Пол Дохърти
Храмът на Хор (8)

Шеста глава

Акация: в Древен Египет дървото, под което са се родили боговете

Амеротке барабанеше нервно по масата и се опитваше да сдържи яда си. С Пренхое и Шуфой бяха пристигнали в храма на Хор точно след зазоряване. Но ето че вече бяха изминали повече от два часа след началото на срещата, а нямаше особен напредък. Мислите на върховния съдия неволно се върнаха към делото на Рамос. Царският обвинител търсеше още доказателства, а обвиненият си оставаше под домашен арест.

Предната вечер Амеротке не обърна внимание на злокобното предупреждение на питката със семена от рожков. Захвърли я настрани и потъна в прегръдките на Норфрет. Накрая двамата се озоваха на откритата тераса върху покрива на къщата. Лежаха там със сплетени тела и наблюдаваха нощното небе.

Амеротке въздъхна и плъзна поглед из залата. Тя беше в старата част от храма — тъмна и неприветлива, с мрачни голи стени. Венците от пресни цветя не успяваха кой знае колко да освежат мястото, нито да отблъснат миризмата на плесен. Въпреки слънчевите лъчи, които проникваха през тесните високи прозорчета, трябваше да запалят лампи и факли. Всички седяха върху подредени в кръг възглавнички. Присъстваха върховните жреци на Изида, Озирис, Анубис, Амон и Хатор. Амеротке не знаеше истинските им имена, а и не го интересуваха. На външен вид бяха като две капки вода: мъже с привидно смирени лица и лукави очи, зад които се спотайваха скрити амбиции, коварни мисли и дългогодишно съперничество.

Вляво от съдията седеше Хани, а до него се бе разположила съпругата му Вехлис със сребърна диадема в красивата перука. Срещу нея седеше Сенги, главният писар в Дома на живота — дребен тантурест човечец с пълни бузи и щръкнали като дръжки на делва уши. Той улови погледа на Амеротке и вдигна очи, сякаш и на него му бе омръзнало разтакаването. До този момент бяха обсъдили само протоколните въпроси на срещата — кой къде ще седи, кой ще говори пръв, какви доказателства могат да се предлагат и т.н., а върховният жрец на Изида все още настояваше срещата на съвета да се премести другаде. В този миг Сенги взе дъсчицата за писане, надраска нещо на къс пергамент, подаде го на един слуга и посочи Амеротке. Съдията прочете оставеното пред него съобщение: „Вие сте представител на фараона. Трябва да се сложи край на тази глупост.“ Амеротке се усмихна и кимна. Размърда се на възглавничките си и плесна силно с ръце. Жреците смаяно се извърнаха към него.

— Господарю — обърна се Амеротке към Хани, — откога седим тук?

Вехлис се усмихна и побърза да прикрие усмивката си с ръка. Един слуга погледна водния часовник в ъгъла на стаята. Приближи се и прошепна нещо в ушите на върховния жрец.

— Повече от два часа — отвърна отегчено Хани.

— Колко загубено време! — разпери ръце Амеротке. — А ни очакват толкова по-важни неща. Нося картуша на божествената Хатусу… — и го показа така, че всички в стаята да го видят. Жреците се поклониха смирено.

— Всъщност точно това сме се събрали да обсъдим — обади се Амон злобно, а в хлътналите му очи проблесна гняв.

— На всяко друго място — спокойно отвърна Амеротке — думите ви биха могли да бъдат приети като предателство. Божествената Хатусу е фараон и царица на Двете земи. Във вените й тече царска кръв, управлението й е белязано от блестящи победи и освен това е приветствано от народа!

— В никакъв случай не подлагам думите ви на съмнение — отговори по-въздържано Амон, — но върховните жреци на Египет носят особената отговорност да обсъдят въпроса… — тук съдията впи поглед в злобното му лице. Вехлис ги наблюдаваше напрегнато, стискайки съпруга си за китката, сякаш му даваше знак да не се обажда. — Целта на тази среща — продължи Амон, като пристегна робата си и огледа останалите жреци за подкрепа — е да обсъдим по-подробно този въпрос. А не само формално да узаконим някой царски декрет.

— Ами убийствата? — прекъсна го Хатор. — Нима храмът на Хор е подходящо място за срещата ни? Не е ли опетнена светостта му от насилствената смърт на двама жреци?

