Пол Дохърти
Чашата на призраците (10)

Девета глава

„Всяко приятелство и доброта изчезнаха.“

 

„Песен за времената“, 1272 — 1307 г.

Останахме известно време в манастира „Свети Августин“, в очакване да посрещнем френската делегация: двамата братя на Филип, графовете Валоа и Еврьо; Марини, Ногаре, дьо Плезан и тримата принцове. Два дни след като пристигнахме, те нахълтаха във вътрешния двор на малкия манастир — величествена кавалкада под синьо-златни знамена — и бяха приветствани от Едуард и Гейвстън. Последваха обичайните пиршества и празници в сградите на манастира. Изабела отново беше заобиколена от дворцовите дами, а аз бях пренебрегната. Принцесата определено беше попаднала под надзора на „онзи зеленоок лисугер“ — прякорът, даден от нея на Марини, който, по време на литургията сутринта след пристигането си, се втренчи злобно в мен, докато бавно се изнизваше заедно с останалите от църквата. Изпитах облекчение, че съм изключена от злостните им сблъсъци, а Изабела нетърпеливо разказваше подробностите за всичко, което ставаше. Как Едуард пред очите на всички обръщал повече внимание на Гейвстън, отколкото на „многообичаната си съпруга“, а кралският фаворит открито се кичел с някои от скъпоценностите, подарени от Филип на Изабела. Французите, разбира се, възразили, и отношенията между двата двора постепенно ставаха все по-обтегнати.

Бях доволна да съм далече от шума на срещите, пиршествата и дворцовите разговори. Когато можеха, Казалес, Сандуик, Розалети и Бакел се присъединяваха към мен в просторния салон на къщата за гости или ме придружаваха из билковата градина на малкия манастир, а аз обсъждах с тях имената и свойствата на различните растения. Сандуик проявяваше специален интерес. Все още не можеше да нахвали лечението, с което му бях помогнала. Той и останалите ме слушаха, докато обяснявах, че малкият манастир притежава многобройни градини: манастирската градина с трева и цветя, растящи около каменната чаша със светена вода в центъра; градината на гробището с плодни и цъфтящи дървета; градината с кухненските подправки и болничната — или билковата — градина на север от манастира. Последната можеше да се похвали с шестнайсет лехи, добре прекопани и поддържани, всички отделени с настлани с чакъл пътечки. Билковите насаждения бяха нарочно разположени така, че да улавят слънцето. Беше приятно място, дори в зимен ден. Ароматът на растенията все още подслаждаше въздуха въпреки леките покривала, които брат Амброуз, отговарящ за градината с лекарствени растения, беше поставил над тях, за да ги защити от природните стихии. Този стар бенедиктинец наистина беше човек, влюбен в Божието творение. Той отговаряше и за градината с лечебни растения, и за манастирската лечебница. Той често се присъединяваше към нас, пъхнал под ръка овехтял екземпляр от „De Materia Medica“ на Диоскурид: едва ли е чудно, че след едночасово слушане на лекцията на отговорника за лечебницата върху благотворните свойства на лайкучката моите спътници бързо се оттегляха.

О, наистина обичах тази приятна, излъчваща блажено спокойствие градина — убежище от омразата и интригите, които кипяха и обгръщаха манастира като зловеща мъгла и разбира се, в крайна сметка ме впримчиха. Един следобед си тръгвах от градината с билките, когато зърнах някакъв монах, застанал в сенките на малкия параклис, полускрит от един стълб. Претърсвах билковите насаждения и не можах да повярвам, когато открих, че в една от лехите растеше пелин — бързах да говоря за това с брат Амброуз. Тръгнах си бързо и изненадах наблюдателя, който се беше разсеял. Той побърза да се отдалечи, но се препъна върху неравност на настилката, хвана се за стената и се обърна разтревожено. Вървях бързо. Зърнах лицето му и спрях, стресната и изненадана. Бях сигурна, че е същият човек, когото бях видяла в кръчмата „Орифлам“ — както ми се струваше сега, преди цяла вечност. Винаги щях да помня това лице, тези проницателни очи, но — зачудих се — това бе невъзможно, нали? В Париж той беше облечен като английски писар, не като бенедиктински монах. Наистина ли се намираше тук, в Англия? Бях толкова стресната, така изплашена, че седнах на един каменен перваз. Писар ли беше този човек? Беше ли ме забелязал да тръгвам от кръчмата заедно с Тесноликия? Дали ни беше последвал и дали ме беше видял как намушках Крокъндън зад костницата? Когато се съвзех, вече беше твърде късно да тръгна да го преследвам. Бях много объркана и накрая реших, че ми се е привидяло.

Същата вечер Изабела и нейните придворни дами отидоха в Кентърбъри като гости на кмета и първенците на града, които бяха уредили разкошно угощение в близката великолепна и просторна кръчма — „Двор на надеждата“. Манастирът утихна, с изключение на звучните напеви на монасите по време на вечернята, чиито латински фрази се носеха из манастирския двор. Вечерях сама в малката трапезария на къщата за гости. Казалес, Сандуик и останалите се бяха присъединили към кралската свита в Кентърбъри. Останах известно време в трапезарията — четях на светлината на свещ един ръкопис, който брат Амброуз ми беше заел. Канех се да се оттегля, когато вътре забързано влезе един послушник, когото останалите от монашеската общност наричаха Саймън Симплекс^[1] — стар човек със стърчащи разчорлени кичури коса, с бели от перде очи и стичаща се от ъгълчето на устата му слюнка.

— О, мистрес — размаха ръце той, — брат Амброуз ви вика в манастирската лечебница.

Върнах се в стаята си, взех наметката си и тръгнах из пустата колонада, край каменните стени. Градските камбани започваха да звънят, монасите бяха започнали вечернята. Въображението ми беше развълнувано от една фраза от Посланието на свети Петър, в който се казваше, че Сатаната е като дебнещ лъв, който търси кого да погълне. Трябваше да се вслушам в това предупреждение.

