Пол Дохърти
Чашата на призраците (11)

Десета глава

„Онези, някога с огромна власт дарени, от меча днес са повалени.“

 

„Песен за времената“, 1272–1307 г.

Вървяхме бързо напред. Студът бе втвърдил тинята и калта по калдъръма, а отводнителните канали, виещи се надолу по улицата, бяха плътно замръзнали. Градските камбани звъняха за утринната молитва, но пазарните рогове още не бяха оповестили началото на търговията, затова капаците на магазините все още бяха затворени. На прозорците проблясваха фенери и свещи. Разноцветните табели проскърцваха на утринния ветрец. Това толкова ми напомняше за Париж: миризмите, онова чувство на очакване преди началото на деня. Уличните метачи и онези, които събираха сметта с греблата си, бяха излезли да разчистят отпадъците — големите им двуколки се движеха бавно по улицата под знамената, окачени като част от подготовката за коронацията. Кучета лаеха и скимтяха. Градските пазарни надзорници, в отличителните одежди на сдружението си, в синьо и жълто-кафяво, бяха заети да преследват едно прасе, избягало от двора си — строго нарушение на градските правила. Други служители, въоръжени с тояги и алебарди, събираха проститутките, блудниците, пияниците и други нарушители на вечерния час, като ги строяваха в редици и оковаваха ръцете им, преди да ги подкарат вкупом към Чийпсайд и да ги натикат в голямата затворническа клетка в горния край на канала. Просяци трепереха по ъглите. Неизвадили късмет блудници се провикваха напразно от затъмнените входове или от тесни странични улички. Вехтошари, продаващи употребявани дрехи, вече разпъваха импровизираните си сергии, опитвайки се да привлекат вниманието на работниците в опърпани наметки с дебели качулки, които шумно си проправяха път през калдъръмените улици в дървените си налъми, подковани с желязо, за да не се хлъзгат по покрития със суграшица лед.

Бях казала на Ап Ител къде отиваме. Той познаваше добре града и ме посъветва да се придържам към широките главни пътища и да не се залутвам из тесните улички и каналите, където дебнеха и ловяха жертвите си изпаднали типове, побойници и всякакви опасни престъпници. Забързахме по Корнхил, после навлязохме в Чийпсайд, който беше почти пуст, с изключение на шумните обитатели на затворническата клетка. На позорния стълб беше завързан един нещастен хлебар, който трепереше въпреки мангала с дървени въглища, който загриженото му семейство беше бутнало под краката му. Върху табелката на шията му бе изписано предупреждение гражданите да се пазят от подобни търговци, които слагаха железни плочици във везните си, за да стане стоката по-тежка. Веднъж дъхът ми секна и краката ми се подкосиха; умът ми ми изигра лоша шега. За миг ми се стори, че не съм в Лондон, а в Париж, бързайки из уличките, за да изпълня някаква поръчка на чичо Реджиналд. Ап Ител забеляза това и настоя да спрем в един магазин за готови ястия, който беше отворен рано, за да привлича работниците с уханието си на печен хляб и вкусни пайове.

Закусихме с халби гъст ейл. Седнала на една пейка пред магазина, хвърлих поглед обратно в посоката, от която бяхме дошли, търсейки някакъв знак, че ни преследват. Не видях нищо, макар че Ап Ител също беше станал неспокоен. Не ме попита какво съм си наумила — думата на Сандуик му бе достатъчна — но също непрекъснато се обръщаше назад. Веднъж се изправи, обкрачвайки замръзналия отводнителен канал, като се взираше с присвити очи обратно нагоре по Чийпсайд. Промърмори нещо на уелски, но когато го попитах какво казва, поклати глава, пресуши чашата с ейл и каза, че трябва да продължаваме.

Забързахме нататък, подминахме мрачния Нюгейт и влязохме в тесните улички около катедралата „Сейнт Пол“. Спрях, за да се възхитя на ветропоказателя й — огромен орел, чиито разперени криле бяха изработени от мед или поне така ми каза Ап Ител. Уелсецът обаче настоя да не се бавя дълго, като обясни, че из гробището около „Сейнт Пол“ се скитали разбойници и престъпници, потърсили убежище в църквата. Стигнахме до Сийдинг Лейн — тъмен тунел, който лъкатушеше змиевидно между вехти, надвиснали къщи — пуст с изключение на скитащите се котки, чиито мяукания отекваха по улицата. Както и в Париж, магазинът, над който висеше табелата с надпис „При жребеца“, беше много западнал — неугледна сграда, с прозорци, покрити с намаслена хартия. Намираше се на ъгъла на малка уличка с външни стъпала отстрани — място, откъдето един беглец лесно би могъл да се измъкне. Казах на Ап Ител да чака и да наблюдава. Докато се качвах по външните стълби, те скърцаха зловещо, известявайки приближаването ми. Стигнах най-горе — резето на вратата беше свалено и аз я отворих. Вътре се развя тежка завеса, обгръщайки ме в гънките си. Отскубнах се и пристъпих в стаята — сумрачно място, из което се движеха силуети. Не се виждаше пламък на свещ и все пак въздухът миришеше на восък и тамян. Погледнах към леглото — покривалото му беше прилежно изпънато. В средата на стаята имаше маса с бяла покривка, сребърен поднос за нафора, взет от някой олтар, и два малки свещника. Когато се приближих, една ръка се обви около врата ми и до бузата ми се притисна острие на кинжал.

— Pax et bonum^[1] — прошепна гласът. — Коя си ти?

— Матилда дьо Клербон.

— Истината, Матилда дьо Ферер!

— Матилда дьо Ферер — признах.

— Племенница на сър Реджиналд дьо Деинкур?

— Истина е.

— Какъв пост заемаше той?

