Пол Дохърти
Храмът на Хор (17)

Петнадесета глава

Ураеа: Нападащата кобра на Египет, емблема на короната на фараона

Голямата царска ладия „Славата на Ра“ се плъзгаше бързо по водите на Нил. Войници с плувнали в пот тела налягаха греблата под палещите лъчи на слънцето. Божествената Хатусу, златният сокол, възлюбената от боговете, владетелката на Земята на деветте лъка беше благоволила да покаже лика си пред простосмъртните. По бреговете маршируваха легиони елитни пехотинци, охранявани по фланговете от ескадрони колесници. Въздухът трептеше от музиката и виковете на тълпата.

Хатусу седеше на позлатен трон, а лицето й бе застинало с царска тържественост. Още рано призори пазителите на благовонията и помадите бяха измили и намазали с уханни масла мургавото й тяло. По клепачите й беше втрита тъмнозелена боя, а красивите й очи внимателно бяха изрисувани с черен туш. Диадемата на египетските царици увенчаваше напоената й с благовонни масла перука със златни и сребърни нишки. Под обсипаното със скъпоценни камъни наметало красивото й тяло бе облечено в изящна бяла плисирана роба.

До божествената седеше Сененмут. Хатусу стискаше подлакътниците на трона. Чувстваше се дълбоко удовлетворена. Беше изслушала най-внимателно разказа на младия библиотекар Калив и сега щеше да покаже на жреците кой държи истинската власт в страната! Щеше да ги накара да преклонят глава и да целуват прахта под нозете й. Червените от кармин устни се разтегнаха в победоносна усмивка. Щеше да награди Амеротке. Освен това щеше да измисли най-ужасното наказание за злосторника, който се беше осмелил да вдигне ръка срещу нейния приближен.

— Насладете се на триумфа си, ваше величество — прошепна Сененмут. — Почиваме в дланта на вашия баща, великия Амон Ра.

Хатусу пое дълбоко дъх. Беше приготвила това пътуване и царствената си поява до последните подробности. Ладията беше най-добрата в царската флота — с позлатен корпус, обсипан с изображения и фигури на овнешки глави нос и блестяща от скъпоценни камъни царска каюта. Между високите сребърни мачти, на които се развяваха червени флагове, се издигаше малък сребърен олтар. Една прислужница поднесе огледало, за да може Хатусу да се възхити на величието си. Всъщност на нея й беше смешно. Хатусу винаги настояваше да се спазва тежкият дворцов протокол, но в себе си оставаше все още онова малко момиче, което някога бе лудувало в двора на баща си.

Сененмут усети вълнението й и леко се изкашля. Хатусу се вгледа в отражението си. С големия златен шлем с дълги бели щраусови пера приличаше на статуя. Довечера щеше да се отърве от тях и да потанцува гола пред любовника си. Да, верният Сененмут й бе помогнал толкова много при завземането на властта!

Хатусу леко извърна глава. Тълпата на десния бряг на Нил я видя и изрева в знак на одобрение. Фараонът беше благоволил да ги погледне! За да покаже благоразположението си към всички, тя се обърна наляво. На близкия бряг група жреци и жрици пееха химни, а танцьорки разтърсваха систри и извиваха тела в старинен танц. Хатусу зърна покрития със злато обелиск на града и розовите колони на храма. Зад нея капитанът на фараонската стража изрева заповед. Ладията промени посоката си и се насочи към пристана. Последваха нови команди, гребците вдигнаха веслата и ладията спря на брега.

Царският паланкин вече ги очакваше. Хатусу се обърна към събралите се жреци и ги изгледа студено. Амеротке беше там. Тя му се усмихна и се качи в паланкина. Носачите го вдигнаха на раменете си и отнесоха величествената особа в храма. Облаци благовония се издигаха да я поздравят, пред нея разхвърляха цветя, потопени в благовония. Събрани на стълбите жреци подеха божествен псалм.

О, колко си хубава, колко си хубава,

Слава на Египет!

Въплъщение на божествената воля,

обърни се и ни се усмихни.

Сърцата ни ще се възрадват,

телата ще се разтреперят,

сякаш сме отпили от най-сладкото вино.

