Анри Шариер
Пеперудата (29)

Погребаният сал

За пет месеца успях да опозная островите до най-малките подробности. Стигнах до извода, че градината при гробището, където на времето работеше приятелят ми Карбониери — в момента той въртеше друга далавера, — е най-подходящото място за изработването на сал. Помолих Карбониери отново да поеме градината, и то без помощник. Съгласи се. Желанието му беше удовлетворено благодарение на Дега.

Една сутрин, като минавах покрай къщата на новия комендант с нанизан на жица богат улов от барбуни, чух младият слуга каторжник да обяснява на млада жена:

— Ето този, госпожо комендантша, носеше всяка сутрин риба на госпожа Баро.

— Значи той е Папийон — отвърна хубавата мургава брюнетка, която приличаше по-скоро на алжирка.

После се обърна към мен и ми рече:

— Госпожа Баро ме почерпи с много вкусни лангусти, уловени от вас. Заповядайте у дома. Ще ви предложа чаша вино и козе сирене, пристигнало току-що от Франция.

— Не, госпожо, благодаря.

— Защо? Приемали сте поканите на госпожа Баро, а отхвърляте моята.

— Нейният съпруг специално беше разрешил да влизам у тях.

— Вижте какво, Папийон, мъжът ми командва целия лагер, но вкъщи командвам аз. Влизайте и не се бойте.

Усетих, че тази властна мургава хубавица може да се окаже добър приятел, но и опасен враг. Влязох.

На масата в трапезарията тя ми поднесе чиния с пушена шунка и сирене. Седна срещу мен без много да се церемони и ми наля първо вино, а после кафе и чудесен ром от Ямайка.

— Папийон — подхвана тя, — въпреки цялата бъркотия около отпътуването си и нашето пристигане госпожа Баро намери време да ми спомене за вас. Знам, че единствено на нея сте давали риба. Надявам се да правите и на мен същата услуга.

— Причината е, че тя бе болна, а вие, доколкото виждам, се чувствате съвсем добре.

— Не умея да лъжа, Папийон. Вярно е, че съм здрава, но съм морско чедо и обожавам рибата. От Оран съм. Само едно ме безпокои — знам, че не взимате пари за улова си. Това ми е притеснението.

Накратко, в крайна сметка решихме, че ще й нося риба. Оставих й три кила барбуни и шест рака и тъкмо си допушвах цигарата, когато се появи комендантът.

Щом ме видя и започна:

— Жюлиет, вече ти обясних, че нито един каторжник, с изключение на слугата, няма да влиза в тази къща.

Надигнах се от стола, но мадамата отсече:

— Стойте си на мястото! Този каторжник госпожа Баро специално ми го препоръча, преди да замине. Така че тук нямаш думата. Друг освен него няма да каня. Пък той ще ми носи риба, когато си поискам.

— Добре — кандиса комендантът. — Как ви викат?

Исках да стана прав, докато му отговарям, но Жюлиет сложи ръка на рамото ми и ме накара да си седна обратно:

— Вие сте в моята къща. Комендантът тук не е комендант, а моят съпруг господин Пруйе.

— Благодаря, госпожо. Наричам се Папийон.

— А, така ли! Чувал съм за вас и за бягството ви от болницата в Сен Лоран преди повече от три години. Впрочем един от нападнатите тогава от вас надзиратели случайно ми се пада племенник. На мен и на новата ви покровителка.

Жюлиет избухна в звънлив млад смях:

— А, значи вие сте цапардосали Гастон? Нищо, това няма да повлияе на нашите отношения.

Комендантът, който все още стоеше прав, се обърна към мен:

— Просто невероятно е колко много умишлени и непредумишлени убийства се извършват годишно на островите. Много повече, отколкото на континента. Как бихте обяснили този факт, Папийон?

— Оттук, господин комендант, хората не могат да избягат и това ги прави по-сприхави. Те в продължение на години се блъскат един връз друг и неизбежно помежду им възникват неразрушими приятелства или незатихваща омраза. От друга страна, повече от деветдесет и пет на сто от убийствата остават неразкрити и извършителите им са почти напълно уверени, че ще се измъкнат безнаказано.

— Обяснението ви е логично. От колко време ходите на риболов и какви са основните ви задължения, та имате време и за разходки?

— Чистя клозетите. Още в шест сутринта привършвам с работата си и ми остава време за риболов.

— През целия ден ли се занимавате само с това? — запита Жюлиет.

— Не, задължен съм да се прибирам в лагера по обяд и после имам право да изляза отново между три и шест. Това ми създава затруднения — понякога не успявам нищо да уловя заради отливите.

— Но ти ще му издадеш специално разрешително, нали, мишленце? — изгука Жюлиет към мъжа си. — От шест сутринта до шест вечерта. Така ще може да лови риба, когато му е удобно.

— Да, добре — отвърна комендантът.

Напуснах къщата, като мислено се поздравих за поведението си. Трите спечелени часа от дванадесет до три щяха да ми бъдат много полезни. Това беше времето за следобедна почивка и почти всички надзиратели го използваха, за да дремнат. Щях да се чувствам много по-свободен.

На практика Жюлиет напълно ни обсеби — мен и моя улов. Понякога стигаше дотам, че пращаше слугата да ме издири и тя идваше след него, за да може лично да прибере рибата. Често пъти момчето ме намираше и ми казваше: „Комендантшата нареди да взема всичко, което си уловил, защото довечера е канила гости на вечеря и иска да им приготви еди-какво си ядене.“ Накратко, тя почна да се разпорежда с риболовните ми умения, и понякога ме пращаше да й доставя специално тази или онази риба или пък да се гмурна за раци. Това положение беше сериозен удар по менюто на нашата банда, но пък аз се ползвах с привилегии, каквито нямаше никой друг. Тя умееше да проявява и внимание: „Папийон, в един часа ли е днес приливът?“ — „Да, госпожо.“ — „Елате тогава да обядвате у дома, така няма да има нужда да се връщате до лагера.“ И аз обядвах у тях, никога в кухнята, винаги в трапезарията. Тя сядаше срещу мен и ми поднасяше блюдата и напитките. Не беше така дискретна като госпожа Баро. Често лукаво ме разпитваше за миналото ми. А аз ловко отбягвах подробностите около живота ми в Монмартър, които явно най-силно я интригуваха, и говорех за детството и ранната си младост. По време на тези обеди комендантът спеше в съседната стая.

Една сутрин след много успешен улов — бях хванал около шестдесет рака — се отбих у тях към десет часа. Седеше облечена в бял пеньоар, докато друга млада жена навиваше косата й на ролки. Поздравих и й предложих дузина от раците.

— Не — рече тя. — Дай ми ги всичките. Колко са общо?

— Шестдесет.

— Чудесно, остави ги ей там, ако обичаш. Колко ти трябват, за да нахраниш приятелите си?

— Осем.

— Тогава вземи си осем, а останалите дай на прислужника да ги сложи на хладно.

Просто не знаех как да реагирам. Никога досега не се беше обръщала към мен на „ти“, още повече че сега го правеше пред друга жена, която без съмнение щеше веднага да разнесе клюката. Безкрайно притеснен, се обърнах, за да си вървя, но тя отсече:

— Я стой мирен. Седни и си сипи една мастичка. Сигурно си се сгорещил.

Властният й тон така ме обърка, че се подчиних. Започнах да отпивам бавно от мастиката и запалих цигара. Младата жена, която решеше комендантшата, от време на време ми хвърляше по някой поглед. Комендантшата забеляза това в огледалото и попита:

— Готино ми е гаджето, нали, Симон? И всички ми завиждате за него, нали?

Двете избухнаха в смях. Искаше ми се да потъна в земята. Най-глупашки избъбрих:

— За щастие вашето гадже, както ме нарекохте, не е особено опасно, защото в положението, в което се намира, не може да бъде гадже на никого.

— Да не би сега да искаш да ми кажеш, че не си хлътнал по мене? — продължи да се занася алжирката. — Ти си истински лъв и никой досега не беше успявал да те укроти. А ето, че аз мога да те накарам да правиш каквото си поискам. Трябва да има някаква сериозна причина за това, кажи, Симон?

