Анри Шариер
Пеперудата (9)

Бягство от болницата

Същата вечер притиснах първо Дега, после Фернандес. Дега ми каза, че няма вяра в плана ми и ако трябва, би платил скъпо, за да се отърве от интернирането. Помоли ме да пиша на Сиера, че прави такова предложение и да питам дали ще стане. Още същия ден Шатал ми донесе отговора: „Не плащай на никого да те освобождава от интерниране, тези наказания се определят във Франция и никой тук, дори директорът на колонията, не може да ги отмени. Ако нещата в болницата ви се струват безнадеждни, постарайте се да излезете в деня след като «Мана» — корабът за островите, отпътува.“

По този начин можехме да останем още осем дни в тукашния затвор, преди да тръгнем за островите, и може би щеше да се окаже по-лесно да се измъкнем оттам, отколкото от болничното помещение, в което се бяхме нахакали. В същата бележка Сиера пишеше, че ако искам, би могъл да ми изпрати един освободен каторжник, с който да уговорим лодка за нощта на бягството.

Ставаше дума за така наречения Исус от Тулуза, който беше подготвил бягството на доктор Бугар преди две години. За да се срещна с него, трябваше да отида на рентген в специално оборудвания кабинет. Кабинетът се намираше в страничното крило на болницата, където освободените можеха да проникват с фалшив талон за снимка. Сиера пишеше да си извадя патрона, преди да ида на преглед, защото докторът щеше да го забележи, ако погледнеше по-долу от белите дробове. Писах на Сиера две думи, за да му кажа да изпрати Исус на рентген и да уреди с Шатал да отида там по същото време. Още същата вечер Сиера ми извести, че уговорката е за другия ден, в девет часа.

На следващия ден Дега и Фернандес помолиха да ги изпишат. „Мана“ беше заминал същата сутрин. Те се надяваха да избягат от килиите в лагера — аз им пожелах на добър час, но им казах, че няма да си променя плановете.

Срещнах се с Исус. Стар освободен каторжник, изсушен като скумрия, с изпечено лице, обезобразено от два страховити белега. Едното му око непрекъснато сълзеше, докато ме гледаше. Отблъскваща мутра, мръсен поглед. Не ми вдъхна никакво доверие и по-късно се оказа, че това е било основателно. Той бързо заговори:

— Мога да ти осигуря лодка за четирима, максимум петима. Буре с вода, храна, кафе и тютюн, три весла, празни брашнени чували, игла и конец, за да си ушиеш сам платна, и кливер, компас, секира, нож, пет литра тафия (гвиански ром) — ще струва две хиляди и петстотин франка. След три дни е новолуние. Ако приемаш, след четири дни, броено от днес, ще те чакам с моята лодка всяка нощ от единадесет до три в продължение на осем дни. След като мине първата лунна четвърт, няма да те чакам повече. Лодката ще стои точно срещу най-ниския ъгъл на болничната стена. Придържай се към стената, защото, ако не си в лодката, няма да можеш да я различиш дори от два метра разстояние.

Нямах му доверие, но въпреки това казах „да“.

— А мангизите? — попита Исус.

— Ще ти ги пратя чрез Сиера. — Разделихме се, без да си подадем ръка. Не може да се каже, че срещата мина блестящо.

В три Шатал отиде до лагера, за да занесе на Сиера парите — две хиляди и петстотин франка. Помислих си: „Мога да си го позволя само благодарение на Галяни, защото е много рисковано. Дано копелето да не излочи тези две хиляди и петстотин кинта на тафиа.“

