Пол Дохърти
Храмът на Хор (11)

Девета глава

Геб: египетски бог на земята, изобразяван като крокодил

Големите двойни врати от ливански кедър бяха затворени. Светлината на факлите се отразяваше като в огледало от бронзовия обков на портата. Амеротке беше впил поглед в трепкащите пламъци. Приличаха му на слънчеви лъчи във вода. Настани се удобно на възглавничките и бутна настрани масичката, отрупана със златни чинии, чаши и сребърни купички. Залата за празненства в храма на Хор беше разкошно помещение с червени и жълти колони и стени, изписани със стихове и поучения. Амеротке прочете няколко и се усмихна.

Бирата и виното могат да развеселят душата, но и да я разкъсат на парчета.

Човек, който се отдава на пиенето, е камила без остен.

Къща без хляб е съборетина, която ще рухне.

Неколцина джуджета, едното от тях страшно приличаше на Шуфой, въведоха разкошни кучета със сребърни каишки: басети, хрътки, чакали, наметнати с червени палта, избродирани с жълти и тюркоазнозелени нишки.

Хани и съпругата му седяха на най-високата маса. Слуги в бели полички поднасяха блюда от червено зеле, сусамово семе, анасон и кимион. Това беше предястието, което трябваше да пресуши гърлото и да накара стомаха да зажадува за леденостудената бира. Амеротке благоразумно беше решил да се въздържи от изкушенията.

Върховният жрец на Хор се изправи със златен бокал в ръка и в залата настана тишина. Вдигна бокала и всички се извърнаха към отсрещния ъгъл, където стоеше голямата статуя на бога Хор. Соколовата глава на статуята беше покрита с чисто злато. Хани произнесе кратка молитва и след това прикани гостите да се насладят на отбраните блюда. От дъното на залата се разнесе музика на флейта и арфа и танцьорките на храма подеха старинен провлачен танц.

Точно зад Амеротке Шуфой разпалено убеждаваше Пренхое, че е способен да предвиди дали една бременна жена ще роди момче или момиче. Писарят изглеждаше силно заинтересуван и джуджето се съгласи да издаде метода си:

— Казвам ти — шепнеше Шуфой, — ако вземеш от урината на жената и я смесиш с пшеница, по цвета можеш да определиш дали ще се роди момче или момиче…

Амеротке прехапа устни и едва се сдържа да не се разсмее. Посегна към чашата си с вино, но го стресна писък от другия край на залата. Върховният жрец Хатор беше скочил на крака — с едната ръка се държеше за гърлото, а с другата търкаше корема си. Младата куртизанка до него го гледаше ужасена. Хатор политна напред и протегна ръце да се задържи. Прекатури масата. Чашите и подносите се разпиляха по пода. Лицето му беше станало мораво, а очите му се въртяха бясно в орбитите. На устните му изби бяла пяна. Амеротке го наблюдаваше неразбиращо — дали бе заседнало нещо в гърлото му? Или му бе прилошало? Музиката замлъкна. Слугите се втурнаха към клатушкащия се Хатор, но той ги отпрати с жест. Падна на колене. Устата му се отваряше и затваряше в мъчителен опит да си поеме дъх. После жрецът се отпусна на пода и тялото му се разтърси в конвулсии. Върховният съдия се съвзе и скочи. Повдигна леко главата на Хатор, без да обръща внимание на растящото върху поличката на жреца петно от урина. Сграбчи брадичката му и пъхна два пръста в устата му в опит да открие с какво се бе задавил. Но не напипа нищо. Знаеше, че жрецът умира. Кожата му беше студена и лепкава, пулсът на врата му — едва доловим. Съдията нареди да повикат лекар и да изпъдят насъбралите се наоколо хора. Тялото на жреца потрепери в още две леки конвулсии, а след това главата му се килна встрани и той се вцепени. Никой вече не можеше да помогне на Хатор.

— Опразнете залата! Опразнете залата! — извика Хани.

Появиха се стражите на храма, въоръжени с щитове от уплътнена телешка кожа и дълги копия. Слугите, прислужниците, танцьорките и музикантите бяха изведени. Вдигнаха тялото на Хатор и го положиха върху импровизирано легло от възглавнички. Пристигна лекарят на храма и коленичи до тялото, натисна стомаха, допря ухо до гърдите, вдигна клепачите и цъкна с език.