— Не я знам каква е причината — обади се Симон, — но истината, Папийон, е, че вие се държите като дивак с всички освен с комендантшата. До такава степен, че жената на главния надзирател ми се оплака от вас. Миналата седмица сте носели повече от петнадесет кила риба и не сте пожелали да й продадете две нещастни малки рибки, за които отчаяно ви се примолила, защото в месарницата него ден нямало стока.

— Ами! Това не ми го беше разправяла, Симон!

— Ти друго да видиш! Знаеш ли как отговорил онзи ден на госпожа Каргьоре? — продължи да бъбри Симон. — Видяла го да носи раци и една голяма мурена и рекла: „Продайте ми тази мурена, Папийон, или поне половината от нея. Нали знаете, че ние, бретонците, много умеем да я приготвяме.“ — „Не само бретонците могат да я оценят по достойнство, госпожо. И други народи, включително хората от Ардеш, знаят още от римляните, че това е деликатес.“ И си продължил пътя, без да й я продаде.

Двете избухнаха в смях.

Върнах се бесен в лагера и вечерта разказах случката на другарите си.

— Кофти работа — отбеляза Карбониери. — Тази кучка те излага на опасност. Стъпвай в дома й колкото е възможно по-рядко, и то само ако си сигурен, че комендантът си е вкъщи.

Всички останали бяха на същото мнение. Реших да последвам съвета.

Открих един дърводелец от Валенсия. Значи почти земляк. Лежеше за убийството на някакъв лесничей. Беше запален комарджия и винаги тънеше в дългове. Денем си счупваше гърба, за да изработва дрънкулки, а нощем пропиляваше спечеленото. Понякога му се налагаше да се разплаща в натура. Останалите злоупотребяваха с положението му и му плащаха например по сто и петдесет — двеста франка за едно ковчеже от розово дърво, чиято истинска стойност беше триста. Реших да го атакувам. Една сутрин го заговорих, докато се миехме:

— Искам тази вечер да обсъдя нещо с теб. Ела при клозетите, щом ти дам знак.

През нощта останахме сами и можахме да поприказваме на спокойствие.

— Бурсе, ние с теб сме земляци, знаеш ли? — подхванах аз.

— Не! Как така?

— Не си ли от Валенсия?

— Да.

— Аз пък съм от Ардеш. Значи сме земляци.

— И какво от това?

— Ами такова, че не мога повече да гледам как те грабят, когато си задлъжнял, и как ти плащат половината от цената на вещите, които им продаваш. Като изработиш нещо, носи ми го на мен, аз ще го купувам на реалната му цена. За това ми беше думата.

— Благодаря — рече Бурсе.

Започнах непрекъснато да му помагам. Той все имаше проблеми със заемите си. Всичко вървеше добре до деня, когато се сдърпа с Вичиоли — корсикански бандит и мой добър приятел. Научих за проблема от самия Бурсе. Той дойде да ми каже, че Вичиоли го заплашвал и си искал обратно заема от седемстотин франка. Дърводелецът довършвал в момента малък секретер, но не знаел кога ще е напълно готов, защото го работел тайно. Действително на островите беше забранено да се изработват по-едри мебели, защото харчеха много дървесина. Обещах, че ще направя, каквото мога. Наговорихме се с Вичиоли и разиграхме малка комедия.

Корсиканецът трябваше да притисне Бурсе и дори сериозно да го сплаши. Аз щях да се появя в ролята на добрия спасител. Всичко протече според плана. След тази нагласена история Бурсе вече се кълнеше в мен и ме гледаше с пълно доверие. За първи път, откак бе пристигнал в каторгата, можеше да спи спокойно. Реших, че е време да рискувам.

Една вечер направо му казах:

— Ще ти дам две хиляди франка, ако изпълниш моята поръчка: сглобяем сал за двама.

— Слушай, Папийон, не бих го сторил за никого, но заради теб съм готов да рискувам две години изолатор, ако ме пипнат. Има само една пречка — не мога да изнасям големи дъски от ателието.

— Имам човек за тази работа.

— Кой?

— Момчетата с бебешката количка Нарик и Кение. Как смяташ да подходиш към задачата?

— Първо трябва да определим размера, после ще изработя отделните сглобки една по една и ще им направя гнезда, така че да си пасват идеално. Най-трудното е да намерим дърво, което плува добре на повърхността. Тук, на островите, се среща най-често тежка дървесина, а тя не плува добре.

— Кога ще ми дадеш окончателен отговор?

— След три дни.

— Искаш ли да бягаш с мен?

— Не.

— Защо?

— Страх ме е от акулите, пък и да не се удавя.

— Нали по принцип обещаваш да ми помогнеш?

— Да, кълна се в децата си. Само че няма да е бързо.

— Слушай сега — аз се заемам да ти изработя защитата в случай на провал. Аз лично ще прерисувам плана на сала върху лист от тетрадка. Най-отгоре ще напиша: „Бурсе, ако искаш да останеш жив, направи този сал.“ По-късно ще ти давам писмени заповеди за изработването на всяка отделна сглобка. Щом приключиш с някое парче, ще го оставяш, където ти кажа. То ще бъде взимано оттам. Не се опитвай да разбереш нито как, нито от кого. — Думите ми, изглежда, го поуспокоиха. — По този начин ще избегнеш мъченията и разпита, ако те заловят, и освен това рискуваш най-много шест месеца в изолатора.

— А ако те пипнат теб?

— Тогава ще постъпим по същия начин. Ще призная, че аз съм писал заповедите. Ти, разбира се, трябва да ги пазиш. Ясно ли е?

— Да.

— Боиш ли се?

— Вече не ме е шубе и много се радвам, че ще мога да ти помогна.

Все още не бях споделял идеята си с никого. Първо чаках да видя какво ще ми каже Бурсе. Измина една дълга и безкрайна седмица, преди да намеря начин да поприказвам насаме с него. Това стана в библиотеката. Наоколо нямаше жива душа. Беше неделя сутрин. В двора около мивките играта вече се беше разгоряла. Около осемдесет комарджии и още толкова зяпачи.

Бурсе ми стопли сърцето още с първите си думи:

— Най-трудното беше да намеря достатъчно количество леко и сухо дърво. Намерих му цаката, като измислих един вид дървена рамка, която ще запълним с черупки от сушени кокосови орехи, така както са си омотани в дървесинното влакно, разбира се. Няма нищо по-леко и същевременно по-непромокаемо от това влакно. От мен рамката, от теб кокосовите орехи, които да я изпълнят. Утре започвам да правя първата сглобка. За нея ще са ми нужни около три дни. От четвъртък нататък можеш да пратиш някой от баджанаците да я вземе при първа удобна възможност. Няма да започвам ново парче, преди да се уверя, че сте изнесли предишното от ателието. Ето плана, който съм изработил — прерисувай го и ми напиши обещаното писмо. Говорил ли си вече с двете момчета?

— Не още, чаках да чуя отговора ти.

— Имаш го вече и той е положителен.

— Благодаря ти, Бурсе, просто не знаеш колко съм ти благодарен. На, вземи петстотин франка.

Той обаче ме погледна в очите и отвърна:

— Не, дръж си парите. Ако успееш да стигнеш до континента, ще имаш нужда от тях, за да продължиш бягството си. От днес нататък повече няма да залагам на хазарт, чак докато заминеш. Няколко дрънкулки ще са ми достатъчни, за да си купувам цигари и по един бифтек.

— Защо отказваш?

— Защото не бих се хванал на тази игра дори за десет хиляди франка. Твърде много рискувам, въпреки всичките предпазни мерки, които ми предложи. Безплатно обаче бих могъл да го направя. Ти ми помогна, ти беше единственият, който ми подаде ръка. Въпреки страха си сега се радвам, че мога и аз на свой ред да ти бъда полезен.

