Анри Шариер
Пеперудата (15)

Кюрасао

Чайки. Първо се появиха крясъците им, защото беше нощ, после самите те закръжиха над лодката. Една кацна върху мачтата, отлетя, после пак се върна да кацне. Играта им продължи повече от три часа, докато жизнерадостното слънце възвести деня. Нищо на хоризонта не подсказваше, че приближаваме земя. Откъде, мамка му, изникваха тези чайки? Целия ден се взирахме напразно. Нито знак за наближаваща земя. Пълната луна изгря в момента, в който слънцето залезе, и тропическата й светлина беше толкова ярка, че отблясъците ми пречеха. Нямах вече черни очила — те бяха отплували с оная страхотна вълна, която отнесе и каскетите ни. Около осем вечерта през този лунен ден забелязахме много далеч на хоризонта черна линия.

— Това със сигурност е земя! — извиках първи аз.

— Да, наистина.

Накратко, всички се съгласихме, че виждаме тъмна ивица, която трябва да е твърда земя. Цялата останала част от нощта прекарах наведен напред към тази ивица, която малко по малко изясняваше очертанията си. Пристигнахме. Никакви облаци, силен вятър и мощно, но целенасочено вълнение, и ние се устремихме право към нея. Тъмният масив насреща не беше много висок и по нищо не можеше да се познае дали брегът е отвесен, скалист или с плажна ивица. Залязващата от другата страна на хоризонта луна хвърляше сянка и тя ми пречеше да виждам каквото и да било, освен веригата от светлини на повърхността на морето, която постепенно се накъса. Приближавах, приближавах и на около километър от брега хвърлих котва. Вятърът беше силен и извърташе лодката с нос към вълните, които всеки път я изправяха отвесно. Разклащаше ни порядъчно, така че беше доста неудобно. Платната, разбира се, бяха спуснати и прибрани. Можехме да дочакаме утрото по този неудобен, но сигурен начин, само че за нещастие котвата внезапно поддаде. За да направляваш кораб, той трябва да е в движение — иначе губиш контрол над него. Опънахме кливера и стаксела, но странно — котвата отново не успя да се закачи. Другарите ми изтеглиха въжето на борда — то излезе без котва на края си. Бяхме я загубили. Въпреки всички мои усилия вълните ни приближаваха с опасна скорост към скалите на непознатия бряг, така че реших да опъна и платното и доброволно да се устремя към тях с пълна сила. Маневрата ми излезе толкова успешна, че се озовахме затиснати между две скали с напълно разбита лодка. Никой не изкрещя „да се спасява кой както може“, но щом пред нас се надигна следващата вълна, всички скочихме в нея, за да се намерим на брега ранени, навехнати, но живи. Единствен гипсираният Клузио пострада по-сериозно от вълните. Ръката, лицето и дланите му бяха одрани и целите в кръв. Ние се отървахме с по няколко драскотини на коленете, дланите и глезените. На мен ми кървеше и едното ухо, което бях охлузил доста зле в някаква скала.

Независимо от всичко, бяхме живи и върху твърда земя — на завет от вълните. На разсъмване успяхме да си приберем мушамата и аз се върнах на лодката, която започваше напълно да се разпада. Успях да изтръгна прикования на задната пейка компас. В цялата околност не се виждаше жива душа. Потърсихме източника на онези светлини, по които се насочихме — по-късно разбрахме, че става дума за прожектори, сигнализиращи на рибарите, че мястото е опасно. Поехме към вътрешността на непознатата местност. Наоколо се виждаха само кактуси — огромни кактуси и магарета. По едно време додрапахме до някакъв кладенец — страшно уморени, защото двама по двама се редувахме да носим Клузио на столче. Около кладенеца се търкаляха изсушени трупове на магарета и кози. Той самият беше пресъхнал, а крилете на вятърната мелница, която навремето е изпомпвала вода от него, сега се въртяха на празен ход. Наоколо ни жива душа — само магарета и кози.