— Прав сте — кимна Амеротке, радостен, че обсъждането се отклони към по-належащи въпроси. — Двама служители на храма са били убита, но с това ще се занимае съдът. Всъщност, ако не греша, и двете жертви са приветствали разпалено провъзгласяването на Хатусу за фараон. И, изглежда, точно затова са загинали. Питате се дали Хатусу има право да управлява. Но не се ли питате защо са били убити онези учени и жреци, които не са се съмнявали в правото й да управлява?

— Да не би да намеквате, че убиецът е в тази зала? — намеси се Сенги. — Какви доказателства имате?

— Не съм казвал такова нещо — отвърна спокойно Амеротке. — Но идеята ви не е лоша. Всъщност къде сте били всички вие, когато Нерия и Прем са били убити? — в отговор на въпроса из цялата зала се разнесе ропот. Хатор даже скочи на крака и понечи да се развика, но седящият до него Амон го усмири с жест. Амеротке вдигна царския картуш и рече: — Е, може да подскачате като ужилени, но може и да отговорите на въпросите ми — тук, в Залата на двете истини или пред самия фараон. Нерия и Прем са изгубили живота си, защото подкрепяха възкачването на Хатусу. Убийствата им са предумишлени и богохулни престъпления!

Царският картуш укроти гнева на жреците. Вехлис прошепна нещо на Хани. Той кимна и вдигна ръце:

— Господарят Амеротке говори истината. Той е върховният съдия на фараона. Преди да продължим, трябва да дадем сметка за деянията си. Нерия беше убит по време на деветия час. Всеки от присъстващите в тази зала трябва да обясни къде е бил тогава — жрецът въздъхна дълбоко: — И аз първи ще го направя. В нощта на убийството на Нерия аз бях в покоите си със съпругата си…

— И откъде можем да бъдем сигурни в думите ви? — попита Амон.

— Бяхме заедно — отвърна Вехлис. — Когато водният часовник показа деветия час, заповядах да ни донесат храна от кухнята на храма. Съпругът ми гарантира за мен, а аз за него. Както и да е — тя разпери ръце, — когато благочестивият отец Прем беше убит, съпругът ми беше в светилището на Хор. Не си спомням аз къде съм била.

Останалите жреци приеха думите й като сигнал. Амеротке осъзна, че с прибързаните им обяснения истината изобщо нямаше да излезе наяве. Само Сенги остана невъзмутим и тих.

— А къде бяхте вие? — обърна се към него Амеротке.

Главният писар вдигна глава:

— Заклевам се в истината и в името на всичко свято, че и през двете вечери четох. Но не мога да го докажа.

— И какво четохте? — попита Амеротке.

Сенги сви рамене:

— Както всички братя тук, преглеждах записките и архивите. Храмът на Хор е древен, библиотеките му крият съкровища, които не са познати никъде другаде в Египет.

— И все пак какво точно търсехте? — настоя съдията.

— Изучавах древните хроники — спокойно отвърна Сенги, — за да проверя дали от първия фараон на Скорпионите до днес в несекващата линия от владетели някога на трона на Ра е седяла жена. За съжаление не открих нищо. Нито рисунка, нито писмо, нито стела…

На вратата се почука силно и Сенги млъкна. Влезе пазач от охраната и зашепна в ухото на Хани. Жрецът плесна раздразнено с ръце и се изправи.

— Чуйте ме всички! Току-що ми съобщиха, че Пепи е изгорял при пожар в стаята си долу на пристана.

— Как се е случило? — извика Сенги и пръв скочи на крака.

— Разполагаме със съвсем малко подробности — отвърна Хани. — Градската стража разследва случая. Пътуващият учен явно внезапно е забогатял, защото през последните дни бил ял и пил на корем, а миналата нощ наел куртизанка и се върнал в стаичката си с нея. Той, момичето и цялата стая са се превърнали в шепа въглени…

— Нещастен случай? — попита Изида.

— Собственикът на изгорялата пивница е категоричен по този въпрос — отвърна Хани. — В стаята на Пепи е имало съвсем малко масло за лампата, което не би могло да причини такъв пожар. Става дума за убийство.

