Пол Дохърти
Звънарят от Оксфорд (3)

Втора глава

Корбет отново заразглежда прокламацията.

— От колко време се появяват?

— Повече от пет месеца — отвърна Саймън. — Отначало мислехме, че е налудничава интрига на някой архивар. После кралският съвет се опита да потули нещата, но прокламациите започнаха да се появяват все по-често. Кралят писа на ректора Джон Копсейл, който му отговори, че е невинен. Преди месец Копсейл, малко над петдесетгодишен, беше открит мъртъв в леглото си. Лекарите казаха, че умрял от естествена смърт, но оттогава Звънарят стана още по-отмъстителен.

— И как вървят нещата в „Спароу Хол“ сега?

— Както във всеки колеж, сър Хю, има свади, съперничества, дребнава завист. Лейди Матилда би искала по-солидна подкрепа от страна на краля. Настоятелите на колежа не харесват името му и биха предпочели да го променят, както и правилника, създаден от Браос при основаването на колежа.

— Защо?

— „Спароу Хол“ се смята за издигнат от краля с цената на кръвта на Симон дьо Монфор, когото мнозина сега смятат почти за светец. Копсейл смяташе, че колежът трябва да има по-голямо право на самоопределение, особено защото се намира в Оксфорд, който се гордее с историята и независимостта си.

— От Оксфорд ли е бил дьо Монфор? — попита Мейв.

— Дьо Монфор имал много последователи от университета — отвърна Корбет — и между преподавателите, и между студентите. Нещо повече, графът набирал тук армия за своята война срещу Короната. Освен това свикал голямо събрание в града, където прочел „Временните закони от Оксфорд“ — своя план за поемане на кралския съвет и управлението на страната.

— Освен това — добави Ранулф, — Оксфорд е врата към кралството. Идват студенти от всички краища на страната, както и от чужбина. Предателството на Звънаря е като чума, може да се разпростре и да предизвика още размирици.

— А кралят няма нужда от това — намеси се Саймън. — Данъците са тежки, кралските доставчици реквизират храни. Великите графове искат да се върнат в именията си. Това е пожар, който може бързо да се разпростре. — Саймън посочи към прокламацията. — Имам цяла торба такива. Ще ти ги оставя. Но преди да попиташ, сър Хю, ще ти кажа, че нямаме доказателства дали авторът е преподавател или студент от „Спароу Хол“. Разбира се, кралят изпрати агентите си — но какво можеха да направят те? Преподавателите и студентите твърдяха, че са невинни и се възмущаваха от обвиненията.

— Защо кралят просто не затвори „Спароу Хол“? — попита Мейв.

— Това много би се харесало на Звънаря — отговори Корбет. — Тогава целият университет, не, целият град ще реши, че кралят приема поражението си. Това ще бъде безкрайно неприятно: „Спароу Хол“ беше основан от лорд Хенри Браос, един от военачалниците на Едуард, който смело се би срещу дьо Монфор. Браос получи част от земите и богатствата му и ги използва, за да купи сграда в Оксфорд, близо до северната порта „Сейнт Майкъл“. Самият колеж — добре помня това — се намира от едната страна, а от другата страна на улицата са спалните на студентите — голяма пететажна сграда, заобиколена от градини и дворове.

— Ако бяха затворили колежа — Саймън почука с пръсти по масата, — Звънарят щеше много да се зарадва. Мнозина смятат „Спароу Хол“ за прокълнат, защото е построен с богатството на дьо Монфор. Казват дори, че духът му бродел из сградата и търсел отмъщение.

— Кои са преподавателите там? — попита Корбет.

— Алфред Трипъм е заместник-декан. До смъртта на Ашъм и Копсейл бяха осем души. Сега останаха само Трипъм и още петима: Лионард Епълстън, Ейлрик Чърчли, Питър Лангтън, Бърнард Барнет и Ричард Норис, който отговаря за общежитието. По-младата сестра на Хенри Браос, лейди Матилда, също има стая в колежа.

— Това е необичайно — жена да живее в оксфордски колеж!

— Лейди Матилда — отвърна Саймън — е добра приятелка на краля. Тя постоянно пише молби до Короната за нови привилегии в памет на мъртвия си брат и за допълнителни средства, за да разшири сградата на колежа. — Саймън направи гримаса. — Но хазната е празна.