Напредвайки, стигнахме до малка къщурка, чиито отворени врати ни приканваха да влезем. Извикахме „Ало, ало!“ Никакъв отговор. Върху камината намерихме платнена торба, завързана с въже — аз взех да я отворя. В момента, в който я отварях, въжето се скъса и се оказа, че е пълна с флорини — холандски пари. Ясно, значи се намирахме на холандска територия — в Бонер, Кюрасао или Аруба. Върнахме торбата на мястото й, без да вземем и стотинка от нея, потърсихме вода и всеки от нас пи от черпака. И отново пустош — никой в къщата или в околността. Бяхме потеглили отново — много бавно заради Клузио, когато един стар форд ни препречи пътя.

— Да не сте французи?

— Да, господине.

— Бихте ли се качили в колата.

Настанихме Клузио върху коленете на тримата, които седяха на задната седалка. Аз седнах до шофьора, а Матюрет до мен.

— Корабокрушенци ли сте?

— Да.

— Удавени има ли?

— Не.

— Откъде идвате?

— Тринидад.

— А преди Тринидад?

— Френска Гвиана.

— Каторжници или заточени?

— Каторжници.

— Аз съм доктор Наал, собственик съм на това парче земя, което е полуостров, залепен за Кюрасао. Нарича се Магарешкият остров. Тук магаретата и козите се прехранват, като опасват онези кактуси с дългите бодли, дето народът ги нарича „Госпожиците на Кюрасао“.

— Това не ще да е много ласкателно за истинските госпожици на Кюрасао — викам му аз.

Едрият дебел господин се разсмя с глас. Задъханият форд, който хъркаше като астматик, спря от само себе си. Посочих към стадото магарета:

— Ако колата я закъса съвсем, има кой да ни тегли.

— Абе, имам нещо от рода на ярем в багажника, само че номерът е да пипнеш две и да им го нахлузиш едновременно. Хич не е лесно.

Дебеланкото отвори капака и веднага стана ясно, че при друсането се е откачила жицата, която свързва свещите. Преди да се качи обратно в колата, той се огледа наоколо доста разтревожен. Поехме отново и след като дълго се люшкахме по изровените пътища, излязохме пред бяла бариера, която ни пречеше да продължим. Зад нея се виждаше бяла къщурка. Докторът поговори на холандски с някакъв чисто облечен негър със светла кожа, който на всяка дума повтаряше: „Я, мастър, я, мастър“. След което се обърна към нас и каза:

— Заповядах на този човек да ви прави компания и да ви почерпи, ако сте жадни, докато се върна. Слезте от колата, ако обичате.

Слязохме и се разположихме на тревата пред камионетката на сянка. Кашлюк, кашлюк, фордът се отдалечи. Едва беше изминал петдесетина метра и негърът ни рече на папиаменто — холандски диалект от Антилските острови, състоящ се от английски, холандски, френски и испански думи, че неговият господар доктор Наал е тръгнал да вика полицията, понеже много се бои от нас и че го е предупредил самият той много да внимава, защото сме избягали крадци. Бедният мулат се чудеше на каква маймуна да се направи, за да ни угоди. Приготви ни кафе — доста редичко, но подходящо за тази жега. Чакахме повече от час, докато накрая пристигна някакъв камион, приличен на купа за салата, с шестима полицаи, облечени по немски, и една отворена кола, карана от шофьор в полицейска униформа, а на задната седалка — трима господа, сред които и доктор Наал.

Слязоха всичките и най-нисичкият, който имаше мутрата на току-що подстригано кюре, се обърна към нас:

— Аз съм началникът на службата за сигурност на остров Кюрасао. Тази ми отговорност ме задължава да ви арестувам. Извършвали ли сте от стъпването си на острова до този момент някакво престъпление и какво? Кой от вас е извършителят?

— Господине, ние сме избягали затворници. Идваме от Тринидад и преди не повече от няколко часа се разбихме с лодката си върху скалите. Аз съм водачът на тази малка група и мога да потвърдя, че никой от нас не е извършвал и най-малкото престъпление.

Комисарят се обърна към дебелия доктор Наал и му заговори на холандски. Двамата продължаваха да обсъждат нещо, когато се появи някакъв тип на велосипед. Той заприказва бързо и разпалено, като се обръщаше ту към комисаря, ту към доктор Наал.

— Господин Наал, защо сте казали на този човек, че сме крадци?

