Пол Дохърти
Чашата на призраците (1)

Пролог

„Tolle Lege, Tolle Lege.“

(„Вземи и чети, вземи и чети.“)

 

Свети Августин от Хипон,

„Изповеди“ VIII

„Благослови ме отче, защото съгреших. Минаха много години, откакто…“ — отпуснах се на пети и се вгледах в бялото, восъчнобледо лице на покойника, изпънат на ниската погребална носилка пред мен — отецът игумен, преживял поне осемдесет и пет лета, обвит в погребалния си саван, готов да бъде отнесен от благочестивите монаси в църквата, за да бъде положен там, заобиколен от пурпурни свещи пред олтара — осветено място, където кръжат ангелите, та пълчищата от демони, които дебнат, за да уловят душите на мъртвите, да не могат да пристъпят. По-късно същите тези братя, бедните мъже от обителта на сивите монаси, която се гуши под сенките на катедралата „Сейнт Пол“, щяха да изпеят своята заупокойна молитва, а след това да погребат игумена в осветената земя, за да намери подслон под някой олющен кръст, докато елементите се стопят и настъпи Второто пришествие на Христа.

Описвам отеца игумен като прехвърлил осемдесет и петата си година: сега аз не съм много по-млада. От месеци се подготвях да бъда изповядана от него. За останалите от общността аз съм просто една напуснала усамотената си килия отшелница, по-загрижена да чисти градинските алеи или да търка големите каменни плочи на пода в кухнята. Но игуменът се досещаше за тайната ми. Често, когато другите братя бяха заети, той ме откриваше сред ябълковите дървета или в обраслата градина, където скубех плевелите около езерцето с шараните. Докосваше ме лекичко по рамото или подръпваше ръкава на расото ми и ме канеше да отидем до някое сенчесто дърво или усамотено градинско кътче, където можехме да седим и да говорим за старите времена. Никога не му казвах много, макар че той знаеше коя съм. Как бях служила на кралицата-майка — Изабела Френска. Как бях с нея от времето, когато слезе в пъкъла, до мига, когато се въздигна към славата, само за да пропадне отново. Как се бях подслонявала дълго в сянката на Вълчицата, бидейки ученичка на „тази нова Йезавел“^[1]. О, да, също като рицар със спуснато върху лицето забрало на шлема, аз бях в центъра на онази кървава, оплетена схватка, когато великите увисваха на бесилката или коленичеха, подобно на Едмънд от Кент, като вързано на синджир куче до някоя порта, а някакъв пиян престъпник отсичаше главите им. Имах доверие на игумена. Правех намеци и разказвах истории, имайки предвид понякога великите лордове, изправили се до един пред Божия съд. Описвах сънищата си — гниещи по ешафодите трупове или мъже с покрити с качулки лица и с кинжали в ръце, прокрадващи се през вътрешните дворове посред нощ; потайни срещи в зле осветени стаи; походи на армии и цвилене на бойни коне; големи пирове и тържества, където вината от Бордо и Испания се лееха като вода от счупена бъчва; захаросани плодове, великолепни гоблени и изискано украсени стаи; безмълвно, потайно извършено убийство във всичките му отблъскващи форми; моите срещи със синовете и дъщерите на праотеца на убийците Каин.

Аз бях свидетелка на тези дни и игуменът знаеше това. Понякога, много рядко, говорех за Изабела — Изабела с блестящата кожа и пламтящите сини очи, с коса като усукани златни нишки и тяло, което би изпълнило с похот дори монах. Изабела „La Belle“, Прекрасната, Изабела Френска, която свали съпруга си от престола. Заключи го в замъка Бъркли, затваряйки го зад решетки като някакво бясно животно, докато — така съобщават летописите — при него се вмъкнаха убийци и поваляйки го по лице, завряха в задника му нажежен до червено ръжен, за да изгорят вътрешностите му и да не оставят следи по трупа. Говорех за Мортимър, горд като елен самец с разклонени рога, сам пълноправен крал, уелски принц, тайно мечтаещ за власт; за Хю Диспенсър, с коса и брада с цвят на невестулка, с бързо стрелкащи се зелени очи, алчни пръсти и сърце, кипящо от похотлива страст и желание да притежава Изабела; за самия Едуард, златокосия, синеок крал, могъщ телом и нищожен духом, следван от всички останали в техните одежди от коприна и сатен и ботуши с високи токове, получили имотите си лично от краля феодални земевладелци, които бяха преживели и щастливи дни, преди кинжалът на някой убиец да ги изпрати във вечната нощ.