Клузио сияеше, той имаше доверие в себе си, в мен и в плана. Само едно го притесняваше — арабинът ключар идваше често, но не всяка нощ, и най-вече рядко се случваше да влезе в помещението късно нощем. Възникваше и друг проблем — кого да поканим за трети човек. Имаше един корсиканец от престъпния свят на Ница, казваше се Биаджи, каторжник от 1929-а. Лежеше при нас в усилено охраняваното крило, защото неотдавна беше извършил убийство, което сега се разследваше. Ние с Клузио обсъждахме дали да говорим с него и кога точно. Докато си приказвахме шепнешком, към нас се приближи една осемнадесетгодишна кукла — момче, красиво като жена. Наричаше се Матюрет и седемнадесетгодишен беше получил смъртна присъда заради убийството на шофьор на такси. Бяха го помилвали заради младостта му. Двама са били обвиняемите на процеса — единият на шестнадесет, а другият на седемнадесет, и вместо да прехвърлят вината един на друг, всеки от тях твърдял, че именно той е застрелял шофьора. В трупа обаче намерили само един куршум. Поведението на хлапетата по време на процеса им беше спечелило симпатията на всички каторжници.

Женствено Матюрет се приближи към нас и с глас на девойче ни поиска огън. Дадохме му, а аз освен това му подарих четири цигари и един кибрит. Той ми благодари с кокетно подканяща усмивка и се оттегли. Изведнъж Клузио каза:

— Папи, спасени сме. Арабинът ще влиза тогава, когато поискаме, и по времето, което искаме — в джоба ни е.

— Какво имаш предвид?

— Много просто — ще говорим с малкия Матюрет да му завърти главата. Нали знаеш, че арабите обичат крехки момченца. След това ще е лесно да го накараме да идва нощем да чука хлапето. То може да покапризничи, да каже, че го е шубе да не го забележат, и така арабинът ще влиза, когато на нас ни е удобно.

— Добре, остави на мен.

Приближих се към Матюрет и бях посрещнат със съблазнителна усмивка. Той си мислеше, че ме е пленил с кокетството си. Аз веднага казах:

— Бъркаш. Върви към клозета.

Той тръгна към клозетите и там аз започнах:

— Ако повториш някъде само една дума от това, което ти казвам, ще те пречукам. С две думи — готов ли си да направиш това, това и това срещу заплащане? За колко пари? Само услуга ли ще ни правиш, или искаш да се чупиш заедно с нас?

— Искам да тръгна с вас, става ли?

— Става. — Стиснахме си ръцете.

Той отиде да си ляга, аз размених няколко думи с Клузио и също си легнах. Вечерта в осем Матюрет седна на прозореца. Нямаше нужда да вика арабина — онзи веднага доприпка сам и двамата се разговориха шепнешком. В десет Матюрет си легна. Ние кротувахме, ококорени в креватите, още от девет. Онзи влезе в помещението, обиколи два пъти и намери един умрял. Почука на вратата и след малко влязоха двама носачи, които вдигнаха трупа. Мъртвецът ни свърши добра работа, защото оправда обиколките на арабина, независимо по кое време на нощта ги правеше. Посъветвахме Матюрет да му определи среща за единадесет часа следващата нощ.

Ключарят се появи в уречения час, мина край леглото на малкия, дръпна го за крака, за да го събуди, и потегли към клозетите. Матюрет го последва. След четвърт час ключарят излезе и се упъти директно към изхода. Изчезна на секундата. Матюрет се прибра в леглото, без да ни обели дума. Накратко казано, следващата нощ същото се случи в дванадесет. Всичко беше тип-топ, арабинът идваше, когато малкият му каже.

На 27 ноември 1933 два железни крака от креватите ни бяха готови — прерязани, а аз чаках следобед Сиера да ми изпрати знак. Санитарят Шатал пристигна, без да носи бележка. Само ми каза: „Франсоа Сиера рече, че Исус ще те чака на уговореното място. На добър час.“ В осем същата вечер Матюрет каза на арабина:

— Ела в полунощ, защото по това време можем да останем заедно за по-дълго.

