Метаданни
Данни
- Серия
- Египетски загадки (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Horus Killings, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Молев, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Храмът на Хор
Английска, първо издание
Редактор: Милена Трандева
Художник: Виктор Паунов, 2001
ИК „Труд“, 2001
ISBN 954-528-286-X
История
- —Добавяне
Първа глава
Маат: египетска богиня на истината, изобразявана като млада жена, коленичила за молитва
В Залата на двете истини, главната съдебна зала в храма на богинята Маат, очакваха всеки момент да бъде произнесена присъда. Върховният съдия на Тива, приятел на фараона и член на царския кръг съветници Амеротке седеше изправен в съдийското кресло. Беше облечен в бяла роба и бели сандали, които символизираха справедливостта, която той въздаваше в името на фараона. На врата му висеше инкрустирана с тюркоази златна огърлица с изображение на Маат, коленичила пред баща си Ра.
В залата беше тихо. Всички погледи бяха приковани в тържественото лице и леко стиснатите устни на съдията. Амеротке пое дълбоко дъх. Винаги ставаше рано, а днес беше хапнал само няколко фурми и меденки. Вместо да закуси, беше обиколил пазарището с верния си слуга Шуфой — джудже, на което поради съдебна грешка бе отрязан носът. Малкият мъж носеше слънчобрана на господаря си и крещеше на всеослушание, че се приближава върховният съдия от Залата на двете истини. Обикновено Амеротке му заповядваше да млъкне, но Шуфой никога не спираше. Допадаше му бъркотията, която предизвикваше появата на господаря му независимо дали той бе тръгнал да проверява теглилките на търговците, или да посети по-нисшите съдилища.
Върховният съдия стисна устни. Това беше тържествен момент. Надяваше се стомахът му да не изкъркори издайнически или пък да не се появи някой потен вестоносец — рабизу, от Дома на вечността. Беше получил вече тайно съобщение, че самият фараон — божествената Хатусу, и великият везир Сененмут желаят да поговорят с него. Амеротке беше ядосан. Случаят, който току-що бе изслушал, го изпълни с гняв и отвращение. С усилие на волята си наложи да си спомни отново учението на жреците: „Поддавай се на гнева само когато е нужно.“
Наклони глава и се взря в затворника — мъжът беше с изпито лице, зли очи и бледи устни; жилавото му загоряло тяло бе покрито с мръсна роба, а нозете му — обути в износени тръстикови сандали. Амеротке вярваше в съществуването на демони и в това, че могат да се настанят в душите на хората: явно точно такъв беше случаят. Затворникът изглеждаше спокоен въпреки неопровержимите доказателства, че е извършил най-малко две богохулно жестоки убийства. Справедливостта изискваше да наложи най-страшното наказание.
Амеротке обиколи с поглед хората в залата. През колоните се виждаха градините и фонтаните на храма, зелените морави, където пасяха стадата на Маат, а ибисите пиеха от свещената вода под сенките на палмите и акациите. Искаше му се да бъде там, да може да помисли, да огледа по-добре целия случай, но хората го чакаха. Вляво от него седяха на възглавнички и пишеха върху таблички на коленете уредникът на съда, пазителят на исковете и шестима чиновници, в това число родственикът му Пренхое. Всички изглеждаха напрегнати — чакаха да бъде произнесена присъдата.
В другия край на залата до вратите стояха стражите на храма, ръководени от едрия и мускулест Асурал. Сега той стърчеше изпънат като на парад, стиснал под мишница шлема си, украсен с пера. Вдясно от Амеротке с протегнати напред ръце бе коленичила Майарх, водачката на гилдията на куртизанките. Мазното й лице бе мокро от сълзи и гримът й се стичаше на вадички по треперещите й страни. Съдията потисна усмивката си: Майарх бе съвършена актриса: лежеше така, откакто бе започнало разглеждането на случая, и ръцете й неизменно стърчаха към небето, сякаш призоваваше божествено правосъдие. Но от време на време все пак не издържаше да стои неподвижна и помръдваше, а гривните и малките звънчета, обшити в робата й, подрънкваха.
— Господарю — обади се с треперлив глас Майарх. — Моля за справедливост!
— Нехему — приведе се напред Амеротке и докосна с лявата ръка малката статуя на Маат пред себе си. — Питам те за последен път: можеш ли да посочиш поне една причина да не те осъдя на смърт?
Престъпникът се озъби и изсъска:
— Амеротке, а можеш ли ти…
В съда се разнесе смаяна въздишка: Нехему дръзваше да се обръща към съдията по богохулно непочтителен начин.