— И никой в „Спароу Хол“ не знае нищо за Звънаря или за смъртта на Копсейл?

— Не.

— Ами Ашъм? — попита Корбет.

— Беше библиотекар и архивар — отвърна Саймън. — Голям приятел на основателя. Преди пет дни, късно следобед, Ашъм отишъл в библиотеката. Заключил се и пуснал резето, капаците на прозореца били затворени. Запалил свещ, но не знаем дали е работил или е търсел нещо. Когато не се появил на вечеря, икономът на колежа Уилям Пасърел отишъл да го потърси. — Саймън сви рамене. — Разбили вратата и намерили Ашъм в локва от собствената му кръв със стрела от арбалет в гърдите. Но той не умрял веднага.

Писарят отмести стола си, отвори кесията си и извади парче пергамент. Корбет го разви.

— „Звънарят не се бои нито от краля, нито от писаря“ — прочете той на глас. — „Звънарят ще огласи истината и всички ще я чуят.“

Съобщението беше написано със същия почерк като прокламацията.

— Обърни го — каза Саймън.

Корбет го послуша и забеляза странни символи, написани с кръв. — „P A S S Е R…“ — Той произнесе буквите една по една.

— Очевидно — обясни Саймън — Ашъм е написал това с кръвта си, докато е умирал.

— Почти като името на иконома, когото спомена.

— Да, Уилям Пасърел — потвърди Саймън. — Но не можем да предприемем нищо срещу него. През по-голямата част от деня, в който е умрял Ашъм, Пасърел е бил в Абингдън по служебни дела. Върнал се и отишъл в трапезарията, а после потърсил Ашъм, с когото били приятели.

— И библиотеката е била заключена?

— Вратата към коридора била заключена и залостена отвътре. Градинският прозорец бил със спуснати капаци. Няма други входове.

— И все пак — каза Корбет, изучавайки пергамента, — някой не само е застрелял Ашъм, но е успял и да остави тази бележка. А икономът Пасърел още ли е на свобода?

— О, да. Няма доказателства срещу него. Пасърел доказа, че е бил в Абингдън. Слугите свидетелстваха, че когато се върнал, отишъл направо в столовата. — Саймън се усмихна накриво. — Има още един проблем. Зрението на Пасърел не е много добро, а й страда от артрит. Не би могъл да държи или да зареди арбалет. Нито има обяснение как е влязъл и излязъл от библиотеката, а после е заключил вратата и прозореца отвътре.

— Кралят и съветът обсъждаха ли случая?

— Да. Едуард и доверениците му прекараха часове наред в разговори. Имат дори шпионин в „Спароу Хол“, но не знам кой е. — Саймън облиза устни. — Кралят каза, че шпионинът ще ти се представи, когато пристигнеш в Оксфорд.

Корбет почука по пергамента.

— Защо точно сега? — промърмори той. — Защо този загадъчен автор, който се нарича „Звънарят“ се появи с прокламациите си и нападките срещу краля? Какво се надява да спечели? — Той погледна към Саймън. — Няма ли доказателства, които да сочат към враговете на краля тук или извън страната?

Саймън поклати глава.

— А почеркът?

— Както сам можеш да видиш — отвърна Саймън, — пише като обучен писар. Ти, аз или Ранулф бихме могли да сме написали тези прокламации. — Той се усмихна печално. — Всички писари се обучават да пишат по един и същи начин.

— И няма отправени заплахи, нито опит за изнудване?

— Не.

— Смяташ ли, че смъртта на Копсейл и Ашъм е работа на Звънаря?

— Възможно е. — Саймън разпери ръце. — От друга страна между преподавателите има толкова остри вражди, че Ашъм може да е бил убит по съвсем други причини и смъртта му да е представена като дело на Звънаря.

— Ами убитите просяци?

— Голяма трагедия. — Саймън отпи от ейла си. — Труповете винаги са извън града, а главите им висят за косите от някое дърво. Има още две общи неща. Първо, всички са мъже, стари просяци. Второ, винаги ги намират близо до някой път от или за града.

— Има ли следи по телата?

