Пол Дохърти
Храмът на Хор (15)

Тринадесета глава

Са: древен египетски символ на божествена закрила

Пренхое и Шуфой се забавляваха много добре. Голямата пивница и прилежащият й Дом на удоволствията край пристана бяха пълни с клиенти. Тук се събираха хора от простолюдието — магаретари, гадатели, знахари и магьосници. Бяха достатъчно благоразумни да не опитват да си продават един на друг стоките си. Джуджето и писарят седяха в ъгъла и гледаха с ококорени очи. Имаше момичета от всякакви народности — нубийки, ливанки, ханаанки и дори такива със светла кожа от островите отвъд делтата. Бяха готови да задоволят всяко желание или поне така твърдяха рисунките по стената.

— Всеки злодей по Нил рано или късно идва тук — прошепна Шуфой. Посочи към един финикийски моряк: — Този е бил на места, за които ние с теб можем само да мечтаем. Разправя, че е преплавал Голямото море на север и е бил в земи, където дърветата са по-нагъсто от тръните на магарешкия бодил, а по върховете на планините има замръзнала вода. Разказва такива истории, че седмици след това сънуваш кошмари.

— Верни ли са? — попита възбудено Пренхое.

— Има ли значение? — Шуфой потри остатъка от носа си. — Не е важна историята, а начинът, по който се разказва.

Помещението беше задимено, маслените лампи даваха колкото светлина, толкова и дим. По стените играеха сенки. Отвън в двора двамина се биеха с ножове. Носач на трупове от Некропола обикаляше по масите и предлагаше на посетителите да ги заведе в някаква пещера, където можел да им покаже мумия на погребан жив човек.

— Косата му е с цвета на пшеницата — разказваше той. — А кожата му е по-светла от пясъка.

— Какво чакаме? — попита Пренхое.

— Господарят ми възложи задача — отвърна Шуфой — и аз смятам да я изпълня.

От сумрака изникна сянка и се настани на отсрещния стол. Новодошлият беше слаб, жилест, с остри черти, щръкнал като клюн нос и присвити очи. Кожата му беше загоряла от слънцето. Не носеше перука и изглеждаше така, сякаш не се бе бръснал от няколко дни. Беше облечен с мръсна жълта туника. Пренхое забеляза, че непознатият е еднорък; на мястото на другата ръка черна превръзка покриваше обгоряло чуканче. Мъжът разтвори ръка:

— Ей, дребен, намерих каквото искаше…

— Кой си ти? — попита Пренхое.

Непознатият се извърна към него за момент:

— Не е твоя работа. Кой е тоя женчо с теб, Шуфой?

— Един приятел — отвърна джуджето. — Писар е при господаря ми.

Мъжът се извърна към Пренхое:

— Нямам име, писарю. Наричат ме Скитника по реката.

Шуфой му подаде късче сребро.

— Ако ме излъжеш…

— Няма — отвърна бързо скитникът. — Но новината изобщо не е добра. Мъжът, дето се нарича Антеф, наистина е тръгнал на поход с войската. И е бил ранен в голямата битка край делтата… След това се е появил в Мемфис. Твърди, че си е загубил паметта, но аз чух съвсем друга история. Говори се, че е дезертирал и дори, че се е оженил отново.

— За кого се е оженил? — обади се Пренхое.

— Има ли значение, писарю? За някоя кобила се е оженил, естествено — Скитника по реката се засмя и оголи кучешките си зъби. — Влюбил се е в дъщерята на някакъв търговец, който имал дюкян до храма в Мемфис.

— И какво е станало след това? — не се стърпя Шуфой.

— Не знам точно. Някаква семейна разправия и бащата го изхвърлил.

— За какво?

— За кражба.

— Пари, сребро?

— Не — поклати глава скитникът. — Откраднал товар с кутийки от сандалово дърво.

— Така ли? — широка усмивка грейна върху лицето на Шуфой. — Ще ми направиш ли още една услуга? — той се приведе и прошепна нещо в ухото на скитника.

Мъжът вдигна озадачено вежди, но след това кимна.

— Но без пари няма да стане…

— Вече ти дадох достатъчно — отвърна Шуфой. — Но ако направиш това, което те помолих, може и да не кажа на приятеля си от охраната на храма за древните предмети, които изчезнаха от светилището.

Скитника по реката се ухили, бутна стола си назад и бързо изчезна.

— Какво става? — попита Пренхое. — Снощи сънувах, че яздя хипопотам и пред мен е седнала красива девойка. Усещах как членът ми докосва мекия й задник. Според теб какво означава това? Дали е знак за добро бъдеще?

