Анри Шариер
Пеперудата (8)

Сен Лоран дьо Марони

Надзирателите тръгнаха да се преобличат на групи по няколко души. Връщаха се в белите си униформи с колониални каски вместо фуражки.

„Пристигаме“, рече Жюло. Бяха затворили люковете и ние не можехме да дишаме от жега. През тях вече виждахме храсталаците на брега. Значи плавахме по река Марони. Водата й ставаше за пиене. Девствените гори наоколо тънеха в зеленина и будеха възхищение. Прелитаха птици, обезпокоени от корабните сирени. Движехме се много бавно, което ни позволяваше да разглеждаме внимателно тъмнозелената гъста и изобилна растителност. Забелязахме първите дървени къщурки с ламаринени покриви. Излезли пред домовете си, десетки черни мъже и жени наблюдаваха как минава корабът. Бяха свикнали да гледат как той стоварва човешкия си товар и затова не отправяха към него никакви поздрави. Три изсвирвания на сирената и шумът от витлото ни показаха, че пристигаме, после машините спряха. Муха да беше бръмнала, щеше да се чуе.

Никой не продумваше. Жюло беше извадил своето ножче и разряза панталона на коляното си, така че да изглежда като че ли е бил разкъсан. Коляното си щеше да разцепи едва на мостика — не биваше да оставя следи от кръв. Надзирателите отвориха вратите на килията и ни подредиха по трима. Ние бяхме четвъртата подред тройка — Жюло стоеше между мен и Дега. Качихме се на палубата. Беше около два следобед и огненото слънце ме блъсна по остриганата глава и очите. След като се подредихме на палубата, ни подкараха към мостика. При лекото разбъркване в колоната, което се получи, щом първите стъпиха на мостика, аз подхванах торбата на Жюло, за да я придържам на рамото му, а той обтегна кожата на коляното си, заби ножа и с един-единствен удар отцепи седем-осем сантиметрово парче месо. След което ми подаде ножа и хвана сам торбата си. В момента, когато стъпихме на мостика, той се спъна и се изтъркаля чак до долу. Вдигнаха го и като видяха, че е ранен, извикаха носачи. Всичко се разви по предварителния сценарий — двама души отнесоха Жюло на носилка.

Пъстрата тълпа ни оглеждаше с любопитство. Негри, мулати, индианци, китайци и някакви подобия на бели хора — сигурно освободени каторжници, изучаваха всеки, който стъпваше на земята, за да заеме своето място в редицата. От другата страна се бяха подредили надзиратели, добре облечени цивилни, жени в летни рокли, деца — всички добре предпазени от слънцето. Те също бяха дошли да видят новопристигналите. Когато от кораба слязоха около двеста човека, колоната се задвижи. Вървяхме десетина минути и стигнахме до една много висока порта от дебели дъбови греди, на която пишеше: „Наказателна колония Сен Лоран дьо Марони. Вместимост 3 000 души.“ Портата се отвори и ние започнахме да влизаме през нея в редици по десет. „Раз-два! Раз-два! Марш!“ По прозорците и по големите камъни се бяха накачулили множество каторжници, които искаха да ни разгледат на идване.

Щом стигнахме до средата на двора, се чу:

— Спри! Оставете торбите пред себе си. Останалите да раздадат шапките!

Дадоха на всеки от нас по една сламена шапка и това ни дойде доста добре — двама-трима вече бяха покосени от слънчев удар. Един от копоите с нашивки се приготви да чете някакъв списък и ние с Дега се спогледахме. Сетихме се за разказите на Жюло. Първо привикаха Гиту:

— Насам!

Двама надзиратели го заобиколиха и го отведоха. После Сузини, Жиразол по същия начин.

— Жюл Пинар!

— Жюл Пинар (това беше Жюло) се нарани и остана в лазарета.

— Добре — явно това бяха хората за интерниране на островите.

Надзирателят продължи:

— Слушайте внимателно. Всеки, който си чуе името, да излиза напред с торба на рамо и да се подрежда пред жълтата барака с номер 1. Този и този — налице, и прочие.