Амеротке внимателно огледа жреците. Нямаше смисъл да ги пита къде са били миналата нощ. Щеше да получи още една порция измислени обяснения.

— Също както Нерия — изправи се съдията.

— Библиотеката! — възкликна Сенги и закри с ръка устните си. Всички погледи се насочиха към него. — Преди два дни Пепи беше там… — главният писар изглеждаше истински разтревожен. Търкаше неспокойно бузите си и се чудеше как да обясни на втренчените в него жреци споходилите го опасения. — Той беше блестящ учен, но крайно беден. Всички го знаем. Винаги се опитваше да си изпроси по нещо. И изведнъж се изнася от храма. Наема си стая, пълни стомаха си с хубави ястия и вино и има достатъчно пари да наеме куртизанка…

— Значи е откраднал нещо — довърши вместо него Амеротке.

Сенги кимна:

— Наех го да ни помогне, но той не свърши почти никаква работа. Сигурно…

— Невъзможно! — извика Хани. — Библиотеката се охранява добре. Пепи беше наблюдаван през цялото време и на излизане го претърсваха.

Амеротке вдигна ръка:

— Мисля, че трябва да разследваме какво точно се е случило.

Никой не възрази. Излязоха от залата на съвета. Пренхое и Шуфой седяха в една ниша с купчина грозде пред себе си. Амеротке забързано се насочи към тях и те скочиха на крака.

— Пренхое, вземи картуша ми! Иди в храма на Маат. Вземи Асурал и неколцина от пазачите на храма. Слезте на пристана и разпитайте за човек на име Пепи, изгорял в стаята си с една куртизанка. Няма да се наложи да търсите дълго, знаеш как се разпространяват слуховете.

— Слушам, господарю.

После съдията тръгна след останалите, които вече прекосяваха градината и заобикаляха обграденото с палми свещено езеро на път към голямата сграда от бял варовик в дъното на двора — библиотеката. Пред вратите й стояха стражи. Трегерите и колоните на огромната порта от кедрово дърво бяха покрити с великолепни рисунки и йероглифи, изобразяващи живота на учените и писарите. В малкото преддверие с под от либийско дърво беше приятно прохладно. Маслените лампи бяха покрити с капачета от алабастър. Пазачи и слуги приветстваха пристигането на групата височайши посетители.

Дългата правоъгълна зала на библиотека беше на втория етаж. Стените бяха скрити зад резбовани лавици, рафтове и поставки, отрупани с книги, ръкописи и свитъци папируси. В средата на залата бяха подредени в редици масички с пособия за писане и възглавници пред тях. От една странична стаичка се показа млад библиотекар, който тутакси се поклони на Хани и на останалите жреци.

— Дошли сме заради странстващия учен Пепи — обяви Сенги. — Той е работил тук, нали?

— Допреди два дни… — младият писар изглеждаше доста разтревожен. — Очаквахме да дойде отново, но…

Амеротке пристъпи напред, представи се с името и поста си и рече:

— Пепи е мъртъв — обяви спокойно Амеротке. — Убит е долу на пристана. Според слуховете внезапно е забогатял…

— Не беше така, докато идваше тук — измърмори младият писар. — Дори не можеше да си позволи хубав калем. Постоянно вземаше на заем…

— Кои ръкописи изучаваше? — попита Амеротке.

Библиотекарят погледна към Хани.

— Върховният съдия Амеротке може да пита всичко — кимна жрецът.

Писарят забързано тръгна навътре в библиотеката към дъбовите ракли с бронзови закопчалки. Отвори една от тях и извади кутия от полирано смокиново дърво. Остави я на масата и отмести капака й.

Жреците се скупчиха около него. Хани извади няколко гланцирани листа папирус с изрисувани фрагменти.

— Какво представлява това? — попита Амеротке. Текстът беше много стар, написан с древни йероглифи и слабо познати символи.

— Това са съхранени фрагменти от ръкописи — отвърна Сенги. — Някои от тях са на стотици години.

Амеротке измъкна широк къс папирус. Цветовете бяха избледнели. Рисунката изобразяваше жрец пред олтар, а отдолу беше изписана някаква благословия. Той го бутна настрани.

— Нещо липсва ли?

Писарят извади всичко, преброи листата от папируса и след това погледна залепения на капака на кутията индекс. Объркан и задъхан, започна да брои отново, а по челото му се спусна тънка струйка пот.