Заех се да прерисувам плана върху лист от тетрадка, но усетих как ме залива вълна от срам пред тази проява на неподправено благородство. Дори не му бе минало през ума, че жестовете ми към него са били продиктувани от някакви задни мисли. За да си възвърна самоуважението, бях принуден отново и отново да си повторя, че трябва да избягам на всяка цена, независимо от трудните и не особено приятни ситуации, в които мога да изпадна. През нощта говорих с Нарик, наричан тук Добряка. После той щеше да предаде разговора ни на баджанака си. Отговори ми, без да се колебае:

— Можеш да разчиташ на мен. Ще извадя отделните части от ателието. Само че не бива да прибързваш, защото ще можем да ги измъкваме, само ако носим голям товар строителни материали. Обещавам ти обаче, че няма да пропускаме нито един удобен случай.

Дотук добре. Оставаше ми да говоря с Матю Карбониери, защото именно с него бях решил да избягам. Той беше сто на сто съгласен с моя план.

— Матю, намерих човек, който ще ми изработи сала. Намерих човек, който да измъква съставните му части от ателието. Твоя сега е задачата да намериш някъде из градината подходящо място да заровим всичко това.

— Не, би било много опасно да заравяме дъските в зеленчуковите лехи, защото има копои, които ходят нощем да крадат в градината и ако се натъкнат на някой чарк, ще ни разкатаят фамилиите. По-добре да направя скривалище в една от укрепителните стени. Ще измъкнем някой голям камък и ще се получи истинска пещера. Щом пристигне нов чарк, ще трябва просто да повдигаме камъка и после да го връщаме на мястото му, след като сме прибрали дървото.

— Направо в градината ли да носим сглобките?

— Не, много е опасно. Момчетата с бебешката количка нямат никакво оправдание да си врат носа в моята градина. Най-добре би било да оставят парчетата всеки път на различно място, недалеч от скривалището.

— Разбрано.

Всичко изглеждаше добре нагласено. Оставаше ми да събера кокосовите орехи. Трябваше да намеря начин да си набавя необходимото количество, без да привличам вниманието.

Отново чувствах, че живея. Трябваше да предупредя Галяни и Гранде. Нямах право да си трая пред тях, защото можеха да ги обвинят в съучастничество. Най-редно беше в този момент официално да се разделя с тях и да живея сам. Когато им разкрих, че подготвям бягство и затова смятам да се преместя, те ме нахокаха и отказаха категорично да ме пуснат: „Ти си мисли как да избягаш колкото е възможно по-бързо. За нас не се грижи. Докато всичко стане готово, ще стоиш при нас. Имали сме и по-тежки случаи.“

Изтече един месец, откакто започнахме подготовката за бягството. Вече бях получил седем дървени чарка, два от които големи. Отидох да огледам стената, в която Матю бе издълбал скривалището. Не се познаваше, че някой от камъните е бил ваден, защото той се бе погрижил да налепи отгоре мъх. Чудесно скривалище, но ми се стори твърде малко, за да побере всичко. Засега обаче имаше място.

Съзнанието, че подготвям бягство, ме изпълваше със сила. Радвах се на небивал апетит, а риболовът ме поддържаше в много добра физическа форма. В прибавка всяка сутрин правех по два часа гимнастика на скалите. Риболовът вече беше заякчил мишците ми и затова обръщах повече внимание на мускулите на краката. Открих едно добро упражнение — влизах по-надълбоко в морето, когато хвърлях въдицата, и вълните се разбиваха в бедрата ми. Нужно беше да напрегна всичките си мускули, за да запазя равновесие. Резултатът бе страхотен.

Комендантшата Жюлиет продължаваше да се държи много приятелски с мен, но сама забеляза, че пристъпвам прага само когато съпругът й си е у дома. Постави ми открито въпроса и се опита да ме успокои, че онзи път се е шегувала. Шегувала, шегувала, но младата жена, която й сресваше тогава косата, сега често ме пресрещаше на връщане от риболов и все ме питаше как съм със здравето и с настроението.

Общо взето, всичко се развиваше добре. Бурсе използваше всеки сгоден случай, за да работи върху отделните части на сала. Изминаха два месеца и половина, откакто се зае с тази работа.

Скривалището се изпълни докрай, както вече се бях сетил, че ще стане. Оставаха ни още само две сглобки — най-дългите. Едната двуметрова, другата метър и петдесет. Двете дъски така и така не можеха да се поберат в кухината.

Както се оглеждах наоколо, забелязах в гробището един пресен гроб — жената на някой от надзирателите се беше поминала предишната седмица. Проскубан букет от повехнали цветя лежеше отгоре. Гробището се охраняваше от полусляп дърт каторжник, наричан от всички Татенцето. Прекарваше си дните, седнал на сянка под кокосовия орех в противоположния край, откъдето по никакъв начин не можеше да ни забележи. Тогава реших да използвам този гроб и да сглобя в него сала. А в изработената от дърводелеца рамка щях да наблъскам колкото може повече кокосови орехи. Нужни ми бяха между тридесет и тридесет и четири черупки — много по-малко от първоначалните ни предвиждания. Вече бях скрил около петдесетина в различни краища на острова. Само в двора на Жюлиет имаше поне дузина. Прислужникът вярваше, че ги складирам, за да започна един ден да произвеждам кокосово масло.

Веднага щом научих, че съпругът на покойната е отплавал за континента, реших да изровя част от пръстта около гроба — стигнах чак до ковчега.

Кукнал на стената, Матю Карбониери ме охраняваше. Пазеше главата си от слънцето под бяла носна кърпичка, вързана на четирите краища. До себе си държеше друго подобно боне, но направено от червена носна кърпа. Докато наоколо беше спокойно, той стоеше с бялата кърпа. Щом някой тръгнеше да се приближава — независимо кой, сменяше я с червената.

Успях да се справя с тази рискована работа за един следобед и една нощ. Не прокопах дупката чак до капака на ковчега, но за сметка на това ми се наложи доста да я разширя, за да добие размерите на бъдещия сал — тоест с още метър и двадесет. Докато копаех, часовете ми се струваха безкрайни, а червената носна кърпа се появи на няколко пъти. Най-после приключих. Покрихме дупката с преплетени палмови листа, които можеха да послужат за доста устойчив покрив. Отгоре насипахме и тънък слой пръст. Почти не си личеше. Нервите ми вече бяха на ръба на скъсването.

Подготовката за бягството се точеше от три месеца. Измъкнахме един по един всички чаркове на бъдещия сал от скривалището и сега те лежаха върху ковчега на бедната жена, скрити от пръстта над рогозката. В кухината на старото ни скривалище сложихме три брашнени чувала и двуметрово въже, от които щяхме да стъкмим платното, бутилка с кибритени клечки и драскала, дванадесетина кутии мляко — това бе всичко.

Бурсе се вълнуваше все повече. Ще рече човек, че не аз, а той ще бяга. Нарик се тюхкаше, че не се е съгласил да тръгне с мен, когато за първи път му зададох този въпрос. Ако тогава беше казал да, щяхме да поръчаме сал за трима, вместо за двама.

Беше дъждовният сезон, валеше всеки ден и благодарение на лошото време можех често-често да се примъквам до нашия тайник. Вече почти бях приключил със сглобяването на сала. Оставаше само да се прикрепят двете странични дъски. Малко по малко пренесох кокосовите орехи близо до градината на приятеля ми. Можехме спокойно да ги държим в открития обор на биволите. Моите другари никога не ме питаха докъде съм стигнал. От време на време простичко казваха: „Как е? — Всичко е наред. — Не мислиш ли, че продължи твърде дълго? — Ако се разбързаме, ще рискуваме много.“ Това ни бяха разговорите. Когато отнасях орехите от градината на Жюлиет, тя ме забеляза и ме изплаши до смърт.

— Хайде бе, Папийон, кога най-после ще го направиш това кокосово масло? Защо не опиташ направо тук? Ето ти трион, за да ги разрязваш, ще ти дам и казан, в който да слагаш месестата част.

— Не, предпочитам да свърша тази работа в лагера.

— Странно, в лагера сигурно няма да ти е особено удобно.