Арабинът отговори, че ще дойде след полунощ. Точно в полунощ бяхме готови. Към дванадесет и четвърт се появи арабинът, отиде до леглото на Матюрет, дръпна го за краката и продължи към клозетите. Матюрет след него. Аз изтръгнах единия крак от моето легло и той леко издрънча, като падна на земята. Откъм Клузио не се чуваше нищо. Аз трябваше да застана зад вратата на клозетите, а Клузио да тръгне към арабина, за да привлече вниманието му. След двадесетина минути очакване всичко се завъртя много бързо. Онзи излезе от клозетите и, изненадан, че вижда Клузио, се сопна:

— Ти какво правиш тук, насред помещението, по това време? Я върви да си лягаш.

В същия момент силен удар се стовари върху тила му и той се свлече безшумно. Бързо нахлузих дрехите и обувките му, завлякохме го под едно от леглата и преди да го скрием съвсем, аз го цапнах още веднъж по темето. Получи си заслуженото.

Нито един от осемдесетте души в помещението не шукна. Тръгнах бързо към вратата, следван от Клузио и Матюрет — и двамата само по ризи, и почуках. Надзирателят отвори и аз стоварих желязото си върху главата му. Бам! Отсреща колегата му беше изпуснал пушката си — сигурно беше заспал. Повалих го, преди да се е събудил. Моите двама не гъкнаха, но човекът на Клузио изохка, преди да се строполи. Моите останаха в безсъзнание по столовете си, а третият се беше прострял на пода. Спряхме да дишаме. В нашите уши това изохкване изкънтя така, че едва ли не събуди всички. Наистина беше високо и въпреки това никой не мръдна. Не ги завлякохме в отделението, а тръгнахме веднага с трите пушки. Отпред Клузио, малкият по средата и аз накрая — спуснахме се по зле осветената от фенера стълба. Клузио беше зарязал желязото си, а аз още държах моето в лявата си ръка — в дясната носех пушката. Долу — нищо. Нощта беше тъмна като в рог. Трябваше доста да се оглеждаме, за да разберем накъде е оградата, която гледа към реката. Бързо тръгнахме натам. Щом стигнахме, аз се наведох, за да подложа гръб. Клузио се изкачи, възседна стената и изтегли първо Матюрет и после мен. След това скочихме в тъмното от другата страна на оградата. Клузио падна зле в някаква дупка и си удари крака, а ние с Матюрет се приземихме добре. Двамата се надигнахме — преди да скочим, бяхме зарязали пушките. Когато Клузио се опита да стане, се оказа, че не може — рече, че си е счупил крака. Оставих Матюрет при него и хукнах към ъгъла, като се придържах с една ръка към стената. Беше толкова тъмно, че не разбрах кога съм стигнал до края на оградата и ръката ми внезапно увисна във въздуха, а аз паднах по лице. Откъм реката се чу глас:

— Вие ли сте?

— Да. Исус ли е?

— Да.

Той драсна клечка кибрит. За част от секундата светна. Разбрах къде точно се намира, скочих във водата и доплувах до него. Бяха двама.

— Качвай се първи. Кой от тримата си?

— Папийон.

— Добре.

— Трябва да се върнем по реката, Исус. Приятелят ми си счупи крака, като прескачахме оградата.

— Тогава взимай греблото и давай.

Три весла се потопиха във водата и кануто с лекота покри стоте метра до мястото, където предполагах, че са останалите. Нищо не можеше да се види. Подвикнах „Клузио!“

— Млъкни, по дяволите! — изшътка Исус. — Дебелак, щракни запалката.

Прехвърчаха няколко искри, от брега ги забелязаха. Клузио подсвирна през зъби, както го правят в Лион — абсолютно безшумно, но се чува. Все едно че съска змия. Той продължи да свири и ние се ориентирахме по звука. Дебелака слезе, взе Клузио на ръце и го сложи в кануто. После се качи Матюрет, Дебелака след него. Бяхме петима и водата стигаше на два пръста от ръба на лодката.