— Определено — отвърна джуджето. — Но трябва да намериш две неща: хипопотам, който да ти позволи да го яздиш, и момиче, което да седне на гърба му пред теб.

— Настроени ли сте за веселба?

Шуфой вдигна поглед. Две куртизанки, еднакви като близначки, стояха пред него хванати за ръце. На главите си носеха облени с благовонни масла перуки, лицата и устните им бяха силно начервени, от зърната на гърдите им висяха малки звънчета, а сребристи полички покриваха слабините им.

Пренхое се закашля развълнувано. Шуфой, чието лице беше скрито в сенките, се приведе рязко напред. Момичетата изпищяха и бързо побягнаха.

— Много добре — кимна доволно джуджето. — Нали не искаш да си цапаш ръцете с различни бои?

— Какво искаш да кажеш?

— Ела, ще ти покажа. И без това ще трябва да останем тук още доста време.

Шуфой отведе писаря до отвор в стената. Близначките вече се изкачваха по стълбите, хванали от двете страни един моряк. Пренхое долепи око до отвора в стената и ахна. От дупката се виждаше стая със застлано легло, а на отсрещната стена ясно се виждаха десетки отпечатъци от длани — сини, лилави, червени, зелени. Шуфой бутна приятеля си отново до отвора и му посочи ниско долу на стената. Пренхое съзря пет-шест малки отпечатъка — сякаш оставени от детски ръчички.

— Твои ли са? — изненадано попита писарят.

Джуджето кимна гордо.

— Отпреди няколко години. Ох… Тя беше разкошна нубийка. Хатор ми е свидетел, така се увлякохме, че счупихме леглото. Ако купиш някое момиче, или по-точно купиш услугите му, си длъжен да оставиш отпечатък от дланта си на стената.

— Защо? — попита Пренхое.

— Собственикът на заведението е от Куш. В неговите земи, когато си вземаш момиче от храма, по този начин предлагаш приношението си на боговете. Заклеваш се, че ще платиш, затова потапяш ръката си в боя и я допираш до стената. Сигурно целият храм е покрит с отпечатъци — засмя се Шуфой. — Както и да е, собственикът на пивницата е въвел този обичай и тук… А освен това по този начин в онази стая пускат само хора с боя по ръцете. И така се пазят от клиенти, които се опитват да вземат това, за което не са платили.

Върнаха се на масата си в ъгъла, където междувременно се бяха настанили двама лодкари. Шуфой ги изгледа заплашително, спомена името на Амеротке и те бързо изчезнаха в тълпата. После поръча нова кани с бира. Пренхое се чувстваше леко замаян. Отпечатъците му напомняха за гледката в килията на Сато. Защо умиращият слуга беше потопил ръцете си в отровното вино и ги бе притиснал о стената? Какво се опитваше да им каже? Какво съобщение беше оставил? Изведнъж Пренхое скочи на крака и извика:

— Научил го е оттук!

— Кое, Пренхое? Кой? — след като писарят му разказа за килията на Сато, джуджето попита: — Мислиш, че има връзка между килията на Сато и този бардак?

— Разбира се! — възкликна Пренхое. — Очевидно е. Сигурно отровното вино е било донесено от някое от момичетата, които работят тук… — той се почеса по главата. — Ами да! Спомням си как господарят каза, че Сато е закъснял в деня на убийството на жреца Прем, защото е бил с някакво момиче. На сутринта, когато беше убит, слугата бил излязъл в града, за да търси същата жена. После пазачите и слугите разправяха, че се върнал унизен и отхвърлен…

Шуфой цъкна с език:

— Не мърдай от тук, Пренхое! — той стана и се отдалечи към кухнята на заведението, където заговори съдържателя. После двамата се шмугнаха зад една завеса.

Пренхое се облегна назад. Наблюдаваше как едно момиче се обзалагаше със змиеукротител, че не се страхува от питоните му. Змиеукротителят отвори коша си и извади на масата един питон. Момичето протегна ръка. Змията започна бавно да пълзи по нея, сякаш бе дърво. След това се уви около врата й. Куртизанката се разпищя и започна да рие с пети земята. Змиеукротителят се разсмя. Подсвирна тихо, внимателно разви змията и освободи момичето. След това настоя, че е спечелил облога. Изгубилото смелостта си момиче нямаше друг избор, освен да изплати дълга си в стаята с отпечатъците.

Шуфой се върна.