— Защото този човек, когото сега виждате, ме предупреди, преди още да ви срещна, че иззад един кактус ви е видял да влизате и да излизате от къщата му. Той работи при мен и се грижи за част от магаретата ми.

— Значи само това, че сме влизали в къщата му, вече ни прави крадци? Глупаво е това, което казвате, господине, ние само пихме малко вода — това ли наричате кражба?

— А кесията с флорини?

— Кесията аз наистина я отворих и дори скъсах сиджимката, като я развързвах. Не съм й направил нищо, освен да проверя какви са парите, за да разбера в коя държава сме пристигнали. После съвсем съвестно върнах парите в кесията и дори я поставих обратно точно където си стоеше — върху плочата на камината.

Комисарят ме погледна в очите и после рязко се обърна към оня с велосипеда и строго му каза нещо. Доктор Наал даде знак, че иска да се намеси. Сухо — съвсем по немски маниер, комисарят го отряза и не му даде думата. Той накара новодошлия да се качи в колата му до шофьора, след което се качи на свой ред с двама полицаи и отпраши. Наал и третият господин, който беше дошъл заедно с тях, ни поведоха към къщата.

— Нека да обясня — рече Наал, — този човечец ми заяви, че парите му са изчезнали. Преди да ви претърси, комисарят го разпита, защото го заподозря в лъжа. Ако се окаже, че сте невинни, ще ви се извиня заради инцидента, но грешката не беше моя.

Не мина даже и четвърт час, колата се върна и комисарят ми рече:

— Вие казахте истината, този човек е един безсрамен лъжец. Ще бъде наказан за това, че се опита да ви наклевети така грубо.

В това време горкия тип го качиха в купата за салата, останалите петима — след него, и тъкмо се канех да се кача и аз, когато комисарят ме спря и ми предложи:

— Седнете в моята кола, има място до шофьора.

Тръгнахме пред камиона и много бързо го загубихме от очи. Карахме по добре асфалтирани пътища, после влязохме в едно селище, застроено в холандски стил. Всичко в него блестеше от чистота и повечето минувачи караха велосипеди. Стотици хора, качени на по две колела, се движеха напред-назад по този начин. Влязохме в полицейския участък. Минахме през голяма канцелария, където седяха зад бюрата си няколко облечени в бяло полицаи, и влязохме в една стая с устройство за вентилация. Вътре беше прохладно. В един фотьойл седеше едър и висок рус мъж на около четиридесет години. Той се надигна и каза нещо на холандски. След като си размениха няколко реплики, комисарят се обърна към нас на френски:

— Представям ви началника на полицията в Кюрасао. Господин главен комендант, този французин е водачът на групата от шестима души, които арестувахме.

— Добре, господин комисар. Дотолкова, доколкото сте корабокрушенци, приветствам ви с добре дошли в Кюрасао. Как се казвате?

— Анри.

— Добре, Анри, сигурно сте преживели не особено приятни моменти около инцидента с онази кесия с пари, но в крайна сметка това ви е от полза, защото доказва, че вие без съмнение сте честен човек. Ще се разпоредя да ви отделят някое хубаво светло помещение с диван, за да можете да си починете. Случаят ви ще бъде доложен на губернатора, който ще даде заповеди какво да правим с вас по-нататък. Комисарят и аз ще се застъпим за вас.

Той ми стисна ръката и ние излязохме. В двора доктор Наал отново ми се извини и ми обеща да се застъпи за нас. Два часа по-късно и шестимата бяхме затворени в голямо правоъгълно помещение с дванадесет легла и голяма дървена маса с пейки по средата. През решетките на прозореца извикахме един полицай и го помолихме да ни купи тютюн, цигарени хартийки и кибрит срещу тринидадските ни долари. Той отказа да вземе парите и избъбри в отговор нещо, което не разбрахме.

— Тоя черньо — ядоса се Клузио — май се страхува да не би да си наруши задълженията. Пак си останахме без тютюн.

Аз тръгнах да почукам на вратата, за да извикам някого, но точно в този момент тя се отвори. Дребен метис със сиви дрехи, които приличаха на затворнически, и номер, зашит отпред на гърдите, за да не можем да го объркаме какъв е, ни рече:

— Пари цигари?

— Не. Тютюн, хартия и кибрит.