Хатусу се насили да се отпусне. Паланкинът беше положен на земята. Тя излезе и стъпи върху специално постлания килим. Сетне бързо потъна в хладината на храма. Направи приношение в светилището на Хор и влезе в Залата на съвета, където жреците я очакваха с притаен дъх. Зае приготвения за нея трон, а Сененмут се настани в креслото от дясната й страна. Жреците се поклониха дълбоко и покорно допряха чела о пода. Хатусу ги остави да поседят така малко по-дълго от обикновено.

— Амеротке — гласът й прозвуча почти като шепот, — ти и придружителите ти можете да седнете! — съдията и жреците се подчиниха безмълвно. — Ще прескочим церемониите — започна грубо тя. — Аз ще говоря и думите ми ще имат силата на закон. Защото седя на трона на фараоните и нося двойната корона на Египет. А също жезъла, скиптъра и ветрилото. Такава е волята на боговете!

— Така е! Така е! — отвърнаха всички и се поклониха.

— Разбирам, че господарят Амеротке с помощта на библиотекаря Калив е довел въпроса — Хатусу подбираше думите си внимателно — до доста изненадващо заключение — тя се усмихна на върховния съдия и после попита жреците дали всички са убедени в откритието. Върховните жреци потвърдиха в един глас.

— На празника на Изида — обяви Сененмут — божественият фараон ще направи приношение в светилището. Всички върховни жреци на Тива ще присъстват и народът ще види радостните им приветствия — той махна рязко: — С това въпросът е приключен!

Съветът седеше мълчаливо. Хатусу си пое дъх и издиша бавно, знак, че ще вземе думата отново. Амеротке виждаше, че придружителите му се напрягат. Той скри вълнението си. Хатусу щеше да организира процес, убиецът трябваше да бъде разкрит. Върховният съдия беше стигнал до логичното заключение, но нямаше да му е лесно да го докаже. Той се опитваше да задържи безизразната маска на лицето си, която си беше наложил, и внимателно избягваше погледа на заподозрения.

— Но останаха други въпроси — повиши глас царицата. — Вратите на храма са затворени. Трябва да възтържествува правосъдието на фараона! — Хатусу почти викаше. — Извършени са ужасни убийства! — и замълча многозначително.

Амеротке чакаше. През нощта беше приключил с обмислянето и бе стигнал до едно определено заключение. Информацията, която Шуфой му беше донесъл вчера, беше изключително важна. Той незабавно бе изпратил писмо до Сененмут и след това, спомняйки си за смъртта на Антеф, беше издал заповед, подпечатана с личния му картуш, с която позволяваше на Далифа да се омъжи и да продължи връзката си под покровителството на фараона.

— Господарю Амеротке — обади се Сененмут.

Върховният съдия се изправи.

— Не искам да разказвам това, което всички тук вече знаят — започна той. — Ние сме в храма на Хор, но тук се чувства присъствието на червенокосия Сет, бога на насилствената смърт. Нейно величество спомена убийство, но в корените на престъпленията се крие предателство. Някой с черно сърце и принадлежаща на нощта душа е отказал да приеме волята на боговете. Ако можеше да се докаже, че жена има правото да стане фараон и че всъщност първите фараони на Египет са дължали законността си на женското начало, тогава всички обсъждания щяха да приключат.

— А сега съществува такова доказателство! — извика Хани.

— Да, така е — отвърна Амеротке, забелязвайки, че върховният жрец трепери и лицето му е пепеляво. — Нерия е бил потаен човек, но блестящ учен. Той е стигнал до същото заключение. Разгледал е рисунките в гробницата под храма. Вероятно е забелязал нещо, а след това е намерил доказателство в архивите в библиотеката. Нетърпелив да покаже знанията си и да получи поздравление от стария си учител, Нерия е разказал всичко на Прем. Сигурен съм, че не е имал време и желание да го сподели и с пътуващия учен Пепи, когото е смятал за търсач на скандали. А Пепи е бил нает от главния писар Сенги — главният писар сведе глава. — Но Пепи е приел задачата само за да си осигури удобно легло и добра храна. Той не се е интересувал от ръкописи и папируси, а от клюките в храма. Като човек с остър ум и наблюдателно око Пепи сигурно е бил привлечен от уединението на Нерия… — Амеротке замълча. — Пътуващият учен е заподозрял, че Нерия е попаднал на нещо важно, и е започнал да го следи внимателно, за да разбере какво е. Само че се е натъкнал на нещо друго. Открил е, че Нерия е имал връзка с някого от храма. Пепи може дори да ги е хванал в неприлична поза, защото в килията си е нарисувал доста груба рисунка на „откритието“ си. Когато я видях за първи път, реших, че изобразява сношение на двама мъже — Амеротке тръгна покрай редицата столчета, спря до Вехлис и я хвана за ръката. Беше студена като лед. Той впи поглед в тъмните й очи. — Но всъщност сте били вие и Нерия! — Хани изстена. Върховният съдия допускаше, че Хани може би подозира съпругата си в изневяра. Затова сега прикова поглед в него и продължи да говори все така спокойно и обмислено: — Не знам от колко време е била връзката им. Месеци, а вероятно дори години. Градините на Хор са големи, в храма има скрити кътчета и хубави места за уединение… — обърна се рязко към Амон: — Прав съм, нали? Видях ви в едно от тях с танцьорка от храма…