Лечебницата беше двуетажна постройка в далечния край на манастира, от която се виждаше градината с лечебните растения. До самата лечебница се стигаше по много стръмни стъпала. Брат Амброуз ми бе доверил, че основателят на манастира нарочно ги бил направил такива, за да принуди хората да се замислят дали са наистина болни, преди да се опитат да се изкачат. Стъпалата бяха толкова стръмни, че и самият Амброуз имаше нужда от помощ, за да се изкачи по тях, докато ранените и болните трябваше да бъдат носени на ръце догоре от снажни слуги.

Когато стигнах до лечебницата, беше паднал мрак. Най-горе на стълбите високи, сложени в поставки факли, закрепени от двете страни на зейналата врата, припламваха подканващо в лекия ветрец. От храстите и дърветата успоредно на сградата се чуваше затихващото грачене на враните. Ловният крясък на лисица, прониза тъмнината. Веднага му отговори дълбокият лай на манастирските кучета. Изкачих се по стълбите, чудейки се какво ли иска брат Амброуз. Саймън беше изчезнал, затова предположих, че въпросът сигурно е спешен, иначе Амброуз щеше да се присъедини към своите братя монаси в хора за вечернята. Бях стигнала до входа и се готвех да тръгна по тясната галерия, осветена само от един факел и от мангал, проблясващ в далечния край точно до вратата на лечебницата, когато върху главата ми бе хвърлен чувалът от зебло, груб и вонящ на пръст. Започнах да се боря и да пищя: един удар в слепоочието ме зашемети и аз се олюлях. Започнаха да ме дърпат и блъскат, изтикаха ме насила отново навън, за да ме хвърлят надолу по стръмните стъпала. Споменът за Пурт, падащ в мрака, ме накара да отвърна на удара, но бях объркана. Губех битката, усещах слабост в краката си и нападателят ми сигурно ме беше избутал до края на площадката, когато дойде избавлението ми.

— Au secours! Au secours! — гласът бе силен и звънтящ — отекнаха стъпки, сякаш някой бързаше нагоре към нас. Борех се отчаяно, решена да се спася от жестокото прекатурване надолу по стълбите. Поемайки си мъчително въздух, аз се блъснах в голямата врата, която беше дръпната назад, и се смъкнах на земята. Освободих се от чувала, после бързо хвърлих поглед надясно. Нищо, само проблясващият мангал. Пропълзях като куче на четири крака до най-горния край на стълбите и надникнах надолу. Отново нищо. Със залитане се изправих на крака и внимателно се отправих обратно към усамотената къща за гости. Стигайки безпрепятствено до нея, се повлякох нагоре по стълбите, а после заключих и залостих вратата на стаята след себе си.

Известно време просто лежах на пода. Имах нужда да повърна и забързах към гардеробната — тясно кътче, плътно отделено с врата. Щом стомахът ми се успокои, се върнах, и като използвах ръчното огледало на принцесата, внимателно разгледах мястото отстрани на главата си, където ме бяха ударили. Напипах цицина и чувствителна на докосване синина, но нямаше кръв. Смених си роклята, погрижих се за натъртванията по ръцете и краката си, пийнах малко разредено с вода вино и легнах. Сякаш ме обгърна страховита тъмнина, която изпълни душата ми със страх и увисна като среднощна мъгла около сърцето ми, смразявайки смелостта ми и отслабвайки волята ми. Кой би искал да ме нападне? Защо? Ами спасителят ми, онзи ясен, силен глас, който беше отекнал като звън на камбана? Тази мисъл донякъде изпълни с утеха сърцето ми. Виното се просмука в мен, стопли кръвта ми и съживи телесните течности. Не трябваше, нямаше да отслабвам духом. Спомних си чичо Реджиналд и кратката молитва, която той беше съчинил:

Иисусе Христе, що от кал Си ме направил,

и Който с Твойта кръв Си ме избавил,

Kyrie eleison, Господи помилуй.

После съм заспала. Разбуди ме завръщането на Изабела: принцесата затръшна вратата, за да заглуши глъчката на бъбрещите жени. Тя мърмореше полугласно някакви ругатни, но замлъкна, щом ме видя, и като хвана здраво ръцете ми, ме накара да обясня какво се бе случило. Прегледа главата ми, като използва собствените ми отвари, за да наложи синината, а освен това изпрати да доведат брат Амброуз и Саймън. И двамата се появиха, примигвайки учудено, и коленичиха точно на прага, докато моята господарка, въпреки протестите ми, ожесточено ги разпитваше. Брат Амброуз поклати печално глава и заяви, че не е пращал да ме викат. Нима нейна светлост, продължи той, не била наясно, че според обичаите на манастира, на жените е строго забранено да влизат в лечебницата? Нещо повече, по време на нападението той, заедно с брат Саймън, който не бил съвсем с ума си, бедният, били в мястото за хора сред останалите братя от манастира. Саймън не можеше да се сдържи, а непрекъснато мърмореше „красавица, красавица“, взирайки се с почуда в Изабела. Той наистина не можеше да разбере въпросите й, но с помощта на брат Амброуз накрая призна, че един от братята му бил заръчал да ми предаде това съобщение. Не, увери ни той, не си спомнял лицето: било тъмно, а братът бил вдигнал качулката си, за да се предпази от студа, но го бил благословил на латински, като цитирал приветствието на свети Бенедикт. Тайнственият монах заявил, че говорел от името на игумена и Саймън трябвало да ми предаде съобщението. Веднага се сетих за Розалети — бивш послушник в бенедиктинския орден и за разлика от Казалес, Сандуик или Бакел, прекрасно владеещ латински. Прошепнах това на Изабела, после брат Саймън описа как бенедиктинецът бил стиснал ръцете му със своите.

