Пол Дохърти
Храмът на Хор (9)

Седма глава

Ба: в Древен Египет думата за физическата сила на душата^[1]

 

Думите на Амеротке обуздаха арогантността на жреците. Сенги кимаше мъдро. Вехлис долепи длани в безшумни аплодисменти. Хани се усмихна:

— Право говорите, господарю Амеротке. Вашата откровеност е добре известна.

— Не исках да бъда откровен — отвърна Амеротке, — а само да кажа истината. Огледайте се. Да, градините са просторни и облени в слънце; розите, лилиите и лотосите ухаят във въздуха. Тъмночервените гроздове са се налели със сок. Сред колоните е прохладно, но има тъмни места, тесни проходи, изпълнени със сенки ниши. През нощта нахлува тъмнината и кой тогава ще бъде в безопасност, а? Можем да си седим спокойно и да си говорим, но не забравяйте защо съм тук! Двама жреци, двама високопоставени служители от храма на Хор бяха жестоко убити. От нечия черна ръка снощи бе покосен и трети учен. И смъртта се промъкна тук, когато бе свикана тази среща. Не искам да ви плаша, но според мен убиецът все още е сред нас — той въздъхна: — Нека първо заловим убиеца, а после да почиваме. След като свършим тук, искам да посетя проходите и пещерите под храма.

— Ще заповядам да запалят лампите и факлите — измърмори Хани.

— Имате ли други въпроси? — отново попита Озирис.

Амеротке кимна:

— Смъртта на Прем е истинска загадка за мен. Бил е жестоко убит в килията му, но когато стражите са разбили вратата, убиецът вече е бил избягал. Как? Явно не се е спуснал през прозореца, защото капаците са били затворени, а и няма следи от въжена стълба или от стъпки по земята. Пък и на убиеца би му трябвало повече време, за да се скрие…

— Истинска загадка — съгласи се Сенги.

— Всъщност загадките са две — поправи го съдията. — Първата е как злодеят е убил благочестивия отец и е избягал. А втората — защо е поел такъв риск.

— В какъв смисъл? — попита Хатор.

Амеротке разпери ръце:

— Прем често се е разхождал в градината и си е почивал под някое дърво. Хранел се е от кухнята на храма, пиел е вино. Стрела или чаша отрова са можели да го убият не по-зле от разбиване на главата в стената на заключена отвътре килия…

Настъпи тишина.

— То е ясно — обади се най-накрая младият писар от библиотеката. — Прем е трябвало да умре, сякаш е бил убит от леопард… — той махна към лавиците с ръкописи зад себе си: — Древните хроники са пълни с описания за жестокостите на хиксосите, които често използвали диви котки и леопарди, за да проследят и да убият враговете си. Даже бойците им носели бронзови пръти, на които били прикрепени нокти на пантера…

— Но защо убиецът не е използвал обикновен боен кривак или кама? — попита Амеротке.

Всички се извърнаха към младия библиотекар и той се изчерви от вниманието на вишестоящите.

— Градинската кула е много стара — отвърна той. — Говори се, че е била построена от хиксосите. Използвали роби, за да пренесат, да натъкмят и да шлифоват камъните. Старците разправят, че варварите смесвали водата за варовика с човешка кръв и че погребвали живи затворници в основите като жертвоприношение към боговете си. За кулата се знае, че се обитава от душите на убитите от хиксосите… — библиотекарят замълча за миг. — Възможно е убиецът да е искал да предизвика безпокойство и раздори в храма, защото, както знаете, кастата на жреците е особено подвластна на истории за тайнствени убийства и жестока смърт от невидими сили.

Върховният съдия внимателно огледа библиотекаря — съвсем млад, с бръсната глава и крив, сякаш чупен в миналото нос. На Амеротке му допадаха проницателността и здравата му логика.

— Как се казваш?

— Калив, господарю.

— И сам ли стигна до този извод? — младежът стисна устни и кимна.

— Справил си се много добре! — похвали го Амеротке. — Храмът на Маат — обърна се той към върховния жрец на Хор — би се гордял да има такъв библиотекар.

— И още нещо — продължи Калив. — Хиксосите са войнствен народ. Отнасяли са се дори към собствените си жени като с животни и не са имали женски божества…

Амеротке се приведе напред:

— Значи смяташ, че убийството на Прем е било съзнателно планирано и извършено, за да разстрои храмовата общност точно когато върховните жреци от цяла Тива обсъждат възкачването на Хатусу на трона на вечността? — младежът кимна енергично и съдията продължи: — В думите ти има истина. При нормални обстоятелства щяхме да обсъждаме възкачването на фараона спокойно и с аргументите на учените. А сега сме сред кръв и хаос, неясни заплахи и тайнствени убийства… Ясно защо Нерия е бил убит, но Прем?