— Какво е ял и пил?

Върховният жрец Амон забързано се спусна да събира приборите, блюдата и чашите от масата на Хатор. Лекарят ги прегледа внимателно и поклати глава.

— Отровен е!

Докато всички се споглеждаха смутени и уплашени, Амеротке пристъпи напред:

— С какво? — попита той.

Лекарят поклати глава:

— Не знам! На пазарището всеки може да си купи от разни прахчета, дето могат да убият човек на мига…

Останалите жреци гледаха обвинително Хани.

— Мислехме, че тук сме в безопасност — гневно изрече Амон. — Но явно в храма на Хор никой не е защитен.

Другите четирима се събраха около него и закимаха.

— Трябва веднага да си тръгнем — заяви Изида. — Налага се да прекратим работата на срещата.

Думите му бяха последвани от хорово съгласие.

— И дума да не става — намеси се Амеротке, тъй като Хани изглеждаше твърде смаян, за да отговори.

— Защо? — възропта Озирис. — Хатор е бил отровен. Колко трябва да станат труповете? Докога да стоим? Докато всички измрем ли? Затова ли сме тук? За да може след това нейно величество да назначи хора, които й харесват…

— Ако повторите думите си извън тази зала — прогърмя гласът на Амеротке, — ще ви обвиня в измяна! — лицето на Озирис пребледня, той премига и измърмори нещо под нос. Върховният съдия сграбчи Хани за ръката: — Засега разполагаме само с думите на лекаря, че Хатор е бил отровен. Но може и да не е така. Трябва и друг лекар да прегледа тялото! — звучеше по-уверен, отколкото се чувстваше. — А ако тук наистина е било извършено убийство, ще се наложи да проведем нужното разследване.

— Господарят Амеротке е прав — обяви Хани, най-после излязъл от вцепенението си. — Ще повикам втори лекар да прегледа тялото.

Той даде необходимите разпореждания на слугите и стражата, а после подкани с жест всички жреци да го последват извън залата за пиршества. Спуснаха се по тесен коридор до малка стая, която се използваше като приемна за гости. До стената бяха иззидани пейки. Върховните жреци заедно с Вехлис и Амеротке седнаха мълчаливо, а Хани затвори вратата, облегна се на нея и отпусна глава. Съдията видя, че трепери. Каквато и да беше истината, върховният жрец на Хор щеше да понесе отговорността за ужасните убийства. Все пак той беше домакин, отговорен за живота и безопасността на гостите си.

— Съжалявам — пророни Хани. Смъкна величествения медальон от врата си и го хвърли на пода. Свали церемониалната си огърлица и я подаде на съпругата си. Свлече се на пода, седна с гръб към вратата, като клатеше напред-назад глава, сякаш беше изпаднал в транс. Вехлис се приведе над него и го притегли в обятията си.

— Какво предлагате, господарю Амеротке? — попита Изида.

— Събрали сме се тук по заповед на божествения фараон. Всички знаете какво трябва да обсъдите. Ако си заминем, нищо няма да постигнем. Божественият фараон просто ще заповяда да се съберем на друго място и в друго време… — Амеротке замълча. Да, помисли си, но дотогава бедата вече ще е сторена.

Думите му бяха посрещнати с възражения и възклицания. Амон скочи, приближи се до вратата и започна да я удря с юмруци:

— Дойдох тук да говоря, а не да умра! — извика той.

Хани, подпомогнат от съпругата си, се изправи и протегна ръце към колегите си:

— Никой няма да умре — каза той бавно. — Господарят Амеротке е прав. Имаме да обсъждаме редица важни проблеми…

На вратата се почука. Амеротке отиде да я отвори. На прага стоеше навъсеният Асурал, който не беше присъствал на пира.

— Чух какво се е случило, господарю — прошепна той. — Вторият лекар приключи с огледа на трупа, а и Шуфой направи своите заключения. Нали знаете, че той има познания за отровите. Всички са единодушни: Хатор е бил убит.