— Бяха груби — промърмори той — като на селянин, на земеделец.

Хвърлих поглед на Изабела и свих рамене. Ръцете на Розалети бяха по-меки от моите.

Брат Амброуз с мъка се изправи на крака с думите, че трябвало да разкаже всичко на игумена. По моя молба Изабела закле и двамата мъже да запазят мълчание, като сложи по една сребърна монета в ръката на всеки.

След като монасите си отидоха, Изабела остана да стои неподвижна в езерцето от светлината на свещта.

— Матилда — тя ме погледна от другия край на стаята, — всеки може да те е нападнал. Когато пристигнахме в „Двора на надеждата“, влизаха и излизаха хора. Гейвстън предпочете да пренебрегне чичовците ми, Марини и останалите. Всеки, включително и той самият, е могъл да измине краткото разстояние между кръчмата и манастира, и да извърши това нападение. Сигурно не е било трудно да намери расо на бенедиктинец и да застане в сенките, а освен това са имали достатъчно време да заобиколят покрай манастира. Брат Саймън е толкова слабоумен, че би повярвал всекиму — тя се наведе и ме погали по косата. — Както направи дори ти, Матилда. Трябва да бъдеш по-благоразумна, по-внимателна.

— Възможно ли е да е бил Гейвстън? — попитах.

— Може би — Изабела седна до мен на леглото. — И той е убиец, също като останалите.

Тогава разказах на господарката си за картината, изобразяваща света Агнес и се заклех, че според мен е същата, която бях видяла в къщата на мосю дьо Витри.

— Не може да бъде — прошепна тя. — По онова време Гейвстън беше в Англия, освен ако не е пътувал тайно до Париж.

Разказах й също и за мъжа с проницателния поглед, когото бях зърнала в парижката кръчма и отново тук. Дали беше същият, който се появи, когато бях нападната в лечебницата? Накрая трябваше да признаем, че преследваме неизвестни противници, така че Изабела се върна към дворцовите дела.

— Съпругът ми не смята да се присъедини към мен — тя се изправи и тръгна към прозореца — А и аз не смятам да се присъединя към него, поне не и докато французите не си заминат. Коварни игри, непочтени занимания — така е, Матилда, но как, къде и кога ще свърши всичко това?

— Сред кървави злодеяния и смърт — думите изскочиха от устата ми, преди да мога да ги спра.

— Да, Матилда, мисля, че си права.

Напуснахме манастира скоро след това, потегляйки възможно най-бързо към Лондон. Едуард, чието поведение бе по-непостоянно отвсякога, изведнъж обяви, че коронацията трябва да бъде отложена. Французите приеха това зле. Изабела все така бе пренебрегвана през повечето време от съпруга си. Гейвстън сипа сол в раната, нанесена на френската гордост, като открито изложи на показ в собствените си коли и шатри сватбените подаръци, дадени на Изабела от роднините й. Сандуик и Бакел бяха изпратени да заминат предварително, за да подготвят Тауър и града за пристигането на кралските особи; Казалес и Розалети бяха оставени, за да се грижат за нас. Писарят с мрачното лице и блестящите очи призна, че е потиснат и че малко тъгува за Франция, макар че постоянно бе зает да подготвя канцеларията на кралицата и други отделения от домакинството й. Той будеше присмех и веселие с постоянното си хленчене и оплаквания от студа, докато се наложи Казалес да му припомни, че времето в Париж не е много различно. Щом Сандуик си отиде, Казалес престана да нервничи и призна, че му било трудно да общува със стария комендант на Тауър с неговото постоянно мърморене за краля и лорд Гейвстън. Казалес се доближи още повече към мен. Улавях го, че се прегърбва на седлото, хванал поводите със здравата си ръка, приковал в мен острите си очи под буйната гъста коса, разглеждайки ме внимателно. Забеляза синината на челото ми и попита откъде съм я получила. Отвърнах, че съм паднала, а той не продължи да разпитва.

Казалес започна да разказва клюките от двора, а освен това описа различните дворци и кралските имения в Кинг’с Лангли, Уудсток и на други места. Освен това изгаряше от нетърпение да види отново Лондон, описвайки го на мен и Изабела.

— Лондон има формата на правоъгълник, с шест главни порти, всичките датиращи от римско време — обясни той. — На югоизток се издига гледащият към Темза Тауър — голямата крепост на Уилям Завоевателя, управлявана от Сандуик. Била е построена, за да буди страх у лондончани с централната си кула. Линията на градската отбрана се простира на север до Олдгейт, на запад до Бишопсгейт и Крипългейт, после надолу през Нюгейт до Темза. Заема площ от около сто и трийсет акра и дава подслон на всички видове грешници, каквито има под слънцето. Това, което има Париж, Лондон притежава в изобилие: пивници, вертепи, кръчми, ханове и бордеи, занаятчии, благородници, търговци, писари и учени — той поклати глава. — Всичко, което пълзи или върви под слънцето, може да се намери в Лондон. Ако дяволът върши чевръсто делата си, то същото важи и за Бог. Тук е катедралата „Сейнт Пол“, чиято камбанария е отрупана със свещени предмети, пазещи я да не бъде ударена от гръм, и още сто и десет други църкви, макар че на всеки свещеник се пада по някоя проститутка, на всеки монах се пада по един разбойник, а на всеки калугер — по един крадец. Както ще ви каже и Сандуик, градските бесилки на брястовете в Смитфийлд винаги са заети.