Дега, Карие и аз се озовахме в редицата пред жълтата барака. Отвориха ни вратата и ние влязохме в правоъгълно помещение, дълго двадесетина метра. По средата имаше пътека за минаване, широка около два метра и преградена от двете си страни с метални прътове, които стигаха от единия до другия край на помещението. Между преградите и стената бяха окачени вместо висящи легла платнища, върху тях имаше завивки. Всеки сам си избра къде да легне. Дега, Лудия Пиеро, Сантори, Гранде и аз се наредихме един до друг. Веднага започнаха да се заформят групички. Отидох до дъното на помещението — отдясно имаше баня, отляво бяха клозетите. Течаща вода — ниц. Накачихме се по прозорците, за да зяпаме какво става с тези, които идват след нас. Луи Дега, Лудия Пиеро и аз сияехме — щом ни бяха сложили в обща барака, значи нямаше да ни интернират. Иначе щяхме да сме в килии. Така поне ни беше обяснил Жюло. Всички бяхме спокойни и доволни чак до пет часа привечер, когато цялото настаняване приключи. Тогава Гранде каза:

— Странно, от целия конвой не интернираха нито един човек. Толкова по-добре, разбира се, но нещо не е наред.

Гранде беше човекът, който навремето обра сейфа на един от централните затвори и накара цяла Франция да се скъса от смях.

На тропиците нощта и денят идват без здрач и без зазоряване. През цялата година те се сменят внезапно в един и същи час. Нощта се спуска рязко в шест и половина. И тъкмо в този час двама възрастни каторжници донесоха два петролни фенера и ги окачиха на тавана, откъдето те хвърляха мъждукащата си светлина. Три четвърти от помещението остана неосветено. В девет вече всички спяха, натръшкани от жегата след изтощителните вълнения около пристигането. Не полъхваше нито помен от ветрец, всички се бяхме събули по гащи. Аз лежах между Дега и Лудия Пиеро. Поговорихме си шепнешком, после заспахме.

На следващата утрин тръбата изсвири, още преди да се е разсъмнало. Станахме, измихме се и се облякохме. Раздадоха ни по къшей хляб и кафе. На стената имаше една закрепена дъска, върху която можехме да оставяме хляба, панерката си и всички останали свои вещи. В девет влязоха двама надзиратели и един млад каторжник, облечен в бяло, без райета. Двамата копои бяха корсиканци и се разговориха на своя диалект със земляците си. През това време санитарят обхождаше залата. Когато стигна до мен, запита:

— Как си, Папи? Не ме ли помниш?

— Не.

— Аз съм Сиера Алжиреца, срещахме се в Париж при Данте.

— А, да, сега се сещам. Ама тебе те заточиха през 29-а, сега сме 33-а. Как не си избягал досега?

— Е да, не е толкова лесно да се измъкне човек. Запиши се в листата на болните за преглед. А тоя кой е?

— Това е Дега, моят приятел.

— Тогава и него ще го туря в списъка. Ти, Папи, ще имаш дизентерия. А ти, старче — астматична криза. Ще се видим по време на прегледа в единадесет. Имам какво да ви кажа.

Той продължи пътя си, като викаше високо „Кой тук е болен?“ Отиваше при тези, които вдигаха ръка, и ги записваше. Когато отново мина покрай нас, с него вървеше един стар и изгорял от слънцето надзирател.

— Папийон, това е моят началник, надзирателят-санитар Бартилони. Господин Бартилони, тия двамата са приятелите, за които ви споменах.

— Добре, Сиера, ще уредим прегледа, разчитай на мен.

В единадесет ни извикаха. Бяхме деветима болни. Преминахме на крак през целия лагер между бараките. Стигнахме до сравнително нова барака, измазана в бяло с червен кръст на нея. Влязохме в чакалнята, където вече се бяха събрали шестдесетина души. В двата края на чакалнята стояха по двама надзиратели. Сиера се появи, облечен в чисто бяла лекарска престилка. Каза: „Ти, ти, ти и ти — минавайте.“ Влязохме в стаята, където явно се намираше кабинетът на лекаря. Сиера размени няколко думи с другите трима на испански. Единия от тях го познах веднага — беше Фернандес, който на времето уби трима аржентинци наведнъж в Кафе дьо Мадрид в Париж. След като поговориха, Сиера го изпроводи в друг кабинет, с врата към чакалнята, а после се върна при нас.