Амон сведе поглед под тежките си клепачи. Амеротке погледна отново към Вехлис. Тя не беше помръднала. Очите й бяха спокойни, а лицето — все така гладко.

— Няма ли да кажеш нещо? — извика Хани.

Вехлис изгледа презрително съпруга си. Амеротке пусна ръката й и тихо изрече:

— Нерия ви е казал какво е открил, нали? Видели сте татуировката на скорпиона върху бедрото му… Доста странен начин да спечели благоразположението на двора! Голямо самохвалство за откритията му. Нерия сигурно е знаел, че когато публично оповести находката си, ще получи божествената възхвала на фараона…

В залата на съвета беше абсолютно тихо. Хатусу беше забравила напълно за протокола и седеше с леко отворена уста, а в очите й блестеше гняв. Сененмут се беше привел напред, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Амеротке му беше казал, че ще разобличи убиеца, но не беше споменавал имена. Съдията се отдръпна крачка назад и още по-тихо попита съпругата на Хани:

— Вие сте убили Нерия, нали? — Вехлис не отговори. Амеротке се чудеше дали не е в шок. Тя седеше неподвижна като статуя. Ръцете й почиваха в скута и боядисаните в червено изящни нокти привлякоха вниманието му. — Знаели сте кога Нерия ще слезе в гробницата и че всички други ще са далеч, на пира след посещението на божествения фараон. Архиварят се е изкачвал по стълбите, когато вие сте отворили вратата, а той се е вкаменил от изненада. За миг сте го полели с масло и сте хвърлили горящата факла. Нерия, смешната му татуировка и надеждите му за издигане са изгорели напълно. Затворили сте вратата, скрили сте делвата с маслото и сте се втурнали към килията му, за да я претърсите. Все пак сте знаели всичките му скривалища. После бързо и безшумно сте премахнали всички следи, всички възможни улики за връзката ви, всички сведения за плодовете на издирванията му.

— Жено, нима просто ще седиш и ще слушаш мълчаливо обвиненията на върховния съдия? — извика Сененмут.

— Сега слушам — изръмжа Вехлис. — А след това ще отговоря, каменоделецо! — Сененмут трепна на обидното подмятане за простия му произход. — Продължете, господарю Амеротке!

— Да, ще продължа. Нерия е бил извън играта, но е трябвало да бъде запушена устата и на кроткия старец Прем, с когото архиварят е бил споделил узнатото. А и е било възможно проницателният отец да е подозирал за връзката ви с Нерия. Отишли сте да се срещнете с него. Добре сте планирали всичко. Прем е бил самотник, отшелник. Сато, неговият слуга, е обикалял града да си търси момиче. Всички са знаели за тази му слабост. Постоянно са се шегували с него. Вие ли платихте на куртизанката да се съгласи да го обслужи? Да го напои с бира? Както и да е. Отишли сте при възрастния учен в градинската кула. Носели сте въжена стълбичка и сте я оставили пред килията му. Влезли сте и сте поговорили. Прем е бил разговорлив и сигурно е изтървал пред вас нещо, с което е предизвикал подозренията ви. Убили сте го със стария боен кривак на хиксосите и сте претърсили килията му. Но се е върнал Сато. Скрили сте трупа на Прем под леглото и бързо сте се качили на покрива на кулата. Спуснали сте въжената стълбичка през бойницата. Взели сте шала и шапката на стария жрец и сте се престорили на него.

