиналд беше дълбоко набожен. Постеше три пъти седмично и винаги ходеше в „Нотр Дам“ късно в петък вечер, за да сложи чиста восъчна свещ пред статуята на Девата. Коленичеше върху настлания с камъни под и вдигаше взор към лицето на жената, която наричаше своя Chatelaine^[2]. Чичо Реджиналд бе мълчалив човек, имаше сдържан нрав и се обличаше скромно. Беше светец в свят на грешници. Винаги смяташе, че и аз ще бъда същата. Ранните години, които прекарах с него обаче, бяха само въведение към живот, изпълнен с всякакви пъклени злодейства.

Сигурно и преди да започна разказа си, вие помните какво се е случило, как се е променил светът от младостта ми насам. Сега от Средното море из цяла Франция и страните на север бушува война. Голямата чума направи присъствието си осезаемо: извисяващ се жълт скелет, въоръжен с остър сърп, покоси цвета на нашия народ. Азмодий, най-противният от демоните, Повелителят на болестите, пристигна сред нас. Градовете лежат пусти, с улици, осеяни с гниещите, разложени тела. Симптомите са винаги едни и същи: фаталната поява на бубона под мишницата, изгарящото в огън тяло, докато стомахът бълва черна и жълта жлъчка. Димящите погребални клади се превърнаха в отличителни знаци на нашата епоха. Небето е почерняло от дим, докато прекрасната плодородна земя се замърсява, зинала да приеме безбройните мъртъвци.

В младостта ми факултетът по медицина в Парижкия университет напомняше на куче — с настръхнала козина, оголени зъби, челюсти, застрашително зейнали срещу жените, практикуващи медицина — но то още не хапеше. По-късно го стори — по времето на големите убийства в Англия, в лето Господне хиляда триста двайсет и второ, когато започна гонение срещу Жаклин Фелиси, задето упражняваше лекарска професия, без да има практическо обучение. Фелиси заяви, подкрепена от доказателства и свидетели, че е излекувала хора, при които законно практикуващи лекари, притежаващи разрешение и завършили медицина, са се провалили. Освен това поддържаше твърдението (и аз прочетох защитната й реч), че жените предпочитат да бъдат лекувани от себеподобни. „По-добре и по-уместно е вместо мъж, твърдеше Фелиси, една мъдра и проницателна жена, опитна в лекарската практика, да посещава друга жена, за да я преглежда и да изследва скритите тайни на нейното същество.“ Бедната Фелиси, защитата й не издържа. В моята младост беше различно. Бях защитена. Чичо Реджиналд беше високопоставен тамплиер. Беше също опитен хирург и лекар, който бе упражнявал изкуството си в Светата земя на Палестина. Беше участвал в обсадата на Акра и във военни походи в горещите земи около Средното море. Освен това бе запознат с лечебните изкуства на маврите, сарацините и други последователи на Мохамед. О, нека Небесната царица и великият Архангел Рафаил Изцелителят бъдат мои свидетели — чичо Реджиналд беше лекар sans pareil^[3], опитен и прозорлив, истински магистър — майстор в занаята си.

Не се подвеждайте от легендите за Храма, от голословните твърдения за содомия и езически ритуали. Наистина, тамплиерите си имаха своите тайни, притежаваха изображението на лика на нашия Спасител, както и погребалната му плащаница, но в действителност бяха хора на нашия земен свят: банкери, воини и най-вече лекари. Те почитаха Дева Мария и изричаха повече слова във възхвала на жените, отколкото другите мъже. Чичо Реджиналд бе силно повлиян от последователите на свети Франциск, особено на свети Антоний от Падуа, който възхваляваше нашия пол и не изричаше и една лоша дума против нас.

Чичо Реджиналд беше лекар, отговарящ за медицинското обучение на рицарите в ордена, надзираващ работата на основаните от тамплиерите болници в Париж, и именно там започна моето обучение. „Искаш да пиеш от извора на познанието, гръмко заяви той, тогава така и ще стане!“ Обучението ми беше изключително строго. Чичо Реджиналд ме караше да преведа някой пасаж от латински на простонароден френски, после на нормански френски, след което да го преведа пак на латински. Даваше ми списък с билки, точните им имена, свойства и въздействие, после прибираше листа и ме изпитваше подробно. Предаде ми дарбата да разбирам различните езици и ме научи как да възпроизвеждам правилното значение. Но преди всичко, учеше ме на медицина. Станах негова възпитаничка, докато той обикаляше от болница в болница, от една болнична стая в друга. Взирах се, наблюдавах, отбелязвах, запомнях и повтарях: това бяха неговите аксиоми. „Матилда — той размахваше пръст, взирайки се в мен със свъсени вежди над пронизващите очи — ние, лекарите, не можем да изцеляваме. Можем само да се опитваме да попречим на болестта, както и да предложим някакво облекчение. Помни това, което виждаш. Наблюдавай, винаги наблюдавай, изучавай внимателно, определяй какъв е проблемът и ако можеш, предложи решение.“

Чичо Реджиналд се отнасяше критично към твърденията на други лекари. Ожесточено сипеше нападки срещу „Хирургическата наука“ на Ланфранк от Милано и открито се подиграваше с обсебеността на лекарите от урината, изпражненията и очистването на организма. Харесваше трудовете на арабските тълкуватели Авероес и Авицена, проявяваше задълбочен интерес към Гален и преди всичко, към трудовете на Бернар де Гордон от Монпелие, в чийто Regimen Sanitatis се кълнеше. Чичо Реджиналд се съсредоточаваше върху биенето на кръвта в китката или гърлото, от мириса на пациентите си, от очите, езика и тъканта на кожата им. „Отбелязвай, излайваше той, преглеждай, после размишлявай.“ Беше песимистично настроен към онова, което можеше да постигне, и винаги бе съкрушен, ако напипаше тумори или бучки в тялото. По отношение на билките и отварите обаче бе изключително опитен; твърдеше, че това е една от областите на познанието, в които може и да посява семената, и да прибира жътвата. Аз станах също толкова веща в смесването, знаех и въздействието на различните растения: каква доза трябва да се даде, какви резултати се очакват.