— Не правете нито едно движение, без да сте предупредили — рече Исус. — Папийон, спри да гребеш, извади веслото и го сложи на коленете си. Дебелак, давай! — И лодката се понесе бързо в нощта, тласкана от течението.

Километър по-надолу, когато минавахме покрай зле осветения от слабото електричество затвор, вече бяхме в средата на реката и летяхме по течението с невероятна скорост. Дебелака беше извадил веслото си от водата. Само Исус използваше своето, подпрял дръжката му на бедрото си, като поддържаше чрез него равновесието на лодката. Нямаше нужда да гребем, трябваше само да я направляваме.

— Сега вече можем да говорим и да пушим. Мисля, че дотук мина добре. Сигурен ли си, че не сте пречукали някого? — попита Исус.

— Май че не.

— Мамка му! Метнал си ме, Исус! — възмути се Дебелака. — Каза, че това ще си е едно простичко бягство, без усложнения, а доколкото сега успявам да схвана, става дума за интернирани.

— Да, интернирани са, Дебелак. Не исках да ти го казвам, защото щеше да откажеш да ми помогнеш, а имах нужда от още един. Не се кахъри. Ако закъсаме, ще поема цялата вина.

— Така ще е правилно, Исус. Заради стоте кинта, които ми даде, не си струва да рискувам главата си, ако има трупове, или доживотна присъда, ако има ранени.

Казах:

— Дебелак, ще ви дам да си поделите хиляда франка.

— Така бива, мой човек. Така е справедливо. Благодаря ти, защото в селото пукаме от глад — да си освободен е по-тежко, отколкото да излежаваш. Каторжника поне го хранят всеки ден и му осигуряват дрехите.

— Момче, боли ли много? — попита Исус Клузио.

— Търпи се — отвърна Клузио. — Само че сега, Папийон, какво ще правим, като ми е счупен кракът?

— Ще видим. Къде отиваме, Исус?

— Ще ви скрия в едно заливче на тридесетина километра от устието. Там ще останете осем дни, докато на копоите и ловците на хора им попремине първоначалният ентусиазъм да ви търсят. Трябва да им оставите впечатлението, че още тази нощ сте преплували Марони и сте излезли в открито море. Ловците на хора са най-опасни, защото се движат в безмоторни лодки. Гледайте да не палите огън, да не говорите и да не кашляте, защото, ако дебнат някъде наоколо, за вас това може да се окаже фатално. Копоите се движат в моторници, които са твърде големи, за да влязат в заливчето, без да заседнат.

Започна да се развиделява. Около четири сутринта след дълго търсене най-после открихме ориентира, който само Исус си знаеше, и свърнахме направо в храсталаците. Лодката мина върху растителността, — която отново се изправи зад гърба ни като дебела защитна завеса. Трябваше да си магьосник, за да познаеш дали водата е достатъчно дълбока, за да се движи лодка по нея. Повече от час прониквахме навътре в храсталаците, борейки се с клоните, които ни препречваха пътя. Внезапно стигнахме до нещо като канал и там спряхме. Брегът му беше покрит с чиста зелена трева, а дърветата наоколо имаха толкова гъсти корони, че дневната светлина не успяваше да ги пробие, макар да беше вече шест сутринта. Под тези внушителни сводове отекваха гласовете на хиляди непознати за нас животинки. Исус каза:

— Тук ще трябва да изчакате осем дни. На седмия ще дойда да ви донеса провизии. — Той изкара изпод гъстата растителност една малка пирога, дълга около два метра. В нея имаше две весла. С нея той щеше да се върне в Сен Лоран по време на прилива.

Трябваше да се погрижим за Клузио, който лежеше на брега. Краката му се белееха голи, понеже все още беше само по риза. С брадвата издялкахме два сухи клона като дъски. Дебелака започна да намества крака, а от Клузио рукна пот, докато в един момент каза:

— Спри! В това положение ме боли по-малко, сигурно костта си е дошла на мястото.