След няколко минути той се върна, като носеше всичко това заедно с димящи кани, пълни с горещ шоколад и какао. Всеки пи от тях в големите глинени чаши, които затворникът донесе.

В следобедните часове дойдоха да ме извикат. Върнаха ме обратно в кабинета на началника на полицията.

— Губернаторът ми нареди да ви оставя да се разхождате свободно в очертанията на двора на затвора. Предупредете другарите си да не се опитват да избягат, защото последствията от това ще бъдат тежки за всички ви. Тъй като сте капитан, вие ще имате право да излизате в града за по два часа всяка сутрин от десет и всеки следобед от три до пет. Имате ли пари?

— Да, английски и френски.

— Един цивилен полицай ще ви придружава навсякъде по време на разходките ви.

— Какво ще правят с нас?

— Мисля, че ще се постараем да ви качим един по един на танкери от различни държави. Тъй като в Кюрасао се намира една от най-големите рафинерии в света, която преработва венецуелския петрол, тук всеки ден влизат и излизат от пристанището по двадесет, двадесет и пет танкера от най-различни страни. За вас това ще е възможно най-доброто решение, защото ще имате възможност да се прехвърлите в други страни без какъвто и да било проблем.

— Кои страни имате предвид? Панама, Коста Рика, Гватемала, Никарагуа, Мексико, Канада, Куба, САЩ, държавите с английско законодателство?

— Не, това е невъзможно. В Европа — също. Спокойно, имайте ни доверие, оставете ни да се погрижим за вас и да ви помогнем да започнете живота си отначало.

— Благодаря, господин началник.

Предадох всичко точ в точ на момчетата. Клузио, най-изпеченият мошеник между всички нас, кимна към мен:

— Ти какво мислиш за това, Папийон?

— Още не знам, боя се да не е някоя партенка, за да ни накарат да кротуваме и да не правим опити за бягство.

— Аз пък се боя, че ти имаш право — отвърна той.

Бретонеца хвана вяра на прекрасните обещания. Онзи другият, с ютията, беше направо във възторг:

— Няма повече лодки, няма повече опасности, сега ни е в кърпа вързано. Всеки си отплува с по някой тлъст танкер на майната си и съвсем легално си се скатаваме в различни държави.

Льору беше на същото мнение.

— А ти какво ще кажеш, Матюрет?

И това деветнадесетгодишно хлапе, тоя жълтоустко, станал каторжник по случайност, това момченце с лице, по-нежно отколкото на жена, каза с мекия си глас:

— И вие си въобразявате, че тези твърдоглави полицаи ще изработят за всеки от нас по едни фалшиви документи за самоличност? Аз не вярвам. Най-многото могат да си затворят очите и да ни оставят да се изнижем и един по един да се качим нелегално на някой отплуващ танкер — не повече от това. А и него биха направили, за да се отърват от нас без много главоболия. Това е моето мнение. Не вярвам аз на тази история.

Аз излизах в редки случаи, обикновено сутрин, за да правя някои покупки. Вече от цяла седмица бяхме тук и нищо ново не се беше случило. Започнахме да се изнервяме. Един следобед видяхме три кюрета да обикалят килиите и останалите помещения, заобиколени от полицаи. Задълго се спряха в най-близката до нас килия, където се намираше един негър, обвинен в изнасилване. Тъй като предположихме, че ще минат и при нас, влязохме обратно в помещението и всеки седна на своето легло. И наистина — ето ги и тримата, придружени от доктор Наал, началника на полицията и един облечен в бяло, целият със златни нашивки, който трябва да беше офицер от Марината.

— Монсеньор, това са французите — каза на френски началникът на полицията. — Досега поведението им е било примерно.

— Здравейте, деца мои. Да седнем на пейките около тази маса. Така ще ни бъде по-удобно да разговаряме.

Седнаха всички, включително и придружителите на владиката. От двора донесоха една табуретка, която стоеше пред нашата врата, и я сложиха в края на масата, така че владиката да може да ни вижда добре.

— Почти всички французи са католици. Има ли сред вас някой, който да не е? — Никой не вдигна ръка. Аз реших, че свещеникът от Консиержери почти ме беше кръстил, така че също можех да се смятам за католик.