Няколко дни по-късно и сами видяхме Лондон. На Блекхийт ни посрещнаха кметът, съветниците и стотици изтъкнати граждани, облечени в алени мантии с поръбени с кожа качулки. Бяха строени като войници според гилдиите, към които принадлежаха, всяка под собственото си пъстро знаме, с емблема, съставена от типичните инструменти и отличителни знаци на занаята. Те ни поведоха на север във вътрешността на Лондон и ние прекосихме дългия мост, прехвърлен над Темза. Под нас се гонеха водите на реката и от движението им ни се зави свят. Баржи и лодки, всички великолепно окичени, плаваха напред-назад, разкривайки пред нас необикновена гледка от развяващи се драперии, гръмко свиреха тръби, носеше се шумно ликуване. От двете страни на моста се редяха къщи и магазини, с пролуки между тях за големите купчини боклук, и сергиите, сега почистени и празни. От острите колове, стърчащи от перилата на моста, бяха махнати гниещите отсечени глави и те бяха окичени с пъстри ленти, танцуващи необуздано на лекия ветрец.

Щом напуснахме моста, чакащите тълпи се разпростряха навсякъде, струпани в поне двайсет редици. Одобрителният им рев се издигна към небесата, когато те приветстваха своя крал и неговата невеста. Изабела беше пременена във великолепна мантия в алено и сребърно, златната й коса бе увенчана с украсена със скъпоценни камъни малка корона, сатенена наметка, поръбена със скъпа кожа, топлеше раменете й. Яздеше млечнобял дребен кон. От дясната й страна я придружаваше Едуард, облечен в алено златиста връхна дреха над снежнобяла ленена риза, с владетелска мантия на раменете и украсена със скъпоценни камъни корона на главата. Кралят яздеше бащиния си буен черен боен кон Байар — и той, и конят на Изабела бяха украсени с блестяща червено-кафява кожена сбруя, инкрустирана със скъпоценни камъни. Златни шпори красяха токовете на ботушите на краля, а направените от солидно сребро стремена на коня на Изабела, подарък от гражданите на Кентърбъри, проблясваха на зимното слънце.

Хората, излезли да гледат, по-късно ги описваха като Артур и Гуиневир, влизащи в Камелот. В известен смисъл бяха прави, защото също като тази приказка, и историята на Едуард и Изабела завърши трагично, но това все още беше в бъдещето, далеч напред в кръговрата на годините. В онази февруарска утрин всички жители на Лондон се бяха изсипали навън да приветстват красивия си млад крал и неговата прекрасна невеста, която яздеше като кралица от приказките — красива като някоя митична дама от рицарски романс. Бях изпълнена с трескаво очакване да видя гледките, понеже бях слушала толкова много за Лондон. В онзи ден долових пулса на един оживен, кипящ град, обзет от пролетна жизненост, в който всеки от кварталите се опитваше да надмине съперниците си и така да преобрази Лондон в огромен празничен площад.

Влязохме в същинския град. От дясната ни страна се издигаха куличките и високата централна кула на Тауър. Направихме завой, за да преминем в бляскаво шествие из лондонските улици и да присъстваме на благодарствена служба в Уестминстър. Минахме покрай разкошни градски домове на видни търговци, по чиито черни греди и измазани в розово стени висяха платове във всякакви цветове, бляскави транспаранти и великолепни знамена. Оттатък моста минахме пред специално издигната кула. На върха стоеше великан, който държеше в дясната си ръка брадва, както се полага на пазител на града, а в лявата, в качеството си на вратар — ключовете от градските порти. От алебарди, забити на върха на кулата, висяха знамена, върху които се виждаха кралските гербове на Англия и Франция. Великанът посочи към тях и поде хвалебствено слово в чест на своя млад крал и неговата кралица.

Малко по-късно се отправихме нагоре по Корнхил под звуците на тръби и рогове, покрай бутафорни замъци, построени от дърво и покрити с колосан плат, боядисан така, че да напомня бял мрамор и зелен яспис. На покрива на най-високия се възправяше на задни крака лъв, изкусно изработен, с щит с изобразен на него кралски герб около шията, със скиптър в едната лапа и меч в другата. От двете страни на пътя се издигаха и великолепни шатри: платнищата на входовете им бяха дръпнати назад и разкриваха образите на свети Георги, свети Едмънд и свети Едуард Изповедника. В други издигнати за церемонията шатри хорове от момчета, облечени като ангели в бяло и златно, с клонки зановец и лавър в косите, припяваха с трептящи гласове: „Isabella, Regina Anglorum, Gloria Laus et Honor — На Изабела, кралица на англичаните, слава, чест и почит“.

Навлязохме в Чийпсайд, където постройката при Големия канал — просторна сграда, която покриваше главното напоително съоръжение на Лондон — беше преобразена в приказен замък, пълен с облечени в златотъкан плат девойки, с коси, украсени със скъпоценни камъни. Те пееха с прекрасни гласове — „Gloriosa Dicta Sunt, Isabella — Славни неща се говорят за теб, Изабела“. И така продължи, докато вървяхме тържествено по голямата оживена улица „Чийпсайд“, от двете страни на която се редяха великолепни големи къщи и магазини. Слязохме под извисяващите се кули и камбанарията на „Сейнт Пол“, към крайбрежния път до Темза, продължихме нататък към Кралския път и навлязохме в ширналите се покрайнини на Уестминстър. От едната страна се издигаха хълмовете и увенчаните с високи кули постройки на двореца, от другата — великолепното, спиращо дъха каменно видение, което представляваше Уестминстърското абатство, чиято пищна зидария, подпори, стени, запълнени със стъкло прозорци, нежни като дантела резби и величествени двери искряха под плътния скреж. Влязохме, преминахме тържествено през огромния неф нагоре до централния олтар, и Изабела и Едуард коленичиха в тази Светая светих, за да кажат благодарствената си молитва, преди да се поклонят пред украсения с балдахин мраморен гроб на Едуард Изповедника.