Сложихме дъските и ги овързахме около крака му с новото конопено въже, което намерихме в лодката. Болката му се пооблекчи. Исус беше купил четири панталона, четири ризи и четири вълнени ватенки, каквито носеха заточениците. Матюрет и Клузио се облякоха, аз останах в дрехите на арабина. Пийнахме по една глътка ром. Това беше втората бутилка, която отпушвахме, откак бяхме потеглили. Хубавото му е, че ни стопляше. Комарите не ни даваха мира — наложи се да пожертваме пакет тютюн. Сложихме го да покисне в една кратуна и си натрихме лицата, ръцете и краката с никотиновия сок. Ватенките бяха от чудесна вълна и ни държаха топло въпреки влагата, която проникваше навсякъде.

Дебелака рече:

— Да тръгваме. Какво става с обещаните хиляда кинта?

Аз отидох настрани и скоро се върнах с нова-новеничка банкнота от хиляда франка.

— Довиждане и не мърдайте оттук осем дни — рече Исус. — Ще дойдем на седмия. На осмия ще поемете към открито море. Дотогава ушийте платното и кливера, подредете лодката, сложете всяко нещо на мястото му и оправете пантите на кормилото, понеже то не е сглобено. Ако не се появим до десет дни, значи са ни арестували в селото. Щом в работата е замесено нападение над надзирател, значи ще се разсмърди яката.

За сметка на това Клузио ни каза, че той не е оставил пушката си подпряна от вътрешната страна на оградата, а я е прехвърлил, без да знае, че на онова място реката минава досами оградата и сигурно ще я отнесе. Според Исус това беше добре дошло за нас, защото, ако не я откриеха, ловците на хора щяха да решат, че сме я задържали. По принцип те бяха най-опасните, но така заплахата от тях отпадаше — те разполагаха само с револвери и мачете и при положение, че ни мислеха за въоръжени с пушка, нямаше да посмеят да рискуват. Е, хайде, довиждане — довиждане. В случай че ни откриеха и се наложеше да изоставим кануто, трябваше да тръгнем нагоре по рекичката, да достигнем до незаблатената земя и оттам с помощта на компаса да поемем на север. По всяка вероятност така след два-три дни път щяхме да стигнем до лагера на смъртта „Шарвен“, където да платим на някого и той да доведе Исус при нас. Двамата дърти каторжници се ометоха. Само за няколко минути пирогата им изчезна яко дим и повече ни я чухме, ни я видяхме.

В храсталака денят навлиза по много особен начин. Човек би казал, че е под някакъв свод, който не пропуска ни един слънчев лъч. Започна да става топло. Матюрет, Клузио и аз бяхме останали съвсем сами. Първата ни реакция беше да се разсмеем — всичко мина по мед и масло. Единственият фал беше счупеният крак на Клузио. Той твърдеше, че след като сме го стегнали с клоните, се чувствува добре. Решихме веднага да си стоплим кафе. Стана бързо — направихме огън и всеки от нас изпи по една кана черно кафе, подсладено с непреработена захар. Беше прекрасно. Толкова енергия бяхме изхабили от снощи до този момент, че нямахме сили да надникнем в провизиите и да разгледаме лодката. Оставихме това за по-късно. Бяхме свободни, свободни, свободни. Точно тридесет и седем дни след пристигането ни в Гвиана. Ако бягството ни се получеше успешно, моята доживотна присъда нямаше да се окаже чак толкова дълга. Произнесох на висок глас:

— Господин съдия, колко време трае доживотната присъда във Франция? — И избухнах в смях. Матюрет, който също имаше доживот, се разсмя с мен.

Клузио каза:

— Нека да не бързаме да ликуваме. Колумбия е доста далеч, а тази обгорена дървена лодка няма вид на нещо, с което можем да поемем през открито море.