— Приятели мои, аз съм от френски произход, казвам се Иреней дьо Брюн. Предците ми са били протестанти — хугеноти, принудени да избягат в Холандия по времето, когато Катерина дьо Медичи ги преследвала до смърт. Така че и аз нося френска кръв, сега съм владика на Кюрасао — град, в който има повече протестанти, отколкото католици, но в който католиците най-ревностно изповядват своята вяра. И така, в какво положение се намирате вие?

— Чакаме да бъдем качени един след друг на танкери.

— Колко души от групата ви заминаха вече по този начин?

— Все още никой.

— Хм, какво ще речете за това, господин комендант? Отговорете ми, ако обичате, на френски — вие добре владеете този език.

— Губернаторът, монсеньор, най-искрено искаше да помогне на тези хора и му дойде наум, че може да се използва една подобна формула, но трябва искрено да ви призная, че до ден-днешен нито един капитан на кораб не е приел да вземе на борда си някой от тях — главно поради причината, че нямат паспорти.

— Ето оттук трябва да започнем. Не би ли могъл губернаторът да им издаде извънредни паспорти?

— Не знам. Никога не сме обсъждали този въпрос.

— Вдругиден ще произнеса проповед за вас. Бихте ли искали да се изповядате утре следобед? Ще се наема да ви изповядам лично, за да ви помогна да получите от Всевишния прошка за греховете си. Ще ги доведете при мен в катедралата в три часа. Възможно ли е?

— Да.

— Бих искал да пристигнат с такси или частна кола.

— Ще ги придружа лично, монсеньор — увери го доктор Наал.

— Благодаря, синко. Деца мои, не мога нищо да ви обещая. Освен едно-единствено нещо, за което обаче гарантирам: от този момент нататък ще се старая да ви помагам с всички сили.

Като видяхме, че Наал и Бретонеца един след друг му целуват пръстена, ние също докоснахме с устни пръстена на владиката и го придружихме до колата му, която беше паркирана в двора.

На другия ден всички се изповядахме при него. Аз бях последен.

— Хайде, дете мое, започни първо с най-големия си грях.

— Първо, отче, аз не съм кръстен, но един свещеник в затвора във Франция ми каза, че независимо от това дали сме кръщавани или не, всички ние сме божии чеда.

— Прав е бил. Хайде ще излезем от изповедалнята и ще ми разкажеш всичко поред.

Разказах му подробно за целия си живот.

Дълго, търпеливо и много внимателно се вслушва в разказа ми духовният принц. Той задържа ръцете ми в своите, поглеждаше ме често в очите, а от време на време, когато се запъвах в мъчителни за разказване неща, навеждаше очи, за да помогне на изповедта ми. Този шестдесетгодишен свещеник имаше толкова чисто лице и очи, че излъчваше нещо детинско. Кристалната му и сигурно изпълнена с безкрайна доброта душа осветяваше всяка негова черта и светлосивият му поглед проникваше в мен като балсам върху рана. Кротко, много кротко, държейки все още ръцете ми в своите, той ми заговори тихо, почти шепнешком:

— Понякога Господ кара своите чеда да понасят злобата човешка, за да може оня, когото Той е избрал за жертва, да излезе от изпитанието по-силен и по-благороден от всякога. Виждаш ли, сине мой, ако ти не беше принуден да понесеш своя кръст, ти никога не би могъл да се издигнеш толкова високо и да се доближиш така плътно до Божията правда. Бих казал дори, че хората, системата, колелцата от онази ужасна машина, която те е смазала, премного злите човеци, които по някакъв начин са те измъчвали и клеветили, са ти направили най-голямата възможна услуга. Те са събудили в теб нов дух, по-извисен от предишния, и ако днес ти усещаш кое е честно, добро и милозливо, ако имаш нужната сила, за да превъзмогнеш всички препятствия и да се извисиш, го дължиш именно на тях. Тези идеи за отмъщение, желанието ти да накажеш всекиго според мъката, която ти е причинил, не могат да намерят почва в душа като твоята. Ти си призван да спасяваш хората, а не да им причиняваш зло, дори ако мислиш, че това зло е справедливо. Господ Бог е бил милостив към теб, той ти е рекъл: „Помогни си сам и аз ще ти помогна!“ Той ти е помагал във всичко и дори ти е позволил да спасиш други същества и да им покажеш пътя към свободата. Най-вече недей мисли, че сторените от теб грехове са чак толкова тежки. Има много хора, поставени високо в обществото, които са виновни за далеч по-тежки простъпки от твоите. Само че те не са имали възможността да се извисят като теб чрез наказание, наложено от човешкото правосъдие.