— Обръщай се към съда, както подобава! — извика Амеротке.
— Господарю върховен съдия от Залата на двете истини — изръмжа Нехему, — а можеш ли ти да посочиш поне една причина аз да не те осъдя на смърт?
Амеротке изобщо не помръдна, но Пренхое и останалите писари скочиха на крака. Асурал пристъпи напред с ръка върху медната дръжка на меча.
— Щом искаш да прибавиш още едно към списъка на престъпленията си — изгърмя гласът на Амеротке, — действай!
Нехему отметна глава назад. Очите му бяха леко притворени, когато изрече:
— От името на гилдията на амеметите те осъждам на смърт!
Върховният съдия потисна тръпка на боязън. Амеметите бяха банда наемни убийци, готови на всичко за пари. Прекланяха се пред ужасяващата богиня Мафдет, изобразявана като котка. Амеротке имаше основание да смята, че всички те са избити или загинали, но нима Нехему бе един от оцелелите?
Престъпникът цъкна с език — явно се наслаждаваше на объркването, което бе причинил. Съдията взе решение:
— Нехему, ти си болен и зъл човек. Живееш в Некропола, Града на мъртвите, като чакал, какъвто всъщност си. Най-малко два пъти си поръчвал десетки певици и танцьорки от гилдията на куртизанките…
— Те не струват повече от праха под нозете ми! — изсумтя Нехему.
Асурал вече вървеше напред, в ръката си държеше широк кожен бич. Метна го бързо около врата на Нехему и го стегна здраво.
— Да му запуша ли устата, господарю? — попита той.
— Не, все още не — махна с ръка Амеротке. — Нехему, сега ще произнеса присъдата ти…
— И аз твоята! — прекъсна го престъпникът, макар че му беше трудно да говори с широкия бич около гърлото.
— Махнете бича! — заповяда Амеротке. Асурал неохотно се подчини, но остана близо до затворника, готов да пресече всяко желание за нападение. Подобни случаи бяха рядкост. Затворниците, особено такива като Нехему, обикновено молеха за по-милостива смърт — чаша отровно вино или бързо дръпване на гаротата, а Нехему вече отдавна бе пропилял шансовете си за всякакво снизхождение. — Отвел си тези девойки — продължи съдията — и си ги убил. Ей така, за удоволствие. Удушил си ги и си ги хвърлил в Нил, там, където обикновено се събират да се хранят крокодилите… — Нехему изпуфтя, сякаш му се присмиваше, но Амеротке продължи гневно: — Не само си отнел живота им, не само си поругал телата им, но и си ги лишил от възможността спокойно да отпътуват на Запад, към Благословените поля… — Амеротке се наклони напред и взе от масичката пред себе си малък жезъл с изгравиран в единия му край скорпион. Присъстващите в залата въздъхнаха облекчено: щеше да бъде произнесена смъртна присъда. Майарх най-после спусна ръцете си и с признателно смирение опря чело о пода. Съдията прочисти гърлото си и изрече: — Ето моята присъда… — писарите сграбчиха дъсчиците си. — Престъпленията ти, Нехему, са ужасни. Началникът на храмовата стража ще те отведе на същото място, където си удушил жертвите си. Ще бъдеш завързан и зашит в кървавата кожа на току-що одрано прасе и ще бъдеш хвърлен в Нил… — лицето на Нехему посърна. Той премигна, изумен от жестоката присъда. — Така ще познаеш в пълна степен ужаса на престъпните си деяния — продължи съдията. — Асурал, отведи го!
При тези думи Нехему успя да възвърне куража си и скочи напред с боен вик. Началникът на храмовата полиция, подпомогнат от още двама стражи, го хвана и издърпа назад. Амеротке наведе глава и остави жезъла със скорпиона на масата. Затвори очи. Не искаше да произнася тази тежка присъда, но справедливостта изискваше достойно по жестокост наказание за убиеца на двете куртизанки…
Внезапен зловещ вик го изтръгна от мислите му. Амеротке вдигна глава. Нехему се беше отскубнал от пазачите и с оголен кинжал в ръка връхлиташе към него. Явно бе измъкнал оръжието от ножницата на някой от стражите. Амеротке не трепна. Сам не знаеше дали от смелост, или от страх. Виждаше само как затворникът се стоварва върху него и замахва с кинжала. В този миг пропя лък. Нехему рязко отметна ръката си и изпусна кинжала. После напрегна сили и изви другата си ръка назад към гърба, сякаш за да извади стрелата между плещите си. Падна на колене и от устата му потече кръв. Опита се да каже нещо, но се задави в хрипове. Амеротке долови неясна дума сред гъргоренето му, но не беше сигурен дали бе „Отмъщение“ или „Помни“. След това Нехему се строполи тежко, повличайки към пода свитъците, книгите и жезъла със скорпиона.