Затворих очи, след това ги отворих, оглеждайки аскетично обзаведената стая на игумена: белосаните й стени, прашния и твърд като кост под. Единствено свещите и един малък мангал с посипан в него тамян потискаха студа и противния мирис на смърт. Разглеждах внимателно студеното лице на трупа със заострени черти, полузатворени очи и притворени устни. Отецът игумен се беше молил за мен — беше ми казал това. Дори когато се навеждаше над потира, за да прошепне думите на благословията, или вземаше хляба, за да го превърне в благословеното тяло Христово, той винаги отправяше една и съща молба: един ден да коленича пред него, да се изповядам и да се помиря с Бога, и така да подготвя душата си за нейното дълго пътуване, за да се присъедини тя към останалите.

— Матилда — игуменът притискаше ръцете ми между студените си, тънки пръсти, а светлите му кафяви очи се взираха съчувствено в мен. — Матилда, чувствам, че душата ти е натежала от грехове. Умът ти, спомените ти и сънищата ти са преследвани от призраци — от тях лъха на мрак и зло.

Хитър и прозорлив бе този отец — един от малцината сред всички хора, които съм срещала, който умееше да чете в човешката душа. Разбира се, аз се противях. Казвах му, че ще запазя тайните си и ще отговарям за делата си пред Божия съд, както всеки злодей би отговарял пред върховния кралски съд в Уестминстър Хол. Отецът игумен само въздъхваше и пускаше ръката ми.

Миналото лято, около времето, когато се честваше раждането на Йоан Кръстител, започнах да размишлявам. Чувствах се тъй, сякаш коремът ми беше пълен с кисело вино. Искаше ми се да повърна, да се пречистя, да изчистя злото от душата си, затова отидох и заговорих на нея — Изабела, кралица на Англия, там, където тя лежи под каменната си надгробна плоча вдясно от високия олтар в Грейфрайърс. О, да, тя поиска да я погребат именно там, не увита в саван, а облечена в сватбената си рокля, макар вече отдавна да беше прехвърлила шейсетте. Докато умираше, раздирана от кашлица и заедно с хриповете от гърлото й изтичаше кръвта на живота й, Изабела ме помоли с поглед да хвана ръката й.

— Матилда, ma doucette!^[2]

Бузите й бяха хлътнали, косата й беше бяла и въпреки това още можех да видя бляскавата красота от прежните дни.

— Погреби ме — прошепна тя — в сватбената ми рокля, със сърцето на съпруга ми в ръце, но редом до Мортимър, като невяста до любимия й! Обещай ми.

Спазих обещанието си. Помолих да се срещна с нейния син, Едуард с орловия поглед — Великият Завоевател, Владетел на Англия, Ирландия, Шотландия и Франция и на всички други земи, които успее да заграби. Коленичих пред него в Йерусалимската зала на Уестминстърското абатство. Шепнешком съобщих последното желание на майка му. Кралят, разбира се, ме обсипа с ругатни, макар че накрая се съгласи. Той нареди на шерифите, церемониалмайсторите, приставите и глашатаите си да разчистят главния път по протежение на Майл Енд, заобикалящ Тауър, за да може погребалното шествие с тялото на майка му да премине с големи почести и пищност, с тръби, фанфари и барабани, сред облаци от ароматен тамян, та да бъде погребана, след тържествена заупокойна служба, под каменните плочи на Грейфрайърс.

По-късно, месеци след смъртта й, кралят изпрати своите каменоделци и дърводелци да издигнат красива надгробна плоча за „обичната му майка“. Можете да я видите, с приклекналите златни леопарди и сребърния герб на френската кралска фамилия, с нейните корони и коронки, набожните надписи, цялата страховита красота на гроба. Едуард стори това като акт на обезщетение. Изабела така и не му беше простила, не и за онова, което беше причинил на нейния „мил Мортимър“, и именно това ме водеше в Грейфрайърс. Дойдох да се погрижа за гроба й. Кралят ми нареди с крясъци да дойда тук. Устните му, с избила по тях пяна, се свиваха и оголваха зъбите му като на ръмжащо куче.

— Ти беше с нея в живота — изкрещя той. — Остани с нея в смъртта.