След това отплавахме нагоре по реката до Тауър. Потеглихме от Кралските стълби в Уестминстър във великолепна, сложно украсена кралска баржа, чиито лодкари се привеждаха над веслата, докато Едуард и Изабела, разположили се на тронове под златен балдахин, поздравяваха тълпите, застанали от двете страни на Темза. Минахме покрай прочутите кейове Куинсхийт, Даугейт и останалите и за първи път изпитах ужаса да пориш водите между опорите под Лондонския мост. Едно истински страховито преживяване, в което буйната, кипяща вода бумтеше подобно на пъклени барабани, а пръските вода и пяна летяха като дъжд, докато най-сетне спуснахме бавно котва на кея на Тауър, а там Сандуик и Бакел, облечени в яркоцветните одежди на кралския дом, чакаха да ни поздравят.

Никога няма да забравя първото си влизане в Тауър — тази мрачна и потискаща, и все пак в някои отношения елегантна крепост, която щеше да изиграе такава важна роля в живота на господарката ми. При построяването и обновяването на абатството и двореца Хенри III беше копирал най-доброто от Франция, но Тауър беше страховито напомняне за воинските навици на стария крал. Нищо чудно, че Сандуик беше така привързан към него. Място за войници, построено за война, чиито размери и якост сами по себе си бяха достатъчни да сплашат и подчинят неспокойните лондончани, той се извисяваше над реката с централната си кула и опасващите го стени, дълбоки крепостни ровове, внушителни бастиони, извисяващи се кули и зинали като пещери входове, защитени от високи стрелкови кули, с тесни процепи за стрелба и проходи, и подвижни вертикални решетки на крепостните врати. Влязохме през Лъвската порта и продължихме към моста, обгръщащ покрития със зелена тиня, вонящ крепостен ров, покрай външните отбранителни стени, където ревяха животните от кралската менажерия — лъвове, леопарди и други страховити зверове. Спряхме и се заслушахме в тях, след това продължихме през Средната кула, минахме под кулата Байуърд и се озовахме във външния крепостен двор — широко, открито пространство, простиращо се между две свързващи отделните укрепления стени, където се намираха конюшните, складовете и жилищата на войниците и слугите.

Продължихме нататък под кулата „Сейнт Едмъндс“, минахме през друга порта и влязохме в затворен със стени вътрешен двор, отделен от останалата част на крепостта чрез голямата четириъгълна крепостна кула, както и кулите „Уейкфийлд“ и „Лантърнхорн“. За свързването на тези кули бяха построени жилищни сгради, внушителни постройки с бяла и розова мазилка и смолисточерни греди върху каменни основи с покриви от червени керемиди. Големи остъклени прозорци осигуряваха и светлина, и въздух, а подовете вътре бяха от полирано дърво. Стените на всички стаи бяха боядисани така, че наподобяваха дялан камък и украсени с привлекателни фризове с изображения на животни, растения, цветя, ангели, грифони и многобройни хералдически фигури. Една от тези сгради в крепостта, която Сандуик наричаше своя Замък на обръча, беше предадена във владение на Изабела. Тя можеше да се похвали с отделни спални помещения с драперии по стените, ракли и маси. На приземния етаж имаше малка зала, изящно украсена и с окачени по стените пъстри гоблени, с полирана дъбова маса, поставена по протежение на подиума, а по-долу имаше леки дъсчени маси за прислугата. Всички стаи се отопляваха с мангали, а в украсените с орнаменти покрити огнища бумтяха огньове. Всяка от стаите беше добре обзаведена с умивалня, с легени за миене, кани, кърпи и сребърни канделабри, както и с полилеи със свещи, които можеха да се смъкват с помощта на скрипци, за да хвърлят повече светлина. Оттатък залата имаше салони, складове за провизии и кухни, снабдени с всичко необходимо за задоволяване на нуждите ни и осигуряване на удобство.

Сандуик, Бог да дари покой и опрощение на клетата му душа, толкова се гордееше с всичко това! Искаше да накара всички ни да се почувстваме защитени, сигурни и да ни бъде удобно. Сърцето ми се стопли от добротата му. Насълзих се и се усамотих в една пуста зала, защото сърдечността, с която ни посрещна комендантът, пробуди спомените за чичо Реджиналд и топлото усещане за близост, с което ме беше обгръщал. Изабела също се зарадва на замъка след трудностите на кралското пътуване. Тя захвърли своите мантии и скъпоценности, тичаше из стаите и се смееше и пляскаше с ръце, както подобава на веселата млада жена, каквато трябваше да бъде. Хубаво беше да бъда сама. Кралят и Гейвстън бяха отседнали в близката кула „Уейкфийлд“, докато — слава на Бога — французите бяха останали в кралския дворец в Уестминстър. На Казалес и Розалети бяха дали стаи в сградата, в която се намирахме ние, докато Бакел, запленен от бляскавите тържества, организирани от лондончани, се върна във величествения Гилдхол на Кат Стрийт да пирува и да се опива от собственото си могъщество заедно с останалите съветници.

Този февруари се превърна във време на очакване. Приготовленията за коронацията не спираха. Изабела ни беше описала като две врабчета. Като се замисля, повече приличахме на ястреби, макар и все още млади и неопитни, а Тауър на свой ред се превърна в нашето безопасно място за гнездене. Сандуик, разбира се, влезе в ролята си. Той обичаше своето владение, затова всяка сутрин се представяше в Замъка на обръча, оплаквайки се от куп дребни болежки, които извикваха усмивка на лицето ми. Лекувах пришки с помощта на бял крин; дилянка или водна лилия, накиснати и загрети на слаб огън, помагаха за възпаленията и постоянно мъчещия го катар. Той на свой ред беше изпълнен с желание да ми покаже Тауър в целия му блясък. Посетихме зверилника. Вътре в дълга редица бяха поставени специално построени клетки, в които се намираха дивите зверове, подарени на английския крал от чужди владетели. Сандуик беше особено запленен от един от тях: огромен кафяв мечок, когото той наричаше Вотан — страховит звяр, който имаше навика да се изправя на задни лапи, размахвайки нокти във въздуха. Наоколо се носеше тежко и противно зловоние от големите, пълни с кръв каци, съдържащи късове месо за храна на зверовете. Сандуик беше особено доволен от клетките. Той лично беше надзиравал изработването им, така че животните да могат да се движат. Подчерта, че и Вотан, като самия него, страдал от болки в ставите. Той определено беше привързан към този огромен звяр и дори носеше кошница с плодове в клетката на Вотан. В такива случаи се обличаше в специално наметало, изработено от съшити големи парчета щавена кожа, което служеше като защита срещу полуопитомената мечка: Вотан се отправяше тромаво към коменданта и леко го подръпваше, молейки за храната, която Сандуик накрая слагаше на земята.