— Папи, позволи ми да те прегърна. Щастлив съм, че мога да ви услужа — на теб и твоя приятел. И двамата сте интернирани. Не, остави ме да говоря! Ти, Папийон — доживот, а ти, Дега, за пет години. Имате ли мангизи?

— Да.

— Тогава дайте ми по петстотин франка на човек и още сутринта ще ви приберем в болницата. Тебе за дизентерия. А ти, Дега, започни да блъскаш по вратата през нощта. Или още по-добре, някой друг да извика вместо тебе копоя и да му каже, че се задушаваш. За останалото аз имам грижа. Само за едно нещо ще те помоля, Папийон — предупреди ме навреме кога ще се чупиш. Аз ще ти помогна с каквото мога. В болницата ще ви задържат за един месец, ако си плащате по сто франка на седмица. Налага се да действате бързо.

Фернандес излезе от кабинета и връчи пред нас петстотин франка на Сиера. След него аз влязох там и на излизане му дадох хиляда и петстотин франка вместо хиляда. Той отказа да вземе петстотинте в повече. Не настоях.

— Мангизите, които ми даваш, са за копоя. Аз не искам нищо за себе си. Нали сме приятели? — каза той.

На следващия ден Дега, аз и Фернандес се озовахме в една огромна килия в болницата. Дега го бяха прибрали посред нощ. Санитарят в нашата стая беше тридесет и пет годишен мъж на име Шатал. Сиера го беше инструктирал за нас. Щом минеше докторът, той трябваше да му представи едни изследвания, от които да си проличи, че аз съм разяден от разни амеби. А за Дега десет минути преди визитата щеше да запали малко сяра, която му бяхме осигурили, и да му помогне да подиша от изпаренията с кърпа на главата. Що се отнася до Фернандес, той просто имаше чудовищно подуто лице — беше пробол на няколко места кожата от вътрешната страна на едната си буза, след което я беше надувал в продължение на цял час. Явно го е правил достатъчно старателно, защото отокът закриваше едното му око. Килията се намираше на първия етаж и в нея имаше около шестдесет болни, повечето от които с дизентерия. Запитах санитаря къде е Жюло.

— В сградата точно отсреща. Да му предам ли нещо? — попита той.

— Да, предай му, че Папийон и Дега са тук и нека се покаже на прозореца.

Санитарят можеше да влиза и излиза от помещението, когато си пожелае. За целта трябваше само да почука на вратата и един арабин му отваряше. Арабинът беше. „мекере“ — каторжник, който помага на надзирателите. От двете страни на вратата седяха трима надзиратели с пушки на коленете. Решетките на прозорците бяха направени от железопътни релси. Питах се, как ли ще успеем да ги прережем. Седнах до прозореца.

Между двете сгради имаше градинка с хубави цветя. Жюло се появи на своя прозорец с една керемида в ръка, на която беше изписал с креда „БРАВО“. След около час санитарят ми донесе писмо от Жюло. Той пишеше: „Опитвам се да се преместя във вашата стая. Ако не успея, гледайте вие да дойдете в моята. Кажете им, че имате врагове в помещението. Значи сте интернирани? Смело! Ще им разкажем играта.“ Случката в централния затвор в Болийо ни беше сближила много. Навремето Жюло се беше специализирал в работата с дървен чук и затова го наричаха Човека чук. Той пристигал с кола пред някоя бижутерия посред бял ден — когато най-ценната стока е по витрините. Колата, карана от съучастник, спирала, без да изключва мотора. Жюло слизал бързо, въоръжен с голям дървен чук, строшавал витрината с едно замахване, награбвал колкото се може повече бижута и се мятал на колата, която изхвърчавала така, че от нея оставало само свистенето на гумите. След като направил големи удари в Лион, Анжер, Тур, Хавър, решил да атакува една от известните парижки бижутерии в три часа следобед и отнесъл стока за около милион. Така и не пожела да ми обясни защо и как са го пипнали. Осъдили го на двадесет години и в края на четвъртата той духнал. Хванали го, както ни обясни, когато се върнал обратно в Париж, за да търси и да убие пласьора на плячката, защото оня му дължал тлъста сума пари и не я бил върнал на сестра му. Пласьорът обаче го мярнал да се върти из неговата улица, предупредил полицията и ето го Жюло обратно в каторгата с нас.