Присъединих се към Бедняците на свети Франциск, Сивите монаси, получавайки позволение от епископа на Лондон да живея като отшелница в килия в тяхното землище. Само отецът игумен знаеше от самото начало истинската причина да бъда там. Възлагаха ми черна работа, най-презрените от всички презрени задачи. По един въпрос обаче отецът игумен не търпеше възражения:

— Ако сестра Матилда желае да се моли край гроба на старата кралица — заяви той на едно събиране на монашеския орден, — трябва да й бъде позволено да го стори.

Правех го всеки ден, горе-долу около три следобед, когато църквата беше празна и благочестивите братя никога не се събираха да отправят хвалебствени химни към Бога. Свивах се като куче и притисках буза към студения камък, прокарвайки ръка по релефното скулптурно изображение. В мислите си се връщах към някоя тучна градина или великолепна стая с ромбоидни плочи на пода, бродирани платове по стените, огън, бумтящ под плочата на огнището, и долавящият се навсякъде мирис от парфюма на моята господарка. Говорех с нея сега, когато бе мъртва, така както го бях правила и когато бе жива. Тя ме наричаше своята Дама от Ада. Аз бях пазителката на мрачните й тайни.

Както и да е, отклонявам се. Миналото лято отидох на гроба й в навечерието на празника, отбелязващ раждането на Йоан Кръстител. Спомням си как се загледах в една картина, изобразяваща покаялия се разбойник на Голгота — окървавен, облечен в дрипи, разпнат на кръста със сгърчено в агония лице — докато се обръща да говори със Спасителя, да помоли за избавление. Под кръста стояха мъчителите на Христос с лица на изроди и маймуни — много уместна сцена. Често се чувствах като онзи покаял се разбойник, но пък понякога позволявам на самосъжалението да ме погълне, както огънят поглъща сухите подпалки.

В онзи летен следобед затворих очи, като се опитвах да не обръщам внимание на картината, на уродливите лица, на присвиващите се в гримаса маймунски усти, на разпнатото окървавено тяло.

— Виждала съм толкова много трупове — прошепнах. — Не мога да запечатам вратата към миналото.

Умопомрачителният образ изскочи от тъмното сърце на някакъв кошмар — спомен за Херефорд и за това как Диспенсър висеше на високата седемдесет фута бесилка; как Изабела и Мортимър наблюдаваха сетните му мъки, като ядяха, пиеха и вдигаха един към друг за наздравица придобитите като плячка бокали. Как тялото на Диспенсър се люлееше като кукла, с ритащи във въздуха крака; как палачът се качи по стълбата да свали полумъртвия човек, за да разпори корема му и да му изтръгне тестисите. Кръвта му се изливаше като вода от разцепена бъчва, а писъците му отекваха из пазарния площад.

— Толкова много — прошепнах. — Толкова много.

Тогава чух гласа й, както говореше някога, застанала зад гърба ми, шепнейки, сякаш бяхме любовници.

— Пречисти се, Матилда! Изповядай греховете си, намери покой.

Казах това на отеца игумен. Той само се засмя. Заяви, че мъртвите са прекалено заети, за да се занимават с нас. Трябвало да се вгледам в собствената си душа. Говореше ми близо до един водоскок, с плискаща се нагоре вода. По някаква причина изгубих самообладание, за първи път от години, със сигурност за първи път след идването си в Грейфрайърс. Държах се като затворничка, заключена в тъмно подземие, която се мята към вратата и удря по желязната решетка, отчаяно искайки да излезе навън. Скочих на крака и закрачих нагоре-надолу. Отецът игумен се озадачи:

— Какво става, Матилда?

Свих се в краката му, обгръщайки костеливото му коляно, и се вгледах яростно в него — поглед, който не беше виждал никога преди. Беше забравил, че някога бях участничка във Великата игра на Съдбата. Виждала съм как шурти гореща кръв! Цял живот съм се борила, притисната от интригите в двора или срещу потайни, безмълвни наемни убийци. Той направи кръстния знак над главата ми.

— Какво става, Матилда?

— Какво става ли, отче? — повторих дрезгаво. — Ще ви разкажа за живота й, ще призная греховете си.

Старите му очи блеснаха. Надигнах се и, като притиснах устни към ухото му, започнах изповедта си. Слабата руменина по старото му лице бързо се отдръпна: той отстъпи назад, гледайки ме с ужас.

— Ще трябва да се видя с епископа — промърмори той. — Такива огромни грехове!