— Как бих могла да сторя това? — обади се тя.

— Било е тъмно, господарке. Свалили сте перуката си, нахлупили сте сламената шапка и сте увили раменете си с шала на Прем. Сато е видял това, което е очаквал да види. Затова не се е замислил. Слязъл е пред килията, а малко по-късно вие сте го последвали. За да му отвлечете вниманието, сте свалили пръстена си и сте го пуснали надолу по стълбите. Сато се е втурнал да го гони, а вие сте влезли в килията на Прем. Вътре също е било тъмно, а и сте стояли с гръб към вратата. Сато е оставил пръстена на масата. Изпратили сте го, затворили сте вратата и сте пуснали резето — Амеротке сви рамене. — Мисля, че всеки вик си прилича с другите. Сато е опитал да отвори вратата, но не е успял. Побягнал е да търси помощ. Вие сте преместили тялото на Прем на леглото, взели сте кривака и сте излезли през прозореца. Покатерили сте се по въжената стълбичка и през бойницата сте се озовали на покрива на кулата.

— Аз да се покатеря по въжена стълбичка?!

— Вехлис, вие сте по-силна от повечето войници на фараона. Знам, че сте запален плувец и за вас не е проблем да се изкачите по стълбичката. От покрива сте я изхвърлили заедно с кривака и по-късно сте ги прибрали от розовите храсти. След това сте се присъединили към останалите пред разбитата врата на Прем.

— Да, бяхте там — обади се Изида, устните му се свиха презрително. — И като се замисля, сякаш се появихте от нищото.

— Какво знаеш ти за мен? — изсумтя Вехлис. — Дръж любезния си език зад зъбите си! — жрицата като че ли бе изгубила всякакъв страх от Хатусу и обкръжението й.

— Пепи е бил следващата жертва — продължи върховният съдия. — Убеден съм, че не ви е изнудвал. Вероятно просто се е изпуснал, че знае за вас и Нерия. Искал е сребро в кесията си, да си напълни корема с вино и да подържи в ръцете си задника на някоя хубава куртизанка. Щом е получил парите, Пепи веднага се е втурнал към бардаците в града. Но изнудвачите винаги се връщат, нали? Трябвало е да го унищожите заедно с доказателствата, с които е разполагал — например записки или рисунки, какво е видял. Той се е държал като всеки разгулен мъж — пиел е от обед и се е въргалял с курвите от Дома на удоволствието.

— Да не искате да кажете, че аз, върховната жрица, съм слязла на пристана?

— Вие не се страхувате от нищо, Вехлис. Няма човек, който да ви уплаши. Купили сте кожен мях с масло и загърната в наметало, преструвайки се на старица, сте могли да се вмъкнете в пивницата и да чакате Пепи да се върне. Кой в храма на Хор държи сметка, кога излиза и къде ходи могъщата жрица на Хор?

— Имате ли доказателство за всичко това? — попита Сененмут.

— Да, господарю.

Едва сега Вехлис ококори очи и тялото й се напрегна.

— Следващата жертва — Хатор, е била избрана случайно, за да създаде хаос и да нажежи напрежението. Масите бяха подредени в залата за пиршества. — Амеротке се приближи до Хани и го погледна: — Вие бяхте домакин, господарю, но кой решаваше къде да седне всеки от гостите? — лицето на Хани се бе състарило, изглеждаше пепеляво от страх. Погледът му потрепна раболепно и той отвори уста. Съдията го изпревари: — Вехлис, нали? И преди да започне пирът, с влизането и излизането на слуги и музиканти е било толкова лесно да мине край масите и да сипе отровен прах в чашата за бира. Кой би я заподозрял? А след като Хатор е бил мъртъв — върховният съдия се върна до Вехлис, — е трябвало и Сато да бъде изпратен във вечната нощ. Убийството на Прем е било най-неудачното. Изобщо не сте могли да бъдете сигурна, че горкият пиян слуга не е видял нещо странно, нали? А и той не си е държал езика зад зъбите, ами е ходил да ме търси, да разпитва къде съм, защото искал да ме види — Амеротке се приведе пред Вехлис. — И бързо е бил набелязан за убиване. Сато никога не е отказвал делвичка с вино. Все едно жадна котка да обърне гръб на паничка с мляко. След като е умрял, вие сте се качили в килията му, избърсали сте виното и сте заменили отровната делвичка с нова — съдията се изправи.