— Говорих със собственика на бардака. Не знае нищо за Сато и не може да си спомни някой като него да е стъпвал тук наскоро.

Пренхое въздъхна разочаровано. Скитника по реката се появи отново. Сграбчи Шуфой по рамото и прошепна:

— Той е отвън, в двора. Казах му, че му носите добри новини за жалбата му в съда…

— Имаш ли нож? — попита Шуфой. Скитника по реката разгърна мръсния си пояс. — Добре! — кимна джуджето. — Ела с мен.

Антеф стоеше в сенките на крайбрежната алея. Шуфой го хвана за ръката и го отведе в най-притуления ъгъл. Войникът недоверчиво изгледа джуджето, а след това спря поглед върху Пренхое и Скитника по реката.

— Кой си ти? — попита той Шуфой. — Казаха ми, че носиш добри новини…

— Да, за теб са добри. Защото ще ти дадем време да изчезнеш от Тива, преди господарят ми да се е върнал. Иначе няма да отървеш затвора в някой от оазисите сред Червените земи…

Лицето на Антеф се разкриви от гняв.

— Далифа е моя жена! — извика той и вдигна предупредително бойния си кривак. — Ще отида в съда и ще кажа, че съм бил заплашван!

— Ако не свалиш кривака — предупреди го Шуфой, — наистина ще бъдеш заплашен. А сега ме чуй, Антеф. Не вярвам да си бил ударен по главата. Дезертирал си от войската и си се отдал на лек живот из градовете по Нил. А сега се правиш на смел войник!

— Нямаш никакво доказателство!

— Но един търговец в Мемфис има! — при тези думи лицето на Антеф се изостри. Той пристъпи от крак на крак и изгледа с копнеж пътеката към реката. — В Мемфис си се оженил — продължи джуджето, — което означава, че си смятал Далифа за разведена. Откраднал си един товар кутийки от сандалово дърво от бащата на жена си, а щом са те разкрили и изхвърлили, си се върнал в Тива, където за късмет бившата ти съпруга е получила богато наследство. И отново си решил да играеш ролята на ранения герой. Колко трогателно! Но господарят Амеротке е умен човек. Не се подвежда лесно. Вероятно веднага е разбрал какъв злодей си.

— Нямам представа, за какво говориш…

— Напротив, много добре знаеш. Беше бесен, че съдията не отсъди веднага в твоя полза. И понеже си видял как онзи убиец Нехему заплаши господаря ми в съда, си решил да се възползваш от ситуацията, нали? Престорил си се на амемет и си изпратил на Амеротке питка със семена от рожков. При това в една от откраднатите кутии от сандалово дърво.

Антеф беше видимо вбесен. Шуфой посочи кесията на колана му:

— А това тук ще взема със себе си!

— В никакъв случай! — ръката на Антеф се спусна към камата.

Устата на Пренхое пресъхна. Обстановката се нажежаваше.

— Ще взема кесията — настоя джуджето. — А ти ще идеш в храма на Маат и ще подпишеш споразумение за развода с Далифа. Ще се откажеш от всички претенции към нея и имота й. И до изгрев-слънце да си далеч от Тива!

Войникът отстъпи назад:

— Наистина ли мислиш, че ще те послушам, нещастно джудже? Вярваш ли, че просто ей така ще си замина и ще гледам как други се веселят вместо мен? След всички положени усилия? — лицето му беше изкривено от гняв.

— Да — отвърна Шуфой. — Иначе те очакват каменните кариери или затворът!

Антеф се раздвижи бързо. Извади камата си и замахна към Шуфой, но дребосъкът се дръпна настрани и рязко заби ножа си в стомаха му. Войникът падна на земята, от устата му бликна кръв. Лежеше по гръб с изпънати крака, кашляше и се давеше, потрепери няколко пъти и замря.

— Ти го уби! — извика Скитника по реката.

Пренхое отстъпи и нервно облиза устни. Шуфой беше невъзмутим, очите му блестяха. Изправи се срещу тях и властно заяви:

— Антеф беше закоравял злодей. Заплаши господаря ми, върховния съдия в Залата на двете истини. Дадох му шанс за живот, но той избра смъртта. Решението беше негово. Вие сте ми свидетели. Беше самоотбрана, нали?

Пренхое кимна:

— Но ти го направи нарочно, нали, Шуфой?

— Може би — усмихна се джуджето. — Антеф беше човек на силата, отмъстителен и зъл. Страхливец, дезертьор, престъпник и крадец… — взе кесията на войника и я хвърли към Скитника по реката. — Занеси тялото му в Некропола. Увери се, че душата му ще поеме пътешествието си към Далечния хоризонт.