Нищо не можах да му отговоря, защото, искрено казано, до последния момент си мислех, че въпросната пирога само ще ни докара до мястото, където е скрита истинската лодка за морското пътешествие. Когато открих, че съм се излъгал, не посмях да кажа нищо. Първо, за да не обезкуража другарите си. И, второ, за да не показвам пред Исус, който се държеше напълно естествено, че не знам какви лодки се използват обикновено при бягства.

Прекарахме първия ден в разговори и опознаване на природата около нас. Маймунките и някакви дребни катерици правеха над главите ни невероятни прескоци. Дойде, за да се напои и изкъпе, цяло стадо бакири — вид малки диви прасета. Трябва да бяха около две хиляди. Навлязоха в заливчето и започнаха да плуват, като изскубваха висящите корени. Отнякъде изскочи крокодил и улови едно прасе за копитото, то запищя като заклано и тогава останалите прасета нападнаха крокодила, накачулиха го и се заопитваха да ухапят ъглите на огромната му паст. С всеки удар на опашката си крокодилът изпращаше по някое прасе наляво или надясно. Успя да утрепе едно от тях и то заплува с корема нагоре. Приятелчетата му веднага го излапаха. Заливчето почервеня от кръв. Представлението продължи около двадесет минути. Крокодилът изчезна във водите и повече не го видяхме.

Поспахме добре и на сутринта си направихме кафе. Съблякох ватенката си, за да се измия с големия марсилски сапун, който намерихме на дъното на лодката. Матюрет ме обръсна надве-натри с моя скалпел, после обръсна и Клузио. Той самият нямаше още брада. Когато вдигнах ватенката си, за да я облека наново, от нея изпадна огромен космат черно-виолетов паяк. Космите му бяха много дълги и завършваха с малки лъскави топчета. Сигурно тежеше около петстотин грама — беше грамаден и аз го стъпках с отвращение. Извадихме всички вещи от лодката, включително и малкото буре с вода. Тя имаше виолетов цвят — сигурно Исус й беше сипал твърде много перманганат, за да я опази от жабунясване. Кибритените клечки и драскалата се пазеха в добре запушени бутилки. Компасът беше прост като ученическа играчка — показваше само север, юг, запад, изток и не беше дори градуиран.

Мачтата беше висока само два и петдесет. От брашнените чували ушихме трапецовидно платно и го поръбихме с въже, за да е по-здраво. Направих и един малък кливер с формата на равнобедрен триъгълник — това щеше да помогне на лодката по-леко да прескача вълните.

Щом започнахме да закрепяме мачтата, забелязах, че дъното на кануто не е стабилно — отверстието, в което трябваше да влезе мачтата, беше проядено и сериозно захабено. Когато понечих да закрепя пантите на кормилото, винтът потъна в дървото като в масло. Лодката беше скапана. Мръсникът Исус просто ни изпращаше на смърт. Нямах право да крия това от другите двама — макар и с нежелание, трябваше да им разкрия истината. Какво да правим при това положение? Само да се върнеше Исус, щяхме да го накараме да ни намери по-здрава лодка. Първо щяхме да го обезоръжим и после аз с брадвата и ножа в ръка щях да сляза с него до селото за друга лодка. Рискът беше голям, но все пак по-малък, отколкото да излезем в открито море с тоя ковчег. Относно провизиите нямахме претенции — беше ни сложил дамаджанка с олио и няколко кутии брашно от маниока. С тях можехме да стигнем далеч.

Една сутрин присъствахме на любопитен спектакъл. Група маймуни със сиви мутри се биха с други маймуни, чиито мутри бяха черни и космати. В разгара на битката Матюрет получи един удар с клон по главата и му поникна цицина, голяма колкото орех.