— Сато не беше много умен, но сигурно е разбрал, че е отровен. Той е потопил ръцете си във виното и е оставил отпечатъци от дланите си върху стената. Питам се какво ли се е опитал да ни каже? — Амеротке леко потупа Вехлис по ръцете. — Дали Сато не е започнал да се чуди кого е видял в нощта, когато господарят му е загинал? Дали не е видял пръстите ви? Боядисаните ви нокти са толкова отличителен белег. Сато се е опитал да каже нещо за ръцете на убиеца. Никога няма да узнаем дали е било за боядисаните нокти, за кожата или за пръстена, който е донесъл.

— И сигурно ме обвинявате за нападението срещу вас? — прошепна Вехлис.

— Точно така. Не е било трудно за съпругата на върховния жрец да слезе през нощта в хранилището на лодките, да се промъкне на борда с мях с кръв от кланиците. Излели сте водата от някои делви, напълнили сте ги с кръв, отхлабили сте връзките, които са ги придържали неподвижно…

— В името на фараона — изправи се в стола си Вехлис и впери поглед право в Хатусу. — До този момент слушах търпеливо всички лъжи. Къде е доказателството, ако не броим червените отпечатъци на пияния слуга върху стената?

— Откъде знаете, че виното е било червено? — попита Амеротке.

— Съпругът ми ми каза — отвърна след миг объркване тя.

— Не, не съм! — заекна Хани. Изгледа кръвнишки съпругата си: — Заклевам се пред фараона, че никога не съм ти казвал такова нещо.

Вехлис му хвърли презрителен поглед.

— Вие поискахте доказателство — намеси се отново Амеротке. Обърна се и се поклони на Хатусу. — То ще дойде на две части, ваше величество. Първия ден, когато дойдох тук, слязох долу в гробницата. Исках да разгледам рисунките по стената. Убиецът ме проследи, стреля с лък и след това изчезна… — съдията замълча.

— Но защо Вехлис би искала смъртта ви? — попита Амон.

— Смъртта ми трябваше да има същия ефект както убийството на Хатор — да предизвика недоволство, да обяви провала на съвета на върховните жреци…

— Продължи — заповяда Хатусу. — Значи си отишъл в гробницата, а после?

— Да. Нападението се провали, но стрелецът трябва да е бил един от членовете на съвета, само те знаеха, че възнамерявам да сляза в гробницата. В началото си мислех, че ще е невъзможно да проследя къде са били всички по това време, но по една случайност ми беше поднесена нужната информация. Амон се забавляваше с танцьорка от храма. Хатор, Изида, Озирис, Анубис и Сенги са били извън храма, а върховният жрец Хани е бил на служба в светилището. Но вие, уважаема Вехлис, сте съвсем друг въпрос. Спомняте ли си онази сутрин? Дойдохте в библиотеката с една прислужница. Казахте, че отивате да поплувате в свещеното езеро. Тогава не заподозрях нищо. Но след това се замислих. Дали дойдохте да ми кажете какво мислите да правите, за да не паднат подозренията върху вас? Изпратих Шуфой да намери прислужницата ви. Той я отведе от храма в една къща, където сега е в безопасност. Тя си спомня онази сутрин много добре. Тръгнали сте да поплувате, но внезапно сте променили решението си. Освободили сте момичето. Взели сте лък, колчан със стрели и… се опитахте да ме убиете в гробницата.

— Ако доведете тази кучка тук — развика се Вехлис, — бързо ще освежа паметта й! — после се овладя и заговори по-спокойно: — Това ли е единственото доказателство, което можете да представите?

— Не, съвсем не! — Амеротке се обърна към Сененмут: — Господарю, отвън чака една жена на име Далифа. Бих искал да я пуснете да влезе.

Сененмут нареди на пазачите да доведат Далифа. Миг по-късно тя прекрачи в залата и се поклони на присъстващите. Изглеждаше изплашена и смутена. Амеротке се беше видял с нея по-рано сутринта и й беше казал какво точно да направи.

— Коя е тя? — попита Вехлис.