— По-добре влез! — съдията го въведе в стаята и затвори вратата. Обърна се към жреците и рече: — Най-страшните ни страхове се сбъднаха. Началникът на охраната в храма на Маат ме увери, че Хатор е бил убит.

— Как? — попита Амон.

— С отрова, господарю — отвърна веднага Асурал. — Двамата лекари и слугата на господаря Амеротке твърдят, че отровата е била бързодействаща.

— Значи е била поднесена на пира! — изуми се Хани.

— Да, господарю.

— В такъв случай — обобщи Амеротке — това трябва да е станало по време на предястието. Но храната беше поднесена в общи блюда. Хатор си е вземал от това, което всички сме яли…

— Същото важи и за бирата — добави Хани.

— Но чашите ни бяха на масата — изтъкна Изида.

— Какво искаш да кажеш? — попита Вехлис.

— Всички влязохме заедно в залата — отвърна замислено Амеротке. — Седнахме. На масата пред нас имаше само чинии и чаши за бира. Сервираха предястията, храната и пивото и едва тогава Хатор се почувства зле. Следователно отровата трябва да е била сложена в чашата на жреца преди началото на пиршеството. Беше поднесена лютива храна и Хатор, като всички нас, сигурно бързо си е изпил бирата.

— Възможно ли е да се случи такова нещо? — попита Хани.

— Защо не? — обади се Амон. — Колцина от нас са си погледнали в чашите, преди слугите да ги напълнят? Лесно е да се сложи щипка прах, който се е разтворил, щом е била налята бирата. Ако Хатор е усетил нещо странно, сигурно е решил, че е от подправките, и не е разбрал истината, докато не е станало твърде късно.

— Няма смисъл да разпитваме хората, които са влизали и излизали от залата, преди да се настаним ние — реши Амеротке. — Списъкът ще е безкраен — слуги, музиканти, танцьорки. А отровата може да бъде пусната само за един кратък миг…

— Какво ще правим тогава? — попита Озирис. — Ще има ли ново разследване?

— Да — отвърна върховният съдия, — но ще се заема с него едва след като утре сутринта приключа работата си в Некропола.

— Ще си приготвяте гробница ли? — подхвърли подигравателно Изида.

— Защо не? Животът ми е в ръцете на боговете — отвърна рязко Амеротке. Обърна се към Хани и рече меко: — Съжалявам, че ще трябва да ви напусна, но случаят е спешен и не търпи отлагане.

— Значи ще ви е нужна лодката на храма? — попита Хани.

Амеротке кимна:

— Писарят Пренхое ще остане тук. Ще замина сутринта, но ще се върна до обед. А всички вас, уважаеми жреци — съдията се изправи, — ще помоля да внимавате и да се пазите!

После се поклони и излезе. Върна се в покоите си. Разказа на Шуфой какво се е случило, и му пожела лека нощ. Свали гривните, пръстените, гръдното си украшение с лика на Маат и бялата си роба. Затегна препаската си и легна. Джуджето се приближи и дръпна над раменете му чистите ленени чаршафи.

— Претърси стаята — измърмори сънено Амеротке.

— Вече го сторих, господарю. Скорпионите, отровните змии и гадини няма да посмеят да влязат тук, защото намазах стените и прага с лой от мангуста…

Амеротке се усмихна и заспа, разбрал на какво се дължи странната миризма в иначе приятната и благоуханна стая.

Успа се. Наложи се Шуфой да го разтърси, за да го събуди. Все още сънен, съдията излезе на терасата, която гледаше на север — натам, откъдето идваше дъхът на Амон, и коленичи с опряно о пода чело. Отправи кратка молитва към боговете за здравето и благополучието на семейството си. После се облече и препаса бойния си колан. По настояване на Шуфой взе малкия си лък и колчана със стрели. Закусиха с останалите навън на тревата, която все още беше влажна от сутрешната роса. От храма се разнесе песнопението на жреците, които извършваха първата служба за деня.