Комендантът обаче най-много се гордееше с малкия параклис „Сейнт-Питър-ад-Винкула“, разположен в един ъгъл на вътрешния двор. Той бил занемарен и потънал в забвение, а Сандуик го беше обновил на собствени разноски. Беше много горд с онова, което наричаше своето petit bijou — своето малко бижу. Вътре параклисът наподобяваше онези, строени преди времето на Завоевателя: продълговата, подобна на хамбар постройка с греди, опасващи тесния неф, който водеше надолу към красив каменен олтар с украсената му със сложна резба преграда между нефа и мястото за хора и голяма маса за поставяне на реликви, сложена върху подиум. Над него нахлуваше светлина от кръгъл прозорец със стъклопис, представляващ освобождаването на свети Петър от затвора в Йерусалим. Камъните на настилката бяха гладки и равномерно положени, дървените части проблясваха в топло тъмнокафяво. Мангали с дървени въглища осигуряваха топлина, а вляво от светая светих зидарите и дърводелците бяха изработили малък страничен олтар, посветен на Дева Мария, с резбовано изображение на Девата и Младенеца, които бяха точна имитация на прочутото изображение от Уолсингам. От плочици тамян, поставени най-отгоре върху мангала, се носеше ухание, а в параклиса дори имаше малки пейки и молитвени столове. Стените бяха изтъркани с пясък, наново измазани, белосани и покрити с ярки, пъстри картини, описващи историята на крепостта Тауър.

Спомням си всичко толкова живо — студена утрин, в която тънката речна мъгла се кълбеше около Тауър, забулила като плащ стените и кулите, увиснала по протежение на сградата като завеса, заглушавайки всички шумове, с изключение на дрезгавото грачене на гарваните. Мъглата дори се просмукваше под вратата и нахлуваше в нефа на „Свети Петър“. Зачудих се дали тъничките й пипала не бяха призраците на онези, които се скитат в търсене на опрощение. Сандуик крачеше нагоре-надолу пред олтара, описвайки работата си по параклиса. Той спря и посочи.

— Това, Матилда, е моята Чаша на призраците.

Попитах го какво има предвид.

— Ех, само ако кралят пожелаеше да дойде тук! — продължи той, без да обръща внимание на въпроса ми. — Само да пожелаеше да поразмишлява и да се помоли — комендантът сведе глава, гледайки ме изпод рунтавите си вежди. — На това място се съхранява Чашата на призраците точно както в легендата за Артур в Съдбовния параклис се намира Светият Граал — после той премина към други въпроси, затова изоставих темата. — Една душа говори с друга — cor loquitor cor — сърце говори със сърце.

Навярно в този момент Сандуик се е опитвал да ме предупреди. Войник от старата школа, той е изпитвал неохота да каже истината и все пак се е опитвал да бъде честен и прям. Щом излязохме от параклиса, той стисна ръката ми и ме въведе в малък килер за провизии в съседство с кухня — една от домакинските постройки, които обслужваха гарнизона. Седнахме да закусим пред огъня. Сандуик може би щеше да заговори, но слугите му непрекъснато обикаляха наоколо. Накрая той стисна китката ми, сякаш беше взел решение, и ме изведе долу до голямата порта при реката. Подвижната й решетка беше вдигната, през мъглата проблясваха малки точици светлина от фенерите и глухо отекваше тропотът на мъже, разтоварващи лодките. Сандуик ме бутна в едно уединено кътче. Загърна ме плътно с наметалото ми и ми подаде ароматна топчица, за да се предпазя поне донякъде от силната воня, идваща от речните канали. След това посочи към светлината на фенерите.

— Какво става тук според теб, Матилда?

— Разтоварват припаси.

— Оръжия — възрази Сандуик. — Лъкове, стрели, алебарди и щитове. Вчера посетих кулата Бойър. Милорд Гейвстън също беше там и надзираваше работата — нашите оръжейни работилници и ковачници си имат доста работа.

— Нашият господар, кралят, се готви за война срещу благородниците?

— Да — съгласи се Сандуик. — Кралят определено се готви за война — той се обърна. Стояхме близо един до друг като любовници. Усещах лъхащия му на ейл дъх, воднистите му сини очи блестяха от гняв. — Забеляза ли, Матилда, как, когато пътувахме от Дувър насам, не посещавахме замъци, а отдъхвахме в манастири и приорати? — кимнах. — Едуард настояваше на това — обясни Сандуик. — Не искаше другите да видят как в замъците гарнизоните се готвят за война, пълни със запаси и оръжия, как в тях е разквартирувана войска. А във Франция — продължи той, — когато ходех на обиколки? Крал Филип правеше същото — готвеше се.

— Война с Франция? — попитах.

— Може би — отвърна Сандуик.

— Затова ли казаха на французите да си намерят начин сами да стигнат дотук и ги държаха надалече от Тауър?

Излязохме от нишата и се върнахме отново до мрачния вход.

— Виждал съм война, Матилда, тук, в Англия — заяви Сандуик. — Брат срещу брат, баща срещу син. Бих се на страната на херцог Саймън при Луис и Ийвшъм. Виждал съм мъртъвците, струпани на високи купчини като подгизнали от кръв чували, дървета, натежали от провесени по тях трупове, горящи села с претъпкани с трупове кладенци. Сражавал съм се в Шотландия и Уелс и съм видял жестокост, която и самият Сатана не може да си представи: мъже, одирани живи, осакатявани и измъчвани, а после окачвани в клетки над крепостните стени, за да изгният до смърт — той тропна с крак по калдъръмената настилка. — Не искам това да се случва отново. Кажи това на господарката си.