— Какво има? — попита Сенги.

— Тук трябва да има единайсет ръкописа. А са само десет.

— Какво липсва? — попита съдията.

— Парче пергамент, дълго две длани и широко около лакът. Част от хроника отпреди тринайсет века… — Амеротке подсвирна тихо, без да обръща внимание на смаяните възгласи зад гърба си. — И рисунка — добави писарят. — Изображение на първия фараон от династията на Скорпионите.

— Скъпа ли е? — попита съдията.

— Безценна! — извика Сенги и писарят скри лице в ръцете си. — И Пепи е работил с този ръкопис?

Библиотекарят само кимна, неспособен да отговори от страх. Кражбата на толкова древен ръкопис от библиотеката на храма можеше да означава затвор и дори смърт. В ужаса си той хукна по коридора и след малко се върна с двама яки пазачи, бивши нактуа.

— Ето, питайте тях, те неотлъчно го наблюдаваха — обясни писарят.

— Е, претърсвахте ли странстващия учен Пепи? — попита Амеротке.

— Разбира се — отвърна по-високият и посочи навътре в библиотеката: — Той сядаше на някоя маса и ние се настанявахме срещу него. Никога не го оставяхме сам и на излизане винаги го претърсвахме. Защо, да не се е случило нещо?

— Носеше ли торба? — попита съдията.

— Торба ли? — изсумтя войникът. — Не можеше да си позволи. Дори му давахме да яде от храната ни.

— И всеки път го претърсвахме най-щателно — добави другият. — От главата до петите. Ние сме се обрекли да служим на Хор!

— Възможно ли е да е откраднал ръкопис? — попита Амеротке.

— Ама… ако… — намеси се младият писар, — ако се е опитал да го скрие под робата си, папирусът сигурно се е начупил, защото беше много стар…

— За каква сума би могъл да го продаде?

— Най-малко… четири слитъка чисто злато… — с треперещ глас отвърна младият писар.

— Сенги — извика Амеротке, — ти си наел този човек…

— Не знам нищо! — главният писар беше ядосан. — Пепи не се интересуваше кой ще седне на трона на фараона. Каза, че ще потърси доказателства за жена фараон и ще ми каже, ако открие, но едва щом привърши с проучването…

— Е, сега го е привършил завинаги! — изсумтя Вехлис.

Амеротке вдигна ръка, за да въдвори тишина, и загриза устни. В Тива беше пълно с богати търговци и колекционери на древни предмети и скъпоценни реликви от миналото на Египет. Ако Пепи беше откраднал и след това продал ръкописа, сега документът можеше да бъде къде ли не.

Съдията освободи пазачите и заповяда на останалите да седнат около масата. Те бързо се подчиниха. Амеротке махна на младия писар да се присъедини към останалите.

— Случаят е доста странен — започна той. — Ако Пепи се беше опитал да открадне ръкописа, пазачите щяха да го хванат. Но въпреки това документът е изчезнал, а Пепи изведнъж е забогатял — той огледа библиотеката: — Нерия е отговарял за архивите, нали?

Лицето на библиотекаря се отпусна, в очите му избиха сълзи:

— Той беше добър учител, господарю, истински учен…

— Защо тогава някой ще иска да го убие? — попита Амеротке.

— Нерия беше добър човек, незлоблив и търпелив. Книгите бяха неговият свят. Често го заварвах тук късно през нощта, говореше си сам, наведен над някой ръкопис… Беше ерген. Обичаше древните свитъци като своя съпруга и деца. Напоследък бе силно развълнуван от предстоящия съвет на върховните жреци. Сам се зае да дири доказателство… Но понякога се държеше много тайнствено. Определено избягваше Пепи. Веднъж чух двамата да си разменят остри думи, но не разбрах за какво става въпрос.

Вехлис почука по масата с боядисаните си в лилаво нокти:

— Всички обичахме Нерия, но що се отнася до мъдростта, той беше истински скъперник. Събираше скъпи късчета познание, безценни неща, но ги пазеше само за себе си…

— Значи Нерия е бил ангажиран в търсенето на доказателства за правото на божествената Хатусу да управлява, така ли?

— Да — призна Хани.