— Последното ми доказателство. Огледайте я внимателно, Вехлис. Какво виждате?

— Млада жена, направо дете.

— Вгледайте се добре в чертите й!

Вехлис се подчини:

— Трябва ли да я познавам отнякъде?

— Да. По-точно сте я познавали преди. Защото това е незаконната дъщеря на Нерия…

— Невъзможно! — извика Вехлис. — Той ми каза… — тя спря внезапно.

— Какво? Какво ви каза Нерия? — попита бързо съдията. — И защо този потаен, затворен в себе си архивар би споделил нещо толкова лично със съпругата на върховния жрец? Ти си обичното дете на Нерия, нали Далифа? — жената кимна. — Държали са я скрита — продължи върховният съдия — от погледите на хората. Но Нерия я е посещавал. Казал й е всичко: за връзката ви, господарке Вехлис, говорил й е за уважението и преклонението си към стария учен Прем. И какво друго, Далифа?

— Какво е намерил в библиотеката — отвърна младата жена. — Колко е бил развълнуван от татуировката на бедрото си. Показа ми я. Той наистина ви обичаше… — Далифа вдигна глава.

Вехлис се облегна в креслото.

— Не е вярно! — прошепна тя като че ли на себе си. — Нерия щеше да ми каже. Той ми казваше абсолютно всичко! Познавахме се от толкова години!

— Какво ще кажете, господарке Вехлис? — попита Сененмут. — Срещу вас бяха повдигнати ужасни обвинения.

— Млъкни, каменоделецо! — Вехлис се приведе напред, на лицето й играеше усмивка. — Във вените ми тече най-добрата кръв на Египет. Не отговарям на каменоделци!

— Тогава отговори на мен! — гласът на Хатусу беше спокоен и студен.

Усмивката на Вехлис се стопи. Тя изгледа Хатусу презрително.

— Щом не говоря с каменоделец — изсумтя тя, — защо да говоря с неговата курва? — Вехлис се облегна назад, забавляваше се от неодобрителните възгласи. — Малката Хатусу — подигра я тя, — друсах те на коленете си и ти бършех задника. Малкото дребосъче в двора на баща си. Как се осмеляваш? — изсъска тя. — Как се осмеляваш дори да си помислиш да седнеш на неговия трон? Да ни накараш да целуваме земята под нозете ти!

— Ще умреш заради думите си! — обяви Хатусу.

— Всички ще умрем, блуднице!

Хатусу се опита да сдържи гнева си. Сененмут протегна ръка, но бързо се опомни. Вехлис стана и се обърна към редицата жреци.

— Погледнете се! — извика тя. — Аз ли съм най-добрият мъж сред вас, сбирщина дъртаци! Защо подкрепяте зидаря и курвата?

— Във вените на фараона тече божествена кръв — обади се Амеротке.

— О, спести ми речите, Амеротке! — Вехлис прехапа устни. — Не беше заради… — тя поклати глава, сякаш търсеше точните думи, — не защото жена сяда на трона на фараона, а защото това е именно Хатусу. Малката Хатусу, която си играеше с разхвърляните играчки… Тя се омъжи за заварения си брат и се кри в сенките с кукленското си личице! Но след това се появи тоя прост каменоделец и всичко се промени!

— Тя е фараонът! — обяви съдията.

— А какъв тогава е доведеният й брат? — отвърна Вехлис.

— Значи си признаваш? — намеси се Сененмут, нетърпелив да прекъсне тирадата й.

— Признавам си и тържествувам, каменоделецо. Мислех си, че тази сбирщина от баби ще се забавлява на стореното от мен…

— Но всички знаеха, че ти поддържаш благословената Хатусу — възрази Амеротке.

— О, Амеротке — усмихна се надменно Вехлис, — това е най-големият ти недостатък. Ти не носиш маска и затова си мислиш, че всички други са честни и почтени. Да, аз обичах Нерия. Е, по мой начин. Вярвах, че тия дъртаци няма да открият нищо ново, но изведнъж Нерия ми разкри какво е видял в рисунките в гробницата и какво е открил в библиотеката. Глупакът дори си татуира скорпион на бедрото! Гледаше на това като на най-добрата възможност да привлече вниманието на каменоделеца и блудницата му!

Сененмут понечи да се обади, но Хатусу вдигна ръка:

— Остави я да говори. Скоро ще замлъкне завинаги.