— Трябва да бъдем смирени — твърдеше чичо Реджиналд — и да сме наясно докъде се простират възможностите ни. Билките са нашите оръжия, стрелите в колчана ни, онова, което можем да контролираме — както и чистотата при работата. Матилда — наставляваше ме той, докато крачеше нагоре-надолу из някоя стая, — причината за инфекцията не ми е известна, но резултатите от нея са навсякъде около нас. Затова измий ръцете си, почисти една рана, сложи чиста лапа и помни, че мръсотията и смъртта вървят ръка за ръка.

В продължение на осем години това беше животът ми, самата ми същина и душа — от първия му цъфтеж до пълното узряване. Чичо Реджиналд! Нямаше значение дали подтичвах до него покрай редица от легла, или бивах изпращана като пратеник в града да купя това или онова. Другите млади жени се омъжваха, но чичо Реджиналд беше моят живот. Дано Бог му даде покой. Бог е свидетел, че прекарах по-голямата част от живота си, поне тази част, посветена на медицината, подчинявайки се на неговите правила.

Животът ми с чичо Реджиналд свърши, както казах, на дванайсети октомври 1307 г., четвъртък, когато Филип Френски, Филип „Хубави“, със светлосините очи и сребристата коса, връхлетя като ястреб и разруши Храма. Двамата с чичо бяхме извън Париж на посещение в една ферма на Ордена: полята около нея изобилстваха от билки. Непредвидено се върнахме в града. Чичо реши да остане в малка кръчма недалеч от портата „Сен Дени“. От настлания й с калдъръм двор виждах извисяващите се бесилки на Монфокон и покрития с червени керемиди покрив на манастира на Filles de Dieu, Благочестивите Божии сестри, които винаги даваха на осъдените престъпници, докарани тук, за да увиснат от голямата бесилка над зейналата отдолу огромна яма, по една последна чаша вино. В онзи ужасен ден чичо ми се държеше като човек, осъден да загине на тази бесилка. Беше разтревожен, напрегнат и ми нареди да остана в стаята си високо под стрехите на старата кръчма.

Аз, разбира се, отчаяно исках да се върна в Париж. Дъщеря на фермер, бях се отегчила от красотите на природата, от нейните открити поля, усамотени ливади, мрачни чифлици, гъмжащи от плъхове хамбари и смълчани, криволичещи изровени селски пътища. Изпитвах единствено задоволство, че ще трябва да ги изоставя и да се гмурна отново в големия град Париж, така нетърпеливо и жадно, както някой бедняк би налетял на купчина сребърни монети. Бях обикнала града с различните му пазари: Плас Мордар, където ходех за хляб, Гран Шатле — за месо, Сен Жермен — за наденици, Пти Пон — за брашно и яйца, големия пазар за билки на кея на Ил дьо ла Сите, или пазарът „Дез Иносан“, където можеше да се купи каквото поискате. Шумът и веселата глъчка постоянно ме съпътстваха. Хора се блъскаха и бутаха, шепнеха и крещяха:

— Deus vous garde!^[4]

— Je vous salve!^[5]

Изпълнявах ролята на пратеничка на чичо си ту до едно, ту до друго място, тичах като заек из целия град. Към двайсетата си година бях все така запленена от продавачите на кестени от Нормандия, от търговците на сирене, от закръглените продавачки на ябълки с бузи, червени като плода, който продаваха. Чичо ми ме беше научил на всичко за хитрините на пазара — за ханджиите и търговците на вино, които смесваха виното с вода или лошото вино с добро; жени, които разреждаха прясното си мляко и за да направят сирената да изглеждат по-мазни и тежки, ги киснеха в бульон. Тъкачи, които разстилаха платовете си върху тревата нощем, та на сутринта да тежат повече. Касапи, които киснеха месото във вода, или продавачи на риба, които използваха свинска кръв, за да оцветяват в червено хрилете на престоялата и обезцветена риба. Продавачи на платове и дрехи, които имаха един аршин за мерене на стоките, които продаваха, и друг — за мерене на онова, което купуваха. Съветваше ме също да бъда предпазлива с онези, които продаваха стоки в тъмни улици, за да измамят нищо неподозиращите купувачи, и ме караше да запомням наизуст всичко, което научавах и забелязвах по отношение на града, който обичах. Всеки занаят имаше свой квартал — аптекарите — в Сите, продавачите на пергамент, писарите, подвързвачите и книгопродавците — в Латинския квартал; лихварите и златарите — на Големия мост; банкерите — недалече от Рю Сен Мартен, и търговците на скъпи тъкани — на Рю Сен Дени. Пъстротата и глъчката на градския живот като че ли никога не замираха — облечени в скъпи брокатени одежди богати граждани идваха на излети край Сена, рицари в леки доспехи преминаваха наблизо, яхнали дребни ездитни коне или благородни бойни жребци; пищно облечени кавалери се перчеха с кацнали на ръцете им соколи и ястреби. Беше като да влезеш в някоя църква и да обикаляш от един стенопис на следващия. Толкова много за гледане! Отдавах се на това с цялата енергия и любопитство на младостта.

Обичах този град! Бях добре защитена. Бъдещето се простираше пред мен като широк, светъл път. Когато не бях заета с науките си или в болницата, скитах от квартал на квартал, наблюдавайки просяците във входовете на църквите или край мостовете, селяните, пристигащи от провинцията със своите двуколки и ръчни колички; занаятчиите, които викаха и жестикулираха иззад сергиите си; скитащите жонгльори, калугери и монаси от различни ордени в тъмните си раса и островърхи качулки; канониците на катедралата с цялата им надменност и превзето държание; облечените в хермелин професори от Сорбоната и следващите ги като кралска свита пъстри и разнородни тълпи от студенти и учени. Кралски пратеници си пробиваха със сила път през тълпата с белите жезли, показващи сана им. Глашатаи в лъскави плащове, вдигнали тръбите си, свиреха пронизително, за да привлекат вниманието на тълпите, преди да бъде направено съобщение. Конски сбруи звънтяха като камбани, докато благородници, излезли от големите си къщи, яздеха надолу покрай мостовете и портите на града, за да отидат на лов в полята отвъд града. Благородни дами се изтягаха в носилките си, излезли да поемат малко чист въздух. Съдии, облечени в ярко алените си тоги, заобиколени от кралски стражи, отиваха към съдилищата. Поклонници, отправили се към „Сент Женевиев“ или „Нотр Дам“ напевно изричаха молитвите си или пееха набожни химни. Затворници, в здраво стегнати окови, биваха отвеждани под град от удари с пръчки към Гран Шатле. Секретари и писари бързаха към големия дворец и крепостта на острова, където Филип властваше над Франция така, както ястреб брани своето поле: вечно бдителен, вечно отправящ заплахи.