Отговорих. Въпросите се посипаха като дъжд от стрели. Не бях изплашена, хватката не беше здрава и аз разпознах същия глас, висок и ясен, който отекваше по мрачните стъпала на лечебницата в малкия манастир „Свети Августин“. Мъжът отпусна ръката си.

— Кажи на придружителите си, че си в безопасност.

Побързах да се подчиня — коремът ме присвиваше от вълнение. Когато се върнах в стаята, свещите бяха отново запалени и непознатият, облечен в тъмно кадифе, с епитрахил около врата и преметнат на ръката манипул, продължаваше да води службата. Стоеше до масата, свел глава, четейки канона на Светата литургия от разтворения върху поставката малък молитвеник. Вдигна просфората — кръгло бяло парче хляб — и едва чуто изрече над нея думите на освещаването, след това взе оловната чаша и освети виното. Коленичих пред масата и разгледах внимателно този странен свещеник. Беше доста млад, строен, висок около метър и осемдесет. Имаше продълговато, по-скоро сериозно лице, леко изпито. Носът му беше прав, устните — пълни, устата — белязана от „бръчици на смеха“, с каквито бяха заобиколени и прекрасните му сиви очи. Косата му беше прошарена, разделена на път по средата. Когато за първи път го видях в кръчмата „Орифлам“ в Париж, тя беше по-къса, но сега се спускаше под ушите му. Високите скули му придаваха строго, доста сурово изражение и въпреки това, когато се вгледаше в мен, очите му се присвиваха весело. Поднесе ми Светото причастие, като отчупи с дългите си, тънки пръсти част от големия хляб, а после — глътка от Христовата кръв от висока оловна чаша. След „Ite Missa Est“ той бързо разчисти олтара, като постави свещените съдове в издути кожени торби. Смъкна наметалото си от една закачалка на вратата; свали също и тежък оръжеен колан, в който бяха втъкнати ножниците на меча и кинжала му. Преметна го през рамо, огледа се бързо из стаята и дойде при мен.

Ах, всеблаги Иисусе, споменът е толкова ясен, сякаш е било вчера. Беше облечен в къса дреха с тъмносини гамаши в същия цвят; носеше тесни, малко ожулени ботуши. От него се излъчваше приятен мирис на мента и тамян. Той просто се взираше в мен. Отвърнах на погледа му. Бог и всичките му светци да са ми на помощ, в този миг го обикнах. Така е! След чичо Реджиналд, Бернар дьо Монтегю беше единственият човек, когото някога истински съм обичала! Готови сте да пренебрегнете подобен разказ като някоя от измислените истории на трубадурите. Направете го! Казвам истината. Вероятно е, физически е възможно, да се влюбите само за няколко мига и едва по-късно да го осъзнаете. В такива случаи сърцето не бие по-бързо, нито пък кръвта се движи по-мощно. Изпитах само дълбоко усещане за покой, желание да съм близо до него, да гледам, да говоря, да докосвам. Когато описват душата, учените мъже говорят за нея така, сякаш нейното вместилище е в плътта. Кой го казва? Нима не може плътта да се помещава в душата и защо да не може душите да се целуват и сливат, да стават едно цяло, когато се срещнат? Менестрелите пеят една песен — думите й сега ми убягват — за това, че нашите души са като недовършени мозайки: сами те са недовършени, но когато срещнат своята половинка, те придобиват собствена богата пълнота. Бертран дьо Монтегю бе моята половинка. Ако той е в пъкъла и аз бъда с него, ще се чувствам като в рая, а без него дори раят ще ми се струва истински ад. Затворя ли уморените си стари очи, той е там — кротък, със спокойно лице, с онази леко крива усмивка и очите му, весели и любящи, се взират в мен. Заспя ли, той идва — дори сутрин точно когато се събуждам, той е винаги при мен. Вървя ли през оживената колонада, понякога зървам да се мярка нещо цветно. Той ли е това? В онази мразовита февруарска сутрин, преди толкова много години, той докосна лицето ми така, както беше докоснал душата му.

— Матилда, малка моя, трябва да вървим. Твоето пристигане може да донесе голяма опасност. Нокталиите може да са те последвали.

— Кои?

Той отново докосна бузата ми.

— Няма значение, трябва да тръгваме.

— Имам придружител, Ап Ител, той е…

— Остави го — отвърна Дьо Монтегю, като протегна ръка. — Аз съм Бернар дьо Монтегю, с мен ще си в безопасност.

Стиснах ръката му.

— Ап Ител също ще бъде в безопасност, не го преследват. Ще го оставят на спокойствие веднага щом обкръжат тази къща.

— Но аз не забелязах никого.

— Разбира се, че не си, ти никога никого не забелязваш.

Той ме отведе нататък до стълбището. Не зададох никакви въпроси, не изразих учудването си. Последвах го навън през тясна врата и надолу по разнебитената стълба към улицата. Той вървеше целеустремено. Излязохме от мръсната странична уличка, свърнахме зад един ъгъл и от една ниша на около два ярда пред нас се измъкна фигура с качулка като на монах. Дьо Монтегю ме блъсна назад, пусна дисагите и измъкна меча и кинжала си. Противникът му се хвърли напред, но Дьо Монтегю парира удара, който онзи се канеше да му нанесе с дългия си уелски кинжал. Нападателят ни, чието лице беше скрито, се приведе като уличен побойник, с кинжал в едната ръка и с меч в другата. Двамата мъже се вкопчиха един в друг и се сблъскаха, тропайки с крака, при което се разнесе звън на стомана. Дьо Монтегю рязко се отскубна и се освободи, но вместо да отстъпи назад, връхлетя бързо, забивайки меча си дълбоко в стомаха на противника си. Платеният убиец рухна, плюейки кръв.