— Един е бил убит от стрела — пак от арбалет — изстреляна от упор. Пронизала е тялото. Друг е бил ударен по тила с тояга или боздуган. Останалите са били заклани.

— И всички са от болницата „Сейнт Осит“?

— Да. Благотворителна болница близо до Карфакс, кръстопътя в Оксфорд.

— Възможно ли е да е работа на някой магьосник? — попита Ранулф. — От онези, които винаги се срещат из градове като Оксфорд.

— Не, там наистина има много от тях, но труповете не са осакатени. Не е ясно защо жертвите са били убити.

— Има ли връзка между смъртта им и Звънаря? — попита Мейв, заинтригувана от задачата, поставена на съпруга й. Беше забравила болките в корема и решимостта си да се разправи с иконома, който според нея крадеше.

— Никаква — отвърна Саймън. — Освен в случая със стария войник Брейкспиър. Около два дни преди да намерят трупа му, са го видели да проси на улицата между „Спароу Хол“ и общежитието. Но като оставим това — той се изправи, — не мога да ви кажа нищо повече. — Саймън погледна към часовата свещ, която гореше на дървената си поставка близо до камината. — Трябва да вървя. Кралят ме чака в Уудсток. — В гласа му се прокрадна умолителна нотка. — Нали ще отидеш, сър Хю, заради всички нас?

Корбет кимна.

— Ранулф, погрижи се Саймън да се нахрани и да приготвят коня му. — Той стана и стисна ръката на писаря. — Кажи на краля, че когато приключа с тази история, ще се видим в Уудсток.

Корбет седна и зачака Ранулф да изведе Саймън от залата. Мейв стисна ръката му.

— Трябва да отидеш, Хю — каза тя тихо. — Елинор е добре. Оксфорд не е далеч, а кралят има нужда от теб.

Корбет направи гримаса.

— Ще бъде опасно — прошепна той. — Усещам го. Който и да е Звънарят, очевидно е изпълнен с жажда за отмъщение. Крие се зад обичаите и традициите на университета и може да причини на краля големи неприятности. Ще направи всичко възможно, за да не го хванем, защото иначе ще загине от мъчителна смърт. Едуард мрази дьо Монфор и всичко, свързано с него. — Той погледна жена си. — Преди две години по време на съвет в Уиндзор един беден писар направи грешката да спомене „Временните закони“ на Монфор. Едуард едва не го уби. — Корбет прегърна жена си и я привлече към себе си. — Ще отида там — продължи той, — но ще има още смърт, хаос, страдание и кръвопролития, преди тази история да приключи.

 

 

Думите на Корбет се оказаха пророчески. Още докато се приготвяше да тръгне за Оксфорд, Уилям Пасърел, дебелият червендалест иконом, седеше в кабинета си в „Спароу Хол“ и се опитваше да не обръща внимание на врявата от улицата отдолу. Хвърли перото върху писалището, скри лице в ръцете си и се опита да преглътне сълзите от страх, които пареха очите му.

— Защо? — прошепна той. — Защо Ашъм трябваше да умре? Кой го уби?

Пасърел въздъхна и се облегна на стола. Защо? Защо? Тази дума отекваше в главата му. Защо Ашъм беше написал неговото име или поне по-голяма част от него на онзи документ? Беше се върнал малко преди това, а сега го обвиняваха, че е убил човека, когото имаше почти за брат. Пасърел погледна към разпятието, закачено на белосаната стена.

— Не съм го направил, Господи — прошепна той. — Невинен съм.

Резбованото лице на Спасителя гледаше безучастно. Пасърел чу, че врявата отдолу се засилва. Отиде до прозореца и надникна навън. Група студенти, повечето уелсци, се бяха събрали пред сградата. Познаваше много от тях. Някои носеха роби с грубо извезана емблема на врабче, емблемата на колежа^[1]. Водачът им Дейвид-ап-Томас, висок, русокос и набит младеж, оживено обясняваше нещо, размахвайки ръце. Дори слепият просяк, който обикновено стоеше на ъгъла на улицата с купичката си за подаяния, увит в мръсната си наметка, се беше приближил, за да слуша. Пасърел се опита да се овладее. Върна се към списъка на личните вещи на Ашъм, който правеше: алената роба с карирани ръкави, зелените възглавници, копринените пояси, бокалите, бродираните маншети, сребровезаните покривки за олтар, чинийки, блюда, молитвеници и кехлибарени броеници. Известно време, въпреки нарастващия шум отдолу, Пасърел продължи да работи. Но когато врявата премина в ожесточени викове и крясъци, той чу името си. Промъкна се крадешком до прозореца и погледна навън. Сърцето му замря, целият потъна в пот. Групичката се беше превърнала в тълпа. Всички крещяха и размахваха юмруци. Водачът им Дейвид-ап-Томас, който стоеше с ръце на бедрата, го видя да наднича през прозореца.