Размисли малко и изтърси:

— Искаш ли да ти кажа нещо? Аз пък изобщо не вярвам, че се готвиш да правиш масло. — Останах като гръмнат, а тя продължи: — Първо, за какво ти е да се занимаваш с това, след като можеш да получиш от мен колкото си искаш зехтин. Всъщност орехите ти трябват за друго, нали?

Едри капки пот избиха по челото ми. Очаквах всеки момент тя да произнесе думата „бягство“. Едва си поемах дъх. Успях да избъбря:

— Госпожо, това е тайна, но виждам, че проявявате голямо любопитство. Исках да ви подготвя една изненада. Ще ви кажа само, че подбрах тези едри орехи, за да мога от черупките им да изработя нещо много красиво и да ви го подаря. Ето цялата истина.

Явно се бях справил добре със ситуацията, защото тя отвърна:

— Не си създавай главоболия заради мен, Папийон, и най-вече забранявам ти да харчиш пари, за да ми правиш подаръци! Искрено съм ти благодарна, но не го прави, моля те.

— Е, ще видим.

Оф! Изведнъж се чух да й искам чаша мастика — нещо, което досега не си бях позволявал да направя. За щастие тя не забеляза объркването ми. Дядо Господ и този път бе на моя страна.

Валеше всеки ден. Най-често следобед и нощем. Боях се, да не би водата да размие тънкия слой пръст над орехите. Матю редовно ходеше да го възстановява. Отдолу сигурно всичко бе подгизнало. Двамата с Матю отгърнахме рогозките, за да проверим — ковчегът почти плуваше във вода. Критичен момент. В съседство се намираше гробът на две отдавна починали дечица. Един ден отместихме надгробната плоча, аз се спуснах вътре и с миньорска кирка започнах да дълбая в цимента откъм страната на нашия погребан сал. Успях да пробия цимента и щом докоснах пръстта зад него, оттам избликна истински фонтан. Водата от единия гроб започна да се прелива в съседния. Когато стигна до коленете ми, се измъкнах навън. Върнахме плочата на мястото й и я залепихме обратно с бял маджун, взет от Нарик. Благодарение на тази операция водата в нашия гроб тайник намаля наполовина. Същата вечер Карбониери ми каза:

— Ядовете ни около това бягство никога няма да имат край.

— Почти успяхме, Матю.

— Почти. Да се надяваме.

Наистина можеше да се каже, че седим върху горещи въглени.

На следващата сутрин слязох до кея. Помолих Шапар да ми купи две кила риба, които щях да прибера по обяд. Качих се обратно и тръгнах към Карбониери. Още отдалеч мярнах три бели каски. Какво правеха копоите в градината? Да не би да претърсваха? Нещо не беше наред. Никога досега не бях виждал трима надзиратели едновременно при Карбониери. Чаках повече от час да се разкарат и накрая не издържах. Реших да се приближа и да разбера какво става. Закрачих направо по пътеката към градината. Копоите ме гледаха как вървя. Сърцето ми биеше в петите. Вече бях на двадесетина метра, когато Карбониери сложи бялата кърпа на главата си. Най-после си поех дъх и дори имах време напълно да се овладея, преди да се приближа към групата.

— Добър ден, господа надзиратели. Добър ден, Матю. Дойдох да взема папаевия плод, който ми беше обещал.

— Съжалявам, Папийон, но тази сутрин, когато отидох да донеса пръчките за пълзящия фасул, някой го отмъкна. Но до четири-пет дни останалите също ще узреят. Няколко плода вече започнаха да пожълтяват. Господа надзиратели, не бихте ли искали да отнесете по някоя и друга салата, малко домати или репички на съпругите си?

— Много добре поддържаш градината си, Карбониери. Поздравявам те за това — отвърна един от тримата.

Приеха и салати, и домати, и репички, и най-после си тръгнаха. Демонстративно тръгнах пред тях с две салатки в ръце.

Минах покрай гробището. Гробът голееше наполовина открит от дъжда, който бе размил тънкия слой пръст. От десет крачки можеше да различиш рогозките отдолу. Господ наистина се грижеше за нас, щом досега не ни бяха пипнали. Всяка нощ вятърът вилнееше като озверял и препускаше по платото на острова със страховито ръмжене, често пъти сподирян от порои. Надявахме се, че времето ще се запази все такова. Беше идеално за бягство, само дето засега се отразяваше зле на гроба.

Най-после на местопредназначението си пристигна и най-големият чарк — двуметровата дъска. Сложихме я при останалите части на сала. Аз дори я сглобих — гнездата съвпаднаха като по мед и масло, без никакъв натиск от моя страна. Бурсе се прибра тичешком в лагера, за да разбере дали съм получил тази особено важна, но крайно неудобна за пренасяне част. Зарадва се, като научи, че всичко е минало добре. Изглежда, този път се бе усъмнил в крайния успех. Запитах го:

— Какво те притеснява? Да не би да мислиш, че някой е в течение? Споделял ли си с някого? Казвай.

— Не, не и не.

— И все пак нещо те тревожи. Хайде, говори!

— Просто ми остана много неприятно чувство от прекалено любопитните погледи на един, дето му викат Бебер Селие. Имам усещането, че е видял как Нарик измъква дъската изпод тезгяха и я тиква в бурето с вар, за да я изнесе от работилницата. Проследи Нарик с поглед чак до изхода. Двамата баджанаци отиваха да варосват една сграда. Ето това ме разтревожи.

— Този Бебер Селие живее в нашето помещение, не ми се вярва да е доносник — споделих по-късно с Гранде. А той ми рече:

— Тоя е бил на времето в трудовите войски. Оттам постъпил в африкански батальон, служил в наказателна рота — изобщо един от онези диви войници, които са обходили всички военни затвори на Мароко и Алжир, побойник, опасен с ножа, пристрастен към млади момчета, педераст, комарджия. Откъдето и да го погледнеш — изключително опасна отрепка. За него няма живот извън каторгата. Ако те е усъмнил, осигури си предимство, убий го още тази нощ и така, дори да е кроял планове, няма да успее да те издаде.

— Нищо не доказва, че е доносник.

— Вярно — съгласи се Галяни, — но нищо не доказва и обратното, че е свястно момче. Знаеш, че каторжниците от този тип не си падат по бегълците. Това твърде много обърква спокойното им, добре организирано живуркане. Те не доносничат за нищо друго на света, но когато става дума за бягство…

Посъветвах се с Матю Карбониери. Той беше на мнение да го убием тази нощ. Искаше да го стори сам. Сбърках, като го спрях. Идеята да убия или да позволя на друг да убие някого само въз основа на непотвърдени подозрения ми се струваше отблъскваща. Ами ако на Бурсе му се е привидяло? Човек от страх какво ли не си въобразява. Попитах и Нарик:

— Кажи, Добряк, да си забелязвал нещо особено от страна на Бебер Селие?

— А, не. Изнесох бурето на рамо, за да не може надзирателят да надникне в него и да види какво нося. Според договорената тактика трябваше да застана пред надзирателя с буре на рамо и да чакам баджанака да се присъедини към мен. Така арабинът щеше да разбере, че не бързам да се измъкна и нямаше да настоява да пребърка бурето. После обаче баджанакът каза, че му се сторило, че Бебер Селие внимателно ни наблюдава.

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Тази дъска беше особено важна, защото човек от пръв поглед може да отгатне, че е предназначена за построяването на сал. Затуй баджанакът се изнерви повече от обикновено. Беше си го шубе. Мисля, че му се е сторило.

— И аз тъй мисля. Да не говорим повече за това. Когато дойде време за последната част, първо проверете къде е Бебер Селие и после действайте. Пазете се от него толкова, колкото и от надзирателя.