Отекнаха стъпки, изсвири рог. Побягнахме нататък по тесните улички. Дьо Монтегю, комуто тежките дисаги пречеха да се движи бързо, ме повлече за ръката. Спрях, събрах полите си и грабнах една от кожените торби. Дьо Монтегю, облян в пот, стисна ръката ми и затичахме нататък — смъртоносно, страховито бягство през тесните лондонски улички — занемарени, мръсни, задръстени с воняща мърша и всякакви боклуци. Тъмни силуети се трупаха като призраци на праговете и входовете на уличките. Блудници, с избелени лица и боядисани в червено коси, ни зяпаха; просяци, мръсни и сакати, размахваха металните си панички за милостиня; жълти мършави кучета, чиито ребра се брояха, ни се зъбеха и ръмжаха; голи деца се разбягваха, щом ни видеха да се приближаваме. От прозорци и врати ни замерваха с отпадъци. Криволичехме и свивахме в различни посоки като зайци, навлизайки по-навътре в бедняшките квартали около Уайтфрайърс — лондонския ад на земята, с рушащи се къщи и пълчища от злосторници. Те не се изпречваха на пътя ни. Смятаха, че сме престъпници, бягащи от закона, а оръжейният колан на Дьо Монтегю ги караше да стоят надалече.

Бях на края на силите си. Тялото ми лепнеше от пот, болка пронизваше ребрата ми, краката и стъпалата ме боляха и бяха натежали като олово, очите ми бяха замъглени от сълзи. Свърнахме по един изровен коларски път. Дьо Монтегю ме повлече през обрасла с растителност порта в едно запуснато гробище, с рушащи се кръстове и избуяли бурени. Затичахме към вратата на параклиса. Дьо Монтегю я отвори с ритник и ние влетяхме в покритото с плесен преддверие, като се подслонихме в едно кътче недалече от Дяволските двери. Свихме се между кръщелния купел и стената, като си поемахме мъчително въздух и бършехме потта от лицата си. Дьо Монтегю остана нащрек, напрягайки слух като дебнещ крадец да чуе някакъв шум от преследване. Отначало само седеше изпружен, с изпънати крака и сведена глава. Аз се съвзех първа и задишах по-бавно. Взрях се в грубите рисунки по стените, разказващи на вярващите известната история за стълбата на спасението към другия свят. Спомням си това съвсем ясно — то подхождаше на собственото ми настроение след подобно ужасно бягство. В десния ъгъл на картината беше изобразено райското дърво на познанието, а около него се беше увила змията. Над нея се виждаше мост от остри колове, по който кохорта от демони бе подкарала послужили си с измама търговци. Под това изображение се виждаше друго — на лихвар, когото измъчваха с огън. В центъра на картината беше стълбата на Яков, по която душите се изкачваха към Христос. Някои стигаха до върха, но други биваха сграбчвани от демони, за да бъдат подложени на безброй страховити мъчения в ада. Едно куче гризеше ръката на жена заради това, че бе показвала повече грижовност към него, отколкото към бедняците; един пиян поклонник беше затворен в бутилка; демони варяха убийци в кипящ казан; подобно на грифон същество дъвчеше краката на танцьори на неприлични танци. Изправих се да я разгледам по-внимателно, като се опитвах да се разсея. Гърдите още ме боляха, стомахът ме присвиваше. Накрая изтичах навън в пустошта да се облекча. Лепкавият студ смрази потта по тялото ми. Измих ръцете си в заледено езерце и се върнах в църквата.

— Какво е това място? — попитах.

— Параклисът на мъртвите — отговори Дьо Монтегю, застанал с гръб към мен, загледан в стенописа. — Някога на територията на целия този район имало огромно гробище. Това е параклис, построен с дарения, където се отслужват литургии за душите на дарителите, в който преминаващи свещеници могат да отслужват заупокойна служба за мъртвите, с които сме заобиколени тук — той се обърна, давайки ми знак да вървя напред.

Затръшнах вратата след себе си. Дьо Монтегю отвори една от кожените торби, извади парче хляб, увито в ленена кърпа, разчупи го и ми предложи малко.

— Яж — настоя той. — Хлябът е сух, ще успокои стомаха ти. Яж, мъдра жено, или ще цитирам старата поговорка: medice sane teipsum — излекувай се сам, лекарю.

Приклекнахме на земята, поделяйки си хляба. Дьо Монтегю беше по-спокоен и ме разглеждаше внимателно.

— Вие сте свещеник — попитах — и въпреки това убихте човек?

— Правото на самозащита — отвърна той — е постановено както в каноничния закон, така и в правилата, постановени от свети Бернар за нашия орден. Убиецът беше враг на нашия орден. Не съм го молил да жертва живота си.

— Вие сте тамплиерски свещеник?

— Да, издирват ме жив или мъртъв. Идвам от монашеското братство на тамплиерите в Амиен — той продължи с равен тон. — Син съм на френски рицар и английска благородничка. Когато бях момче — той отхапа залък хляб и задъвка, — се разболях сериозно. Майка ми, нека Бог даде покой на душата й, тръгна на поклонение, преминала, пълзейки на колене по нефа до статуята на Богородицата от Шартър. Даде обет, че ако животът ми бъде пощаден, ще стана свещеник. Баща ми беше воин: той беше против това, както и аз — Дьо Монтегю се разсмя тихо, — докато не срещнах Жак дьо Моле и твоя чичо Реджиналд дьо Деинкур — добри мъже, благородни тамплиери бяха те и такива ще си останат, приети от нашия Бог като мъченици на вярата.

— Видях ви в кръчмата „Орифлам“.

— Както те видях и аз — посочи в отговор Дьо Монтегю, — с онзи английски писар, когото уби. Но пък ако не го беше направила — той пъхна в устата си нов залък, — аз щях да направя същото. Той също сам повика участта си. Смъртта винаги се отзовава.