Нямах търпение да посетя отново тези любопитни места. Не разбирах строгостта на чичо си. Той се извиси в цял ръст над мен в общото помещение на онази кръчма, сграбчи ме за рамото и ме заблъска към стълбите.

— Качвай се в стаята си, момиче!

Много рядко ме наричаше така. Винаги ми казваше „Матилда“ или „ma fille“^[6]. Лицето на чичо Реджиналд изглеждаше напрегнато, изражението му беше като на човек, който е видял призрак, и той непрекъснато поглеждаше през рамо към вратата.

— Какво става, сър? — запитах настойчиво.

— Нищо — прошепна той, после цитира един стих от Евангелието: „Tenebrae facta — И падна мрак“. Разпознавам тази фраза сега — описанието, дадено на нощта, в която Юда отива да предаде Христос. Отново се опитах да помисля. Надявах се да отида из града, може би да посетя една от кръчмите близо до болницата, да се смеся с учените, да потанцувам или да се отдам на някакво друго веселие. Чичо ми вдигна ръка и ме погледна гневно:

— Никога не съм те удрял. Ще го сторя, ако не се подчиниш на заповедта ми. Върви в стаята си — колкото и да е малка, населена с плъхове и мишки, тя е най-безопасното място за теб. Остани там, докато дойда.

Забързах нагоре по стълбите: краката ми трополяха по дървените стъпала. Дръпнах очуканата врата и влетях в стаята, примигвайки ожесточено, като се опитвах да възпра сълзите на ярост, които пареха очите ми. Стаята беше тясна и мръсна, въпреки че леглото беше удобно, а чаршафите му чисти — чичо държеше на това — слугата, който ми носеше храна, я беше покрил с дървена купа, за да я опази от мишките, които тичаха в ъглите. Паяжини като завеси висяха от гредите на тавана. Приближих се до прозореца — малка дървена рамка, запълнена с рогови пластинки — и го отворих. Поне можех да гледам към града. Небето бе матовосиво, беше излязъл студен вятър. Беше онова тъжно, напомнящо за смъртта време, когато есента гасне и зимата с леден полъх оповестява присъствието си. В стаята беше студено. Затворих прозореца и забелязах виното точно до вътрешната рамка на вратата — очукана оловна кана до малка широка чаша. Напълних чашата догоре и отпих бързо, после прекосих стаята и легнах на леглото.

Когато чичо ме разтърси, за да ме събуди, беше тъмно. Беше се навел над мен, с лице до моето.

— Ставай! — рече той настойчиво. — Ставай веднага!

Чичо ме изправи на крака, като почти ме влачеше. Беше ми донесъл наметалото и колана, с кама в дървена ножница. Накара ме да увия колана около тялото си. Възразих. Казах, че трябва да отида до нужника. Той се изсмя странно и ме изтика от стаята надолу по стълбите. Докато стигнах долу, вече бях закопчала наметалото достатъчно здраво. Студеният нощен въздух грубо ме разсъни. Чичо пъхна в ръцете ми парче пергамент и кесия с монети, после посочи трескаво към тясната порта, извеждаща на уличката оттатък. Фенер, закрепен върху един стълб, забит в меката кал между камъчетата на калдъръма, осигуряваше някаква светлина за мулетарите и конярите, мяркащи се като призраци из двора. Обърнах се. Чичо стоеше наполовина скрит в сенките. Най-сетне, на потрепващото пламъче от фенера, забелязах ужаса му. Беше се състарил, лицето му беше хлътнало и изпито, а очите му — зачервени в ъгълчетата. Непрестанно си мърмореше под нос, внимателно заслушан в звуците от затваряне на врата, кучешки лай или странници, промъкващи се в тъмнината. Той взе ръката ми и я притисна към кесията със звънтящи монети.

— Сега трябва да вървиш, Матилда.

— Защо, чичо?

— Не питай — той приближи лице към моето. — За Бога, Матилда, не питай, просто върви. Портата на Сен Дени още е отворена. Трябва да влезеш в града. Добери се до Големия мост, където живее Симон дьо Витри. Познаваш го — пращал съм те по работа до къщата му. Той е търговец на сукно, банкер и човек, на когото имам доверие. Прави точно каквото ти казва — той ме побутна към портата и ме изтика в тясната уличка.

— Върви, върви — изсъска той сред мрака. — Тръгвай веднага, Матилда, преди да са дошли.

Нещо в тона му, тези думи… долових ужаса му. Той размаха ръце: жест, който никога преди не го бях виждала да прави, който показваше, че трябва да бягам. Исках да остана, да открия кои са „те“. Нещо в него, докато просто стоеше там на слабата светлина, начинът, по който се бяха прегърбили раменете му, ръцете му, пърхащи като подрязани крила на пленена птица… Обърнах се и се шмугнах в сенките.

Цяла вечност е изминала от тази ужасна нощ, но си я спомням добре. Тичах слепешката из улиците, сълзи пареха очите ми. От една страна, като всяка млада жена, роптаех срещу стореното от чичо ми: гневът ми набираше сила. И все пак бях доловила мириса на ужаса, противната миризма на страха, и се чудех какво предстои да се случи. Спомням си как спрях на ъгъла на един площад. Над мен статуята на светеца покровител на квартала се взираше невиждащо надолу към светлината на горящата отдолу свещ. В отговор и аз се взрях в лицето му и се опитах да си припомня какво се беше случило през този ден. Бяхме пристигнали в кръчмата рано сутринта. Чичо ме беше оставил, беше отишъл в града и се беше върнал като напълно непознат. Точно така: държанието му се беше променило, беше станал разсеян, нервен, подпитваше кръчмаря за това и онова. Едно забелязах със сигурност: беше свалил пръстена си със знака на тамплиерите и всичко останало, показващо принадлежността му към този орден.