За няколко кратки мига в Залата на двете истини цареше пълен хаос. После Амеротке се изправи и плесна с ръце:
— Тишина, моля! Делото е приключено. Въздадена е справедливост… — и се усмихна леко: — Макар и доста бързо и неочаквано. Асурал, опразни залата на съда. Отнесете трупа до реката и довършете присъдата. Обявявам почивка.
Присъстващите се опомниха и сведоха глава. Амеротке се поклони в отговор и излезе. Веднага щом прекрачи прага на малката си лична стаичка, плътно притвори вратата, облегна се на нея, въздъхна и се отпусна. „Трябвало е да станеш актьор, Амеротке“, рече си той. Десният му крак продължаваше да трепери, стомахът му се беше свил на топка, чувстваше се леко замаян, обливаха го топли и горещи вълни. Сведе поглед към робата си и мислено благодари на боговете, че по нея няма следи от кръв. Свали сандалите, огърлицата, гривната и пръстена, които бележеха поста му, и ги постави върху малка масичка за игра на дама до вратата. След това взе късче природна сода, смеси я със свещена вода от делвата и щедро изми ръцете, устата и лицето си. Седна на възглавниците пред наоса със статуята на коленичилата Маат. Беше изобразена с притиснати молитвено ръце и спокойно лице, а от каменната диадема над челото й стърчаха няколко щраусови пера като символ на истината. За Амеротке това беше най-успокояващото място за молитви. Всъщност той хранеше доста съмнения по отношение на египетските богове. Интересуваше се силно от теология и все повече го привличаха идеите на някои учени, според които съществува само един бог — вечен дух, майка и баща на живота, въплътен в Слънцето. Но Маат беше част от живота, част от светлината на Слънцето и затова сега Амеротке затвори очи и зашепна молитва към нея:
— О, господарке на Земята на деветте лъка, пази ме да вървя само в истината, посвети ме в нея. Моля те, бди за живота ми и за живота на съпругата ми Норфрет и на двамата ни синове Кърфей и Ахмазе!
Върховният съдия отвори очи. Високите скули на богинята, сведеният й поглед и извитите й в усмивка устни винаги му бяха напомняли за вярната и благородна Норфрет. Амеротке сепнато се опомни, приведе се и подреди грижливо вазите с цветя, кадилниците с благоухания и малките чинии с храна, които някой от помощниците му беше поставил пред наоса. На вратата се почука.
— Влез!
Вратата се отвори и на прага застана Майарх, царицата на куртизанките.
— Дойдох да ви благодаря, господарю…
Той й се усмихна:
— Заповядай… Влез…
— Не съм чиста, не съм пречистена, господарю…
— Че кой в Египет е? — отвърна Амеротке.
Дебелата куртизанка грейна със задоволство от проявената благосклонност. Прекрачи прага и изпълни стаичката с аромата на скъпия си парфюм. Гривните й издрънчаха, когато се отпусна на възглавничките до стената. Съдията си помисли, че много прилича на хипопотам, който с удоволствие се потапя във водата.
— Дойдох да ви благодаря — повтори тя.
— Няма за какво — прекъсна я Амеротке. — Боговете са милостиви и сигурно ще позволят Кау[1] на убитите момичета да стигнат до Благословените поля отвъд далечния хоризонт.
Майарх кимна и надяна ново изражение върху обиграното си лице.
— Господарю Амеротке — поде тя с лукав тон, — дойдох също да ви кажа, че по всяко време сте добре дошъл в Дома на удоволствията. Момичетата с радост ще потанцуват за вас и…
Амеротке поклати глава:
— Благодаря, но в живота ми има само една жена.
— А, да, благородната Норфрет. Красива като лунна нощ и сияйна като ярка звезда… — Майарх сви дебелите си рамене и се изправи, дрънчейки с гривните си. — В такъв случай, господарю… — и тя се измъкна навън.
Почти веднага в стаичката нахлуха Асурал и Пренхое. Началникът на храмовата стража едва сдържаше гнева си:
— Господарю, всичко вече е наред. Разчистихме бъркотията, но вие… Не биваше да допускате подобно нещо! Толкова пъти съм ви казвал! Ами ако ви беше наранил? Не, наистина затворниците трябва да бъдат връзвани!…
Пренхое го прекъсна:
— Пък и умря толкова бързо… Наистина ли беше член на амеметите? — писарят гледаше към Амеротке с разширени от тревога очи. — Тази нощ сънувах, че плувам в Нил с гола девойка на гърба си. Гърдите й бяха малки и твърди, а дупето.
