Пол Дохърти
Храмът на Хор (4)

Втора глава

Петес: египетска черна хрътка

Огромен лешояд се спускаше като вестител на смъртта над малкия оазис край Залата на подземния свят в Червените земи. Пустинният вятър шумеше в крилата му. Лешоядът предвкусваше угощение. Беше се научил безпогрешно да разпознава кога и къде да намери храна. Да, той бе зърнал людоеда, Трошача на кости — огромният лъв се промъкваше по пясъка и дебнеше един търговец, спрял в оазиса да напои магарето си. Човекът изобщо не подозираше за надвисналата заплаха. Вярно, в оазиса беше тихо. Листата на палмите над него едва помръдваха и горещият въздух потрепваше, изкривявайки пустинния пейзаж. Но магарето беше неспокойно. Мъжът вдигна глава и изгледа лешояда с присвити очи.

— Сигурно някой ден ще те нахраня с кокалите си, фараонска кокошко — измърмори той, — но няма да е днес!

Приведе се, залочи от водата като куче и след това потопи главата си, за да се охлади. Изправи се, охлаби връзките на памучната си торбичка, бръкна в нея и извади шепа сушени фурми. Магарето стоеше, наострило уши, и от време на време отмяташе глава, за да нададе тревожен рев. Търговецът стана, завърза торбичката към дисагите и тръгна към края на оазиса. Какво ли толкова притесняваше кроткото добиче? Скитници, зверове или демони? В пустинята винаги дебнеха крадци, но оазисът беше твърде близо до града. Вдигна глава: лешоядът продължаваше да кръжи в небето. Търговецът също се разтревожи и се върна до езерото. Спря и внимателно се ослуша. Спомни си слуховете за някакъв лъв людоед. Устата му пресъхна. Озърна се страхливо. Напрегна поглед към лабиринта, но съзря само купчина кости и останки от разграбена колесница.

Изведнъж магарето изрева. Търговецът се извърна настрани и замръзна от ужас. Магарето се втурна край него и яростно изтрополи по пътеката към града. Пред него стоеше — сякаш появил се от въздуха, от нажежената мараня — огромен лъв със златна грива. Обикновен лъв ли беше, или самата богиня на отмъщението Секмет? Звярът не помръдваше, но стойката му с изнесената напред лапа бе недвусмислено заканителна. Не, не беше видение, а изкусен ловец, който майсторски бе издебнал жертвата си. Досега търговецът не бе виждал толкова страховит звяр.

Лъвът се сниши. Беше предпазлив. Добре познаваше опасността от меча, камата или лъка, с които десетките му жертви преди тази бяха бранили живота си. Яките му хълбоци още носеха белезите от тези оръжия. Но пък ясно съзнаваше каква паника предизвиква появата му. Побягналата жертва беше по-лесна плячка. Затова лъвът раззина уста и изрева. Търговецът се отърси от вцепенението на страха и побягна. Никога досега не беше бягал толкова бързо. В тишината прогърмя втори рев. Мъжът се озърна назад. Лъвът се беше замотал във въжетата на дисагите, които търговецът бе оставил на земята. Човекът продължи да бяга. Вече беше на открито, под палещите лъчи на слънцето, пясъкът пареше нозете му. Насочи се към лабиринта. Знаеше какви страховити легенди се разказват за това прокълнато място, но какво друго можеше да направи? Извърна се за миг — лъвът вече го преследваше.

Търговецът стигна до входа на лабиринта и с благодарност се шмугна в хладната тъмнина на тайнствените каменни блокове. Не се замисляше накъде отива и какво ще прави. Само ако можеше да се изгуби, да се скрие от яростно ревящия зад него лъв. Навлизаше все по-навътре в лабиринта. Хищникът го следваше все по-близо и по-близо. Търговецът се блъсна в стеснилите се каменни стени, изруга и захлипа от отчаяние.