— Такива огромни грехове ли, отче? — отвърнах дръзко. — Какво казва Светото писание? „Дори греховете ви да са аленочервени, аз ще ги пречистя и ще станат бели като вълна!“ Е, отче, греховете ми са многобройни, в най-наситения ален цвят, като небето в лятна вечер или червените знамена на войната. Затънала съм в злодеяния, отче. Аз съм Дамата от Ада. Живях в сянката на Изабела „La Belle“, блудницата Йезавел, Вълчицата, Желязната Дева.

— Трябва да се подготвиш да приемеш Светото причастие, да прочистиш съвестта си — отвърна той. — Бъди честна пред себе си, за да бъдеш честна и пред Бог.

Дотогава вече се бях овладяла. Осъзнах какво бях казала. Дадох си сметка, че този старец, седнал на студения камък до един водоскок, в тези няколко скъпоценни минути беше научил повече, отколкото Едуард, кралят, някога щеше да научи. Да, и други са се опитвали. Предлагали са ми подкупи, земи, имения, дори брак с един млад човек, кралски страж. Винаги отказвах. Аз срещнах и изживях голямата любов на живота си. Нещо повече — дадох клетва пред Изабела да пазя тайна, но сега, когато се замисля, смятам, че тази клетва е вдигната: освободена съм от задължението си. В онзи ден край водоскока затътрих крака и се извиних за избухването си. Обещах на отеца игумен, че щом започнат Коледните пости, ще коленича на молитвения стол и ще призная всичките си грехове. Пошегувах се, че ще отнеме доста време. Отецът игумен ме погледна предпазливо, като клатеше глава.

— Сестро Матилда, искрената изповед е кратка. Изповядай по-скоро коя си, а не онова, което си сторила.

През последвалите седмици често размишлявах върху думите му. Колкото повече се ровех из душата си, толкова по-ясно осъзнавах, че не беше изрекъл пълната истина. За да разбера какво съм извършила, да осъзная коя всъщност бях или коя съм, трябваше да опиша коя бе Изабела: пристигнала в Англия на тринайсетгодишна възраст като принцеса от някой от романсите за крал Артур, за да се омъжи за Едуард от Карнарвон и да свърже Англия и Франция в мирен съюз, който да пребъде във вечността. О, какви безумци са принцовете! Отецът игумен ми позволи да използвам скриптория и библиотеката. Започнах да пиша с шифър, който можеше да бъде разчетен само от мен — наследство от дните ми като лечителка. Седмиците се превръщаха в месеци. Лятото мина, дойде есента в пищното си изобилие. Пътеките и градините на Грейфрайърс се покриха с килими от листа, които блестяха като мед, преди дъждовете да завалят и да ги превърнат в мръсна каша, която трябваше да събирам, да трупам на купчини, да суша и горя. Обещах на игумена, че щом започнат Коледните пости и църквата се подготви за идването на младенеца Иисус, ще направя своята изповед.

Сатаната обаче не ме беше забравил. На празника на свети Лука, внезапно, като крадец през нощта, смъртта отнесе отеца игумен. Намериха го в леглото му, изпънат леко на една страна, със зинала уста и изцъклен поглед: душата му отдавна беше отишла при Бога. Попитах отец Бруно, пазителя на скриптория, внимателен, начетен човек с приведен гръб и лице като на объркано врабче, дали мога да поднеса собствените си последни почитания. Той се съгласи, затова коленичих пред тялото на отеца игумен. Прекръстих се и набързо изрекох молитва, която бях научила като дете, сетне затворих очи. Дадох обещание, сторих обет пред игумена — все пак щях да се изповядам, но не пред някой свещеник, когото не познавах, или пред някого от братята, който щеше само да се отдръпне, обзет от ужас. Отецът игумен можеше да стои от другата страна на завесата, разделяща живите от мъртвите, и да ме изслуша.

Този път, след като дълго бях гледала тялото му, аз се надигнах и забелязах късче пергамент върху малката писмена маса, където игумена имаше навика да седи и да размишлява над някой часослов. Заслушах се напрегнато. Послушниците, поставени на стража отвън, бъбреха помежду си. Безшумно се приближих до писалището и взех пергамента. Веднага разпознах Боеций — откъс от труда му „Утехата на философията“. „Самата ми сила, заявява Съдбата, е в неизменното ми движение. Аз въртя своето колело, което движи кръговрата. Доставя ми наслада да правя така, че най-низшите да се оказват на върха, а най-висшестоящите — на дъното. Отведете ме до върха, ако искате, но само при условие, че не смятате за несправедливо да потънете, когато правилата на играта го изискват.“ Усмихнах се. Отецът игумен беше оставил това послание само за мен. Изменчивото колело на Съдбата ме е завъртало чак до дъното, после до върха и след това отново до дъното. Познала съм славните радости на победата и горчивите пепелища на поражението.