— Той беше учен — отвърна Хани, — който също изследваше въпроса за възцаряването на жена на трона на Египет.

— Имаше ли близка връзка между Прем и Нерия? — попита Амеротке.

— Да бяха добри приятели — отвърна Вехлис. — Нерия се отнасяше към Прем като към свой учител, наставник и изповедник.

— Значи е възможно Нерия да е открил или да е видял нещо и да го е споделил с Прем? И затова и двамата е трябвало да умрат. Но какво е било това, си остава загадка.

— Явно само убиецът знае тяхната тайна — обади се Вехлис.

— Да — кимна Амеротке, — освен ако двамината не са споделили с още някого откритията си…

Всички се обърнаха към Хани. Той се изчерви и избърса уста с крайчеца на памучния си колан.

— Не знам нищо — отсече той. — Абсолютно нищо. Нищо не са ми казвали…

Амеротке въздъхна и освободи с жест жреците — засега нямаше повече въпроси към тях. Те припряно излязоха и остана само библиотекарят Калив.

— Имате ли нужда от нещо, господарю?

— Ще ги претърсят ли? — кимна към вратата съдията.

— Не, посетителите се претърсват само ако са разглеждали ръкописите.

Амеротке му благодари и библиотекарят се скри в малката си стаичка, от която имаше пряк излаз от библиотеката. Върховният съдия се взираше в лавиците и поставките. Вслушваше се напрегнато. Нищо не нарушаваше хармонията в тази красива благоуханна зала. Опита се да сложи в ред мислите си, които кръжаха около всички събития от последните дни. Влюбената в новия си съпруг Далифа, арогантното лице на Антеф, обвиненият в убийство Рамос, Залата на подземния свят… Да, трябваше лично да иде до лабиринта, но щеше да му е нужен военен ескорт. Оазисът Амарна беше опасно място — не само заради лъва човекоядец. Там често се навъртаха скитници и жители на пустинята, винаги нащрек за лесна плячка.

Постъпката на Рамос беше или много глупава, или твърде злостна. Защо беше отвел конете? Какво ли е могло да се случи на близнаците, добре обучени и въоръжени войници? Нима можеше да изчезнат безследно от лицето на земята? Но кога да отиде дотам? А и тази работа… Варварските убийства на Нерия, Прем и Пепи…

Клепачите на Амеротке натежаха. Вратата на библиотеката се отвори и вътре влезе Вехлис, зад нея ситнеше прислужничка.

— Трябва да си починете! — върховната жрица на Хор се усмихна. Беше се преоблякла в бяла роба от чиста вълна, пристегната в талията със сребърно коланче. Беше свалила перуката си. Амеротке осъзна колко по-млада изглежда сега. — Отивам да поплувам — обяви тя.

— Само не в Нил! — пошегува се Амеротке.

Тя погледна през рамо, до вратата все още стоеше прислужничката.

— Сигурна съм, че на някои от върховните жреци това би им допаднало. Реката край храма е пълна с крокодили, но вероятно те няма да ми обърнат внимание. Не съм апетитната хапка, която бях някога… — тя въздъхна. — Останалите се гощават в градината. Трябва да отидеш и ти при тях, Амеротке. Дори и ако те избягват компанията ти…

— Защо да я избягват?

— Страхуват се от теб. Много си добър в задаването на въпроси. Нищо чудно, че престъпниците в Тива подскачат само като чуят името ти.

— Ласкаеш ме — пошегува се съдията.

Вехлис се засмя и излезе. Амеротке въздъхна и се изправи. Беше гладен и уморен, но трябваше преди това да посети подземните проходи и гробницата на Менес.

Излезе от библиотеката, попита един слуга за посоката и тръгна по пустите коридори. Новите крила на храма бяха просторни и обсипани със злато, слънчеви лъчи играеха по ярките рисунки върху белите варосани стени, мраморния под и делвите със скъпи благовония, оставени край всяка от колоните. Няколко десетки танцьорки, упражняваха нов танц в един от вътрешните дворове. Гъвкавите им съблазнителни тела бяха обвити в тънки прозрачни роби, а на главите носеха красиви перуки. Движеха се в смайващ синхрон, бавно и плавно, с възпламеняващ сърцето ритъм. Гривните със звънчета на китките и глезените им звънтяха в такт с провлачената музика от систрите. Амеротке мина покрай тях и се озова в друг двор, закътан и леко засенчен. После навлезе в поредица тъмни тесни коридори, опасани с черни гранитни статуи на богове и странни зверове. Тук бе по-прохладно, но варовикът миришеше на влага и мухъл. Това беше старата част на храма. Отвъд мрачните стени и порти долитаха звуците от градината — смях, звънтене на арфа и бълбукане на вода.