— Защо бяхте там?

Дьо Монтегю преглътна хляба.

— Слушай — подхвана той тихо — и тогава ще узнаеш поне част от истината. Да, бях в онази кръчма. Бях също и в малкия манастир.

— Кой ме нападна?

— Не знам. Каква си само, Матилда, с тази гъста черна коса и ясните очи. Чичо ти казваше, че имаш миловидно лице. Грешил е. Мисля, че си красива, но пък аз съм и рицар. Познавам любезностите на трубадурите — усмивката му помръкна. — Но стига с ухажванията. Матилда, аз дадох обет пред светия лик да въздам Божията справедливост, да стоваря Неговото отмъщение срещу унищожителите на моя орден — той направи пауза. — Твоят чичо, Реджиналд дьо Деинкур, беше добър приятел, мой близък другар. Бих се заедно с него при Акра, когато небето пламтеше, а земята кипеше, обляна в кръв, но това бе в младостта ми. Сега карам трийсет и шестата си година. Върнах се от Светите земи във Франция и станах довереник на Жак дьо Моле, Велик магистър на нашия орден. Когато се издигаше, аз се издигах заедно с него. Знаех за сделките му с онзи среброкос, синеок демон Филип Френски — той продължи да дъвче хляба.

— Знаете ли защо нападна вашия орден?

— Не, не и истинската причина. Наистина не разбирам, но помня едно — дьо Монтегю размаха пръст. — Веднъж дьо Моле спомена нещо, което нарече „Английското начинание“, и скоро след това започна преследването. Из цяла Франция арестуваха тамплиерите. Аз имах късмет — дьо Моле често ме пращаше като вестоносец до нашите ложи в Арагон и другаде. Не разполагаха с истинско мое описание. Можах да се укрия под името на майка си, представях се за монах или за английски духовник. Винаги се спотайвам в сенките.

— А мосю дьо Витри?

— Бил е изплашен, Матилда. Добър човек, почтен и мъдър, твоят чичо е направил добър избор. Помощта, която ти оказа мосю дьо Витри, беше неоценима. Бил е прав — най-безопасното място за теб е бил френският кралски двор. Въпреки това обаче — Дьо Монтегю избърса с ръкав потта от челото си — мосю дьо Витри се е чувствал виновен. Освен това е бил много изплашен. Бог знае какво е правел. Веднъж дойде при мен и помоли да го изповядам. Съгласих се и изслушах изповедта му. Не мога да ти предам думите му — казаното от него се пази в тайна — но той много се страхуваше за бъдещето.

— Защо се е чувствал виновен?

— Чувстваше се виновен заради теб. Описа те като гълъбица, оставена сама сред ястреби. Искаше да направи нещо повече за теб. Предложих закрилата си: оттук и писмото.

— Но защо тогава е бил убит?

— И това не знам. Помоли ме да се грижа за теб, което и направих. Проследих те до онази кръчма. Видях какво се случи с английския писар, след това ти избяга.

— Отидох в къщата на дьо Витри.

— И го намери убит?

— Да — потвърдих. — Но не знам нищо друго.

— Нито пък аз — Дьо Монтегю въздъхна. — Наистина чух за клането. Отслужих заупокойна литургия за душите на всички тях.

— А кой го е сторил?

— Зловеща загадка! — процеди Дьо Монтегю. — Започнах да се страхувам за собствената си безопасност. Филип е наел платени убийци. Тъй наречените Нокталии, защото се скитат нощем. Те преследват други хора заради обявената за главите им награда. Нокталиите се събират и могат да бъдат открити недалеч от църквата „Свети Спасител“ в Париж. Предводителят им е португалец, Александър от Лисабон — Дьо Монтегю сви рамене. — Натъквал съм се на такива хора преди. Дори съм вършил тяхната работа като вестител, изпращан от тамплиерите да събира непогасени дългове.

— И Нокталиите ви преследват тук?

— Разбира се, но е възможно да преследват и теб. Филип е твърдо решен да залови всички тамплиери, техните съучастници и помощници. Матилда, възможно е на Марини и неговите демони да е известна истинската ти самоличност. Ако е така, те се надяват да ги отведеш до други укриващи се тамплиери. Нокталиите ще ги последват, както винаги правят, както нощта следва деня. Плъзват навсякъде като мравки, но все пак познават закона. Няма да докоснат поданик на английския крал, но ти, аз, избягалите от Арагон, Кастилия, Франция или което и да е друго място, сме позволена за лов плячка. Ще се опитат да ме хванат жив, но ако не — той изпъна врат, — ще ми вземат главата, ще я накиснат в бъчва със саламура, ще намерят някакво доказателство за принадлежността ми към тамплиерите и ще изприпкат обратно при Филип и Марини да си получат наградата. Те търсят също и богатствата на тамплиерите — ковчежета със скъпоценни камъни, злато и сребро.

— Познават ли ви?

Дьо Монтегю се обърна, сякаш запленен от демоните, изрисувани на стената.

— Познават ме под бащиното ми име, освен това знаят и длъжността ми, но, както казах, не разполагат с ясно мое описание — той се засмя рязко. — Предателите в нашия орден не са ме виждали отблизо: това е една от причините, поради които дьо Моле избра мен, когато Филип нанесе удар. Трябваше да се укрия, за да изпълня отмъщението и да защитавам, когато мога, нашите братя.

— Значи съм ви изложила на опасност?