— Ето го! — изкрещя той и гласът му отекна като камбана. — Убиецът на Ашъм, клетвопрестъпникът Пасърел. Убиецът Пасърел!

Останалите подеха вика, буци кал и тор полетяха към прозореца. Тухла разби стъклото. Пасърел изстена и се уви в наметката си. Подскочи, когато вратата рязко се отвори. Лионард Епълстън, преподавателят по богословие, влетя в стаята. Откритото му загоряло лице беше пребледняло, устата му — изопната от страх.

— За Бога, Уилям! — Той хвана иконома за ръката. — Трябва да бягаш?

— Къде? — ръцете на Пасърел трепереха.

— Потърси убежище — отвърна Епълстън. Той хвана иконома и го задърпа. — Мини по задните стълби, по-бързо! Тръгвай!

Пасърел погледна книгите си, любимите си ръкописи. Той, ученият, беше принуден да се крие като плъх в канавка. Но нямаше избор. Епълстън вече го беше избутал от стаята и го дърпаше по коридора. На стълбището се размина с лейди Матилда Браос, на чието слабо, сприхаво лице се бе изписала уплаха; до нея беше глухонемият мастър^[2] Мот, който я следваше навсякъде като куче. Тя извика, но Епълстън побутна Пасърел край нея. Икономът, чийто страх му даваше криле, профуча през кухнята и килера и излезе в мръсния коридор. Крастава котка отскочи назад и направи гърбица. Пасърел изскочи навън и погледна назад. Епълстън стоеше на вратата и му правеше знаци да продължи.

— Защо трябва да бягам? — Долната устна на Пасърел потрепери. — Защо? — извика той.

Чу шум в началото на улицата и вдигна поглед. Стомахът му се сви от страх. Група студенти се беше събрала там. Надяваше се, че на слабата светлина може да не го забележат. Притисна се до стената, затвори очи и започна да се моли на Света Ана, своята покровителка.

— Ето го! — чу се глас. — Убиецът Пасърел!

Икономът побягна по улицата, но в края й спря. Накъде да тръгне? По Бокардо Лейн? Да се опита да стигне замъка? Чу шум от тропащи крака и смени посоката. Тичаше с всички сили, блъскайки по пътя си студенти, търговци, деца, които ритаха надут свински мехур. Въздъхна с облекчение, когато видя портата на църквата „Сейнт Майкъл“. Зад него виковете „Дръжте го!“ се засилваха и все повече хора се включваха в гонитбата. Мислеше, че е заблудил преследвачите си, докато буца пръст не профуча над главата му. Пасърел забърза през гробището и се хвърли в църквата. Затръшна вратата след себе си и пусна резето.

— Какво искаш? — прозвуча женски глас над него.

Потънал в пот, той се взря в мрака. Трепкащо пламъче блещукаше през един процеп в дървената преграда над вратата. Отначало си помисли, че му се е сторило, но после осъзна, че над главния вход имаше отшелническа килия. Дочу викове и удари по вратата.

— Търся убежище! — задъхано прошепна той.

— Тогава дръпни въжето от лявата си страна — нареди му отшелницата. — Побързай! Църквата има странична врата и ако минат оттам, ще ти препречат пътя!

Пасърел се протегна в мрака и дръпна въжето. Над него камбаната прокънтя страховито, сякаш беше настъпил денят на Страшния съд.

— Бягай! — извика отшелницата.

Пасърел не чака да го подкани втори път. Претича през вътрешността на църквата, хлъзгайки се по гладкия каменен под. Стигна до дървената преграда между нефа и хора, тежка и здрава. Препъна се на входа и се вкопчи в олтара. Камбаната, която все още се люлееше, отново отекна. Разплакан като дете, Пасърел се сви в мрака. Вдигна очи към малкото кандило от червено стъкло, което блещукаше под дарохранителницата. Страничната врата рязко се отвори и икономът изхленчи от страх.