Когато тръгнаха надолу към малкия пристан, слънцето вече се издигаше силно и горещо и разпръсваше мъглата. Съдията стисна за сбогом ръката на Пренхое, заръча му да си отваря очите и се спусна по павираната с червени плочки алея към кея и привързаната о него храмова лодка. Беше издължен в предната си част едномачтов платноход, наречен „Славата на Хор“. Корпусът му беше от плътно сплетена здрава тръстика, а високият нос беше украсен с малка скулптура на стилизирана соколова глава. На издигнатата кърма седеше кормчията, стиснал здраво руля. В средата в две редици се бяха подредили гребците. Над трюма беше издигнато платнище, а на палубата под сянката бяха разпръснати възглавнички за пътниците. Амеротке, Асурал и Шуфой се настаниха там. Кормчията извика към гребците и лодката бавно се отблъсна от пристана. След няколко секунди вече се беше насочила към отсрещния бряг, където бе разположен Градът на мъртвите. Когато платноходът бе поет от течението, гребците оставиха веслата, за да наблюдават утринната суматоха по брега, по-специално шествието на група млади жрици, които пускаха по реката миниатюрни лодчици със запалени ароматни пръчици — древен ритуал за почитане на Хатор, богинята на любовта и музиката. Гребците започнаха да подвикват неприлични предложения към жените, а Шуфой осъдително размаха пръст. Асурал надуто обяви, че моряците сигурно са пияни и трябва да внимават да не преобърнат лодката в реката, защото крокодилите само това чакат. В този миг лодката зави рязко, греблата изскочиха над водата, а платното потрепери. Моряците издърпаха въжетата и го обърнаха, така че да хване утринния вятър. От кърмата се чу трясък. Съдията разтревожено се обърна към гребците, но един от тях го успокои с думите, че сигурно делвите с вода в трюма са се преобърнали.

— Дано не измокрят дрехите и багажа ни… — завърши мъжът и усмивката му разкри ред развалени зъби.

Амеротке се отпусна. Лодката набра скорост и вече беше далеч от брега. Но не след дълго лекият вятър стихна съвсем и платното увисна отпуснато. Кормчията извика и гребците приведоха мускулестите си тела над веслата.

Съдията погледна през борда и съзря люспестата зелена глава на един крокодил в непосредствена близост до ладията. Не беше ли малко рано да тръгне на лов? Крокодилите обикновено дълго се припичаха на слънце, преди да излязат да си търсят храна.

Асурал беше проследил погледа му и го сграбчи за ръката:

— Погледнете, господарю! Точно пред нас! Появиха се още крокодили. Пет, шест, седем.

Други ги следваха от лявата страна. Кормчията също ги беше забелязал и се бе изправил разтревожено.

— Какво става? — извика той.

Като че ли в отговор лодката потрепери, сякаш се бе блъснала в скала. Последва удар и от дясната страна.

— О, богове! Нападат ни! — извика един от гребците и изпусна греблото. Изправи се и се взря във водата.

Шуфой умело постави стрела на тетивата. Асурал и Амеротке извадиха мечовете си. Лодката се залюля и се наклони. Вече нямаше никакво съмнение. Крокодилите се приближаваха, потапяха се под лодката и я удряха отдолу със здравите си люспести муцуни.

— Невероятно! — гребецът се обърна и в този миг от водата изскочи огромен крокодил, завъртя глава и отвори челюсти. Съдията гледаше ужасен, но преди да успее да реагира, хищникът тракна със зъби и гребецът се озова във водата. Шуфой пусна стрела, но напразно. Мъжът се показа над водата и изпищя. Събраха се още крокодили и реката се обагри и се разпени, докато те разкъсваха нещастника. Останалите гребци наскачаха от местата си, а кормчията се опита да надвика уплашените им възгласи, за да въдвори ред.

— Какво ли ги е привлякло? — сбърчи вежди Асурал.

Амеротке бутна настрани възглавничките, дръпна покривалото към трюма и се спусна по малките дървени стъпала. Две-три делви се бяха обърнали. Водата жвакаше под сандалите му. Миризмата вътре напомняше за кланица. Последва нов удар отдясно.

От няколко пробойни в трюма се процеждаше вода. Беше въпрос на време кога иначе здравата обшивка на корпуса щеше да поддаде съвсем. Съдията се наведе, гребна от водата и я помириса. И побягна нагоре по стълбите.