— Не знам за Пепи, но Нерия работеше усилено — намеси се Вехлис. — Често го виждах да седи тук и да пише в един свитък папирус. Един ден го попитах какво прави. Той ме погледна, очите му блестяха въодушевено, но не ми отговори, а само се усмихна и поклати глава. И преди да ме попитате, господарю Амеротке, ще ви осведомя, че веднага след убийството на Нерия съпругът ми заповяда килията му да бъде претърсена внимателно. Свитъкът беше изчезнал заедно с плодовете на целия му издирвачески труд.

— Прегледах внимателно всичките му принадлежности — потвърди Хани. — А Сенги провери в библиотеката. Не открихме нищо.

— Господарю, аз подхванах изследването отново — обади се библиотекарят, — но не съм учен като Нерия.

— Откри ли нещо? — попита Амеротке.

Библиотекарят пак погледна към Хани и върховният жрец махна в знак на позволение.

— Все още нищо — измърмори библиотекарят.

Амеротке се обърна към Хани.

— Успяхте ли да разберете къде е бил Нерия, докато всички останали са присъствали на пиршеството след посещението на царицата?

— Доколкото знам — отвърна бързо Хани, — е бил долу в тайните проходи под храма, за да посети гробницата на Менес.

— И защо? Какво има там долу? — попита Амеротке.

— Точно под светилището — намеси се Вехлис — е царската гробница на първия фараон на Египет. Когато във времената на Хиената хиксосите нападнали Египет, подложили земята ни на разруха с огън и меч и водите на Нил потекли червени от жестоките им жертвоприношения, жреците на Хор изоставили храма и се скрили в подземията — тя обиколи с ръка библиотеката: — Хиксосите завладели всичко. Но все пак в тайните галерии под земята оцелели неколцина жреци. Един от тях мислел, че светлината на Египет ще угасне завинаги, и затова покрил стените на гробницата на Менес с фрески, които разказват историята на страната ни, така че идните поколения поне да узнаят за славното минало на земите ни преди нашествието на варварите.

— Нерия обичаше да ходи там… — библиотекарят се усмихна и дръпна настрани кутията от смокиново дърво. — Казваше, че е чудесно място за размисъл.

— Значи всички са знаели, че Нерия ще бъде там долу? — подхвърли Амеротке.

— Разбира се — засмя се горчиво Вехлис. — Ако някой го е търсил, е трябвало само да провери тук или долу в гробницата на Менес.

— Веднъж слязох долу след него — обади се Сенги. — Факлите и лампите бяха запалени. Промъкнах се на пръсти до гробницата, Нерия седеше до саркофага и му говореше, сякаш с мумията бяха стари приятели.

— Всъщност той каза нещо… — младият библиотекар се взираше напрегнато в тавана: — Попитах го за божествената Хатусу — той преклони глава — и какво мисли за срещата, която трябваше да се състои тук, за съвета на върховните жреци… — младежът замълча и Амеротке осъзна колко тихо е станало в библиотеката. — Доколкото помня, Нерия отвърна: „В началото е била единствено божествената майка. Всички неща започват от жената.“

Вехлис възбудено плесна с ръце:

— Виждате ли!

— Но никой не го отрича — възрази Хатор. — Теолозите твърдят, че преди да се отдръпнат врящите морета и да се образува сушата, преди светлината да се отдели от тъмнината, е съществувала само Нут, богинята на небето.

— О, не, сигурен съм, че Нерия имаше нещо друго предвид… — измърмори библиотекарят, но забеляза киселата гримаса на Хатор й млъкна.

— Имате ли още въпроси? — обади се Озирис. — Наближава времето за пречистване. Трябва да се помолим и да се оттеглим за почивка през горещината на деня…

Останалите се съгласиха, но Амеротке удари с ръце по масата:

— Говорите за ритуали и пречистване, за храна и почивка, но дали Нерия ще усети някога слънцето по лицето си? Дали благият отец Перм ще се взре в звездното си небе? Тук става въпрос за убийство. Сет, червенокосият бог на хаоса и разделението, се е настанил в този храм. Пълненето на стомасите и излежаването на сянка няма да го прогонят. Не го ли осъзнавате, премъдри жреци? — попита ядосано той. — Всеки един от нас може вече да е белязан със знака на ангела на смъртта!