— Гледай го ти какви сънища сънува… — обади се Асурал.
— Чакай, не съм свършил! — тясното лице на Пренхое беше поруменяло от възбуда. — Както си плувах във водата, се появи змия. Попитах Шуфой какво мисли за съня. Било поличба за огромна опасност за някой близък човек. И ето че се оказа прав.
— Шуфой винаги е прав — намеси се Амеротке. — Не сте му казали още, нали?
— Не успях да го намеря — отвърна Асурал. — Сигурно продава някъде амулети и скарабеи.
— Вече не се занимава с това — обади се Пренхое. — Казва, че пазарът се е наводнил с измамници…
— И какво продава сега? — полюбопитства съдията.
— Купил е стари папируси за някакви лекове и предлага цяр за най-различни заболявания… Изгорели устни, възпалени уши…
— Какво ще правим с амеметите? — прекъсна го Асурал и го изгледа презрително: — Дъсчиците ти за писане не бяха ли разпилени? Защо не идеш да си ги събереш?
Амеротке кимна към вратата, отпращайки Пренхое. Писарят се поклони почтително към нишата със статуята, въздъхна и излезе, мърморейки си под нос. Съдията също хвърли поглед към статуята и рече замислен:
— Надявах се, че всички са унищожени…
— Знаеш, че гилдията не е само една — предупреди го Асурал. — А ако Нехему е бил един от тях?
— Той е изнасилвач, убиец и осквернител — извика Амеротке. — И е действал сам!
— Кой знае — изправи се Асурал. — В гилдията на амеметите винаги отмъщават, когато пострада някой от хората им… Ако Нехему е излъгал, толкова по-зле за него. Но ако е казал истината, бъдете нащрек за питка със семена от рожков, намазана с котешки изпражнения и животинска кръв! — лицето на Асурал бе въплъщение на загрижеността. — Амеметите я изпращат като предупреждение, че тяхната богиня закрилница Мафдет е по петите ти.
— Е, поне са достатъчно любезни да предупредят, че идват — пошегува се Амеротке, за да прикрие внезапно пронизалия го страх. — Може ли да ги подкупим или сплашим?
— Не! — Асурал се приближи до вратата. — Спазват докрай кръвожадните си правила. Ако ти изпратят знак, ще се опитат да те убият два пъти. Ако не успеят, ще те сметнат за свещен и никога вече няма да вдигнат ръка срещу теб.
— Амеметите не са страшни, когато ти ме защитаваш, драги Асурал — подразни го Амеротке.
— Аз ще съм ви верен страж, господарю, но не забравяйте, че Мафдет винаги ловува през нощта — отговори сериозно началникът на храмовата полиция и излезе.
Съдията се отпусна на пети. В храма изсвири рог — сигнал, че започва заседанието на съда. Амеротке се поклони на статуята, оправи робата си, нагласи огърлицата си с лика на Маат и влезе обратно в Залата на двете истини.
— Случаят с жената и двамата съпрузи — обяви уредникът на съда, когато Амеротке зае мястото си и изгледа коленичилия пред него тъжител.
— Как се казваш? — зададе първия си въпрос върховният съдия.
— Антеф, господарю — отвърна мъжът. Беше жилав, висок, със загоряло от слънцето лице на войник. Държеше се гордо, но в очите му се четеше нескрита арогантност.
— Какво работиш?
— Бях офицер в армията, господарю.
— Аха — усмихна се Амеротке. — От кой легион?
— От легиона на Анубис, бих се срещу войските на Лешояда в голямата битка на фараона при делтата. Бях нактуа…
Съдията кимна замислено. Нактуа или момчетата с яки ръце — така наричаха добре въоръжените ветерани от различните полкове. Амеротке също бе участвал в тази битка и още помнеше как след съкрушителната си победа Хатусу бе заповядала да отрежат пенисите на повалените митанийци, за да стовари получената внушителна грамада пред очите на вътрешните и външните си врагове.
— А твоето име? — обърна се съдията към младата жена до Антеф.
— Далифа — отвърна тя тихо. Имаше миловидно лице и ярко изписани с туш очи. Носеше перука с посребрени краища, а дългите й кичури почти докосваха белия шал на раменете й.
— Тя е съпругата ми — обади се войникът.
