Метаданни
Данни
- Серия
- Египетски загадки (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Horus Killings, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Молев, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Храмът на Хор
Английска, първо издание
Редактор: Милена Трандева
Художник: Виктор Паунов, 2001
ИК „Труд“, 2001
ISBN 954-528-286-X
История
- —Добавяне
Единадесета глава
Селкет — богиня в Древен Египет, изобразявана като скорпион
Амеротке взе Шуфой на ръце, излезе от килията и тръгна през градината към покоите си. Дребосъкът продължаваше да спи и даже похъркваше. Съдията го настани удобно върху леглото и дръпна над него тънко одеяло.
— Асурал, остани да пазиш Шуфой! — заповяда той. После изгледа Пренхое от главата до петите и го попита: — Нещо против да се поизмокриш? — писарят не отговори и Амеротке нареди: — Иди напълни ведро вода и ме чакай при статуята на Хор до горичката от ливански кедър.
— Ведро с вода ли, господарю?! — окопити се Пренхое.
— Прави каквото ти казвам.
Писарят забързано излезе. Амеротке заръча на Асурал да бъде нащрек и също излезе. Денят беше в разгара си. Окъпаните от слънцето градини бяха потънали в спокойствие, във въздуха се усещаха мирисът на разцъфнали рози и ароматът на зюмбюл и лилии. Атмосферата беше отпускаща и успокояваща, а той трябваше да стои нащрек. Нямаше никакво съмнение, че човекът, който се беше опитал да го убие в Нил, е виновен за смъртта на Сато. Върховният съдия не знаеше много за душата, не разбираше как работи човешкият мозък, разполагаше единствено с наученото при раздаването на правосъдие в името на фараона. Повечето от престъпленията, с които си имаше работа, бяха от страст, от неудовлетворено желание или от изгубено присъствие на духа. Вярно, че бе срещал и обгърнати от вечната нощ души, пропити със злоба и решени да носят смърт. Винаги се беше питал дали тези хора са нормални, или са обладани от червенокосия бог Сет.
Амеротке стигна до горичката от ливански кедър и се спря под сянката на дърветата. Но каква беше причината? Убийствата бяха започнали, когато съветът на върховните жреци се бе събрал да обсъди възцаряването на Хатусу. Съдията си спомни как Амон бе подпрял танцьорката о стената на храма. Това ли беше истинското му отношение към жените? Нима за него те бяха роби, обикновени играчки? Или целта бе да се опази жреческата каста като привилегия на мъжете? Вярно, силни жени като Вехлис можеха да достигнат висок пост в йерархията, но въпреки това си оставаха подчинени на мъжете. Нима в дъното на убийствата се криеше обикновена мъжка омраза?
Той се приведе, наблюдавайки как една пеперуда кръжеше над цветята. Хатусу беше млада — толкова млада, че можеше да бъде дъщеря или даже внучка на повечето от върховните жреци. Това ли ги спираше да я признаят за фараон? Но как тогава можеха да боготворят бабуини, котки и дори крокодили! Или се опасяваха, че вироглавата Хатусу, която дори и по време на най-тържествени церемонии скрито се подиграваше на ритуалите, може да подкопае властта им? Освен това Хатусу дълго бе живяла в сянката на баща си Тутмос I и на мъжа си Тутмос II. Жреците и благородниците в Тива бяха свикнали да я приемат само като любяща дъщеря и вярна съпруга. Но тя беше изскочила като пантера от тъмнината. Организира похода на север и постигна невероятна победа. Прочисти двореца от враговете си и назначи свои хора на възловите постове в царството. Сега разполагаше с огромна власт, а едно обикновено момиче, било и от благороден произход, нямаше право да носи царските знаци и да гледа как всички целуват земята под краката й…
— Господарю?
Амеротке се сепна и вдигна поглед. Беше Пренхое с ведро в ръка.
— Браво — измърмори върховният съдия и се изправи. — Последвай ме.
И поведе Пренхое през градината на храма към тъмната мрачна шахта към гробницата. На върха на стълбите му заповяда да застане отстрани. Коленичи и бързо намери това, което търсеше — тъмно петно върху белия варовиков под. Докосна го с пръст.
— Не е вода — измърмори Амеротке. — Вероятно е зехтин. Чист зехтин.
— Тук ли е оставил зехтина убиецът на Нерия? — попита Пренхое.
— Да, ведрото е било тук… — той взе факла от нишата в стената. Отвори вратата и бутна факлата в ръката на Пренхое. — Слез по стълбите!