Отгоре търпеливо се рееше лешоядът. Да, скоро със сигурност щеше да дойде и неговият час. Птицата ясно виждаше преследвача и преследвания. Скоро… Отдолу го подхвана леко въздушно течение и той се издигна, разперил широко криле и протегнал шия. Зави и се спусна отново, но объркано спря да се спуска и пак се издигна нагоре. Лешоядът не можеше да разбере: допреди миг там долу в лабиринта се виждаха бягащият търговец и преследващият го лъв. А сега и жертвата, и ловецът бяха изчезнали. Нищо — нито звук, нито знак, нито следа. Само лабиринтът — загадъчен и тих — лежеше мълчаливо под палещото слънце.

 

 

Върховният съдия на Тива се мъчеше да сдържи гнева си. Този арогантен войник дръзваше да му противоречи!

Антеф седеше коленичил, вперил жарките си очи в него. Амеротке си пое дъх и попита:

— На колко години си?

— На двайсет и седем лета.

— А ти, Далифа?

— Тъкмо преминах двайсет и четвъртото си лято. Родена съм…

Амеротке махна да замълчи.

— И от колко години сте женени?

— От девет — отвърна Антеф.

Девет години?! Амеротке заинтригувано огледа Далифа. Беше красива — с гладки страни, тънка шия, твърди гърди и тънка талия. Беше коленичила елегантно и го гледаше свенливо изпод дългите си клепки. Шуфой би я нарекъл „апетитно парче“ или „чудесна партньорка за леглото“. Но съдията долови нещо потайно в лицето на жената. Без съмнение тя и Антеф криеха нещо и Амеротке бе твърдо решен да открие какво.

— Щастливи ли бяхте през тези девет години? Стигали ли сте някога до съд? Идвала ли е стражата у дома ви? Ваши близки намесвали ли са се в кавгите ви?

— Единственият ми роднина — отвърна тихо Далифа — беше горкичкият ми баща. А сега той е мъртъв.

— А ти, Антеф?

— Аз не съм от Тива, господарю. Идвам от делтата.

— Нямаш ли роднини? — попита Амеротке. Съдията забеляза как Далифа неспокойно се размърда на възглавничките и неволно вдигна ръка към устните си. Антеф също изглеждаше смутен. — Какво става? — попита Амеротке. Любопитството му се усили. — Антеф, нямаш ли роднини?

— Тук ме доведе една стара леля заедно с моя брат близнак.

Амеротке го изгледа втренчено. Останалите в съда също се размърдаха неспокойно.

— Значи си имал брат близнак. Къде е той сега?

— Беше комарджия, пройдоха — отговори забързано войникът. — Аз се записах във войската, а той стана зидар, но прекарваше повечето време в кръчмите и бордеите край пристана. Един ден се разгорещил в някакъв спор и сключил облог… че ще премине Залата на подземния свят.

В залата се разнесе шумна въздишка. Писарите с дъсчиците на колене се спогледаха. Лицето на Амеротке остана безизразно:

— Накратко — как приключи облогът на брат ти?

— Една нощ отидохме заедно до Залата на подземния свят. Той влезе вътре, а аз останах да го чакам. Дадох офицерската си дума, че ще го чакам, докато се върне. Само че той изобщо не излезе от там, господарю. Той ми беше последният роднина. Но не виждам какво общо има с женитбата ми…

Съдията вдигна ръка:

— А ти, Далифа — усмихна се той на младата жена, — дай да проверим думите на съпруга ти.

— Той не ми е съпруг!

— Това ще реши съдът! — извика Амеротке. — Опитай се да си спомниш как изпрати Антеф на война? Каза ли му сбогом? Целуна ли го силно? — младата жена кимна мълчаливо. — Пожела ли му всичко хубаво? Отговори!

— Да, господарю. Пожелах му всичко хубаво.

— И в кой храм отправи молитва за безопасното му завръщане у дома? — продължи спокойно Амеротке. — Такъв е обичаят на войнишките съпруги, нали?

— Татко ми даде благовония, които да поднеса в дар на боговете — отговори бързо тя и сведе поглед. — И аз отидох в храма на Озирис.

Амеротке не обърна внимание на усмивката на Пренхое.

— И значи там си срещнала писаря Панеб, така ли? — попита Амеротке.