През дните, които последваха, често се сещах за предупрежденията на Сандуик и ги обсъждах с Изабела. Тя не можеше да направи много, защото беше заета с коронацията, а и, както раздразнително казваше тя, беше посещавана почти ежечасно от сър Джон Бакел. Той връхлиташе в покоите й заедно с търговци на платове, ювелири, златари, продавачи на плодове и зеленчуци и майстори на сребърни изделия, до един нетърпеливи да поднесат подаръци и уверения в преданост, както и да привлекат вниманието на принцесата с мостри от стоките си. В надменността си винаги бях смятала Бакел за надуто нищожество, но този тлъст търговец, Пуяка, както тайно го наричаше Изабела, се ползваше с влияние в града и съдействаше за набавянето на заемите за короната, от които крал Едуард отчаяно се нуждаеше. Бакел често се затваряше насаме с краля и фаворита, както и с чиновниците от хазната в Кулата на съкровищницата. Чудех се дали и той е посветен в приготовленията на краля за война.

В крепостта пристигнаха други посетители — великите херцози със свитите си, опитвайки се да си издействат аудиенция при краля. Техните искания бяха добре известни. Искаха възможно най-скоро в Уестминстър да се свика парламент, за да обсъди „някои важни въпроси“. Едуард ги залъгваше с оправдания. Марини и неговите двама близки другари — дьо Плезан и Ногаре — също пристигнаха да поднесат любезните си почитания на краля и младата му невеста. Едуард се срещна с тях в кулата „Уейкфийлд“. По-късно пиха вино с Изабела, която отказа да ми позволи да присъствам, като заяви, че Марини не ми мисли доброто. Това ме изненада, но моята господарка настояваше. В крайна сметка срещата не продължи дълго. Изабела заяви, че се чувства неразположена и се върна в собствените си покои, където, в най-цветущо здраве, започна да се разхожда вбесена нагоре-надолу из стаята, ругаейки Марини като „шпионин“ на баща й.

— Опитаха се да ми натрапят някакъв лекар! — възкликна тя. — Някоя от пионките на баща ми. Започна да се държи твърде свойски, искаше да знае… — Тя се задъха.

— Дали сте спала със съпруга си ли?

— За Бога, Матилда, не! Искаше да знае дали е възможно да чакам дете! — Изабела отметна глава назад и се разсмя. — За толкова кратко време! — извика тя. — Такъв монашески живот ли е водил, та знае толкова малко. А дори и да носех дете, той ще е последният, който ще научи — Изабела се отпусна рязко на една пейка. — Уведомих го, че не желая повече да разговарям с него — Изабела се разкикоти. — Хванах се за корема и заявих, че ми е много лошо. Никога не съм виждала Марини да се усмихва толкова много. Дори има безсрамието да настоява — отново — за мен да се грижи френски лекар — Изабела ми прати въздушна целувка. — Казах му, че за мен вече се грижи френски лекар: ти.

— Дали това е било благоразумно, ваша светлост?

— „Дали това е било благоразумно, ваша светлост“? — имитира ме Изабела. — Да беше видяла лицето на Марини! О, Матилда, трябваше да го видиш — толкова изпълнено с ярост! Попита дали ти не си поредният подарък, който съм направила на съпруга си.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха, прониза ме тръпка на страх, сякаш някакво мрачно присъствие ме бе докоснало с перестите си криле.

— Какво има, Матилда?

— Мадам — послужих си с обръщението, което използвах винаги, когато бях рязка и пряма с нея, — мадам, моля ви, повторете какво сте си казали. Бавно.

Изабела го направи, после изведнъж замлъкна насред думите си.

— Разбира се — прошепна тя, — как би могъл да знае? — тя бавно се изправи на крака. — Откъде ще знае Марини, че именно аз препоръчах на Едуард да даде брачните ми дарове на Гейвстън? Онази нощ не присъстваше никой друг. По-късно говорих отново с краля и той се закле, че голямата игра е изключително таен въпрос, така че кой, Матилда? Сандуик? — добави бързо тя. — Известно време той беше отвън пред вратата.

— Гейвстън? — отвърнах. — Дори кралят, въпреки твърденията си? — мислите ми се върнаха обратно към онази вечер. Не присъстваше никой друг, а оттогава насам Изабела поддържаше преструвката, дори пред Казалес и Розалети, че Едуард й е отнел сватбените подаръци, за да ги даде на Гейвстън. Спомням си злобната радост на фаворита, докато тормозеше дьо Кловлен; смъртта на Пурт, мятащият се по пода Уенлок, нападенията срещу мен. Дали във всичко това нямаше пръст Гейвстън или дори кралят? Исках да седна като разумен човек, да събера и пресея всичко, което знаех, но не бях в състояние да го сторя. Имаше толкова много належащи въпроси, бях объркана. Изабела и аз все още бяхме пионки в една игра, която дори не можехме да се надяваме да контролираме.