Пренхое се поколеба. В прохода беше студено и мрачно, от мястото си виждаше следите от пламъците по стъпалата и обгорелите петна по стената.
— Искам да слезеш до долу и да се върнеш, Пренхое. Опитай се да действаш колкото се може по-нормално.
Родственикът му се подчини. Чу вратата да се затваря зад него и той тръгна бавно по стъпалата. Долу спря и се обърна. Опитваше се да не обръща внимание на сенките, които изскачаха от танцуващите пламъци на факлата. Пое си дълбоко въздух и започна да се изкачва. Досещаше се какво ще се случи.
От другата страна на вратата Амеротке се усмихна. Стъпките в прохода ехтяха шумно. Чуваше доста ясно как Пренхое докосва стъпалата. Чакаше, преценяваше разстоянието, изведнъж отвори рязко вратата, вдигна ведрото и въпреки че Пренхое се отдръпна, успя да го залее. След това хвърли по него ведрото, сякаш то бе маслена лампа или факла. Пренхое се показа от прохода мокър до кости.
— Съжалявам, че те измокрих — усмихна се Амеротке и му стисна ръката. — Но сега разбирам колко бързо е загинал Нерия. Вместо вода и кожено ведро по него са били хвърлени зехтин и факла или лампа. Така правят при обсади. Зехтинът гори лесно и бързо, запален човек ще изгори за броени секунди… — млъкна и избърса лицето на Пренхое с робата си. — Убиецът е видял Нерия да се спуска в гробницата и е решил да го причака. Какво по-удобно място от това! Пък и нали всички останали са били далеч, на пиршеството след посещението на фараона…
— Но защо? — попита Пренхое. — Защо не е изпратил на Нерия делва с отровно вино? Не го е промушил с нож в тъмното? Не му е пуснал стрела в гърлото, скрит зад тези колони?
— Убиецът е бил ядосан на Нерия, искал е не само да го лиши от живот, но и да му откаже правото на истинско погребение. Но съм съгласен, че горкият библиотекар е можел да загуби живота си по десетки други начини… Да, отново изниква въпросът, защо убиецът е действал така.
— А ученият Пепи, и той ли е загинал по същия начин?
— А, онова е различно — Амеротке се изкатери по стъпалата и махна на Пренхое да го последва. — Според мен убиецът е искал да погуби пътуващия учен и да унищожи всичко в стаята. Разбираш ли, Пренхое, престъпникът не само е искал да убие тези хора, но и да унищожи всичките им вещи — бележки, папируси, записки от библиотеката.
— И това, което Пепи е откраднал? — предположи Пренхое.
— Ако изобщо е откраднал нещо — отвърна Амеротке, — сигурно вече го е бил продал, което обяснява внезапното му забогатяване — той замълча за момент. — Но вероятно това не е вярно.
— Кое, господарю?
— Нищо, Пренхое — съдията прегърна през рамо родственика си. — Съжалявам, че те измокрих.
Върнаха се в покоите си. Шуфой беше буден и разказваше на Асурал за някои болести, които могат да се разпространят чрез докосване с ръка или чрез лош дъх. Джуджето се врътна обидено, че е било пренебрегнато.
— Ти спеше — оправда се Амеротке. — Хъркаше като малко прасе! — приведе се над джуджето. — Или като изморен след битка воин! — после вдигна поглед: — Асурал, знам, че си обиколил пазарите. Хвърлил си око на онази хетска[1] куртизанка. Когато приключим случая, тя ще е твоя. А за теб, лечителю, ще има истинско лекарско сандъче и нова кожена торба, в която да носиш лековете и отварите си. Но преди това ще отида да се окъпя, а след това ще се отбия в библиотеката.
Амеротке им заповяда да останат по стаите си. Свали мръсната си провиснала роба. Само по памучен набедреник, той излезе в градината да поплува в едно от изкуствените езера, напълнени с вода от Нил. Водата беше топла и ухаеше на лилии и лотоси. В малкото светилище на брега съдията почисти устата и ръцете си с природна сода, напръска се със светена вода от делвата, отправи кратка молитва и се върна в стаята си. Шуфой беше извадил чиста памучна роба, колан от брокат и нови сандали. Освен това слугата настоя Амеротке да вземе камата си. Джуджето стоеше отстрани и го наблюдаваше как втрива благовонно масло в лицето си и рисува очите си с черен въглен.
— Пазете се, господарю — прошепна той.
— Ще бъда нащрек като котка — отвърна Амеротке. — Но същото се отнася и за теб. Не яж и не пий нищо, което ти донесат. Сам си вземай храна от кухнята.