Един пазач го упъти отново и Амеротке стигна до мрачната стълба към подземията. Вратата в дъното, подсилена с бронзови гвоздеи и пиринчени ключалки, беше отворена. Хани бе спазил обещанието си: факлите искряха, а в нишите по стените горяха маслени лампи. Съдията слезе по стълбите, мина по тъмните проходи и влезе в подземна пещера, пълна с танцуващи по стените сенки. В средата лежеше голям саркофаг, украсен с йероглифи и древни символи.

Черният мрамор беше леденостуден. Амеротке бавно го обиколи и потисна потреперването си, когато забеляза изрисуваните над червената врата очи. Дали Менес, първият фараон на Скорпионите, все още надничаше навън? Дали неговата Ка се скиташе тук от Полята на вечността? Спомни си за Нерия и се върна обратно по проходите до стълбата. Миризмата на изгоряло масло и човешка плът беше изчезнала, стъпалата бяха внимателно измити и посипани с пясък, но по стената все още личаха следите от черните езици на огъня.

Амеротке се върна до залата със саркофага и тръгна край стените. Фреските бяха направени набързо и грубо, но имаха свой живот и плам. Показваха историята на Египет до нахлуването на хиксосите, които бяха изобразени като ужасяващи воини, яхнали коне с демоничен вид и бълващи огън очи. Художникът бе изпълнил всяка сцена с детайли, сякаш отчаяно се бе опитвал да не пропусне нещо от славата на Египет. Амеротке измъкна една факла от поставката й, за да разгледа фреските по-внимателно. Всяка стена беше покрита с различни сцени, щяха да са му необходими седмици, за да вникне в подробностите. Какво ли се е надявал да открие тук Нерия, което да липсва в древните ръкописи? Някои от рисунките бяха избледнели. Другаде мазилката беше изпопадала и изгнила. Съдията отиде до началото на хрониката. Позна символите за морето и пясъка, картуша на царете от династията на Скорпионите. Владетелите бяха изобразени един по един, седнали на разкошни тронове. Амеротке се взря в Менес — лицето му бе дребно и заоблено, с тъмни бадемови очи. Носеше боен шлем и скъпоценна огърлица. Част от рисунката беше избледняла, стената беше напукана. Той се готвеше да продължи нататък, когато отнякъде се разнесе гърмящ глас:

— Господарю Амеротке!

— Да, кой е? Какво има? — съдията не се виждаше от вратата, беше скрит зад големия саркофаг. Тръгна да го заобикаля, но спря. Колцина знаеха, че е тук? Ако това беше слуга или вестоносец, защо просто не влезеше вътре? Прокле се наум, че бе оставил личното си оръжие у дома. Липсваше дори камата от колана му. Надникна зад саркофага и във въздуха изсвистя стрела. Удари се точно в стената зад него. Съдията се притаи зад саркофага на Менес и бързо се огледа. Зърна приведена тъмна сянка — лъкът отново се изправяше. Втора стрела прошумя край него и разчупи мазилката. Амеротке притисна потния си гръб о студения мрамор на саркофага и се извъртя настрани. Какво да направи? На стрелеца му трябваше време, за да сложи нова стрела на тетивата, но ако сега се втурнеше да бяга, нямаше да му стигне времето. Пък и светлината на факлите го правеше идеална мишена. Сви се още по-назад до саркофага, който беше единствената му защита. Нова стрела избръмча във въздуха. После настана тишина. Огледа се. Залата беше празна. Дали тайнственият стрелец се беше оттеглил? Или се прокрадваше напред, към него?

Амеротке се насили да се успокои. Ослуша се. Ако стрелецът се движеше, щяха да се чуват стъпките или дишането му. Но в гробницата цареше тишина. Съдията бавно пропълзя покрай саркофага. Залата беше празна. Тръгна по проходите. Дълбока тишина. Изкачи се предпазливо по стълбите, отвори вратата и внимателно надникна навън. Убиецът със сигурност не би го причакал тук. Тръгна през колонадата, като се опитваше да овладее гнева и уплахата си. Някъде встрани се чу приглушен звук и съдията инстинктивно се прилепи о стената. Надникна внимателно зад колоната й съзря върховния жрец Амон, който притискаше една от танцьорките към стената. Беше я повдигнал, а бедрата й обвиваха кръста му. Ръцете му грубо стискаха задника й и жрецът проникваше в нея с резки движения, както обикновен моряк обладава куртизанка на стената на пивницата в миризливите алеи на града. Момичето не протестираше. Гривните на китките и глезените й звънтяха, а лицето й бе изкривено от удоволствие.