Отецът игумен винаги е бил добър към мен, даваше ми дребни петачета или по някоя сребърна монета. Бях ги скътала грижливо. Срещу дребни пари едно момче, което прислужваше в манастира, отиде до продавачите на пера и пергамент в Чийпсайд. Когато се върна, донесе рула велен, мастило, подострени пера, пемза и пясък за поливане на мастилото — всичко, от което би имал нужда един служител в кралския съд или писар в архива. Ще спазя обета си в тъмните часове на нощта. Ще купя още свещи и ще ги паля, за да напиша своята история и тази на Изабела, която въртеше Колелото на съдбата и правеше така, че крале и принцове, лордове и дами, могъщите и великите, биваха сравнени със земята, докато други биваха издигани с ликуване. Ще напиша за другата голяма любов на живота ми — изучаването на лечителската наука. Отецът игумен знаеше за изкуството и умението ми, но аз отказвах да го практикувам, макар че той ми показа манастирската библиотека. Приключила съм с ученето. Прочела съм книгите, били те ислямски като „Пълен наръчник на медицинското изкуство“ от Хали Аббас, тези на древните като „Хербария“ на Диоскурид, Галеновата „Терапевтика“, „За медицината“ на Целиус или текстовете от Салерно и Монпелие. Знам как да смеся мъх и пресечено прясно мляко така, че да приготвя прах, който да излекува и най-ужасната рана. Мога да ви кажа дали даден човек е отнел сам живота си, дали е умрял от нарушение в движението на телесните течности, или е умрял от смърт, различна от естествената. О, да, убийството във всичките му образи! Като първия, когото изучавах — сър Хю Пурт, проснат на двора, със счупен като орех череп, от който изтичаха кръв и мозък — първия път, когато пристъпих през онези мрачни двери в Къщата на Тайнствената Смърт. Да, ще започна оттам, но първо, как пристигнах там?

Преди толкова много години! Преди толкова много животи! И въпреки това никой не може да ми възрази. Никой не може да ме възпре да забързам по зле осветения коридор на времето към онези есенни дни на октомври хиляда триста и седма година, когато намерих подслон в Париж, радвайки се на сладкия живот на младостта, със сърце, изпълнено с решимостта да стана лечителка. Бях се надявала на това. Бях се молила за него. Бях мислила за това от мига, в който напуснах селцето Бретини, за да работя при чичо си в Париж, където се доказах като изключително пламенна ученичка, поглъщайки жадно първите познания, които книгите ми даваха. Умеех да пиша правилно, да смятам и бях научила норманския френски, който се говореше в кралския двор. Ученето ми се удаваше. Тъй като бях единственото й дете, майка ми изливаше върху мен цялата любов и грижа, която някога беше изливала върху съпруга си. Баща ми беше аптекар от семейство на лечители. Още когато бях толкова малка, че жълтурчетата стигаха до коленете ми, той ми говореше за своето изкуство — било в полята и горите, където ме учеше как се използват билките, или в малкото тъмно хранилище за ценности в собствената ни къщичка, пълно с неговите ръкописи и медицински книги, неговите стъкленици и ковчежета, претъпкани с целебни отвари и смъртоносни черни прахове. Учене? Аз се учех така, както една птица се учи да лети. Баща ми умря, а майка ми не можеше да направи много за мен. Често се вглеждаше в мен с тъжни очи.

— Матилда — промълвяваше тя, — с косата ти, черна като нощта, с тези тъмни очи и бледа кожа — тя се усмихваше — можеш да хванеш окото на някой овдовял търговец. Ти си стройна и висока… — тя замлъкваше насред изречението, тъй като аз правех грозна гримаса, и се засмиваше. — Или пък можеш да отидеш при чичо си в Париж.

Направих избора си, затова тя ме изпрати в големия град, при единствения човек, комуто бях започнала да се възхищавам повече, отколкото на всички останали: моя чичо, сър Реджиналд де Деинкур, старши наставник в Ордена на тамплиерите, ръководител на лечителите, човек, предано служещ Богу и на своя орден, както и на онези, нуждаещи се от уменията му, докато Филип Френски, онзи среброглав демон, не реши да се намеси.