Чух някакъв звук и бързо се огледах наоколо. Стрелци, облечени в синьо-златните ливреи на кралската стража, с блестящи леки шлемове с подвижни наличници на главите, се събираха из площада, прииждайки от страничните улички. Рицари в леки брони си проправяха път, яхнали пръхтящи бойни коне, предшествани от пеши войници с факли в ръце. Въздухът се изпълни със стържещия тропот на копита, със скърцане на кожа и звънтеж на конски сбруи. На този фон се чуваше зловещото тракане на оръжия, на мечове, които се вадеха от ножниците, премятането на щитовете и рязко изречените заповеди. Приглушени, заплашителни звуци се просмукваха в душния въздух като мръсна мъгла. От другата страна на площада някакви просяци бяха запалили с факли пред една църква клада от боклук. Подскачащите пламъци позволяваха да се види тимпанът над вратата: живо изображение на пришествието на Христа в Последния ден, придружен от ангели с огнени мечове, за да отблъсне демоните, гъмжащи във въздуха. Изглеждаше тъй, сякаш Христос Съдникът идваше за мен!

Побягнах като хрътка през горски храсталак, по тесни пътеки и канавки. Наполовина облицованите с дърво къщи се привеждаха ниско, сякаш се сговаряха да закрият осветеното от звездите небе. Подхлъзнах се на купчина боклук и с вика си пропъдих джавкащи мелези, хленчещи просяци и фучащи котки. Смили се, Иисусе! Бях невинна! Бях просто девойка, вървяща забързано из ужасните канавки на Париж! Хиляди кошмари се спотайваха в сенките, но познанието поражда страх. Не знаех от истински опит, поне не и тогава, колко уязвима е всъщност една жена, когато остане без закрила. Синовете човешки са и синове на Каин: „In hominum mundo, lupus homini lupus — в света на хората човек за човека е вълк“, — но към жените той е търсещ плячка звяр! Вярно, някои сърца пеят химна на благородството, но той често е заглушен от дрезгавия вой на глутницата. В онази нощ си останах невинно създание, избягало като по чудо от клопката на безброй свирепи хищници. Може би невидим ангел летеше пред мен, с лице от огън и пламтящ меч. Аз също бях млада и бях въоръжена. Тъмните сенки, измъкващи се от вратите, се вмъкваха обратно вътре. Неназован ужас покриваше лицето ми с пот, просмуквайки тялото ми със своята ледена студенина и ме тласкаше да продължавам нататък.

Благодаря на Бога, че познавах Париж! Криволичейки, промъквайки се като заек, стигнах Рю де Моан, водеща надолу към Големия мост и голямата каменна къща на Симон дьо Витри, търговецът на скъпи платове. Тя се намираше на собствено землище. Задната порта беше отворена. Вмъкнах се бързо през нея, изблъсквайки престарелия нощен вратар със сънен поглед. Прелетях през тревата бързо като стрела: резето на кухненската врата беше пуснато. Изтичах отстрани покрай къщата, като се задъхвах и кашлях, се изкачих по главното стълбище, сграбчих желязната верига и задърпах, докато звънецът отекна из къщата като камбана, биеща тревога. Чу се тих тропот от бягащи крака. В един прозорец от дясната ми страна припламна светлина, докато някой палеше фенер с пъхната в него свещ. Отместиха се вериги, дръпнаха се резета, вратата се люшна и се отвори. Познах мосю Симон. Той се втренчи изненадано в мен, после ми направи знак да вляза. Вмъкнах се през вратата и дадох воля на изтощението си, рухвайки на земята, като се мъчех да си поема дъх. Търговецът, добросърдечен човек с лице на състрадателен монах, се наведе до мен, загръщайки се плътно със зимния си халат. Дъхът му миришеше на вино, пръстите му бяха студени, а погледът — неспокоен.

— Какво става, Матилда? — попита той. — В беда ли си? Да не са те нападнали?

Подадох пергамента, който чичо ми беше дал, но още докато мосю Симон го поемаше, проклех собствената си глупост. Прииска ми се да бях спряла, за да го прочета. Търговецът прекоси коридора и отиде до мястото, където една самотна свещ припламваше на маса под изображение на свети Антоний, прогонващ злите демони. Играта на светлината караше тези адски изчадия да оживяват. Мосю Симон взе свещта и като ми обърна гръб, влезе в кабинета си. Погледнах към вратата — светлината под нея се усили, бяха запалени още свещи. Малко по-късно търговецът се върна, също толкова разтревожен, колкото бях и аз, с потрепващи пръсти, облизваше постоянно устните си. Коленичи до мен.

— Матилда, ma petite, ела, ела — той ме изправи на крака, като почти ме влачеше, и ме бутна през прага в кабинета си. Парчето пергамент го нямаше. В потискащите червени пламъци на огъня припукваха дънери. Каквото и да бе написал чичо ми, търговецът го бе унищожил. Той ме настани в един стол и донесе чаша пиво с остър и неприятен вкус, после събуди слугите си — двама мъже и една жена, докато писарят, неговият верен служител, беше въведен в стаята. Помолиха ме да остана отвън на една пейка. Вратата на кабинета беше заключена и залостена. Чувах шепот, повишени гласове, шум от отваряне на бюфети, ракли и сандъци, сякаш търговецът изведнъж беше решил да направи пълен опис на онова, което му дължаха. Писарят беше изпратен навън в нощта. Едва тогава, поне час след пристигането ми, мосю Симон дойде при мен на пейката. Взря се в мен със странно изражение, сякаш преценяваше колко струвам.

— Най-добре ще е да дойдеш с мен.

Къщата беше разкошна, с прекрасно вътрешно стълбище. Той ме отведе покрай две мебелирани галерии до вмирисана таванска стаичка, много подобна на онази в кръчмата. Въведе ме вътре и остана да седи известно време на едно малко столче, като се взираше скръбно в мен.

— Какво има, мосю? — попитах.

— Как ти е името? — запита той.

— Та вие, мосю, знаете името ми. Аз съм Матилда, чичо ми е…

Дьо Витри скочи на крака и заби пръст в рамото ми:

— Ти вече не си Матилда дьо Ферер — каза той, — а Матилда дьо Клербон, моя далечна роднина. Идваш от Поатие. Притежаваш известни познания за книгите и медицината. Майка ти е умряла наскоро, затова си дошла да работиш в къщата ми, нали така?

— Мосю Симон — прошепнах, — за какво е всичко това? Защо трябва да променям името си?