— Не можеш да ме уплашиш — присмя се Вехлис. — Предпочитам да замина отвъд Далечния хоризонт, отколкото да коленича пред теб и твоя зидар!

— Ще съжаляваш за начина, по който ще се отправиш на последното си пътуване — отвърна Хатусу.

Вехлис сви рамене:

— Какво значение има? Виното е разлято и чашата счупена. Бях бясна на Нерия. Исках да го унищожа, да го унищожа изцяло. Стана толкова бързо. Не ми се вярва дори да е видял лицето ми. И Пепи не беше по-добър. Истинска змия… — тя раздвижи ръка като пълзящо влечуго. — Видя ме с Нерия в една отдалечена градина. Изобщо не дойде при мен, но знаете какъв беше с лукавите си очички и свити устни. Оставих му три кесии сребро в килията. И той замина да ги харчи из бардаците. Знаех, че ще се върне. Беше намерил нов източник на богатство. Така че се облякох със старо наметало, купих масло, оставих част от него в стаята му, а останалото — в тъмното преддверие. Той беше толкова пиян, че веднага се нахвърли на курвата…

— А кроткият Прем? — попита Амеротке.

— Беше, както ти каза. Нерия му се беше изповядал. Старецът живееше в градинската кула и Сато се въртеше около него като муха над кравешко лайно. Възползвах се от момента. Сложих на покрива на кулата въжена стълба. Възнамерявах да се измъкна от там, за да не ме види някой около стаята. Но Сато се появи по-рано, отколкото бях предвидила. Не беше много опасно… — Вехлис сви рамене. — Но какво значение има? Направих всичко точно така, както ти каза. А след това постоянно се чудех дали Сато не е забелязал нещо странно. Той умря също като Хатор.

— Убила си веднъж и след това не си могла да спреш — обвини я Амеротке. — Нападна ме в гробницата. Изложи живота ни на опасност, когато прекосявахме Нил. Всеки един на лодката можеше да умре от ужасяваща смърт. И то за какво? Защото не си можела да приемеш божествената Хатусу за фараон?

— Иди в библиотеката — отвърна Вехлис. — Ще намериш разкази за бунтове, в които са избити хиляди. Ако бях мъж, ако бях войник, щях да се вдигна на бунт… — тя рязко посочи Хатусу. — Колко е избила тя, за да седне там, където е сега?

— Достатъчно! — извика Хатусу. Погледна бързо Хани, който седеше с наведена глава, раменете му се тресяха. — Съветът на жреците приключи. Боговете разкриха истината и ще проговорят от моята уста! — Сененмут стана и отиде до вратата. Върна се с група верни телохранители от двореца. — Хванете я! — заповяда Хатусу. — Затворете я в тъмницата под храма на Маат. На свечеряване да бъде отведена в Червените земи и погребана жива в пясъците. След това — в очите на Хатусу блестяха гневни пламъци — трупът й да бъде разпънат на стените на Тива! — тя стана и изрита столчето под нозете си.

Всички, освен Вехлис, се проснаха на пода. Когато Амеротке вдигна поглед, Хатусу вече беше изскочила от залата. Хани се беше свлякъл на пода и ридаеше като дете, войниците вече бяха вързали ръцете на Вехлис и сега я бутаха грубо към страничната врата. Съдията се изправи. Не обърна внимание на жреците и отиде да благодари на Далифа.

— За какво беше всичко това? — попита младата жена. — Направих това, което ми казахте…

— Добре се справи! — Амеротке взе ръката й и я стисна. — Понякога в името на истината е нужна малко заблуда. Този случай беше точно такъв. Разполагах със съвсем малко доказателства, повечето бяха чисти подозрения. Ако това беше Залата на двете истини, Вехлис никога нямаше да бъде призната за виновна. Но аз знаех, че убиецът мрази самата мисъл Хатусу да носи короната на фараона. Събраните доказателства сочеха Вехлис и ако тя беше провокирана от присъствието на Хатусу, можеше да захапе примамката… — той се усмихна леко: — Омразата, също като любовта, винаги си личи. Вехлис заложи и загуби. И накрая в загубата намери отдушник на недоволството си и сама се хвана в капана. Така истината излезе на бял свят и беше въздадено правосъдие.