— Матилда — Дьо Монтегю постави длан на бузата ми, — те все още не ме познават — той отмести ръка. — Не се тревожи, това все щеше да се случи някой ден: щеше да се появи някой подозрителен ханджия или доносник — той се облегна на стената и въздъхна. — Останах в Париж, колкото можех по-дълго. Както казах, дьо Витри се чувстваше виновен и ме помоли за помощ, затова наблюдавах мястото. Беше съвсем лесно. Видях те да си тръгваш. Предположих, че бягаш, и отидох след теб в кръчмата. Облякох се и се държах като английски учен: знам езика. Видях какво се случи — той бръсна с ръка трохите по туниката си. — После дьо Витри беше убит. Реших да бягам. Братята ми бяха подготвили място в Англия — той сви рамене. — Когато дойдох тук, открих, че повечето от братята се укриват или са в затвора. Не все още цялата мощ на Англия не се е възправила срещу нас. Уилям дьо ла Мар, нашият Велик магистър тук, се намира под домашен арест в Кентърбъри.

— И вие пътувахте до Дувър, за да ме проследите?

Дьо Монтегю се засмя:

— Е, Матилда, и да, и не.

Усетих как дълбоко ме прониза студена тръпка на страх.

— Не сте дошли за мен — казах обвинително. — Дошли сте заради Марини, нали? Заради дьо Плезан и Ногаре?

— Да, Матилда, дойдох за тях. Ако мога, ако Бог ми даде нужната воля, изкусност и сила, ще ги убия, както те биха убили и още братя от моя орден. Нокталиите са разпратени срещу нас по много причини. Ако Филип и неговите довереници са опасни за нас, ние представляваме също толкова голяма заплаха за тях. Все още имаме влияние, било то пред онзи неискрен духовник, папа Климент в Авиньон, или тук в Англия. Преди всичко, ние сме опитни войни, умеем превъзходно да си служим с лъка и да въртим меча. Животът може да е толкова опасен на всяка улица или когато пресичаш някой площад — той се усмихна. — Или дори в някой дворец. Чух за смъртта на Пелет и се зачудих дали ти…

— Не — отвърнах. — Беше принцесата, която действаше, за да ме предпази.

— В такъв случай — отвърна Дьо Монтегю — и двамата сме й дълбоко задължени.

— А нападението в Кентърбъри?

— Пътувах предрешен, с фалшиви документи. Според тях бях брат Одо от Клюни. Благочестивите монаси в манастира „Свети Августин“ ме приеха: бенедиктинците непрекъснато пътуват. Оставиха ме да се оправям сам, дадоха ми килия и аз се присъединявах към братята на големите празнични служби. Наблюдавах те. Видях те да си тръгваш от къщата за гости онази нощ и те последвах. Матилда, ти постъпи лекомислено на онова пусто място, където витаеха сенки. Както и да е, слязох в подножието на онези стъпала и зърнах схватката най-горе — той направи гримаса. — Останалото ти е известно — потупа ме по ръката. — Не посмях да се разкрия и се върнах в Лондон. Исках да изчакам още малко — той отиде до вратата, отвори я, надникна навън и я затръшна. — И така, Матилда — той се приближи и приклекна пред мен, — защо ти, една придворна дама, беше нападната така ожесточено?

Разказах му всичко, като каеща се грешница, коленичила на молитвеното столче, която свещеникът изповядва. Разказах му за смъртта на Пурт и Уенлок, за нападенията срещу мен и за враждебността на Марини. Дьо Монтегю ме изслуша, като кимаше или задаваше от време на време по някой въпрос. След като свърших, поклати глава.

— Марини може и да знае коя си в действителност, но би предпочел по-скоро да те използва, отколкото да те убие — той замълча, заслушан в усилващите се звуци отвън: крясъците и повикванията на търговците, трополене на двуколка, тропот на конски копита. — Определено съм съгласен с теб за едно: дьо Витри. Нещо, което си видяла през онзи ден, навярно те е поставило в голяма опасност — той придърпа кожените си дисаги по-близо. — Убийството на дьо Витри наистина е загадка. Той също ми каза и нещо за начинанието в Англия, незащитено от тайната на изповедта — то всъщност било предприето от Филип, но той не знаел подробности.

— Възможно ли е да става въпрос за нахлуване в Англия, за завоюването й? — попитах.

— Това би било твърде скъпо, твърде рисковано — отвърна Дьо Монтегю, сякаш говореше на себе си, — но виж, студено ми е и съм гладен — той почука връхчето на носа ми, — както сигурно и ти. Следите са изстинали, Нокталиите ще се оттеглят, а аз умирам от глад! — Той се изправи на крака. — Днес имам работа в Тауър, затова ще те придружа по обратния път.

— Каква работа? — попитах със свито сърце. — Каква работа, сър?

— Имаме наши шпиони сред хората от френския двор и сред тяхната прислуга. — Той отиде до вратата и спря. — Днес, на празника на свети Калист, Марини, дьо Плезан и Ногаре отиват в Тауър, за да бъдат приети от краля. Снощи срещнах един от моите братя монаси, Гастон дьо Прьо, от монашеското братство на тамплиерите в Дижон. Той е буен, пламенен човек, омръзнало му е да бъде преследван. Опитах се да го удържа, но по този въпрос той беше категоричен…

— О, не! — възкликнах.

— Ще се опита да убие Марини.

Притиснах ръка към вратата и усилено се замислих за онова, което можах да си спомня. Така беше! Изабела бе споменала посещението на Марини, беше казала, че ние със сигурност ще трябва да си намерим някакво занимание другаде.

— Мога да изпратя съобщение на Казалес.

— Ах, да, едноръкият воин — Дьо Монтегю се усмихна. — Старият крал му имаше изключително доверие. Той се сражава упорито в Гаскония, но не! — Дьо Монтегю пристегна оръжейния си колан. — Ако Казалес или онзи стар лъв Сандуик бъдат предупредени, Марини ще разбере. Марини може да умре — такова е и моето желание. Гастон е онзи, за когото се тревожа. Предупредих го да бъде благоразумен, но сърцето на Гастон е като косата му — огнено. Ако мога, ще го спра — трябва да изчакаме по-подходящ момент.