Малко по-късно към нас се присъединиха Казалес и Розалети. Писарят донесе сноп документи, восък и личния печат на Изабела заедно с пера и гърненца с тъмносиньо мастило. Броят на отправените към нея писмени прошения вече растеше — разрешения за пътуване в чужбина, помилване за извършени престъпления, опрощаване на дългове, освобождаване от военна служба, както и молби за правна помощ, било то заради неправилен арест или досадни, заведени без сериозна причина съдебни дела. Изабела седеше на писалищната си маса, полагаше горещия восъчен печат или изписваше фразата le roi le veut — такова е желанието на краля, тъй като Едуард беше дал съгласието си, че новата му съпруга може да отговаря на прошения, докато в същото време той потвърждаваше всичко, което тя бе постановила. Докато тя запълваше времето си с тези канцеларски задачи, Казалес отново се захвана да учи и двете ни на английски. Аз бях учила малко с чичо Реджиналд; Изабела се беше занимавала сама. Сега, по искане на краля, Казалес се зае да ни предава допълнителни познания, преподавайки ни стихове като „Лято иде“, „Древното управление“ и дори някои от неприличните песни, които лондончани толкова обичаха. Той включи и доста трудните думи от една песен, съчинена, според неговите твърдения, по време на управлението на стария крал. „Песен за времената“ — язвителна, жлъчна атака срещу покварата. Все още помня някои от думите:

Лъжовна и мръсна е тази земя

— и всеки ден ний виждаме това.

С омраза пълна е и с гняв —

и винаги ще е така.

Странен избор, но Казалес, който сам съчиняваше стихове, твърдеше, че тази песен улавяла духа на английския език.

И двамата ни спътници определено се бяха променили след пристигането ни в Англия. Розалети беше по-мълчалив, вглъбен в собствените си мисли. Понякога ме поглеждаше, с очи, изпълнени с тъга, хапейки долната си устна като човек, който е искал да заговори, но е решил да си премълчи. Казалес беше рязък, но по-общителен. Точно в онзи ден той помоли Изабела да посъветва съпруга си да бъде по-благоразумен и да се вслушва в съветниците си. Изчака, докато Розалети си тръгна, и стана още по-откровен.

— Лорд Гейвстън — Казалес отиде до вратата, отвори я и бързо хвърли поглед към тъмното стълбище, — лорд Гейвстън — повтори той, като затвори вратата и се върна, — трябва да бъде изпратен в изгнание. Френският двор роптае, великите херцози издадоха писмени заповеди за свикване на арендаторите си, шотландците нападат северните блатисти области и чухте ли последните новини?

— Какво? — Изабела се извърна рязко в стола пред писалището.

— За коронацията? Тази вечер кралският съвет ще обсъжда датата, но несъмнено ще бъде двайсет и пети февруари. Според правилата за кралската коронация само някой от великите херцози може да отнесе короната до високия олтар, но в този случай това ще бъде…

— Гейвстън? — попитах.

— Гейвстън — потвърди Казалес. — Облечен като крал, цял в пурпурни одежди.

По-късно същия следобед Едуард и Гейвстън — и двамата облечени в широки къси горни дрехи, ризи и тесни панталони, загърнати с плащове, за да се предпазят от студа — се промъкнаха в нашето имение. Държаха се като ученици, освободени от класната стая, подхвърляйки си един на друг закачки за някаква опитомена маймунка, която била откраднала едно от украшенията на Гейвстън, а след това ухапала едно от галените му кученца. Когато Сандуик дойде при нас, те насочиха закачките към него и Изабела и въпреки присъствието на нашите посетители Едуард започна да сипе злобни обиди срещу херцозите. Гейвстън беше роден имитатор и кралят се смееше гръмогласно, докато неговият фаворит подражаваше на различни благородници, давайки прякори на всичките. Гейвстън дори се смъкна на четири крака, като лаеше гръмко, имитирайки Гай Бийчам, херцог на Уорик, на когото бе измислил прозвището „Черното куче от Арден“. След това, докато играехме на зарове, Изабела се опита да повдигне въпроса за коронацията, но Едуард умело го отклони, като измъкна кинжала си и обвини фаворита си, че използва подправени зарове. По здрач двамата мъже си тръгнаха, последвани от Казалес, като оставиха Сандуик, който седеше с буреносно изражение на лицето.

— Тази вечер — той се отправи към вратата, като плесна с рицарските си ръкавици по дланта, — ще се срещнем, ще разговаряме, но нищо няма да се промени. — Той направи пауза, трепвайки от болка в бедрото си.

Настоях да остане и го накарах да признае, че ревматичните му болки се влошават. За болките му предписах лапа от див пелин и лечението на абат Страбон — цветът от боже дръвче, доста ценна билка. Имах малка доза от нея, смляна, сварена и прецедена, и му дадох две стъкленици, като го предупредих, че ще е много горчиво на вкус, затова е добре да го смеси с малко вино. На това Сандуик отговори, че обича такива лечения. Щом приключих, аз отправих своя молба към него — нещо, на което се бях решила през деня и на което Изабела вече се бе съгласила. Първо заклех Сандуик да пази тайна, след това помолих за ескорт, който да ме придружи в града на другия ден. Сандуик изглеждаше изненадан, но заяви, че ще е най-добре ако ескортът се състои само от един човек, за да можем да се измъкнем от Тауър незабелязани. Той предложи началника на собствените си стрелци, един уелсец, с когото се бях запознала в Париж — неустрашим мъж с грубовато лице на име Оуейн-Ап-Ител — и аз приех.

Тръгнахме точно след зазоряване на другия ден — беше сковаваща мразовита утрин; земята под краката ни бе хлъзгава. Ап Ител дойде облечен в доспехи, не носеше само шлем. Под наметалото с качулка беше препасал оръжеен колан с меч и кинжал и носеше арбалет — колчанът със стрелите бе прикрепен към колана му. Аз бях взела кинжал, който пъхнах в ножницата на колана си. Сандуик лично ни изведе от страничната порта и ние излязохме от Тауър, минахме през вонящи, тънки като конец улички и излязохме на широкия главен път, от който се влизаше в града. Бях твърдо решена да посетя Сийдинг Лейн и да открия кой беше онзи тайнствен човек и дали можеше да ни помогне да се измъкнем от морето от беди, в което бяхме затънали понастоящем. Уелсецът прошепна, че винаги можем да вземем някоя лодка от кея, но аз не бях забравила Париж и нямах желание отново да плувам.