— Какво искаш? Какво търсиш?

Пасърел вдигна очи — на входа стоеше фигура с качулка. Чу се щракане на огниво и пламък на свещ обля помещението в светлина. Лицето на влезлия беше набръчкано и добродушно, с разрошена остра коса и тъжни очи. Пасърел въздъхна с облекчение, когато разпозна отец Винсънт, свещеникът на „Сейнт Майкъл“.

— Търся убежище — изхленчи икономът.

— За какво престъпление?

— Няма престъпление — каза Пасърел. — Невинен съм.

— В очите на Бога — отвърна свещеникът — всички хора са невинни. — Той запали свещта на олтара, както и две големи свещи върху масичката за дарения, близо до съда за светена вода. — Стани! Стани! — нареди свещеникът. — Тук си в безопасност!

Пасърел се подчини, мъчейки се да овладее треперещите си крака.

— Аз съм Уилям Пасърел — обяви той. — Иконом на „Спароу Хол“. Обвиниха ме в убийството на архиваря Робърт Ашъм.

— А! — Свещеникът се доближи. Вдигна ръка, около която беше увита блестяща черна броеница. — Чух за смъртта на Ашъм и за тази на декана сър Джон Копсейл. И двамата бяха добри хора.

— Никой човек не е добър! — изкрещя отшелницата от задната част на църквата.

— Тихо, Магдалена! — отвърна свещеникът. — Сър Джон Копсейл беше щедър към нашата църква. Чух за смъртта на Ашъм и делата на Звънаря.

Гласът на свещеника, както всеки друг звук, отекваше в църквата — не беше чудно, че отшелницата го чува.

— Звънарят беше тук! — извика Магдалена. — Забоде прокламацията си на църковната врата. Промъкваше се като мишка, въртеше очи, стиснал устни. Хитър, същински таласъм!

— Тихо! Тихо! — Свещеникът сложи ръка на рамото на Пасърел. — Преследвачите си тръгнаха. Чух камбаната и слязох. Повечето бяха побойници. — После добави. — Наперени хлапаци. Така е — празните съдове дрънчат най-силно. — Свещеникът се усмихна. — Заповядах им да напуснат Божия дом. Нямат право да те нападнат тук, но наблюдават портата и гробището. Ако излезеш, ще те убият. — Свещеникът се изправи с разширени очи. — Така се случи с последния човек, който потърси убежище тук. Дойде и си тръгна тайно. Хванали го близо до „Хог Лейн“ и му отрязали главата.

Пасърел изхленчи от страх.

— Но тук си в безопасност — успокоително добави свещеника. — Ела. — Той хвана Пасърел за ръката и го поведе към една ниша в стената. — Тук ще бъдеш в безопасност. Ще ти донеса възглавница, одеяла, вино, хляб и сирене. Можеш да останеш тук четиридесет дни. — Той видя, че Пасърел притиска стомаха си. — Ако трябва да се облекчиш, излез през страничната врата. До един от гробовете има канал. Но внимавай. — Той се усмихна. — Не ходи надалеч и не носи светлина със себе си.

Пасърел седна в нишата. Свещеникът безшумно се отдалечи. Върна се малко по-късно с пукната калаена чаша, кана разредено вино и поднос с хляб, парчета осолен бекон, сирене и две доста твърди пшеничени хлебчета. Икономът започна лакомо да се храни, слушайки бърборенето на свещеника, който се върна с куп одеяла, вмирисани на конска пикня.

— Ето! — Отец Винсънт отстъпи, за да се полюбува на произведението. — Пази светилището чисто. — Той посочи към червеното кандило. — Бог те вижда и светата Църква бди над теб. Ще те изповядам преди утринната служба. Проповедта е много хубава, за опасността от богатството.

— Каква е ползата — прокънтя в църквата гласът на Магдалена — да спечелиш целия свят, но да изгубиш душата си?

— Да, да. — Свещеникът започна да гаси свещите. — Ще ти оставя една запалена. — Той посегна и стисна ръката на Пасърел. — Лека нощ, братко.