Цяла нощ блъскахме карти като дяволи. Спечелих седем хиляди франка. Колкото по-разсеяно играех, толкова повече печелех. В четири и половина тръгнах да си изпълнявам, така да се каже, обществените задължения. Оставих обаче мартиниканеца да свърши и моята част от работата. Дъждът беше спрял. В предутринния мрак стигнах до гробището. Опитах се да отъпча земята с крака, защото не можах да открия лопатата. Справих се горе-долу. В седем сутринта, когато слязох на риболов, вече грееше ярко слънце. Тръгнах към най-южната точка на Роаял, откъдето смятах да спуснем сала в морето. Беше бурно, имаше високи вълни. Стори ми се, че няма да е лесно да се оттласнем от брега без някоя вълна да ни запрати обратно върху скалите. Хвърлих въдицата и съвсем скоро налових доста барбуни. За нула време събрах пет кила. Измих ги с морска вода и спрях да си почина. Усещах се угрижен и уморен след лудешката нощ. Седнах на сянка и се постарах да се отпусна. Казах си, че напрежението, в което живея вече от три месеца, скоро ще свърши. После обмислих отново случая със Селие и потвърдих пред себе си, че нямам право да го убия.

Тръгнах към Матю. От оградата на градината му можех ясно да видя гроба. Из алеята се беше разсипала пръст. По пладне Карбониери трябваше да иде да я помете. Минах и покрай Жюлиет, дадох й половината от рибата.

— Папийон, сънувах те в лош сън — каза ми тя. — Видях те облян в кръв, а после окован с вериги. Не прави глупости, много ще ми е мъчно, ако нещо ти се случи. Толкова се разстроих от този сън, че още не съм се нито измила, нито сресала. Търсих с бинокъла да видя къде ловиш риба и не успях да те открия. Къде се дяна днес?

— Бях от другата страна на острова. Затова не сте ме видели.

— Защо ходиш толкова далече, та да не мога да те намирам с бинокъла? Ами ако те отнесе някоя вълна? Кой ще те види, за да те измъкне от зъбите на акулите?

— Е, не преувеличавайте!

— Мислиш, че преувеличавам ли? Забранявам ти да ходиш в другия край на острова и ако не ми се подчиниш, ще накарам мъжа ми да ти отнеме разрешителното.

— Хайде, госпожо, проявете разум. За ваше успокоение отсега нататък ще предупреждавам слугата ви къде точно ловя.

— Добре. А защо изглеждаш толкова изморен?

— Права сте, госпожо. Връщам се в лагера да си легна.

— Върви, но в четири те чакам, за да пием кафе. Чуваш ли?

— Да, госпожо. До скоро.

Само това ми липсваше, за да се успокоя съвсем. Сънят на Жюлиет! Като че ли си нямах достатъчно сериозни проблеми, та трябваше да прибавям и сънищата.

Бурсе ми призна, че се чувствал непрекъснато под нечие наблюдение. От петнадесет дни чакахме последната част от сала — дъска, дълга метър и петдесет. Според Нарик и Кение нямало нищо нередно, но Бурсе упорстваше и не щеше да се захване с дъската. Ако не се налагаше да й се изработят пет изчислени до милиметър гнезда, Матю щеше да я направи в градината си. Но именно в нея трябваше да се втъкнат останалите пет ребра на сала. Нарик й Кение по това време се занимаваха с ремонта на параклиса и имаха възможност свободно да внасят и изнасят строителен материал от ателието. Нещо повече — бяха им отпуснали малка каручка с един вол. Трябваше да се възползваме от предоставената възможност.

Притиснат от нас, Бурсе най-сетне се зае с последния чарк. Веднъж заяви, че докато го нямало, някой бил пипал дъската и после я бил върнал на мястото й. Оставаше да се изработи още едно гнездо. Решихме, че след като привърши, ще закрепи готовата дъска под плота на тезгяха си. Трябваше да сложи един косъм, за да видим дали действително някой ще бърника там. Издълба последното гнездо и в шест си тръгна от работилницата, след като се убеди, че не е останал никой освен копоят. Дъската си беше на мястото. Косъмът също. На следващия ден по обяд стоях в лагера и чаках да се върнат бачкаторите от работилницата — общо осемдесет човека. Нарик и Кение бяха в групата. Но не и Бурсе. Един немец се доближи до мен и ми връчи добре сгъната и залепена бележка. Никой преди мен не я бе отварял. В нея пишеше: „Косъма го няма, значи някой е пипал дъската. Помолих копоя да ме остави да поработя през почивката, за да привърша малкото ковчеже от розово дърво, с което се занимавам сега. Разреши ми. Ще преместя дъската и ще я скрия сред сечивата на Нарик. Предупреди ги. В три най-късно трябва да я изнесат. Може би ще победим доносника благодарение на бързината си.“

Нарик и Кение се съгласиха. Щяха да тръгнат първи към работилницата. Преди останалите да влязат, двама щяха да се сбият точно на входа. Помолихме за тази услуга Масани и Сантини, земляци на Карбониери — корсиканци, подвизавали се на Монмартър. Не попитаха за причините — това чудесно ни устройваше. Нарик и Кение трябваше да се възползват от суматохата, за да изскочат набързо с някакъв строителен материал и да хукнат към работната си площадка, като че ли инцидентът не ги засяга. Всички се съгласихме, че имахме още шансове. Ако успеехме, аз се задължавах да стоя мирен един-два месеца, защото явно някой вече знаеше, че се подготвя сал. Нека опита да открие кой го подготвя и къде го крие.

Най-сетне стана два и половина, хората започнаха да се стягат. От сигнала за тръгване до началото на работното им време имаше половин час. Потеглиха. В колона от двадесет редици по четирима души. Бебер Селие се намираше някъде по средата на тази колона.

Нарик и Кение вървяха най-отпред, Масани и Сантини веднага след тях, Бебер Селие в десета редица. Мислех, че добре се получи така, защото в момента, когато Нарик грабне дъската заедно с останалите боклуци, останалите още няма да са успели да влязат. Бебер ще е на вратата или една-две крачки по-напред. Щом кавгата избухне — а онези двамата обещаха да се карат като дърти шафрантии, — всички, включително и Бебер, ще се обърнат да видят какво става. В четири всичко вече беше наред. Дъската дремеше някъде под някоя купчина строителни материали в църквата. Не бяха успели да я изкарат оттам, но поне добре я бяха прикрили.

Отидох да посетя Жюлиет, но не си беше у дома. На връщане минах през площадчето, където се намират административните сгради. Прави на сянка, Масани и Жан Сантини чакаха да ги тикнат в карцера. Предварително знаехме, че ще свърши така. Приближих се и попитах:

— Колко?

— Осем дни — отвърна Сантини.

— Такъв срам, да се бият двама земляци! — изкоментира един копой корсиканец.

Върнах се в лагера. В шест Бурсе пристигна сияещ:

— Като че съм имал рак и внезапно докторът ми е казал, че е сбъркал диагнозата и съм съвсем здрав — призна ми той.

Карбониери и останалите другари тържествуваха и ме поздравяваха за умението, с което съм организирал цялата операция. Нарик и Кение също изглеждаха доволни. Всичко вървеше добре. Спах цяла нощ, макар че комарджиите още в началото на вечерта ме поканиха да се присъединя към тях. Престорих се, че имам тежко главоболие. Истината е, че бях смъртно уморен, но щастлив и доволен, защото се чувствах на прага на успеха. Най-трудното бе зад гърба ми.

Тази сутрин Матю предвидливо скри дъската в кухината на стената. Пазачът на гробището се бе заел да почиства алеите около нашия гроб скривалище. Нямаше да е разумно точно сега да се приближаваме до него. Всяка сутрин на разсъмване се промъквах с една дървена лопата в ръка да пооправя пръстта върху рогозките. Помитах алеята и чак тогава се връщах да чистя клозетите, като скривах в някоя кофа метлата и лопатата.

Изминаха точно четири месеца, откакто започнахме подготовката на бягството, и девет дни, откакто последната съставна част на сала беше в наши ръце. Вече не валеше всеки ден, понякога и нощите бяха ясни. Всичките ми сетива бяха изострени в очакване на двата съдбовни момента — първо трябваше да измъкнем прословутата дъска от градината на Матю и да я прикрепим към останалата част на сала, като внимаваме всяко ребро да влезе точно на мястото си. Това не можеше да стане през деня. И второ — бягството. Нямаше как да побегнем веднага, след като сме извадили сала от скривалището, защото трябваше първо да го натъпчем с кокосовите орехи и да подредим необходимите продукти.