Напуснахме мрачния Параклис на мъртвите и поехме из бедняшките колиби на Уайтфрайърс. Измъчваха ме умора, студ и безпокойство. Присъствието на Дьо Монтегю — бодър и спокоен — близо до мен ме стопляше. Каза ми, че няма от какво да се боя. Напомни ми, че Нокталиите не разполагат с неговото описание, като добави, че можем да се слеем с тълпата, стига аз да крия главата и лицето си с качулката. Докато си пробивахме път през тълпата, Дьо Монтегю говореше тихо на френски — разпита ме отново за смъртта на Пурт и Уенлок, за нападението над Казалес, за нападенията срещу мен в Париж и в Кентърбъри. Отговорих му и го попитах какво ще прави за в бъдеще. Отговорът му беше неясен: най-безопасното място за него било близо до мен. Погледнах го въпросително. Той се засмя, тупна ме по рамото и ми каза да се съсредоточа и да помисля над това, както една набожна монахиня би се съсредоточила върху псалтира.

Дотогава беше станало почти обяд: леката мъгла се беше вдигнала, слънцето грееше силно. Пъстроцветни тълпи забързано се движеха наоколо, за да пазаруват, да се шляят и да зяпат. Излязохме от бедняшкия квартал, като слязохме покрай църквите „Сейнт Милдред“ и „Сейнт Майкъл“ и навлязохме в Кендълуик, а след това стигнахме в Ийстчийп и Пудинг Лейн. Дьо Монтегю промърмори, че бил доволен, задето тълпите тук са дори още по-гъсти — хора спираха, за да купят нещо, да спорят, да викат, да разменят стоки. Две продавачки на риба от Билингсгейт осигуряваха забавление на минувачите, сипейки поток от неприлични думи, докато спореха за нещо. Едри, снажни граждани цъкаха с езици и клатеха глави, а после нетърпеливо изтикваха закръглените си съпруги по-надалече, за да не чуват подобни груби и дразнещи слуха думи. Един цигулар подхвана мелодия, та дресираното му куче да затанцува, но животното зърна котка и се впусна в преследване, сподирено от бурен смях. Просяци пълзяха, хленчейки и умолявайки, показвайки белезите си с надеждата някой да им даде милостиня. Застанал на стълбите на една църква, доминикански монах, облечен в черно и бяло, се опитваше да проповядва за ужасите на чистилището. Конте в къса тясна дреха и тесни панталони до коленете извика в отговор, че доминиканецът би трябвало да се ожени и тогава щял да познае истинското страдание! Това предизвика спор с група блудници, който приключи рязко, когато цялата тълпа се разпръсна, за да пропусне една каруца за екзекуции, която пренасяше бесилка — ужасяващо Т-образно скеле, в двата края на което се полюляваха трупове. Дьо Монтегю се вгледа в бесилката и извърна очи, сякаш гледката му напомни за опасността, в която се намираше самият той. Стисна ме за лакътя, напуснахме главната улица и влязохме в кръчмата „Зелено убежище“ срещу църквата „Сейнт Ботолф“. Общото помещение беше почти празно. Неколцина занаятчии и пътуващи търговци бяха насядали върху бурета около грубо изработени маси. Спомням си, че храната беше добра. Дьо Монтегю настоя, че трябва да се нахраним, и поръча подлютено говеждо, мек, прясно изпечен хляб и кани с ейл. Закусих лакомо, като хвърлях потайни погледи към тамплиерския свещеник, вглъбен в собствените си мисли.

Известно време разговаряхме за медицина и билки. Дьо Монтегю каза, че бил чел един трактат за белия кукуряк, и цитира една медицинска книга, в която се твърдеше, че „прочистващото средство, приготвено от кукуряк, действа добре на обезумели или изпаднали в ярост хора, както и при меланхолия и наскърбено сърце“. В отговор възразих, макар тайно да си давах сметка, че Дьо Монтегю само се опитва да ме разсее. След като се нахранихме, той се наведе към мен, отмятайки косата от челото ми.

— Слушай, Матилда, и ме чуй добре.

— Да, господарю — подхвърлих насмешливо.

— Сега ще те оставя. Ще отида сам в Тауър. Ако си с мен, може да те познаят, ще разберат кой съм, ще запомнят лицето и описанието ми. Ако искаш да се свържеш с мен, иди в една кръчма на кея „Света Катерина“, недалече от Тауър, която се нарича „Изгледът на Уитби“. Кажи на кръчмаря, че търсиш мастър Арно, майстора на лъкове, кажи часа и си тръгни. Разбираш ли?

— Не съм глуха, нито пък няма — отвърнах сопнато, натъжена, че си тръгва.

— Върви сега, Матилда — промърмори Дьо Монтегю. — Пътят е чист. Намираш се близо до Тауър, затова никой няма да ти стори зло. Не сваляй качулката от главата си — настоя той. — Аз ще те последвам.