— Благодаря, отче. Вие ми направихте едно добро за цял живот. Никога не ще го забравя — и аз целунах ръцете му.

— Ти ще поемеш отново на път, синко, и ще срещнеш нови беди. Бих искал да те кръстя, преди да заминеш. Съгласен ли си?

— Отче, нека засега да остана такъв, какъвто съм. Татко ме възпита без религия. Той има златно сърце. Когато мама почина, той съумя да възприеме някои нейни жестове, думи, прояви на внимание, за да може да ме обича по-добре. Имам чувството, че ако се кръстя, ще извърша нещо като предателство срещу него. Оставете ме, докато бъда напълно свободен, с утвърдена самоличност и нормален начин на живот — тогава ще му пиша и ще го питам дали бих могъл да отстъпя от неговите възгледи и да се кръстя, без да го нараня.

— Разбирам те, синко, убеден съм, че Бог е с теб. Благославям те и моля Господ да те закриля.

— Вижте как монсеньор Иреней дьо Брюн цял се открива в тази своя проповед — забеляза доктор Наал.

— Да, разбира се, господине. А какво смятате да правите сега?

— Ще помоля губернатора да се разпореди пред митническите власти да ми дадат предимство при първата разпродажба на конфискуваните от контрабандистите лодки. Вие ще ме придружите, за да си кажете мнението и да изберете тази, която ви подхожда. Що се отнася до останалото — дрехи и храна, няма да има проблеми.

След като архиепископът произнесе проповедта си, имахме редовно посещения, най-често вечер около шест. Хората просто искаха да ни опознаят. Те сядаха на пейките около масата, всеки носеше по нещо, което оставяше на някое от леглата, без да подчертава: донесох ви това и това. Около два следобед пристигаха малките сестри на бедните, придружавани от игуменката си — те говореха френски много добре. Кошничките им винаги бяха пълни с приготвени от тях лакомства. Игуменката беше много млада — нямаше четиридесет години. Косите й, скрити под бялото боне, не се виждаха, но очите й бяха сини, а веждите — руси. Както ни обясни доктор Наал, тя произлизала от уважавано холандско семейство и била писала вече в Холандия, за да разбере дали не могат да постъпят с нас другояче и да не ни пращат отново на морско пътешествие. Прекарвахме заедно хубави часове и тя на няколко пъти ме караше да й разказвам историята на нашето бягство. Понякога ме молеше да разказвам направо на монахините, които я придружаваха и които владееха френски. И ако се случеше да прескоча някой детайл, тя кротко ме поправяше:

— Не така бързо, Анри. Пропуснахте историята с онзи петел — хоко. Защо днес забравихте за мравките? Мравките са много важни, защото заради тях Маскирания бретонец е успял да ви изненада!

Ако ви разказвам всичко това, то е, защото тези мигове бяха така чудесни, така напълно се различаваха от всичко, което бяхме преживели до този момент, че виждахме как започва да изчезва пред нас пътят на развалата под свръхестествените лъчи на някаква небесна светлина.

Видях лодката — прекрасен съд, дълъг осем метра, със здрав солиден кил, много висока мачта и огромни платна. Действително беше строен за контрабандисти. Беше напълно екипиран, но целият покрит с восъчни печати на митницата. При наддаването първият клиент предложи шест хиляди флорина, което ще рече около хиляда долара. Абе, с две думи — получихме го за шест хиляди и един флорина, след като доктор Наал пошушна две думи на ухото на въпросния клиент.

За пет дни бяхме готови. Свежо боядисана, натъпкана с храни, подредени добре в трюма, лодката, която дори имаше нещо като палуба, можеше да се нарече царски подарък. Шест куфара с нови вещи за всеки от нас, обувки и необходимото облекло, бяха опаковани с непромокаемо платно и положени в трюма.