Амеротке се усмихна и тихо се отдалечи. Гледката, как върховният жрец с гол задник се сношава с една от танцьорките на храма така животински, го накара да забрави ужаса от гробницата. Излезе в градината. Почуди се дали да не провери къде са били всички жреци по време на нападението, но това щеше да му отнеме часове. Дневната горещина вече намаляваше, бели облачета изпъстряха синьото небе. Той седна под едно дърво, надявайки се песента на птиците да успокои мислите му. Мислеше за Амон, за смъртта на Нерия и на Прем, за срещата на жреците… Вдигна поглед, съзря назъбения връх на кулата и реши да се качи там.

Стъпалата водеха до дървена врата. Съдията реши първо да огледа отвън. Кулата беше кръгла и се издигаше право към небето. Камъните бяха напълно гладки, а прозорците — разположени доста високо. Той се изкачи по стъпалата и отвори вратата. Вътре миришеше приятно от разхвърляните по пода цветя. Амеротке се хвана за въжените перила и се заизкачва по стълбата. На всяка площадка имаше по една стаичка. Продължи нагоре и стигна до върха. Отвори се една врата и се показа слуга. Беше набит и дебел. По голите му гърди се стичаха струйки пот. Носеше палитра с боички и малка четчица. Той спря и се втренчи с немигащ поглед в Амеротке. Съдията се представи и непознатият веднага се поклони.

— Казвам се Сато — каза той. — Бях слуга на покойния отец Прем. Чувал съм за вас, господарю Амеротке. Всички знаят за вас.

— Така ли? — усмихна се съдията. Посочи вратата: — Това ли е килията на отец Прем?

— Да. Аз тъкмо събирам неговите… — очите на Сато се напълниха със сълзи. — Събирам вещите му. Тялото му е при балсаматорите. Скоро ще го изпратим от другата страна на реката — слугата се усмихна: — Обещаха ми малка гробница до тази на господаря.

— Напълно заслужена е — отвърна Амеротке. Мина покрай Сато и влезе в килията. Приличаше на кутийка, варовиковите стени бяха измити и блестяха от белота. Бяха останали малко неща — тръстиковото легло, няколко стола, кресло и възглавнички. По лавиците имаше само два-три глинени съда и напукана делва с вода.

— Къде държеше благочестивият отец ръкописите си?

— О, господарю, той имаше много малко. Каквото искаше, вземаше от библиотеката. Или от Дома на живота.

— Но в нощта, в която умря, е носил карти на небето, нали?

— О, да, но те бяха събрани и прибрани…

— Нещо друго? — попита Амеротке. Усещаше, че Сато премълчава нещо, и затова впи изпитателно поглед в лицето на слугата.

Мъжът въздъхна и приседна на ръба на леглото.

— Върховният жрец Хани ме попита същото… Сигурно знаете, че през последните дни господарят ми имаше… непрекъснато носеше един свитък… — той се закашля. — Донесе го за първи път няколко дни преди смъртта си… Беше завързан с червен плат. Господарят не даваше никой да го докосва… Идваше тук и се заключваше в килията си. Когато му носех храна и пиене, се държеше мило с мен, но винаги прикриваше ръкописа с ръка, сякаш да не прочета или видя нещо.

— А ти успя ли да надникнеш? — Амеротке извади кесията си от малкото джобче в робата си. Отвори я и извади един сребърен диск.

Сато се усмихна. Щеше да има нужда от пари, особено в предстоящите дни. Все пак той беше само един слуга на средна възраст, който обичаше бирата.

— Преди два дни — отвърна той — донесох вечерята му. Благочестивият отец както винаги покри с ръка пергамента, но след това му се стори, че чашата ще се разлее, и неволно протегна ръка да я хване.

— И какво видя?

— Не съм сигурен… — Сато видя, че Амеротке е раздразнен. — Мисля, че беше някакво насекомо… бръмбар или нещо друго…

— Бръмбар ли?

— Или пък скорпион. Да, по-скоро беше скорпион.

Амеротке отдръпна късчето сребро:

— Кажи ми истината!

Сато затвори очи.

— Сигурен съм, че беше скорпион, доста груба рисунка.

— Много добре — съдията притисна монетата в месестата длан на слугата, след това сграбчи палеца му и го изви: — И къде е тази рисунка сега?

— Не знам, господарю. Ще призная, че когато влязохме в килията на господаря Прем бях любопитен. Огледах всичко, но не я открих.

— И не си намерил нищо подозрително? — попита Амеротке. Слугата поклати глава. — В дните преди смъртта на господаря ти двамата с Нерия често ли се затваряха тук?

— Не, никога.

— Нерия изобщо идвал ли е тук? — Сато отново поклати глава. — Добре — каза Амеротке отчаяно, — а Прем посещавал ли е архиваря?

— Не, господарю, но… — Сато се озърна към вратата, — мисля, че смъртта им е свързана.

Сега слугата не изглеждаше толкова глупав. Амеротке зърна проблясък на хитрост в погледа му.

— Хайде, Сато — подкани го той, — кажи ми какво знаеш.