Търговецът посочи неопределено към прозореца:

— Седни, Матилда, седни — той прекоси стаята, здраво залости вратата и пусна резетата. След това приближи столчето си, като първо постави една свещ между нас. Изучаваше ме със смесица от гняв и тъга, сякаш искаше да ми помогне, но въпреки това му беше неприятно, че съм тук.

— Матилда, ще бъда като стрелец с лък — прошепна той. — Ще изстрелям стрелата толкова близо до целта, колкото е възможно. От дни се носят слухове, че крал Филип Френски иска да тръгне срещу ордена на тамплиерите…

— Невъзможно! — прекъснах го.

— Слушай, Матилда — той ме потупа леко по бузата. — Това, което чичо ти е открил днес, е, че утре сутрин всички тамплиери в кралство Франция ще бъдат арестувани по обвинения в практикуване на магьосничество, черна магия, содомия и Бог знае още какво.

— Лъжи! — избухнах в отговор.

— Това, което кралят иска, е онова, което си няма — отвърна мосю Симон. — От много години сред банкерите и търговците се мълви, че хазната на Филип е празна. Той ламти за златото и среброто, за богатствата, земите, чифлиците, хамбарите, пасищата и ливадите на тамплиерите. Той смята, че орденът е сборище на вещици и магьосници, вещери и чародеи. Отправил е молба до папа Климент V да забрани дейността му, да залови водачите му и всички рицари, сред които и твоят чичо.

Щях да скоча на крака, но мосю Симон ме бутна назад.

— Не. Матилда, слушай това, което казвам. Ако това е вярно, ако Филип Френски е решил да унищожи ордена на тамплиерите, твоят чичо и другарите му, всички, които имат нещо общо с ордена и носят неговите отличителни знаци, били те рицари, сержанти, пажове, земевладелци или слугини, са под подозрение. Не можеш да помогнеш на чичо си. До утре вечер той ще бъде заловен. Може да се опита да избяга, но ще го хванат. Срещу тамплиерите са повдигнати страховити обвинения.

— Защо? — попитах.

— От алчност — отвърна мосю Симон. — Неподправена алчност, желанието на един могъщ крал да оплячкоса имуществото на един богат орден. Матилда, преди около седем години самият Филип Френски желаеше да постъпи в ордена на тамплиерите; искаше след смъртта на съпругата си да стане велик магистър на ордена — той сниши глас. — Казват, че Филип всъщност убил съпругата си, Жана Наварска, за да си осигури тази възможност, да стане ерген, да се обрече на безбрачие, но тамплиерите го отхвърлили. Филип никога не прощава оскърбление или обида. Освен това се нуждае от пари. Не го е грижа как ще придобие тези пари, нито какви лъжи ще измисли.

— Ами папата? — запитах смаяно.

— Папата — намръщи се мосю Симон, — папата, Бертран дьо Гот, Климент V, е приятел на Филип, криещ се в изгнание в Авиньон! Какво според теб ще каже Климент V, особено след като Филип му предложи дял от плячката?

— Ами другите крале? — заекнах. Не знаех много за делата на тамплиерите и си спомнях описанието на чичо ми за това как орденът притежавал къщи от пущинаците на Ирландия до границите на ледовитите земи на изток.

Мосю Симон се прегърби.

— Нищо не променя сърцето на човек така, както съкровищата, Матилда!

— А аз? — попитах.

— Ако излезеш на тази улица, ако те разпознаят коя си в действителност — той размаха костелив пръст пред лицето ми, — ще те арестуват. Ти вече не си Матилда дьо Ферер, а Матилда дьо Клербон от градчето Поатие, моя далечна бедна роднина, дошла да работи като прислужница в къщата ми. Не ме предавай, Матилда. Не излагай мен и хората ми на опасност, в противен случай ще те предам на кралските служители. Те ще те оковат цяла във вериги и ще те завлекат в Гран Шатле или някоя друга тъмница, в която рискуваш или да бъдеш изгорена жива, или да те изправят на скалъпен съдебен процес, преди отново да те изведат, за да бъдеш обесена или изгорена — той задъвка езика си. — Все още бих могъл да го направя. Ще има парична награда за тези, които предадат тамплиери или техни близки: няма да са много онези, които ще се измъкнат от мрежата на Филип.

Ръката ми се отпусна върху камата в колана ми.

— Не ме заплашвай! — рече мосю Симон с пренебрежение. — Заплахите ти не означават нищо за мен. Имам слуги. Трябва само — той зарови ръка под робата си и измъкна сребърна свирка на златна верижка — да надуя тази свирка и животът ти ще е приключил — така просто, както е просто да духнеш пламъка на свещ. Но дължа услуга на чичо ти. Преди много години той ми спаси живота; оттогава винаги се е отнасял почтено към мен. Правя това заради него, не заради теб. Ти си моя затворничка. Тази стая ще се превърне в твой свят, докато не ти кажа, че е дошло време за промяна.

— А чичо ми?

— Повярвай ми — отвърна мосю Симон, присвивайки очи, — ако можех да помогна на чичо ти, щях да го сторя. Не мога да направя нищо. Да ти кажа ли какво ще направя, Матилда? Какво ще правят утре всички търговци и банкери в Париж? Те ще отворят главните си счетоводни книги и книгите с домашни приходи и разходи. Ще проверяват задълбочено сметките си: Колко им дължи орденът на тамплиерите? Колко дължат те на тамплиерите? Повярвай ми, те ще открият, че дължат на ордена повече, отколкото той на тях. Затова всички ще си мълчим. Кралят отстрани един проблем: ако това е желанието на краля, то тогава това желание ще се сбъдне. Тамплиерите нямат приятели! Ти имаш един приятел: мен. Сега, Матилда дьо Клербон от Поатие, разбираш ли? Разбираш ли? — повтори той. — Ако ме излъжеш, аз ще те предам, просто — той щракна с пръсти, — просто ей така!

Бях твърде ужасена, твърде нервна, твърде изненадана, за да възразя. Кимнах замаяно, прекосих стаята и отидох до леглото. Легнах, обръщайки му гръб, скръстих ръце и вдигнах свитите си колене към брадичката, както правех като дете, когато сенките в далечния край на спалнята ми наистина бяха фантастични нощни създания, дебнещи да ме осквернят. Чух го да си тръгва.