Отец Винсънт изчезна зад преградата. Пасърел чу страничната врата да се затваря и се облегна назад с въздишка. Чудеше се какво да прави. Сигурно мастър Алфред Трипъм, заместник-декан на „Спароу Хол“ щеше да му помогне? Щеше да помоли шерифа за подкрепа. Пасърел прехапа устни. Въпреки това с живота му беше свършено. Чувстваше се щастлив в „Спароу Хол“ сред книгите и ръкописите си, и докато правеше сметки в малкия си кабинет. Сега всичко това беше изгубено. Какво щеше да стане с бедния Пасърел? Ако тази нелепа история продължеше, той щеше да има един-единствен избор: да се предаде на приставите или да напусне Оксфорд, да стигне до най-близкото пристанище и да се качи на някой кораб за чужбина. Пасърел протегна изтръпналите си крака и мрачно реши, че ще умре от изтощение, преди да стигне до градските порти. Ами навън? Студентите щяха да го чакат.

— Коленичи и се моли на Бога! — прокънтя из църквата гласът на Магдалена. — Моли се да те подложи на изпитание!

— Млъкни! — прошепна Пасърел.

Скри лице в ръцете си и се опита да разнищи загадъчните и трагични събития, които го бяха въвлекли във вихъра си. Спомни си как намериха Копсейл мъртъв в леглото му. Деканът имаше слабо сърце — в съня си ли беше умрял? Ами Ашъм? Пасърел си спомни как отвориха вратата на библиотеката и откриха архиваря да лежи там; кръвта, просмукала се в робата му, приличаше на петно от вино, стрелата стърчеше от гърдите му. Но капаците на прозореца бяха пуснати, а вратата залостена. Защо беше убит Ашъм? Какво означаваха измърморените от него думи „мили малки врабчета“ или нещо подобно? Какво се беше надявал да намери в писанията на привържениците на Монфор, куп драсканици, писани преди десетилетия? А какво да кажем за убеждението на Ашъм, че някой в „Спароу Хол“ иска да унищожи делото на създателя му, Хенри Браос?

Пасърел свали ръце и се огледа. Притъмняваше. Единствената свещ потрепери и се олюля от някакво течение, бледият й пламък освети яркия стенопис отсреща, който изобразяваше група демони, преследващи като хрътки някаква невинна душа. Той никак не го успокои. Пасърел легна на плочата и изстена от твърдостта й, припомняйки си своето меко, удобно легло. Чу някакъв звук. Страничната врата се отвори — някой влизаше. Пасърел замръзна. Неизвестният тихичко се промъкваше към олтара. Пасърел се спотаи, без да сваля очи от входа. Въздъхна с облекчение, когато видя чифт ръце да оставят кана вино и чаша на земята. Приятел от „Спароу Хол“? Стъпките се отдалечиха и страничната врата тихо се затвори. Пасърел стана и тръгна натам. Взе каната и я подуши. Кларетът в нея беше силен и ароматен. Устата му се напълни със слюнка. Напълни чашата и я изпи на един дъх.

— Това е Божи дом и врата към рая! — извика отшелницата. — Място на ужаси!

Окуражен от виното, Пасърел вдигна глава.

Канеше се отново да си налее, когато остра болка прониза стомаха му, сякаш някой беше забил нож във вътрешностите му. Пасърел залитна напред, каната и чашата паднаха от ръцете му и издрънчаха на пода. Звукът отекна като камбанен звън в пустата църква. Пасърел притисна стомаха си. Отвори уста да извика, но се задави от горчивия вкус в гърлото си.

— Ужасно е — припя отшелницата — душата на грешника да попадне в ръцете на Живия Бог.

С обляно в пот лице и изхвръкнали очи, Пасърел протегна ръка към светлината в килията й. Вълни от болка се разляха от корема към гърлото му. Затворил очи, Уилям Пасърел, икономът на „Спароу Хол“, падна мъртъв зад дървената преграда.

 

 

Докато Пасърел умираше пред олтара на „Сейнт Майкъл“, старият просяк Сенекс^[3] — това беше единственото име, с което го познаваха — се опитваше да избяга от смъртта, която го преследваше. Не можеше да тича много бързо; забралата рана на десния му пищял го караше да се гърчи от болка всеки път, когато стъпи на земята. Сенекс сляпо се втурна в тъмнината, напрягайки слуха си, за да дочуе дори най-слабия шум от стъпки.