Съдията излезе и тръгна към библиотеката. Младият архивар Калив се приготвяше да затваря, но с готовност се съгласи да остане още малко. Той тръгна след върховния съдия, който обикаляше покрай лавиците и шкафовете, натъпкани с ръкописи и папируси.
— Какво търсите, господарю?
Амеротке потупа Калив по рамото:
— Съжалявам, че задържам теб и пазачите.
— А, няма нищо — отвърна библиотекарят. — Ужасните убийства хвърлиха тежка сянка над храма. Хората са изплашени. Гостите ни се движат на групички.
— Да, сигурен съм, че е така — отвърна сухо Амеротке. — Кой има ключове за тази зала?
— Само аз и върховният жрец Хани. Не, не — библиотекарят допря длан до челото си: — Дадохме допълнителен и на гостите ни. Мисля, че е у Амон.
— Значи някой може да влезе, щом си отидат пазачите?
— Не, през нощта остава един страж. А кутиите и раклите са добре заключени.
Амеротке се настани на един стол и махна на библиотекаря да седне на отсрещната пейка.
— Имам ти доверие, Калив. Искам да те питам нещо. Нерия беше убит пръв. Ти узна ли какво четеше и изучаваше той?
Библиотекарят поклати глава:
— Нерия беше учен. Той влиташе тук като пеперуда и прехвръкваше от един ръкопис към друг. Аз го оставях да взима каквото си поиска. Все пак той беше дългогодишен архивар…
— Говорил ли е с Прем?
— Разбира се, старият жрец му беше изповедник.
Съдията скри разочарованието си.
— А с учения Пепи?
— Нерия се държеше настрани от него. Изобщо не го харесваше, наричаше го грубиян и простак.
Амеротке хвърли поглед към вратата. В залата се бе промъкнал Сенги, главният писар. Да, помисли си, не трябва да те забравям, ти, който се промъкваш като сянка из храма.
— Мога ли да ви помогна? — Сенги седна на близката масичка, без да го канят.
— Да, и двамата можете — отвърна Амеротке. — Да предположим, че сте откраднали ръкопис от храма. Къде щяхте да го продадете?
Сенги погледна Калив.
— Не и тук.
— Имате предвид в храма?
— Не, имам предвид Тива…
— Да, и аз си помислих същото — кимна съдията. — Търсенията на Пепи не са го задължавали много, нали?
Сенги го изгледа неразбиращо:
— Не съм сигурен, че ви разбирам, господарю. Пепи беше дързък и арогантен. Като вдигаше ръка за поздрав, се държеше така, сякаш ви прави услуга. Не съм сигурен доколко беше ерудиран и учен. Постоянно тичаше след момичетата и пиеше прекалено много.
— Но не е казал, че е открил нещо?
— Не — отвърна Сенги. — Но накрая щях да го помоля да направи отчет.
— Аха — усмихна се Амеротке. — Виждам накъде биеш. Пепи не е трябвало да се престарава много, нали? Той е бил враждебно настроен към идеята жена да стане божественият фараон. Можело е да се изправи в залата на съвета, да стисне устни и да каже: „Изучих всичко, но не открих доказателство, което да даде право на Хатусу да се възкачи на престола.“ — сега Сенги изглеждаше видимо смутен. — Играете опасна игра — заяви твърдо Амеротке. — Хатусу няма да остане доволна от хората, които се противопоставят на волята й и на желанието на боговете.
— Ние сме учени — отговори Сенги. — Съветът беше свикан по молба на божествената Хатусу. Не можем да решим въпроса без сигурни доказателства…
— Ами ако Нерия и Прем са открили нещо, което може да накара хората да се замислят и да вдигнат вежди? — попита съдията.
— Като какво например? — изсумтя Сенги. — Аз съм историк, господарю Амеротке. И между нас да си остане, мога да ви уверя, че до този момент жена не е сядала на трона на Египет. Вярно — добави той бързо, — имало е жени регенти, царици майки…
— И точно това искате вие и останалите, нали? — прекъсна го Амеротке. — Божествената Хатусу да стане регент. И за колко време? Женен ли сте, Сенги? — главният писар поклати глава. Амеротке усещаше как в сърцето му се разгаря гняв. — Къде според вас трябва да бъде Хатусу? — изсъска той. — В Дома на уединението, при другите жени от харема? Да носи лотосови цветове и ароматни лоени топки върху перуката си?
Сенги преглътна трудно и плахо измърмори:
— Аз… направих само това, което поискаха…
— Приятел ли сте с другите жреци, Изида, Озирис, Амон, Анубис и вече мъртвия Хатор? — младият библиотекар зяпаше с отворена уста. Сенги се беше изчервил до корена на косите си. Амеротке се облегна назад и продължи: — Питам се дали получавате пари от тях? Дали не са ви подкупили като главен писар в Дома на живота при храма на Хор? А?