На другата сутрин, когато се събудих, вратата на стаята ми беше заключена и залостена. Не можех да си тръгна, затова станах затворничка на мосю Симон. По-рано стаята сигурно е била използвана като килия. В нея имаше малка ниша, вградена във външната стена, със собствена тоалетна — нощно гърне, поставено над тесен канал. След два дни вонята стана толкова отблъскваща, че слугата донесе ведра с дъждовна вода да я почисти.

Освен това мосю Симон ми донесе храна, малко дрехи и един псалтир, както и екземпляр от „Летопис на кръстоносните походи“ на Жоанвил. Отказа да ми съобщи какво става в Париж.

Седмиците минаваха. Гледайки през прозореца, открехнат точно толкова, колкото през него да се промуши стрела, наблюдавах как есенната слана се втвърдява, а листата на дърветата почват да капят. Една вечер мосю Симон дойде да ме види. Попита ме как съм, каза, че затворничеството ми скоро ще свърши и че на другата сутрин ще ме изведе. Събудиха ме преди зазоряване. Стаята бе леденостудена: въглищата в малкия мангал отдавна се бяха превърнали в пепел, а свещите бяха съвсем догорели и от тях бяха останали само почернелите фитили.

— Бързо, бързо! — даваше ми знаци мосю Симон. — Бързо, бързо, идвай!

Облякох се светкавично. Търговецът ми даде тежка роба с голяма, дълбока качулка.

— Сложи това — нареди той.

Слязохме по стълбите и закусихме в помещението за миене на съдове до кухнята с по една купа овесена каша и подправено с вода пиво, поднесени от сънената прислужница. Излязохме от къщата, промъквайки се в тясната уличка. Спомних си нощта, когато дотичах тук. Сега улиците бяха почти пусти. Зърнах няколко лица, докато вървяхме бързо. Свещеник от ордена на капуцините, със закрито от качулка лице, предшестван от малки момчета, които размахваха един фенер и звъняха с камбанка, носеха в дарохранителница причастие за някой умиращ. Просяци молеха плачливо за милостиня. Сакати седяха отпуснато на заледените стълби на църквите, протегнали паничките си за милостиня, с бледи, съсухрени лица, умоляващи за милост. Със залитане премина група гуляйджии с пълни с пиво търбуси и усти, бълващи ругатни. Проститутка в светлокафява рокля, с оранжева перука на главата върху своята оредяваща коса, отправяше неприлични подвиквания от един праг. Мосю Симон хвана здраво ръката ми и забързано ме задърпа нататък. От време на време спираше да се увери, че качулката и капюшонът покриват плътно главата ми. Влязохме в главната улица. Отваряха се врати, разпъваха се улични сергии. Носеше се силна и наситена воня: смесица от селитра, поръсена, за да притъпи миризмите от изпразнените нощни гърнета и купищата гниещи зеленчуци, струпани в ъглите.

— Мосю Симон — прошепнах, — къде отиваме?

— Мълчи! — настоятелно каза той. — Не откривай лицето си.

Промъквахме се и криволичехме. Накрая разпознах главната улица, отвеждаща към Монфокон — мястото за екзекуции, кланицата на Париж. Вече се събираха тълпи. Мосю Симон се приближи до войниците, които пазеха пътеката. Зашепна на един сержант — няколко монети преминаха от една ръка в друга и ни позволиха да заемем място близо до пътя. Виждах входа на Дома на Божиите дъщери. Благочестивите монахини вече се скупчваха на стъпалата, с бокали с вино в ръце. Някъде наблизо просещо момче напяваше траурна песен „La mort de vie“. Тъжният му напев само задълбочи мрачното ми настроение.

Тълпите нарастваха бързо: още хора се изсипваха на главния път, нетърпеливи да зърнат онова, което щеше да се случи. Тръбен зов проряза утринния въздух, последван от глухото биене на барабаните. Проточих врат, надзъртайки над главите на стражите. Първи вървяха херолдите в късите си сребристосини одежди, надули тръби, биещи барабаните; зад тях се точеха редици от тежковъоръжени мъже с блестящи стоманени шлемове. Следваше ги отряд кралски стрелци, водещи каруците с осъдените, палача и неговите помощници, облечени в черни кожени туники, със скрити зад червени маски лица. Двуколката, в която седяха, беше пълна с техните инструменти за мъчения, както и със стълбите, въжетата и веригите, които използваха, за да бесят жертвите си. След тази двуколка вървеше друга, в която бяха скупчени шест сиви фигури. Стана ми трудно да дишам — сърцето ми заби бясно, повдигна ми се. Искаше ми се да повърна. Знаех кой е в тази двуколка! Тя приближи бавно, със скърцащи колела. Волският впряг, който я теглеше, бе управляван от палач с червена маска, който непрекъснато плющеше във въздуха с камшика си. Двуколката се приближи. Шмугнах се през стражите и, подобно на останалите, сграбчих единия край на двуколката, сякаш ми харесваше да оглеждам внимателно лицата на мъжете, на които предстоеше да умрат. Всички изглеждаха еднакви, облечени в изпоцапани дрехи, с боси крака; лицата им представляваха маски от рани, синини, белези и резки; брадите и косите им бяха разчорлени и сплъстени. От телата им се излъчваше вонята на затвора, на мръсотията и калта, в която се бяха свивали седмици наред.

— Мосю Симон! — ахнах задъхано.

Един мъж в двуколката вдигна лице и аз срещнах очите на чичо Реджиналд. Погледът му беше замъглен, носът му беше странно изкривен и подут, на дясната му буза бе разцъфнала и една синина, пурпурна и голяма.

— Чичо — прошепнах.

Той поклати глава:

— Възмездието е в моите ръце — казва Бог — изсъска той. — Запомни това, Матилда: Възмездието е в Неговите ръце — долових противната миризма на тялото му, после той ме изблъска с изненадваща сила, сякаш бях дошла да го измъчвам. Залитнах назад. Мосю Симон ме хвана за ръката и ме издърпа оттам. Стоях и гледах как каруците за екзекуции стигат до бесилката на Монфокон, извисяваща се над дълбоката яма отдолу. Палачите се закатериха по подвижните стълби като маймуни. Въжетата бяха закрепени, примките — провесени. Щом всичко беше готово, затворниците бяха изблъскани от каруцата и нагоре по стълбите. Последните бяха махнати и телата затанцуваха във въздуха, докато жертвите, задушаващи се в примките, се мъчеха да си поемат дъх. Почувствах ледена студенина, сякаш цялата ми кръв, всичките ми телесни течности бяха замръзнали. Не си спомням как умря чичо. Всичко, което видях, беше как шестима мъже изпълняваха своя dance macabre^[7], преди да притихнат, с клюмнали глави и с леко полюшващи се крака, щом смъртта им дари благословено облекчение.