— Бях много загрижена — отвърна Далифа. — Исках да разбера накъде е тръгнала войската. Той ми показа карти. Беше много мил.

Амеротке изгледа заплашително писарите, които открито се смееха.

— Панеб — усмихна се той на писаря. — Ти знаеше ли, че Далифа е омъжена жена, че е съпруга на един от войниците на фараона?

Младият мъж седеше безмълвно.

— Той беше почтен във всяко отношение — намеси се Далифа.

— Така ли? — попита Амеротке. — Сега ти е съпруг, поне в твоите очи. Вярно, че обичаят повелява вдовиците да се омъжат отново, особено ако са млади и хубавички като теб. Но защо сте бързали толкова?

— Чаках новини — заоправдава се просълзено тя. — Чухме за невероятната победа на славния фараон. Легионът на Анубис се върна, но Антеф не беше сред другарите си, а един офицер ми каза, че е мъртъв…

Амеротке почти се надигна от креслото:

— Какво? Казали са ти, че Антеф е загинал? Значи тялото му е било намерено! Къде е този офицер?

Далифа започна да кърши ръце:

— Не знам, господарю. Аз…

Уредникът на съда се изправи със свитък папирус в ръце.

— Господарю, при мен има списък на загиналите от легиона на Анубис… — Амеротке кимна и писарят се приближи към него. Съдията внимателно прегледа списъка. Намери йероглифите за Антеф и до тях пишеше: „Обезобразен, загинал в битка.“

— Какво означава това? — попита той. — „Обезобразен, загинал в битка“?

— Описва състоянието на трупа, господарю — отвърна писарят. — Както знаете, опитваме се да осигурим почтено погребение на всички мъртъвци.

— Но все пак трупът на Антеф е бил разпознат?

— Да, господарю. Повикали сме тук и лекаря на полка.

Наложи се Амеротке да изчака, докато невероятно дебелият лекар влезе в залата. Носеше украсено ветрило и малка купичка с благовония и през цялото време се навеждаше да диша от нея, сякаш намираше останалия свят за мръсен и пълен със зарази. Единият му сандал беше скъсан и шляпаше по пода, което му придаваше комичен вид. Хората в залата се разсмяха при появата му и той ги изгледа заплашително. Поклони се на Амеротке и съдията го прикани да седне на възглавничките, подредени встрани за свидетелите. Лекарят се настани, пъшкайки. Съдията трудно можеше да си представи как този мъж е пътувал с легиона, понасял е сухия пустинен вятър, палещото слънце, бързината на походите, мръсотията и извращенията сред войската преди битка. След това си спомни, че го бе виждал по време на похода. Разбира се, лекарят пътуваше като жена — сред купища възглавници в покрита каруца.

— Как се казваш? — попита Амеротке.

— Баки, господарю, лекар в легиона на Анубис.

— Разкажи ми какво стана след голямата победа.

— Както знаете, господарю, ние, войниците — тук Амеротке с мъка сдържа усмивката си, — след такива големи победи почиваме и празнуваме, но моята задача беше да се погрижа за ранените.

— А мъртвите? — прониза го с поглед съдията.

— Изнасят ги на носилки, подреждат ги край лагера и след това се опитваме да ги разпознаем. Понякога е лесно, например при рани от стрела или от меч, но в други случаи тялото може да бъде премазано от колесница или пък да е настъпено по лицето от кон…

— А какъв беше случаят с Антеф?

Баки изгледа войника, коленичил недалеч от него.

— Ами, господарю, за труп изглежда завидно жизнен.

Амеротке почака да стихне смехът в залата.

— Ти ли разпозна трупа след битката?

— Не, господарю. Не съм го разпознал. Само си помислих, че може да е на Антеф. Спомняте си, че битката започна до оазиса, а след това се разпръсна в пустинята, защото митанийците побягнаха и ние ги преследвахме. Телата бяха разхвърляни на километри. Събирачите на трупове започнаха работа едва на разсъмване, а през нощта хиените и лъвовете бяха свършили доста работа. Неколцина нактуа от полка на Анубис липсваха. Затова не съм напълно сигурен, че трупът е бил на Антеф.