 

 

Амеротке седеше със скръстени крака върху леглото в покоите си в храма на Хор. Беше се върнал късно предишната вечер. Сега помощниците му стояха пред него, преливащи от желание да се похвалят как бяха изпълнили заръките му. Съдията им се усмихна:

— По лицата ви личи, че имате да ми казвате нещо.

— Да, но нека първо чуем какво стана в Червените земи? — отвърна Шуфой.

Съдията описа какво бяха открили в Залата на подземния свят.

— Значи от Рамос са свалени всички обвинения? — попита Пренхое.

— И да, и не, скъпи ми родственико. Двамата младежи са влезли в лабиринта и са били погълнати от подвижните пясъци. Рамос е невинен по отношение на обвиненията в предумишлено убийство и няма да бъде съден в Залата на двете истини. Но пък стореното от него е глупаво. Ако беше отишъл да потърси приятелите си, вместо да отведе конете им, те можеха да са живи. Рамос ще трябва да живее с тази мисъл до края на дните си. Нищо в живота не е чисто черно или чисто бяло. А какво стана тук?

Пренхое отговори, че останалите жреци продължават обсъждането си.

— Но още не са стигнали до заключение. И май така смятат да приключат въпроса, без да кажат нито да, нито не.

След това Шуфой разказа за случилото се миналата нощ в бардака. Амеротке го изслуша внимателно.

— Браво! — каза накрая той. Очите на джуджето пламнаха от доволство. Съдията го потупа по рамото и продължи: — Умник си ми ти, Шуфой. И на теб трябва да ти благодаря, драги ми родственико — тук Пренхое също засия. — Загдето си се сетил, че може би Сато е посещавал този бардак…

Писарят помръкна:

— То не е много сигурно, господарю. Но пък защо иначе умиращият ще потопи ръцете си в отровното вино и ще остави отпечатъци по стената?

— Аз претърсих килията на Сато, както ми заръчахте — обади се Асурал, — но не намерих нищо. Освен това слязох до хранилището на лодките. Само че пак ударих на камък… — началникът на храмовата полиция сякаш се срамуваше от неуспеха си. — Господарю, ако пипна тоя разбойник, дето е оставил делвите с кръвта в трюма на лодката, сигурно ще сторя онова, което Шуфой е направил с Антеф!

— А какво става с пътуващия учен Пепи? — смени темата съдията.

Най-после лицето на Асурал се разведри:

— Претърсих килията му. Нямаше лични вещи, но пък намерих нещо зад таблата на леглото му, което трябва да ви покажа…

— Какво е то? — попита Амеротке.

Асурал се засмя:

— Не можах да го донеса с мен. Ще трябва да го видите.

Върховният съдия избърса потта от врата си с влажен парцал.

— Изглежда, че вещите на всички жертви са били внимателно прегледани от убиеца. След смъртта на Нерия убиецът сигурно е имал достатъчно време да претършува нещата му. Знаем, че това се е случило и с вещите на Прем, а каквото и да е държал в себе си Пепи, то е било унищожено от ужасния пожар. А що се отнася до горкия Сато — той притисна челото си с влажния парцал, — щом престъпникът е имал време да подмени отровното вино, какво остава за килията му — той спусна крака и седна на ръба на леглото.

— Искате ли бира, господарю?

— Не, Пренхое, искам да открия истината. За какво става въпрос тук? Архиварят Нерия е бил потаен човек… Знаем, че е поддържал възцаряването на божествената Хатусу. Той е открил нещо в библиотеката и в гробницата. Но не знаем какво. Подозираме, че може да е казал на своя изповедник Прем за разкритието си, и това е предрешило съдбата им… — Амеротке замълча и се усмихна. — По незнайна за нас причина Нерия е бил убит по доста зрелищен начин — не безшумно, с нож, или потайно, с отрова, а е бил превърнат в жива факла…

— Както и Пепи — добави Пренхое.

— Случаят с Пепи е по-различен — възрази Амеротке. — Той е бил безбожник, циник и скандалджия. Наели са го да изследва древните ръкописи, но е бил негодник и шарлатанин. Обзалагам се, че не е свършил почти никаква работа, интересувал се е повече да души какво става в храма, отколкото да изучава ръкописите в библиотеката. Тук са му дали удобна килия, но той се е преместил като богат човек. Карат ни да повярваме, че е откраднал и продал важен ръкопис, но Пепи не е бил толкова глупав. Не е откраднал нищо, а ръкописът сигурно все още е скрит в библиотеката…

— Какво подозирате тогава? — попита Шуфой.