Вчера разказах на Жан Кастели докъде сме стигнали. Зарадва се, че почти съм достигнал крайната цел.

— Луната сега е в първата си четвърт — каза ми той.

— Знам. С други думи в полунощ тя вече няма да ни пречи. Отливът е в десет вечерта, значи моментът да спуснем сала във водата е между един и два сутринта.

Двамата с Карбониери решихме да пришпорим събитията. Утре в девет сутринта — монтиране на последната дъска от сала. Същата нощ бягаме.

Бяхме съгласували внимателно действията си. На следващия ден сутринта влязох в гробището откъм градината, като прескочих стената с лопата в ръка. Докато събирах пръстта върху рогозките, Матю донесе дъската от другия тайник. Двамата заедно повдигнахме преплетените палмови листа и ги оставихме настрани. Салът стоеше на мястото си и изглеждаше в много добро състояние. Мокър и кален, но здрав. Извадихме го, защото се нуждаехме от място за сглобяването. Набихме петте ребра в полагащите им се гнезда. За да прилепнат добре, ни се наложи да удряме с камък. В момента, в който приключихме и се готвехме да върнем сала на мястото му, зад нас се появи един надзирател с пушка в ръка.

— Стойте или ще стрелям!

Пуснахме сала и се изправихме с вдигнати ръце. Познавах го този копой — беше главен надзирател в работилницата.

— Не правете глупости и не се опитвайте да се съпротивлявате. Заловени сте. Приемете го и се опитайте поне да си спасите живота, защото в момента той виси само на моето желание или нежелание да ви разстрелям. Хайде, вървете пред мен с вдигнати ръце. Към комендатурата, ходом марш!

При входа на гробището се сблъскахме с един арабин ключар. Копоят му рече:

— Благодаря ти за услугата, Мохамед. Мини покрай нас утре сутрин — ще ти дам, каквото ти бях обещал.

— Мерси — отвърна онова псе. — Сто на сто ще мина, но Бебер Селие също трябва да ми плати, нали така?

— По тоя въпрос ще се разбереш лично с него — каза копоят.

Тогава се осмелих да попитам:

— Значи Бебер Селие ни е изпортил, а господин началник?

— Ти го казваш.

— Добре де, въпросът е да знаем със сигурност.

Като продължаваше да ни държи на мушка, копоят заповяда на Мохамед да ни пребърка. Арабинът измъкна ножа, който носех на кръста си. Взе и този на Матю.

— Хитрец си ти, Мохамед — рекох му аз. — Как успя да ни разкриеш?

— Всеки ден се катерех по палмите, за да разбера къде сте скрили сала.

— А кой те подучи да постъпваш така?

— Първо Бебер Селие, а после надзирателят Брюе.

— Хайде тръгвайте — прекъсна ни копоят. — Достатъчно приказвахте. Вече можете да спуснете ръце, но вървете по-бързо.

Четиристотинте метра до комендатурата ми се сториха най-дългият път, който някога съм извървявал. Чувствах се смазан. Толкова мъки, за да ни пипнат накрая като последни глупаци. Господи, колко жесток се оказа към мен! Пристигането ни в комендатурата предизвика страшна бъркотия. Колкото повече се приближавахме, толкова повече надзиратели идваха да се присъединят към оня зад гърба ни. А той продължаваше да ни държи на мушка.

Когато най-сетне стигнахме, вече се бяха събрали седем-осем копои.

Арабинът беше избързал преди нас, за да предупреди коменданта, и той излезе да ни посрещне на прага на сградата, придружен от Дега и петима главни надзиратели.

— Какво става, господин Брюе? — запита комендантът.

— Става това, че пипнах тези двама мъже на местопрестъплението точно в момента, когато се канеха да скрият един по всяка вероятност напълно готов сал.

— Какво ще кажете, Папийон?

— Нищо, ще се обясня по време на следствието.

— Заключете ги в карцера.

Бутнаха ме в една килия, чието зарешетено прозорче гледаше към входа на комендатурата. Вътре беше тъмно, но можех да чувам гласовете на хората отвън.

От този момент нататък събитията се развиха бързо. В три ни изкараха навън и ни сложиха белезници.

В помещението се бе събрал нещо като трибунал — комендантът, вторият комендант, главният надзирател. Един от копоите играеше ролята на секретар на съда. Отстрани, седнал зад малка масичка с молив в ръка, Дега трябваше да записва направените изявления.

— Шариер и Карбониери, зачитам ви рапорта, който господин Брюе е депозирал срещу вас: „Аз, Брюе Огюст, главен надзирател и началник на работилницата на Островите на спасението, обвинявам в кражба и отклоняване на държавна собственост двамата каторжници Шариер и Карбониери. Обвинявам в съучастничество дърводелеца Бурсе. Смятам, че мога да докажа съучастничеството и на Нарик и Кение. Прибавям, че залових на местопрестъплението Шариер и Карбониери в момента, в който оскверняваха гроба на госпожа Прива, за да скрият в него сала си.“

— Какво ще добавите? — попита комендантът.

— Първо, Карбониери няма нищо общо с тази работа. Салът е за един човек — за мен. Аз го принудих само да ми помогне да сваля рогозките от гроба, защото сам не можех да се справя. Така че Карбониери не може да носи вина за отклоняване и кражба на дървен материал, който е държавна собственост, нито за съучастничество в бягство, понеже бягството не е консумирано. Бурсе е нещастник, който беше принуден да действа под смъртна заплаха. Що се отнася до Нарик и Кение, тях изобщо не ги познавам или по-точно познавам ги бегло. Заявявам, че нямат нищо общо с цялата работа.

— Моят информатор ми каза съвсем друго — намеси се копоят.

— Бебер Селие, който ви е съобщил за акцията, би могъл спокойно да се възползва от случая, за да си отмъсти на някой чрез фалшив донос. Може ли да се вярва на доносниците?

— Накратко, обвинен сте в кражба и отклоняване на държавна собственост, в оскверняване на гроб и в опит за бягство. Подпишете, ако обичате.

— Ще подпиша, само ако добавите изявлението ми, засягащо Карбониери, Бурсе и двамата баджанаци Нарик и Кение.

— Приемам. Изгответе документа.

Подписах. Не мога точно да ви опиша какво ставаше в душата ми след ужасния провал в последната минута. Чувствах се като звяр в тъмницата си, почти не хапвах, не вървях, само пушех, пушех непрекъснато, като палех една цигара от друга. Добре че Дега ме беше снабдил достатъчно с тютюн. Всяка сутрин ни изкарваха на едночасова разходка в двора на карцера.

Днес комендантът дойде да говори с мен. Странно — той, който най-много щеше да пострада, ако аз бях успял, изглеждаше най-малко разгневен срещу мен. Усмихнат ми обясни, че според жена му всеки човек, който не е отрепка, би опитал да избяга. В същото време ловко ме подпитваше, за да разбере дали Карбониери ми е съучастник. Според мен успях да го убедя в противното и да му обясня, че за Карбониери е било практически невъзможно да откаже да ми помогне за две минути при махането на рогозките.

Бурсе показа заплашителните писма, които му бях подготвил предварително. Комендантът бе напълно убеден, че по отношение на него нещата стоят точно, както му ги бяхме представили. Попитах го колко могат да ми лепнат по обвинението в кражба.

— Не повече от осемнадесет месеца — отговори той.

С две думи — усетих, че лека-полека отново се изправям на крака след жестокия провал. Получих бележка от санитаря Шатал. Предупреждаваше ме, че Бебер Селие е настанен в отделна стая в болницата и се подготвя за дезинтерниране въз основа на някаква много рядко срещана диагноза — абсцес на черния дроб. По всяка вероятност ставаше дума за комбина между доктора и ръководството на колонията, което се стремеше да го спаси от разправа.