Третият коленичил пред съдията вдигна ръка и извика:
— Не е така, господарю! — беше млад мъж с открито лице. Личеше си, че той и жената се обичат много. След това бързо добави: — Аз съм Панеб. Писар в Залата на истината в храма на Озирис…
Съдията се облегна в креслото. Харесваше такива случаи — без убийства, но с дълбоко преплетени взаимоотношения. Махна с ръка и главният писар прочете описанието на случая. Преди шест месеца, по време на сеитбата, Антеф поел на север с войската на фараона. В битката при делтата получил тежък удар по главата, загубил паметта си и останал в Мемфис, докато се възстанови. Върнал се в Тива след няколко месеца и открил, че младата му съпруга Далифа, която смятала, че е овдовяла, с разрешението на жреците се е омъжила за писаря Панеб. Амеротке потри брадичката си.
— И аз трябва да реша дали първият брак все още е в сила и дали вторият да бъде обявен за недействителен? — Антеф яростно закима, Панеб и Далифа се спогледаха тревожно. — Обичаш ли Антеф? — обърна се съдията към Далифа.
— Никога не съм го обичала. Женитбата беше уредена от баща ми — извиси глас тя.
— А къде е баща ти сега?
— Той беше търговец на благовония — отвърна Далифа. — Почина преди два месеца.
Амеротке кимна, изпълнен със съчувствие. Видя по лицето на Панеб да пробягва отчаяние.
— Заможен човек ли беше?
— Да, господарю — отвърна Далифа. — И аз съм единственият му наследник.
Съдията се усмихна. Значи Антеф не искаше просто жена си, а и част от наследството.
— Е, Антеф, за какво става въпрос тук? — попита Амеротке. — За любов или за богатство? Готов ли си да се откажеш от претенциите си към Далифа срещу част от наследството й?
— На него не му се полага нищо — обади се младата жена.
Амеротке вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Антеф беше твърде умен, че да скочи сам в капана.
— За любов — отвърна той студено, — а не за богатство, господарю. Искам си жената обратно.
— Той иска парите! — извика Панеб с изкривено от гняв лице.
— Сега ще разберем това — поклати глава Амеротке и подръпна замислено долната си устна. Ако разпоредеше Далифа да остане с втория си съпруг, Антеф щеше да обжалва, използвайки влиянието на офицерите си. Везирът Сененмут обичаше от време на време да отхвърля решенията на съда, за да покаже влиянието си. Амеротке впи поглед в Антеф: — Къде беше раната на главата ти?
Войникът се извърна и Амеротке зърна белег от лявата му страна.
— Митанийски боен кривак — обясни той гордо. — От удара съм изпаднал в безсъзнание, господарю. Когато се свестих, разбрах, че са ме помислили за мъртъв. Една жена, която разчистваше бойното поле, ме намери и ме отведе в селото си до оазиса. Останах там известно време и след това заминах за Мемфис. После паметта ми се възвърна, слава на боговете, и си спомних, че имам красива съпруга в Тива. Върнах се тук, а ето какво заварих…
Амеротке сведе поглед, за да скрие объркването си. Дали войникът го лъжеше?
— Струва ми се доста странно… — съдията вдигна глава и улови погледа на Антеф, — ако си бил нактуа и си носел въоръжението на легиона на Анубис, защо не са намерили тялото ти, когато са претърсвали бойното поле?
— Защото бях настрани от другите, господарю — отвърна Антеф. — Ако си спомняте, битката се разпръсна и в пустинята. Те открили някакъв труп и решили, че съм аз. Пролях кръвта си за божествения фараон, бях ранен. И какво? Това ли е благодарността, която получавам? Далифа е моя жена — войникът извърна глава към хората в съда за подкрепа. — Нима воините на Тива не могат да оставят съпругите си и да отидат да се бият с враговете на Египет, без да се боят, че когато се завърнат, ще намерят някого в леглото до тях?
Върховният съдия видя болката в очите на Далифа.
— Не го обичам! — тя протегна напред ръце умолително. — Той е жесток човек, побойник. Господарю, открих желанието на сърцето си. Готова съм да се откажа от половината си богатство, за да остана с Панеб.
Амеротке кимна:
— Справедливостта в името на фараона няма да бъде прибързана… — жената покри лицето си с ръце и започна да хлипа. Амеротке продължи: — И докато съдът се произнесе, заповядвам къщата на Далифа да бъде запечатана, а самата тя да изчака присъдата в Залата за уединение при храма на Изида. Съдът се разпуска! — Амеротке се взря в очите на Антеф и за втори път тази сутрин видя очите на убиец.