— Моля те! — прошепна той.

Седна и се сви като куче, обгърнал гърдите си с ръце. Ако останеше тук, неподвижен като статуя, може би нямаше да го намерят. Сенекс си спомни заека, преследван от невестулка, който веднъж беше видял в полето. Беше се скрил неподвижно зад една туфа трева. Сенекс затвори очи: не знаеше на колко години е и се беше отказал да гадае. Животът му не беше лесен, но нищо не го беше подготвило за това. Не трябваше да идва в Оксфорд. Ако беше останал на село, където спеше в хамбарите и просеше на вратите на къщите, щеше да бъде в безопасност. Но последната зима беше сурова, затова беше пристигнал в Оксфорд, в манастира „Сейнт Осит“. Ръцете и краката му бяха покрити в петна и мехури от измръзване. Добрите братя се бяха погрижили за всички рани, с изключение на тази на пищяла, която не бяха успели да излекуват. Сенекс беше свикнал с града: с оживения шум, с нахалните наперени студенти, с преподавателите в роби, подплатени с кожа. Тук се хранеше добре: на Еньовден дори му бяха дали един шилинг, за да купи сладкиши за себе си и другарите си от „Сейнт Осит“. Сенекс отвори очи и се ослуша, взря се в мрака отзад; искаше му се да хапне парче сирене и да изпие халба бира. Потръпна като си спомни слуховете, които се носеха в „Сейнт Осит“ за другите просяци, които бяха изчезнали, а обезглавените им трупове бяха открити в самотните гори. Сега знаеше причината за това и тихичко изруга. Спомни си кратичката молитва, която беше научил преди много години, когато заедно с по-голямата си сестра Маргарет скиташе по уличките, просейки хляб.

Сенекс изскимтя. Маргарет вече я нямаше: беше умряла от треска в една канавка преди много години. Той беше покрил трупа й с клонки. Може би Маргарет щеше да му помогне от рая? Горкият стар Сенекс никога не би убил и муха. Просякът се взря в тъмнината. Бяха му казали, че това е игра. Може би щеше да спечели, за първи път в живота си? Запълзя на четири крака назад по пътя, по който беше дошъл, придържайки се близо до покритата с плесен стена. Стигна до ъгъла и се обърна. В далечината се виждаше светлинка и отново дочу онова подсвирване, тихо, но ясно, сякаш някой викаше кучето си. Сенекс внимателно се заслуша. Имаше ли някой тук? Обърна се и хукна обратно към мястото, откъдето беше дошъл, докосвайки с ръка сивата каменна стена. Трябваше да има изход. Нямаше да позволи да го приклещят като стария Брейкспиър. Сенекс спря и сложи пръст на устните си — Брейкспиър беше бивш войник и пак го бяха хванали! Той спря и подуши въздуха: усети далечен аромат на готвено — бекон и прясно печено месо. Стомахът му закъркори. Може би, ако продължеше да върви напред, щеше да се спаси? Стигна ъгъла, приведе се и хукна слепешката. Замръзна при звука от тихи стъпки зад себе си. Някой упорито го преследваше. Той стигна до стена и започна да я опипва, търсейки изход, но не успя да намери. Обърна се. Трябваше да завие надясно! Отново чу изсвирването и светлината на факлата започна да се увеличава, когато фигурата, която я носеше, приближи. Сенекс вдигна ръце.

— Моля те, недей! Моля те!

Чу се изщракване и преди да успее да помръдне, стрела от арбалет се заби в корема му. Той падна на земята и сгърчените му от болка пръсти заровиха из прахта. Не можеше да се движи. Опита се да се изправи, но тогава видя ботушите. Погледна нагоре и в този момент голямата двуръчна брадва отсече главата му с един удар.

Призори на следващата сутрин странстващият занаятчия Талдо, който пътуваше от Оксфорд за Бенбъри, откри трупа на Сенекс. Трупът лежеше под старо дъбово дърво, а от един клон, точно над пътеката, висеше отрязаната глава на стария просяк.