Мосю Симон ме извлече оттам, бутайки ме пред себе си обратно по улиците до къщата си. Когато стигнахме там, той ме въведе в удобната си дневна стая. Гоблени и картини украсяваха стените на стаята, излъсканите до блясък дъски на пода бяха покрити с дебели турски килими, докато в закритото огнище бумтеше огън. Отведе ме до едно малко столче, донесе ми чаша посе^[8] и седна до мен, като клатеше глава и си мърмореше полугласно. Оставих тялото си да се отпусне, макар да се опитвах да потуша кипящата в мен ярост.

— Защо? — запитах.

— Казах ти защо. Филип Френски ламти за богатствата на тамплиерите. Самите рицари не са му нужни. Срещу всички тях са повдигнати обвинения в магьосничество, чародейство, содомия, идолопоклонничество, както и в престъпления, за които дори не съм чувал!

Той ми позволи да остана близо до огъня през по-голямата част от сутринта. Спомням си как разглеждах внимателно триптиха на стената, възхваляващ мъченичеството и славата на света Агнес. Не е ли странно как Бог действа за осъществяването на тайния си промисъл? Щях да видя отново тази картина на място, на което най-малко очаквах. През останалата част от сутринта се топлих и плаках. Плачех за онова, което бях видяла, и за онова, което бях изгубила. Плачех за чичо си и се гневях на Филип Френски. Гневът ми не се уталожи: просто се уморих. Мосю Симон повика слугата и прислужницата си. Те донесоха стол и добрият търговец ме премести, както майка би преместила рожбата си, да се сгуша там, загръщайки ме във вълнена роба. След това коленичи до мен, шепнейки ми предупрежденията си — как трябва да се придържам към смененото си име и да правя точно каквото ми казва.

— А именно? — попитах сънено и уморено. Давах си сметка за добротата на този човек: упорит, строг и алчен, въпреки всичко мосю Симон бе удържал обещанието, дадено пред чичо ми.

— Най-доброто убежище за теб — лицето на търговеца на платове се сгърчи в усмивка — е там, където никой няма да те потърси: кралският дом! Имам приятели. Имам — как да се изразя — хора, които ми дължат пари. В замяна на услуга, такива дългове се опрощават — той направи пауза. — Трябва да напуснеш Франция, Матилда, и никога да не се връщаш. Така е най-добре и за двама ни.

— Но как? — размърдах се в стола си — бях забравила колко ми се спи, болката от това, че бях видяла как чичо ми увисва на бесилката, бе притъпена от смесеното с опиат вино, което търговецът ми беше дал. — Как мога да напусна Франция, къде да отида? Животът ми е тук. Майка ми е малко повече от обикновена селянка — засмях се. — Каква помощ може да ми окаже тя? Как можете да ми помогнете вие, мосю Симон?

— Слушай сега — той придърпа столчето по-близо. — Както казах, най-доброто скривалище за теб е единственото място, където никога не биха те потърсили — домът на краля. Не, не, слушай — той вдигна ръка. — Познавам хора от свитата на Шарл дьо Валоа, брата на краля. Ще опростя дълговете им в замяна на услуга. Знаеш ли кой е Едуард Английски?

Свих рамене:

— Войнствен крал — отговорих. — Чичо говореше за войните му срещу уелсците някъде на запад и срещу шотландците на север.

— Войнствен крал — съгласи се мосю Симон. — Срещал съм Едуард Английски много пъти, както и… — Той направи пауза, сякаш възпирайки сам себе си. — Както и да е, преди много години, по време на управлението на папа Бонифаций VIII, Филип Френски устроил клопка на Едуард Английски. Гаскония, голямата винопроизводителна област около Бордо, все още принадлежала на англичаните. Чрез измама Филип я завзел. Едуард, зает със собствените си военни дела, трябвало да се закълне пред папа Бонифаций, че най-големият му син, също наречен Едуард, ще се ожени за дъщерята на Филип, принцеса Изабела. По същото време Едуард Английски, вдовец, се съгласил да се ожени за бледата, невзрачна сестра на Филип — Маргарет: този брак бил осъществен, подпечатан бил договор и Гаскония била върната на англичаните. Едуард Английски обаче не желаел да ожени този, когото нарича свой безспорен наследник, за френска принцеса. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Филип Френски лелее други мечти — прошепна мосю Симон. — Да стане един ден новият Карл Велики на Европа. Той има трима синове: Луи, Филип и Шарл, които е оженил или възнамерява да ожени за наследниците на Бургундия, така че да върне тази богата земя обратно под юрисдикцията на френската корона. Същото важи и за Гаскония. В брачния договор Филип е поставил като условие единият внук да седне на трона на Изповедника в Уестминстър, а друг да стане херцог на Гаскония. Виждаш плана, който трябва да се осъществи рано или късно — за предпочитане рано. Гаскония ще бъде поставена под управлението на Филип, докато същевременно той ще има контрол над своя внук, английския престолонаследник: първо, чрез брака на Изабела и второ, защото всички деца, плод на този съюз, ще бъдат негови роднини — мосю Симон разпери ръце. — Пиер Дюбоа, личният юридически съветник на Филип, е прозрял бъдещето на Франция — едно кралство с естествено определени граници — морето на запад, планините на юг и Рейн на изток.

— А северните княжества? — попитах. — Фландрия, Брабант, Ено?

— Слаби са — рязко отвърна мосю Симон. — Могат да бъдат завоювани. Само че Филип разбра на свой гръб, че не е толкова лесно, колкото си мисли.

Кимнах в знак на съгласие. Най-добрите армии на Франция, цялото й рицарство, бяха претърпели унизително поражение от фламандските копиеносци при Куртре.