— Господарю, лекарят говори пълни глупости! — намеси се Антеф и стисна малкия си меден гердан със знака на Анубис, а след това посочи и двете гривни, предпазващи китките му. — Това са личните ми знаци, на тях са изписани името и легионът ми.

— Значи те не са били намерени при трупа? — обърна се съдията към Баки.

— Не, господарю. Сгрешил съм.

— Само още един въпрос, преди да си тръгнеш — протегна ръка Амеротке. — В какво състояние беше трупът?

— Накълцан и обезобразен — Баки присви мъничките си очи: — Особено лицето и главата. Единият сандал липсваше. Със сигурност беше облечен в набедреник и пола на легиона на Анубис. Неколцина от другарите му също решиха, че това е Антеф. Всеки труп трябваше да бъде с име и на онзи му дадохме името Антеф…

Амеротке му благодари. Лекарят тромаво се изправи и пуфтейки, се измъкна навън. Съдията се замисли. Нещо не беше наред. Погледнати отделно, различните части от историята имаха смисъл, но събрани заедно…

— Антеф, колко време те е нямало в Тива?

— Няколко месеца, господарю.

— И си бил изключително изненадан, като си се върнал и си открил, че съпругата ти е омъжена за друг?

— Много — изсумтя войникът.

— Далифа, ти очевидно бързо си го прежалила…

— Носих траур точно седемдесет дни, както повелява традицията — отвърна тя надменно. — Но бях объркана и самотна. Баща ми умря, а Панеб доказа — погледът й литна към новия й съпруг, — че е мъж на място и източник на утеха и подкрепа.

— Не се и съмнявам! — изръмжа Антеф.

— Тишина! — викна съдията и се обърна към войника: — Къде си отседнал сега? В легиона ли се върна?

— Не, господарю. Уволних се с почести — Антеф махна с ръка. — Лицата на другарите ми извикваха спомени, които бих искал да забравя. Наех стая над една винопродавница, докато изчакам решението на съда.

— А решението ще бъде доста трудно — Амеротке потри брадичка. — Ти си искаш бившата жена, но тя определено не иска да се върне при теб. Съдът може да постанови развод…

— В такъв случай ще поискам големи компенсации!

Амеротке изгледа последователно Далифа, Антеф и Панеб. Писарят явно бе просто наивен глупак, влюбен в красива и богата вдовица. Но какви бяха Антеф и Далифа? Толкова ли я обичаше, че да си я иска обратно дори след като я е заварил с друг мъж? Или се стремеше към богатството й? А тя — какво криеше така упорито?

— Антеф, колко време прекара в селото на жената, която те е открила и спасила?

— Три-четири месеца, господарю… — Амеротке забеляза предателското потрепване в погледа му. — Паметта ми се върна доста бавно — продължи Антеф и разкърши пръсти. — Но щом си спомних кой съм, реших да си тръгна.

— А можеш ли да доведеш свидетели? — попита Амеротке. — Или — той се усмихна — паметта ти все още не се е възстановила напълно?

— Господарю, жената, която ме намери, е починала…

— Но селото все още си е на мястото. Все някой би трябвало да те помни! — Амеротке махна за тишина и обяви: — Първоначалното ми решение остава в сила! — този път Антеф сведе поглед към пода, а Далифа крадешком му хвърли поглед, пълен с неподозирана омраза. Панеб скри лицето си в ръце, а Амеротке бутна креслото си назад и обяви: — Край на процеса. Нека силата на фараона да се запази и да расте!

После се скри в страничната стаичка. Затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Плъзна поглед по стенописите и се замисли. Какво да направи за Далифа и Антеф? Дали истината беше нещо повече от думите, нещо живо, есенция, вечност, богиня? Дали същото не се отнасяше и за нейната противоположност, лъжата? В едно бе сигурен — Далифа и Антеф лъжеха и бяха обвързани от тази лъжа. Амеротке загриза устни. Трябваше му помощ. Време беше да намери дребосъка Шуфой.