— Това е кръв! — извика той. — Делвите долу са пълни с кръв!

Асурал, Шуфой и останалите го зяпнаха. Разбираха ужасната опасност, която ги грозеше. Малка лодка като тяхната никога не би трябвало да пренася дори охладено месо, а какво оставаше за делви с кръв.

— Зверовете са я подушили — лицето на Асурал бе по-мрачно от пустинна буря. Лодката отново подскочи и се наклони. Амеротке сграбчи веслото на мъртвия гребец и извика към останалите:

— Хайде! Гребете! Гребете или ще потънем!

Моряците се подчиниха. Кормчията сграбчи дебелото дърво на румпела. Амеротке напрягаше всичките си сили над греблото. Асурал го пазеше от едната му страна, а Шуфой тревожно оглеждаше реката. Съдията усещаше как от тялото му потича пот, остри болки пронизваха гърба и ръцете му, но накрая успя да установи някакъв ритъм. Въпреки всичко се движеха твърде бавно — пробойните в корпуса растяха, водата нахлуваше все по-мощно. Вече газеха по-дълбоко във водата, отколкото преди. От време на време джуджето пускаше по някоя стрела с лъка си и тържествуваше, когато успееше да уцели някое животно. Крокодилите бяха толкова настървени, че светкавично се нахвърляха и разкъсваха дори и ранените си събратя.

Ударите по лодката продължаваха и тя се движеше все по-бавно. Наблюдателят на кърмата панически биеше звънеца за тревога, а от трюма вече излизаше обагрена в червено вода.

Амеротке затвори очи и отправи молитва към Маат. Ако лодката потънеше, нищо не можеше да ги спаси. Крокодилите щяха да ги разкъсат. Такива нещастия често се случваха по Нил — разкъсвайки труповете на удавниците и нападайки непредпазливите пешеходци край блатата, крокодилите добре бяха опознали вкуса на човешката плът. Внезапно, сякаш в отговор на молитвата му, съдията чу звук от друг звънец. Погледна наляво и видя голяма червена лодка да се приближава към тях. Амеротке извика на гребците да си стоят по местата, но един от тях скочи, втурна се към десния борд и започна да крещи и да ръкомаха. Почти веднага над водата се издигна раззинатата паст на грамаден крокодил и младежът бе завлечен във водата.

— Не мърдайте! — извика Амеротке. — Гребете!

Останалите се подчиниха. Червената лодка вече беше по-близо. Гребците бяха полуголи жени и съдията се досети, че сигурно е някакво сватбено празненство. Кормчията успя да извърти лодката и сега двата съда плаваха един до друг. Някой крещеше. Пуснаха въжени стълби. Амеротке помогна на Шуфой да се хване, после на Асурал. Останалите от екипажа се заизкачваха, а той остана последен. Когато и той се прехвърли върху палубата на червената лодка, бе толкова изтощен и замаян, че в първите няколко мига не можеше да се свести. Само усещаше как нечии нежни ръце почистват лицето и тялото му, а после в ръката му тикнаха чаша студено вино.

Той отпи и се надигна. Болеше го цялото тяло. Отпи отново и погледна спасителите си. Лодката беше дълга като бойна галера. Беше украсена с безброй букети цветя, шарени лентички и флагчета, а масичките бяха отрупани с храна. Млад мъж с венец на врата се приведе над него.

— Не бяхте поканени на сватбата — усмихна се той. — Но сте добре дошли.

Амеротке го тупна по рамото и въздъхна:

— Заклевам се, че ще платя на някой жрец да те възхвали на боговете!

Огледа се. Шуфой и Асурал не бяха в по-добра форма. Един от моряците беше припаднал. Останалите подсмърчаха, още не можеха да се съвземат от уплахата си. Съдията се изправи залитайки и с чашата вино в ръка отиде до края на носа. Погледна зад борда и видя, че „Славата на Хор“ бе почти погълната от водата, а навсякъде около нея проблясваха люспестите гърбове на крокодилите, нетърпеливи да стигнат до кръвта, която така бясно ги привличаше с лепкавия си мирис.