— Започвам да се питам дали Пепи не е бил подкупен, дали не са му дали пари, за да напусне храма. Той едва ли би изоставил тъй удобната си килия в самото сърце на най-достоверните клюки, ако кесията му не е била пълна със сребро. Мисля, че убиецът го е подкупил, след това е скрил ръкописа и така е хвърлил подозренията за кражба върху пътуващия учен. След това злодеят е отишъл до пристана и е изгорил Пепи в стаята му, за да замлъкне завинаги острият му език.

— Значи смъртта на Пепи може изобщо да не е свързана с другите случаи, така ли? — обади се Пренхое.

— Възможно е — призна Амеротке. — Само дето Нерия и Пепи са загинали по един и същ ужасен начин.

— А възрастният жрец Прем?

— А, това е различно — съдията надигна бокала и отпи. — Убийството на кроткия старец е било добре замислено, но прибързано. Вниманието на Сато е било отвлечено с куртизанка. Всички са знаели, че на него много му се иска да си наеме момиче, но рядко е разполагал с пари да задоволи желанието си. А ето че в деня на убийството на Прем Сато е бил с девойка, която безплатно го забавлява достатъчно дълго, за да закъснее. Сигурен съм, че убиецът му я е уредил, за да може да поговори с Прем, да разбере точно какво знае старецът, и да претърси стаята му. Сато се е върнал, преди престъпникът да си е бил свършил работата докрай, но той се е бил приготвил за това и в края на краищата всичко е минало успешно.

— А смъртта на върховния жрец Хатор?

— Не знам. Предполагам, за да се създаде хаос. Или пък Хатор може да е видял или разбрал нещо. Но не бива да забравяме, че никой не знаеше кой посетител на коя маса ще седне. Убийството на Хатор може да се окаже обикновена прищявка.

— Но защо? — продължи да пита Пренхое.

— Убиецът е страшен враг на божествената Хатусу. След хаоса от престъпленията решението на съвета на жреците едва ли ще е в полза на фараона… — Амеротке въздъхна. — И накрая стигаме до Сато. Дебел, тромав, похотлив любител на пиенето, който толкова лесно е бил заблуден при смъртта на господаря си. След това си е спомнил нещо и също е бил изпратен в царството на мъртвите — върховният съдия стана и пъхна крака в сандалите си. — Асурал, покажи ми какво си открил в килията на Пепи!

— Мислите ли, че някога ще откриете истината? — попита Шуфой, докато вървяха към килията на странстващия учен.

— И аз започвам да се чудя. Надявам се библиотекарят Калив да открие нещо. Или убиецът да допусне грешка.

Килията на Пепи беше бедна и мрачна. Капаците на прозорците бяха затворени, на перваза стоеше ваза с увехнали цветя. По стените висяха тръстикови рогозки. Имаше семпло кресло и сгъваемо столче. Леглото беше широко, крачетата му бяха във формата на лъвове, а таблата отстрани до стената беше красиво изрисувана. Асурал отмести кревата. На стената някой грубо и несръчно беше щрихирал похотлива картинка. Единият любовник се беше надвесил над другия, а този отдолу притискаше задника му към слабините си. Фигурите бяха издраскани с нож направо върху мазилката. Художникът ги беше нарисувал облечени с нещо като петниста леопардова кожа, почетния знак на върховните жреци. Над тях имаше рисунка на малък сокол.

— Това работа на Пепи ли е? — попита Амеротке.

— Така твърдят слугите. Бил изрисувал цялата стена, но другите рисунки са заличени. Слугите са пропуснали тази. Аз им заповядах да не я пипат, докато не се върнете.

— Любовта между мъже не е нещо ново сред жреците — обади се Шуфой.

— Така е — съгласи се Амеротке. — Но зависи кои са двамата, и по-важното — дали това е открил Пепи. Някоя тайна, някой сексуален скандал в храма на Хор? Предвид на това, което знаем за нашия пътуващ учен, нищо чудно да се е занимавал и с изнудване — съдията се изправи и бутна леглото на мястото му.

На вратата се почука. Шуфой я отвори и вътре влезе библиотекарят Калив.

— Търсех ви, господарю. Мисля, че открих нещо. Разбира се, не можех да го взема с мен, но…

— Важно ли е? — попита Амеротке.

— Не съм съвсем сигурен, господарю. Най-добре да дойдете и сам да видите.