— Няма да слушам повече! — Сенги скочи на крака. — Господарю Амеротке, това не е Залата на двете истини.
— Не е, но това може да се уреди — усмихна се съдията. — Както казва слугата ми Шуфой, с всеки ден започва нов живот, а никой не знае накъде ще го поведе късметът… — махна властно и Сенги послушно седна. — Ти си глупак. Не виждаш ли как Валу, Очите и ушите на фараона, ще извърти тази работа? Божествената Хатусу иска възкачването й на престола да бъде приветствано от всички, но сред върховните жреци в Тива има противопоставяне и несъгласие. Царицата реши въпросът да се обсъди тук, в храма на Хор. Лично аз мисля, че тя направи грешка. Защото всички без върховния жрец Хани и съпругата му сте привърженици на Рахимере, бившия везир, който се опълчи срещу Хатусу… — сега Сенги изглеждаше сериозно разтревожен. Амеротке продължи разгорещено: — Затова смятам, че този съвет е изцяло губене на време. Хора, които се преструват, че обсъждат нещо, когато предварително са взели решение…
— Но това не ме прави убиец! — скочи отново Сенги. — Аз съм жрец и учен… — и без да дочака отговор, скочи и излезе от библиотеката.
— Искате ли да го догоня, господарю?
— Не ни каза защо дойде — измърмори Амеротке.
— Вероятно е останал изненадан да ви види тук — предположи Калив. — Той често идва в библиотеката. Наистина ли вярвате в това, което казахте, господарю, че върховните жреци, с изключение на Хани, вече са взели решение?
— Разбира се.
— В такъв случай защо има убийства?
— Защото Нерия е открил нещо необичайно. И аз мисля, че го е намерил тук.
— Но не е казвал нищо на никого…
— Знам, знам — Амеротке потропа с пръсти по масата. — И това ме кара да се въртя в омагьосан кръг, от който идва въпросът, на който Сенги не отговори, по-точно отговори, но ние не стигнахме до логическото заключение. Сега всички смятат Пепи за крадец. Обвиняват го, че е откраднал безценен ръкопис. Казват, че бил достатъчно хитър да го изнесе от тук въпреки охраната, и достатъчно глупав да се опита да го продаде на някой търговец в Тива… — Калив го гледаше неразбиращо. — Има само един извод — продължи съдията. — Не мисля, че Пепи е откраднал ръкописа. Някой му е дал пари, направил е да изглежда, че ученият е откраднал ръкопис. И това означава, че липсващият документ, разглеждан от Пепи, все още трябва да е тук…
Библиотекарят се почеса по главата:
— Господарю, сигурен съм, че е така. Мерките за сигурност правят напълно невъзможно нещо да бъде изнесено…
— Но може да бъде прибрано на друго място — усмихна се Амеротке. — Какво по-подходящо място да изчезне някоя книга или ръкопис, учени ми Калив, освен сред други книги и ръкописи… — той стана и тръгна покрай лавиците, взирайки се в тях. — Когато приключим с този случай, божествената Хатусу ще излее гнева си над виновните, а враговете й ще усетят крака й на вратовете си… — Амеротке погледна през рамо и продължи: — Но приятелите й, хората, които поддържат истината, ще бъдат щедро възнаградени…
Калив седеше с блеснали очи и отворена уста.
— Ще потърся ръкописа на Пепи, господарю. И ще го намеря!
— Добре! — Амеротке се върна и седна на стола. — Както вече казах, Калив, аз ти вярвам.
— Значи не мислите, че аз съм убиецът?
Съдията поклати глава:
— Ти си твърде млад и невинен. Който и да е замислил убийствата, е бил опитен престъпник. Само ако знаех повече за Нерия… Той харесваше ли жените?
— Да, но беше много дискретен.
— Как така дискретен?
— Храмът е като едно село, господарю, вие го знаете. Хората се влюбват, губят ума си от страст — Калив се усмихна леко. — През нощта коридорите са пълни с промъкващи се сенки, чуват се стъпки.
— Кажи ми нещо… — Амеротке сплете пръсти. — Виждал ли си някога Нерия с жена?
— Не, господарю, но в храма и в светилището той ги оглеждаше.
— А преди да умре, правил ли е нещо странно? Каквото и да е… — Калив поклати глава. — Сигурен ли си?
— Господарю, ако е имало нещо такова, щях да ви кажа.