Преглъщайки резкия си отговор, излязох на улицата, следвайки напътствията, дадени ми от Дьо Монтегю. Тръгнах зад група писари, връщащи се от съда за обичайни жалби в Уестминстър, и вървях след тях, докато стигнах тесните улички, водещи надолу към реката. Наглед бях най-обикновена прислужница, изпратена да изпълни поръчка. Бях стигнала подстъпите към Тауър, когато, близо зад себе си, чух надигащия се шум на тълпата. Хвърлих поглед назад: конници си проправяха път по улиците. Марини! Синьо-златистите знамена на Франция се развяваха и плющяха на лекия ветрец. Френският кортеж се движеше надолу към Тауър с цялата величественост, която беше успял да си придаде. Забързах нататък и се присъединих към тълпите, трупащи се по продължение на подстъпите към Лъвската порта. Огледах се наоколо, търсейки с поглед Дьо Монтегю, но от него нямаше и следа. Затърсих Гастон с огненочервената коса, но отново не забелязах нищо необичайно. Можех да продължа и да се покажа пред Сандуик и Казалес, които чакаха пред главната порта, но исках да остана. Притеснявах се заради Дьо Монтегю, а дори и заради онзи Гастон дьо Прьо, когото никога не бях срещала. Освен това исках да видя какво ще стане, бях изпълнена с нетърпение да стана свидетелка на смъртта на Марини и останалите. Отмъщението, кръвната вражда — такива пожари не започват изневиделица: те се разпалват, силата им се увеличава и намалява, те едва тлеят, но все пак горят. Не бих се смутила да гледам как убиват Марини. Молех се той, дръзкият преследвач, да се превърне в преследван.

Най-сетне те пристигнаха в цялото си бляскаво великолепие — украсени с лилиите на кралския герб знамена плющяха във въздуха, слънцето хвърляше отблясъци върху доспехите и скъпоценните камъни, заобиколени от служители и тежковъоръжени войници. Тълпата се приближи. Бързо огледах грубите лица, сълзящите очи, раздърпано облечените блудници от кея, покритите с прах дърводелци, парцаливите деца, танцуващи от крак на крак. Търсех да зърна нещо необичайно — продавач на реликви с гердан от кости, душещ въздуха като ловно куче. Видях някакъв дрипав празноглавец, сигурно от някой приют за малоумни: имаше червена коса, но лицето му беше безизразно, а погледът — празен. Зърнах млад червенокос мъж, който с бутане си проправяше път през тълпите, но той спря и зашепна нещо в ухото на младо момиче.

Френската кавалкада, с бавно движещи се коне, приближи Лъвската порта. Казалес и Сандуик, в туники в алено и златисто, кралските цветове, украсени с озъбените леопарди на Англия, се отправиха към тях. Един просещ монах, чиято обръсната глава проблясваше на слънцето, се отдели от тълпата.

— Монсеньор Марини, нося писмо от краля.

Марини дръпна поводите и спря сред звън на копита и облак прах. Монахът се приближи, вдигнал високо парчето пергамент, после замахна бързо с дясната си ръка: кинжалът се изви като змия към корема на Марини. Сандуик, който беше излязъл напред да улови поводите, се приближи още по-бързо, и бутна коня на Марини към нападателя. Конят, вече изплашен, с тропот се дръпна встрани, поваляйки нападателя на земята. Групата на Марини моментално бе заобиколена от тежковъоръжени английски войници. Казалес крещеше на останалите да се придвижат напред, за да направят обръч. Изсвири рог. През Лъвската порта се изсипаха уелски стрелци, опънали тетивите на лъковете си. Тълпата, стресната от това внезапно нападение, изведнъж се разпръсна. Излязох напред. Един груб церемониалмайстор ме сграбчи за рамото. Освободих се и му показах личния печат на Изабела, после забързах нататък през портите. Свитата на Марини беше продължила в галоп напред и беше влязла във вътрешното отделение, където сега цареше безпорядък: коне цвилеха, крещяха мъже, припряно се затваряха порти, подвижните решетки на крепостните врати се спускаха със свистене. Държах се надалече от тълпата. Марини не беше ранен, но очевидно бе изпаднал в ярост. Все още на коня, той крещеше на Казалес на френски. Сандуик изпращаше още мъже да се качат горе на бойниците. Зърнах как отвеждаха нападателя долу в едно подземие под една от кулите. Безшумно се промъкнах през хаоса и минавайки покрай стражите, стигнах до стаята на Изабела. Тя стоеше и надзърташе през един от прозорците, чиято малка горна част беше отворена. Обърна се, когато влязох, и веднага освободи пажовете, които разстилаха платове на леглото пред нея, за да ги разгледа. Принцесата залости вратата след тях. По лицето й бе плъзнала червенина, очите й блестяха.

— Матилда, Матилда, къде беше? Какво се случи?

Сепнах и й разказах всичко. Бяхме допрели глави и шепнехме, за да не ни чуят подслушвачите. Тя слушаше напрегнато, макар да се разсейваше от онова, което ставаше навън. След като свърших, тя изрази дълбокото си съжаление, че Марини се е измъкнал на косъм, но каза, че ще изиграе ролята на лицемерно загрижена и ще му изпрати благопожеланията си. Изглеждаше по-разтревожена заради Дьо Монтегю и за това, какво можеше да знае той, и ме помоли да повторя онова, върху което ми беше казал да се задълбоча, „както набожна монахиня би се задълбочила върху псалтира“.

— Той може да се скрие тук — заяви тя. — Ще бъде в безопасност. Аз организирам домакинството си. Какъвто и да е в действителност, той може да се скрие тук. Той има познания по латински и говори гладко френски и английски — може да бъде мой писар — тя плесна с ръце. — О, това ще ощастливи сърцето ми, но, Матилда, ами убиецът? Открий дали това е бил Гастон, виж какво може да се направи. Иди в онази кръчма, „Изгледът на Уитби“, и намери… — тя замълча, когато Казалес почука и влезе. Той се поклони на Изабела и ми намигна.

— Милейди, Матилда сигурно ви е съобщила новината. Монсеньор Марини беше нападнат — невредим е, но е разгневен.

— А наемният убиец, сър?

— Някакъв безумец, ваша светлост. Нарича себе си Архангелът Ахитофел, изпратен от онзи, който живее сред тишина, за да избие кралете на земята. Той смята, че Марини е кралят на Англия.

— Все още не — отвърна троснато Изабела.