Изминаха пет дни и четири нощи, откак бяхме пристигнали. Последната нощ валя проливен дъжд. Скрихме се под листата на диви бананови дървета. Водата се стичаше по гладката им повърхност и ние останахме сухи, с изключение на краката. На сутринта, докато пиех кафе, се размислих за това какъв престъпник е Исус. Как можа да се възползва от нашата неопитност, за да ни пробута скапаната лодка! За да си спести петстотин или хиляда франка, той изпращаше трима души на сигурна смърт. Чудех се, дали след като го накарам да ни осигури нова лодка, да не взема да го убия.

Крясък на сойка разтърси нашия малък свят — толкова остър и дразнещ, че казах на Матюрет да вземе мачетето и да провери какво става. Той се върна след пет минути и ни направи знак да го последваме. Стигнахме на около сто и петдесет метра от кануто и там видяхме да виси окачен във въздуха един възхитителен фазан или някакъв друг вид птица, два пъти по-голяма от петел. Беше хванат с ласо за крака и висеше на един клон. С удар на мачетето му отсякох главата, за да престане с отвратителните си писъци. Претеглих го на ръка — най-малко пет кила. Имаше шипове като на петел. Тръгнахме да го изядем, но после се сетихме, че някой е заложил примката и тази тук не ще да е единствената. Добре, да проверим. Върнахме се обратно и открихме нещо странно — истинска бариера, висока тридесетина сантиметра, сплетена от листа и лиани. Бариерата опасваше брега на около десет метра от заливчето. Тук-таме беше оставена вратичка и във вратичката, покрито с вейки, стоеше по едно ласо от медна жица, закачено в свободния си край за превит клон. Веднага разбрах, че животните сигурно обикалят покрай бариерата да търсят изход. Когато стигнат до вратичката, тръгват да преминат, но лапата или кракът им се хваща в примката и клонът отскача. Така животното остава да виси във въздуха, докато не дойде собственикът на капана да го прибере.

Откритието ни вгорчи настроението. Бариерата изглеждаше добре поддържана, а не като изоставено старо съоръжение. Това ни поставяше под заплахата да бъдем открити. Значи не биваше да палим огън денем — нощем ловецът сигурно не идваше. Решихме да дежурим подред и да наблюдаваме капаните. Скрихме лодката под клоните, а провизиите — в храстите.

Застъпих на пост на следващия ден от десет. Тази нощ изядохме въпросния фазан или петел — както и да се нарича. Бульонът ни дойде много добре, а месото, макар и само сварено, беше чудесно. Всеки омете по две канчета. Та значи дойде моят ред да дежуря, но заинтригуван от едрите черни мравки маниока, които мъкнеха към огромния си мравуняк големи парчета листа, забравих, че съм на пост. Този тип мравки са дълги по сантиметър и половина и имат високи крака. Всяка от тях носи много голямо парче листо. Проследих ги до растението, чиято кора олющваха, и видях, че всичко е подчинено на страхотна организация. Първо — резачките, които само подготвят отделните парчета. Те бързо разкроиха един огромен лист от типа на банановите и с невероятна сръчност го нарязаха на еднакви по големина парчета, които падаха на земята. Долу чакаше опашка от мравки — хем от същата раса, хем по-различни. Отпред на челюстта си имаха сива черта. Те стояха в полукръг и наглеждаха носачите. Носачите пристигаха отдясно в редица и продължаваха наляво към мравуняка. Те бързо поемаха товара си, преди да се наредят в редицата, но от време на време в старанието си да правят всичко по-бързо, предизвикваха задръстване. Тогава мравките полицаи се намесваха и подбутваха всяка от работничките към полагащото й се място. Не разбрах какво тежко провинение извърши една от работничките, но нея я изкараха от редицата и две мравки стражари й прерязаха главата и тялото на две точно по средата. След което полицаите отклониха други две работнички, които оставиха товарите си, изкопаха с крачката си малка дупка и трите части на мравката — главата, гърдите и задницата — бяха погребани и покрити със земя.