Амеротке затвори очи. Мислеше си за студената безмълвна гробница, за стълбата надолу, за фреските по стените.
— Тук има ли нещо, където да се обясняват рисунките в гробницата?
— Пазим една хроника — отвърна Калив. — Когато хиксосите нападнали Египет, част от ръкописите били скрити, но други изчезнали. Самата библиотека била изгорена, но когато бащата на благословената Хатусу прогонил хиксосите, животът в храма бил възобновен. И един стар жрец описал точно какво се е случило… — Калив стана и тръгна покрай лавиците. Намери хрониката, жълтеникав свитък папирус, който беше обработен с нещо и блестеше като гледжосан. Донесе го на масата. Съдията му благодари и свали червената връзка. Хрониката беше написана в различни стилове, няколко груби рисунки, йероглифи и йератическото писмо на жреците. Съдържаше молитви и възхвали за фараона. Имаше кратка история на автора и след това старият писар беше изброил ужасните събития при нахлуването на хиксосите. Как олтарите били прекатурени, светилищата — изгорени, а жреците — избити или пратени в заточение. Авторът с гордост посочваше, че жреците на Хор са останали верни на Египет и на боговете и са се скрили в катакомбите. Амеротке се увлече в четенето и се стресна, когато Калив го докосна по рамото.
— Искаш ли да си тръгвам? — попита върховният съдия. Огледа се, Калив вече беше започнал да търси изчезналия ръкопис.
— Не, не, господарю. Просто си спомних нещо за Нерия… — Амеротке бутна настрани свитъка с папируси и Калив седна на пейката срещу него. Писарят заговори: — Както знаете, някои жреци имат татуировки по телата си. Главата на Хор, скарабей или някакъв знак, който да предпазва от лош късмет.
— И Нерия е имал такава?
— Не… всъщност да — заплете се Калив. — Два-три дни преди да го убият, дойде в библиотеката и забелязах, че накуцва леко. Попитах го дали е добре, а той отвърна: „Разбира се, момчето ми.“ „Да не сте паднали?“, попитах. Нерия ми рече, че е ходил да му направят татуировка. Аз реших да го подкача: „Да не е името на някоя жена, а?“, а той се заоправдава, че си е татуирал изображение на Селкет.
— Богинята скорпион — прошепна Амеротке. — Въплъщение на божествения плам на слънцето. Той бил ли е посветен на нея?
Калив вдигна вежди:
— Не знам.
— Момент, ти каза, че е куцал. Това означава, че татуировката е била на бедрото му…
— Така предполагам, господарю. Обикновено се прави на бедрото, на гърдите или на рамото.
Амеротке му благодари и младежът се отдръпна. Защо един жрец би направил такова нещо, чудеше се съдията, и то писар, библиотекар. Върховният съдия цъкна с език. Имаше ли някаква връзка между Селкет и древните фараони, управлявали Египет? Освен всичко друго Нерия беше убит в проходите край гробницата на Менес. Изображенията на стените на гробницата споменаваха династията на Скорпионите, която в миналото беше управлявала Египет. Той поклати глава и отново се залови за четенето.
Светлината започна да намалява. Амеротке продължаваше, хрониката беше невероятна. Някои от историите бяха известни, но авторът явно бе свидетел на кървавите събития и ги бе описал с истинска страст. Съдията се настани удобно и продължи да чете. В това време Калив обикаляше наоколо и си мърмореше, докато преравяше лавиците. Съдията му се възхищаваше на ентусиазма пред тази огромна задача. Стражите почукаха на вратата и Калив им отвърна да почакат.
Амеротке стигна до част, която усили интереса му. Авторът разказваше за опустошенията на принцовете на хиксосите в Червените земи извън Тива. Описваше подробно жестокия лабиринт, построен от тях, сега познат под името Залата на подземния свят. Едно изречение го накара смаяно да си поеме дъх.
— Не е ли странно, Калив, как, когато търсиш една истина, се натъкваш на друга… — Амеротке продължи да чете бързо. Прогони всички мисли за Нерия и убийствата в храма. Притвори очи и отправи кратка благодарствена молитва към Маат. — Бързо, Калив! Изпрати един от пазачите до покоите ми. Кажи му незабавно да доведе тук Асурал, Пренхое и Шуфой — погледна за последен път папируса и го нави. Подаде го на Калив и го потупа по рамото: — Утре сутринта ще напусна за малко храма… — вдигна предупредително пръст: — Продължи с търсенето, но тайно. Ако убиецът разбере какво правиш, уверявам те, ще бъдеш мъртъв, преди да се върна!