Никога не пребъркваха нито килията ми, нито мен. Възползвах се от това, за да се сдобия с нож. Казах на Нарик и Кение да си издействат очна ставка с надзирателя от работилницата, Бебер Селие, дърводелеца и мен, за да може комендантът да вземе най-накрая правилно отношение по техния случай и или да ги задържи, или да ги накаже дисциплинарно, или да ги пусне обратно в лагера.

Днес по време на разходката Нарик ме предупреди, че комендантът се бил съгласил. Очната ставка щеше да се състои на следващия ден в десет сутринта. На срещата щеше да присъства един началник надзирател, който щеше да изпълнява ролята на следовател. Цяла нощ се опитвах да се вразумя, тъй като намерението ми бе да убия Бебер Селие. Така и не успях. Не, прекалено несправедливо би било да оставя да дезинтернират този човек, за да може после той да избяга от континента като награда, задето ми е попречил на мен. Добре, но биха могли да те осъдят на смърт за предумишлено убийство. Майната им. Това беше окончателното ми решение — толкова отчаян се чувствах. Четири месеца надежди, радост, страх да не би да ме заловят, изобретателност и накрая — почти в момента на успеха, да се проваля заради един жалък доносник. Да става каквото ще, утре аз щях да убия Селие!

Единственият начин да отърва смъртната присъда, бе да го накарам пръв да извади ножа си. За целта бе нужно да му покажа, че аз съм приготвил своя. Тогава нямаше да има друг изход. Сцената трябваше да се разиграе малко преди очната ставка или веднага след нея. Не можех да го убия по време на срещата, защото рискувах да бъда застрелян от някой копой. Разчитах на хроничната разсеяност на копоите.

Цяла нощ се опитвах да се преборя с натрапчивата си мисъл, но не успявах да я изхвърля от съзнанието си. В живота човек понякога се сблъсква с непростими неща. Знаех, че по принцип не е редно да търсим саморазправа, но тази истина се отнасяше до хората от другата страна на обществото. Как да приема, че не бива да се стремя към неумолимо отмъщение над някое толкова долно същество? Не бях причинил никакво зло на бившия войник, той дори не ме познаваше. Той ме бе осъдил на неизвестно колко години в изолатора, без да има нищо против мен. Стремеше се да ме погребе, за да живее той самият. Не! Не и не! Невъзможно бе да го оставя да се възползва от отвратителната си постъпка. Невъзможно. Чувствах се погубен. Око за око — щом аз потъвах, трябваше да го завлека и него. А ако все пак те осъдят на смърт? Безсмислено ще е да загинеш заради подобно влечуго. Накрая постигнах едно споразумение със самия себе си — ако Селие не извади ножа, и аз няма да му посягам.

Цялата нощ не спах, изпуших цял пакет лошо преработен тютюн. Когато в шест пристигна сутрешното кафе, вече ми оставаха само две цигари. Толкова напрегнат се чувствах, че направо пред копоя се обърнах към раздавача на кафето:

— Можеш ли да ми дадеш няколко цигари или малко тютюн, ако началникът разреши? Привърших си провизиите, господин Антарталиа.

— Добре, дай му, ако имаш. Аз не пуша. Искрено ми е жал за тебе, Папийон. Като истински корсиканец аз се възхищавам на мъжете и мразя мръсниците.

В десет без четвърт стоях в двора и чаках да ни вкарат в помещението. Нарик, Кение, Бурсе, Карбониери вече бяха тук. Наглеждаше ни именно Антарталиа — надзирателят, с който говорих по време на кафето. Той заговори на корсикански с Карбониери. Доколкото разбрах, казваше, че всичко това е много неприятно и че Матю рискува да получи три години в изолатора. В този момент портата се отвори и в двора влязоха арабинът, дето се беше катерил по палмите, арабинът, който пазеше на входа на работилницата, и Бебер Селие. Щом ме забеляза, той направи опит да се върне назад, но придружаващият го надзирател каза:

— Приближете се и застанете отстрани, тук вдясно. Антарталиа, не им разрешавай да разговарят.

Ето че стояхме на по-малко от два метра разстояние един от друг.

— Забранени разговорите между двете групи! — извика Антарталиа.

Карбониери продължи да приказва на корсикански със земляка си, чиято задача бе да наблюдава двете групи. Копоят се наведе да си завърже връзката на обувката и аз направих знак на Матю да пристъпи малко по-напред. Той веднага ме разбра, погледна към Бебер Селие и се изплю. Щом надзирателят се изправи, Карбониери забърбори, без да млъкне, и прикова цялото му внимание, така че аз можах да направя крачка напред, без да ме забележи. Оставих ножа да се плъзне в дланта ми. Видя го единствен Селие и с неочаквана бързина — явно държеше ножа си готов — замахна към мен и разкъса мускулите на дясното ми рамо. Аз обаче съм левак и с един замах забих ножа си до дръжка в гърдите му. Той изрева като звяр и се строполи на земята. С револвер в ръка Антарталиа ми извика:

— Отдръпни се, момко, отдръпни се! Не го удряй, след като вече е паднал, защото инак ще съм принуден да те застрелям.

Карбониери се доближи до Селие и подритна с крак главата му. Каза две думи на корсикански. Успях да го разбера. Беше мъртъв.

— Дай ми ножа си, момче — повтори надзирателят.

Дадох му го, той прибра револвера в кобура си и отиде да потропа на металната порта. Друг копай му отвори и той каза:

— Изпрати двама с носилка, за да приберат тук един труп.

— Кой е умрял? — запита копоят.

— Бебер Селие.

— Ами? Аз пък мислех, че Папийон.

Върнаха ни по килиите. Очната ставка се отложи. Преди да влезем в коридора, Карбониери промълви:

— Бедни ми Папи, този път наистина загази.

— Да, само че аз още съм жив, а онзи пукна.

Копоят се върна сам, отвори тихичко вратата и развълнувано ми каза:

— Поискай помощ, кажи, че си ранен. Той първи те нападна, видях това — и отново внимателно затвори.

Тия корсикански копои са невероятни — или изцяло добри, или напълно лоши. Заудрях по вратата и закрещях: „Ранен съм, заведете ме в болницата да ме превържат.“

Копоят се върна заедно с главния надзирател на карцера.

— Какво ти има, защо вдигаш толкова шум?

— Ранен съм, господин началник.

— Ами, ранен бил! Аз пък разбрах, че когато те нападнал, изобщо не успял да те закачи.

— Разкъсани са мускулите на дясното ми рамо.

— Отворете — рече другият копой.

Вратата се отвори, аз излязох навън. Рамото ми наистина бе добре разкрасено.

— Сложете му белезници и го водете към болницата. Не го оставяйте там под какъвто и да било мотив. Върнете го обратно веднага, след като се погрижат за него.

Навън се бяха наредили повече от десетина копои заедно с коменданта. Надзирателят на работилницата изсъска:

— Убиец!

Преди да успея да му отговоря, комендантът каза:

— Мълчете, надзирател Брюе. Папийон е бил нападнат.

— Не ми се вярва — упорстваше Брюе.

— Видях го и мога да свидетелствам — каза Антарталиа. — И запомнете, господин Брюе, корсиканците никога не лъжат.

В болницата Шатал повика доктора, който ме заши без никаква упойка, след което ми сложи осем щипци. Нито веднъж през цялото време не се опита да ме заговори. Аз го оставих да действа, без да протестирам. Накрая само каза:

— Не можех да ти направя местна упойка, нямам никакви инжекции.

И след малко добави:

— Не е хубаво това, което си направил.

— Е, в крайна сметка той и без друго нямаше да живее още дълго. С този абсцес на черния дроб!

Неочакваният ми отговор го остави като гръмнат.

Следствието продължаваше. Бурсе беше освободен от всякаква отговорност. Приеха, че е бил уплашен до смърт. Аз правех всичко възможно, за да затвърдя убеждението им. Доказателства срещу Нарик и Кение също липсваха. Оставахме двамата с Карбониери. Свалиха от Карбониери обвинението в кражба и отклоняване на държавна собственост. Оставаше съучастничеството в опит за бягство. По тази точка нямаше да му лепнат повече от шест месеца. Що се отнася до мен, нещата се усложняваха. Въпреки всички свидетелства в моя полза, натовареният с разследването не искаше да признае, че съм действал при законна самоотбрана. Дега бе прегледал цялото ми досие и каза, че въпреки озлоблението на следователя, било невъзможно да ме осъдят на смърт, понеже съм получил рана. За да ме затрие, обвинението се облягаше на изявленията на двамата араби, които твърдяха, че пръв съм извадил ножа.