— В подземията е, танцува и пее — продължи Казалес. — Безумец е, но въпреки това ще бъде обесен. Матилда, била си в града? Трябва да се движиш внимателно, след като наоколо има такива глупаци. Е, добре, ние всички ще трябва да… Ваше величество — продължи припряно той, — коронацията ще бъде обявена за двайсет и пети февруари. Това е поводът да дойда тук. Нашият господар, кралят, нареди на мен и Розалети да осигурим всичко, от което имате нужда. А дотогава ваше величество, както е обичаят…

Казалес обясни, че и Изабела, и Едуард ще трябва да отседнат в апартаментите в Тауър. Слушах с половин ухо, докато мислех за убиеца и кой ли може да е той в действителност. Щом Казалес си отиде, Изабела ми каза какво да направя и аз се върнах във вътрешното отделение. Лорд Марини и големците бяха отведени горе да се срещнат с краля, но в двора бе пълно с техни слуги и хора от свитата им, хранещи се с ястията, които комендантът на Тауър беше наредил да сервират на масите отвън. Най-сетне Сандуик излезе от една врата, като се препъваше. Зърна ме и забърза през коридора към мен.

— Матилда, Ап Ител се върна. Чакал те, но когато се качил по стълбите на онази къща, теб вече те нямало, затова се върнал тук. Разтревожих се — той смъкна шапката си, украсена с боброва кожа, по-ниско на главата си. — Не казах на никого, че си излязла, но — продължаваше да бърбори той — чу ли новината? Добре, добре — промърмори той, като не ми даде възможност да отговоря каквото и да било. — Някакъв лунатик, Матилда, напълно обезумял. О, между другото, благодаря ти за отварите — те ободряват старото ми тяло — комендантът на Тауър продължаваше да бърбори безгрижно, но точно това е трудното, нали — да откриеш скритото значение на думите, скритите разлики между онова, което езикът изрича, ухото чува, а сърцето разбира. После думите се връщат като призраци да ви преследват, но в момента, когато ги чувате, не винаги успявате да ги разберете наистина. Бях изпълнена с нетърпение да отправя молбата си; бях нервна, разсеяна. Сандуик беше обхванат от подобно настроение — доволен, че съм се върнала невредима, но въпреки това умът му беше другаде, затова трябваше да повторя молбата си.

— Искаш да видиш затворника? — Сандуик ми хвърли невярващ поглед.

— Моята господарка поиска това. Нейна светлост желае да се увери, че този луд е именно това, за което се представя.

— Възможно ли е да не е така?

— Сър Ралф — отговорих, — именно затова желая да го видя.

Комендантът на Тауър захапа палеца си, и заклати глава ту на една, ту на друга страна.

— О, хайде, добре, последвай ме — изръмжа той.

Прекосихме вътрешната част, минахме през един вход на кулата „Уейкфийлд“ и слязохме по осеяните с мръсотия стъпала, осветени от високи факли. Неуспелият убиец беше затворен в малка килия със зарешетено прозорче високо горе във вратата. Сандуик отвори вратата и сложи една факла в халка на стената. Затворникът лежеше свит в ъгъла. Кафявата му роба беше парцалива, лицето — насинено и мръсно, очите му проблясваха през мръсотията. Щом Сандуик затвори вратата зад нас, мъжът скочи на крака и оковите му прозвъннаха. Той се протегна, колкото му позволяваха веригите, след това подхвана шутовски танц, като подскачаше нагоре-надолу, пляскайки по покритите със зелена плесен хлъзгави стени, после залитна назад. Пееше някаква налудничава песен за полята на смрачаване. После се смъкна на колене, като сключи ръце и неясно замърмори Господнята молитва.

— Безумец — изръмжа Сандуик. — Поразен от луната, човек, лишен от разум. Но нашият господар, кралят, произнесе присъдата си над него. Ще бъде обесен утре точно преди пладне на общите бесилки на кея „Света Катерина“.

Лудият вдигна глава — само за миг видях промяната в погледа му.

— Луд — съгласих се аз, — побъркан. Познавах един човек, който изпадна в подобно състояние, Гастон дьо Прьо — изрекох високо, — това беше името му. Мислеше се за монах. Направих за него всичко, каквото можах…

— Красива господарке. — Затворникът се взря в мен. Приближих се така, че застанах между него и Сандуик. Безумният поглед бе заменен от изражение на неподправено отчаяние. — Красива господарке — гласът имитираше лудостта, — нужна ми е утеха — нуждая се от Светия кръст.

Наведох се, без да обръщам внимание на възраженията на Сандуик.

— Ще видя какво мога да направя.

Сандуик свали факлата, отключи вратата и ме изведе навън.

— Сър Ралф — насилих се да се усмихна, — позволете ми да дам на този клетник някаква утеха. — Извадих молитвената броеница от кесията си и преди Сандуик да успее да възрази, се вмъкнах обратно в килията и коленичих пред затворника.

— Гастон? — прошепнах.

Той кимна.

— Кажете на Бертран — прошепна той. — Утехата е такава — очаквам кръста.

Пуснах молитвената броеница в ръцете му и излязох тичешком от подземието. Навън Сандуик се вгледа любопитно в мен, промърмори, че държанието ми е странно, и заключи вратата. Щом излязохме от Тауър, Сандуик ме дръпна за наметалото.

— Матилда — той ме придърпа по-близо, — не знам какво вършиш. Държа си езика зад зъбите и наблюдавам — той погледна нагоре към сивото небе. — Онзи затворник… Срещал съм достатъчно луди и започвам да се питам дали е толкова лишен от разум, колкото показва.

Наведох се по-близо и го целунах по бузата.

— Сър Ралф, онова, което сега е скрито в тъмнината, един ден ще излезе на дневна светлина. А сега отново имам нужда от Оуейн-Ап-Ител.