— Но Филип още продължава да мечтае — мосю Симон говореше сякаш на себе си. — Едуард Английски умря миналия юли недалеч от шотландската граница, все още твърдо решен да вземе това кралство под своя власт. Прекият му наследник, Уелският принц, Едуард от Карнарвон, не е излят от същия калъп като баща си — той е изтънчен човек, поет. Той прекрати войната с Шотландия и забърза на юг към охолствата на Лондон и любящите прегръдки на близкия му приятел Пиърс Гейвстън, гасконец, син на вещица, или поне така се говори. Каквато и да е истината, Едуард обича Гейвстън повече от всеки друг на света.

— И все пак ще се ожени за Изабела?

— Два проблема избуяха като плевели — мосю Симон ми намигна. — Едуард от Карнарвон отказва да повярва на скалъпените обвинения срещу тамплиерите.

Сърцето ми се изпълни с топли чувства към този принц, когото никога не бях срещала.

— Това беше голяма изненада за Филип — прошепна мосю Симон. — Но второто беше дори още по-голяма обида. Едуард от Карнарвон изглежда, как да кажа, обзет от изключителна неохота да изпълни задълженията си по договора и да се ожени за дъщерята на Филип, Изабела.

— А какво общо има това с мен?

— О, много неща — мосю Симон заби поглед в пода, потънал в собствените си мисли. — Знам това — прошепна той. — Наистина го знам, наясно съм с кроежите на кралете. В крайна сметка — той вдигна глава, — Едуард Английски е безхарактерен и слаб човек. Той играе игри, но рано или късно ще се пречупи пред исканията на Филип. Тамплиерите в Англия ще бъдат арестувани, а орденът — унищожен. И, което е по-важно, Едуард от Карнарвон ще направи, каквото Филип Френски му каже. Ще се ожени за Изабела — независимо дали във Франция, или Англия, но този брак ще се състои. Бил съм на този обвит от мъгли остров, населен от грубо говорещи хора. Филип Френски иска да организира домакинство на младата си дъщеря, да я придружи до Англия. В много отношения това ще означава доживотно изгнание. Както можеш да си представиш, Матилда, малцина изгарят от желание да я придружат.

— И аз трябва да тръгна с нея?

Търговецът ме потупа леко по бузата.

— Това е най-безопасното място за теб. Преследването на тамплиерите ще продължи. Филип ще поиска да бъдат изготвени списъци. Само въпрос на време е някой бдителен правник, преглеждащ подобни списъци, да се зачуди къде е изчезнала Матилда дьо Ферер, племенницата на твоя чичо. Ще те търсят. Току-що си стигнала двадесетата си година — което е по-важно, ти си свързана с Ордена на тамплиерите, независимо колко незначително е положението ти. Марини и други кралски министри ще те разпитват. Съхраняваш ли някаква част от богатствата му? Знаеш ли къде е скрита някаква част от тези богатства? Известно ли ти е местонахождението на други тамплиери? Пренасяла ли си съобщения? Имаш ли някакви сведения? Матилда, твоят чичо беше висш служител на ордена — затова ти си ценна. Можеш да бъдеш използвана, подложена на мъчения, за да бъдат изтръгнати лъжливи показания. О, не се тревожи, ще бъдат предприети търсения, но дотогава, ако е рекъл Господ, ти вече ще си заминала.

— За Англия? — ахнах. — С принцеса Изабела? — надигнах се на стола си и, колкото и да се опитвах, не можах да спра тръпките, все едно бях обхваната от внезапен пристъп на треска. Цепениците в огнището пукаха, избухваха пламъци, прехвърчаха искри, стелеше се черен дим. Гласовете в къщата звучаха кухо. Намирах се на кръстопът. Можех, ако поискам, да стана от стола, да изляза от тази къща и да се върна в майчината си ферма. И въпреки това щях да отнеса там със себе си само ужас. Когато кралските сержанти пристигнеха, нямаше да пожалят една самотна жена или нейната дъщеря, също оказала се достатъчно глупава, за да не избяга.

Мосю Симон сграбчи китката ми с изненадваща сила и я стисна здраво.

— Това е всичко, което мога да сторя за теб, Матилда. Да останеш тук е опасно. Да се върнеш при майка си е дори още по-рисковано. Видяла си достатъчно от Париж, Матилда! Да не искаш да станеш просякиня, да се присъединиш към престъпните банди, върлуващи из Латинския квартал? Да чакаш деня, в който ще те арестуват за кръчмарска свада, за някое престъпление или измама? И ти ще се озовеш в каруцата на път за Монфокон. А дали пък някой сводник няма да те отвлече, за да станеш една от неговите блудници? Трябва да узная решението ти: да или не?

Бях хвърлила заровете. Бях направила избора си.

— Трябва да замина — прошепнах. — И единственият начин е описаният от вас.

— Добре — мосю Симон изпусна шумна въздишка на облекчение. — Утре сутрин заминаваш — после добави с тайнствен шепот: — Преди да пристигне следващият ми гост.

Събудиха ме преди разсъмване. Слуги трополяха по стълбите, понесли ведра с вода, следвани от други, които носеха тежкото корито на мосю Симон. Казаха ми да се съблека, да се измия грижливо и да се облека в дрехите в потискащи, убити цветове, които мосю Симон бе донесъл: сини тесни панталони, меки кожени ботуши от Испания, ленено бельо, тъмносиня туника с колан, в който имаше пришит калъф за кама, и един пръстен.

— Подарък за теб — обясни мосю Симон.

Накрая идваше тежък тъмнокафяв плащ, който се закопчаваше при врата със сребърна катарама. Мосю Симон беше осигурил също и колан за съхранение на пари, към който бяха пришити малки кесийки, всяка претъпкана със сребърни монети.

— Ще ми се да кажа, че и това е подарък от мен — той поклати глава. — Това богатство беше на чичо ти. Сега е твое. Не мога да ти дам нищо друго. Помни: ти си Матилда дьо Клербон, далечна роднина на мосю Симон дьо Витри. Погледни ме — настоя той, като се приближи и вдигна поглед към мен. — Наблюдавах те, Матилда. Ти имаш добър слух и бърз език! — той се усмихна. — Познанията ти за медицината, билките и отварите са наистина забележителни. Чичо ти ми каза също, че знаеш и италиански, че можеш да говориш норманския френски, възприет в кралския двор. Само въпрос на време е да научиш английски, да усвоиш английските обичаи и да възприемеш английските маниери.

— Каква ще бъда?

— Каквато реши принцеса Изабела. Ще бъдеш представена като demoiselle de chambre^[9].