Най-после следствието свърши. Очаквах да ме закарат в Сен Лоран, за да мина на военен съд. Непрекъснато пушех, почти не крачех из килията си. Разрешиха ми да правя втора едночасова разходка на двора следобед. Нито веднъж комендантът или надзирателите, като изключим онзи от работилницата и следователя, не проявиха враждебност към мен. Обръщаха се без злоба към мен и ми позволяваха да получавам колкото си искам тютюн.

Вторник, трябваше да замина за континента в петък. В сряда в десет сутринта вече бях престоял повече от два часа на двора, когато комендантът ме извика и рече: „Ела с мен.“ Двамата излязохме сами — нямаше ескорт за мен. Попитах го къде отиваме, а той зави по пътя към тяхната къща. По едно време каза:

— Жена ми иска да те види, преди да си заминал. Не ми се щеше да я разстройвам, като те водя при нея с въоръжен надзирател. Надявам се, че ще се държиш добре.

— Да, господин комендант.

Пристигнахме у тях.

— Жюлиет, ето го твоето протеже, както ти бях обещал. Знаеш, че до обяд трябва да го отведа обратно. Имаш около час, за да си поговорите.

И той дискретно се оттегли.

Жюлиет се приближи и сложи ръка на рамото ми, като ме погледна право в очите. Черните й очи блестяха още повече заради сълзите в тях, които, слава Богу, не потекоха.

— Ти си луд, приятелю. Ако ми беше казал, че искаш да заминеш, аз щях да се опитам да ти улесня нещата. Помолих мъжа си да ти помогне колкото може повече, но той отвърна, че за нещастие вече нищо не зависи от него. Накарах го да те доведе, първо, за да видя как си. Поздравявам те за смелостта ти и ми се струва, че изглеждаш по-добре, отколкото очаквах. И, второ, искам да ти платя рибата, която така щедро ми носеше месеци наред. Ето, вземи тези хиляда франка. Те са всичко, което мога да ти предложа. Съжалявам, че не са повече.

— Чуйте, госпожо. Нямам нужда от пари. Моля ви да ме разберете — не бива да приемам парите ви, защото в моите очи това би омърсило нашето приятелство. Моля, не настоявайте.

И аз отблъснах двете банкноти от по петстотин франка, които ми бяха така щедро предложени.

— Както намериш за добре — въздъхна тя. — Нека ти налея поне малко мастика.

В продължение на един час тази възхитителна жена разговаря с мен мило и съчувствено. Тя вярваше, че непременно ще ме оправдаят за убийството на онзи мръсник, а за останалото ще ми присъдят не повече от осемнадесет месеца или максимум две години.

Щом дойде време да тръгвам, тя дълго държа ръцете ми в своите, преди да прошепне: „Сбогом и на добър час!“ След което избухна в ридания.

Комендантът ме върна обратно в карцера. По пътя му казах:

— Господин комендант, вие сте женен за най-благородната жена на света.

— Знам, Папийон, тя не е създадена за този живот тук и много тежко го понася. Но какво бих могъл да направя? Остават ми още четири години до пенсия.

— Ще се възползвам от случая, че сме сами, господин комендант, за да ви благодаря, дето се отнесохте толкова добре с мен, въпреки че ако бях успял, това щеше да ви струва големи неприятности.

— Вярно, можеше да ми създадеш страшни главоболия. И все пак искаш ли да ти кажа нещо? Ти заслужаваше да успееш.

Вече бяхме стигнали до портите на карцера, когато комендантът добави:

— Сбогом, Папийон. Господ да ти е на помощ, защото ще имаш нужда от него.

— Сбогом, господин комендант.

Да, щях да имам нужда от божията помощ, тъй като военният съд, председателстван от коменданта на жандармерията (с четири нашивки), беше непреклонен. Три години за кражба и отклоняване на държавна собственост, оскверняване на гроб и опит за бягство, плюс отделно пет години за убийството на Селие. Общо осем години в изолатор. Ако не беше раната ми, щяха да ме осъдят на смърт.

Този толкова строг към мене съд се оказа по-милостив към един поляк на име Дандоски, който бе убил двама души. Присъдиха му едва пет години, въпреки че той несъмнено беше действал с умисъл.

Дандоски бил хлебар и се занимавал само с приготвянето на маята. Работел от три до четири часа сутринта. Тъй като пекарната се намирала на кея и гледала към морето, цялото си свободно време нашият човек прекарвал в риболов. Спокоен, зле говорещ френски, не дружал с никого. Цялата си нежност този доживотен каторжник отдавал на една прекрасна черна котка със зелени очи, която буквално живеела с него. Спели в една постеля, тя ходела по петите му като куче и стояла с него в пекарната, за да му прави компания. С две думи, между двамата се разгоряла голяма любов. Котката обикновено ходела с него на риболов, но ако денят се окажел твърде горещ и наоколо нямало подходящо сенчесто кътче, се връщала сама в хлебарницата и си лягала в хамака на своя приятел. По пладне, щом часовникът ударел дванадесет, тя отивала да посрещне поляка и подскачала, за да улови малките рибки, които той размахвал под носа й.

Хлебарите живеят в едно общо помещение в съседство с пекарната. Веднъж двама каторжници, наричани Корази и Анжело, поканили Дандоски да изядат заедно задушения заек, който Корази бил приготвил. А той готвел поне веднъж седмично. Дандоски седнал и се нахранил с тях, като дори донесъл бутилка вино. Същата вечер котката не се появила. Полякът я търсил навсякъде, но напразно. Минала цяла седмица, но от котката ни вест, ни кост. Съкрушен от изчезването на другарчето си, Дандоски изгубил вкус към живота. Той дълбоко страдал, че единственото обичано от него същество, което при това изцяло отговаряло на чувствата му, така мистериозно се било изпарило. Като научила за голямата му мъка, жената на един от надзирателите пожелала да му подари малко котенце. Дандоски го отритнал и възмутено запитал жената, как е могла да си въобрази, че той ще обикне друга котка. Подобно нещо, казал той, би оскърбило паметта на скъпата покойница.

След време Корази набил за нещо чирака в хлебарницата, който отговарял за разнасянето на хляба. Момчето не живеело в тяхното помещение, но било от същия лагер. Озлобено, то намерило Дандоски и направо изтърсило:

— Ако искаш да знаеш, заекът, на който те поканиха Корази и Анжело, беше именно твоята котка.

— Докажи го! — викнал полякът и хванал чирака за гушата.

— Видях Корази да заравя кожата й под манговото дърво, дето е точно зад лодките на пристанището.

Полякът хукнал като луд да провери и наистина намерил кожата. Била вече почти изгнила, главата се разлагала. Той я изровил, измил я в морето и я сложил да изсъхне на слънце, след което я завил в чиста кърпа и я погребал на сухо място, дълбоко под земята, за да не я нападат мравките. Поне така ми разказа нещата на мен.

Същата вечер Корази и Анжело седели върху здравите банки в помещението на хлебарите и играели белот на две ръце под светлината на една петролна лампа. Дандоски беше около четиридесетгодишен, среден на ръст, широкоплещест, със здрави мишци — много силен. Предварително бил подготвил здрав прът, тежък като метал, приближил се отзад и без да каже дума, им нанесъл по един страхотен удар по главата. Черепите им се пукнали като нарове и мозъците им се разлели по земята. Луд-полудял от гняв, полякът не се задоволил да ги убие, ами загребал с шепи мозъците им и започнал да ги размазва по стената. Всичко наоколо било опръскано с кръв и мозък.

И така комендантът на жандармерията и председател на военния съд не прояви разбиране към моя случай, но за щастие влезе в положението на Дандоски, убил предумишлено двама души, и го осъди само на пет години.