Вече от цяла седмица киснехме в болницата. Вчера дадох на Шатал двеста франка — седмичната такса за нас двамата. За да си спечелим приятели, раздавахме тютюн на всички, които си нямаха. Един бандит на шестдесетина години — марсилец на име Карора, се сдуши с Дега. Стана му нещо като съветник. По няколко пъти на ден му повтаряше, че ако има много пари и това се знае в селището (а чрез вестниците, които пристигаха, тук се научаваше за всички по-големи процеси), по-добре да не бяга, защото освободените каторжници веднага ще му видят сметката, за да му измъкнат патрона. Дега ми сподели за тези свои разговорки със стареца Карора. Сто пъти му повторих, че на онзи дъртак не бива да се има вяра, защото виси тук от двадесет години и вече трябва да е изкукуригал. Но Дега беше силно впечатлен и на мен ми струваше много усилия да го поддържам в що-годе добра форма и настроение.

Предадох на Сиера бележка да ми доведе Галяни. Наложи се да чакам дълго. На следващия ден Галяни беше доведен в болницата, но в стая без решетки. Какво да направя, за да му върна патрона? Споделих с Шатал, че е абсолютно наложително да говоря с Галяни — нарочно му създадох впечатление, че се приготвяме за бягство. Той ми обеща, че ще го доведе за пет минути точно в дванадесет на обяд. Щеше да го качи на верандата, откъдето можеше да разговаря с мен през прозореца, докато се сменя охраната. При това безплатно. Доведоха ми Галяни на прозореца в дванадесет и аз направо му тикнах патрона в ръцете. Той си го сложи прав пред мен и се разплака. След два дни получих от него списание, в което бяха пъхнати пет банкноти по хиляда франка и бележка с една-едничка дума — благодаря.

Като ми предаваше списанието, Шатал видя парите. Не каза дума, но аз реших да му предложа една част от тях. Той отказа. Рекох му:

— Искаме да се чупим. Ще дойдеш ли с нас?

— Не, Папийон, хванал съм се на друго място. Не искам да мърдам, преди да се е върнал съдружникът ми, който ще се освободи след пет месеца. Така по-добре ще подготвим бягството и всичко ще ни е по-сигурно. Разбирам, че на тебе ти е много напечено, защото си интерниран, но ще ти е трудно да избягаш оттук при тези решетки. Не разчитай на мен за помощ, не искам да си рискувам мястото. Тук ще изчакам спокойно приятелят ми да се освободи.

— Добре, Шатал. Хубаво е, дето си откровен — няма повече да повдигам въпроса.

— Все пак — каза той — ще пренасям бележките ти.

— Благодаря, Шатал.

Тази нощ чухме откоси от картечница. На следващия ден узнахме, че Човека чук е избягал. Господ да му помага — беше добър приятел. Сигурно му беше попаднал подходящ случай и се беше възползвал. Толкова по-добре за него.

Петнадесет години по-късно, през 1948, попаднах в Хаити, където с един венецуелски милиардер се готвехме да сключим с президента на казиното договор да въртим хазарта из тези места. Веднъж на излизане от някакво кабаре, където бяхме пили шампанско, едно от момичетата в компанията — черно като катран, но възпитано, като че ли е расло в добро провинциално френско семейство, се обърна към мен:

— Баба ми е вуду жрица и живее с един стар французин беглец от Кайен. Живее с нея вече от дванадесетина години и е винаги пиян. Казва се Жюл Чука.

Аз моментално изтрезнях.

— Мацка, води ме веднага при баба ти.

Тя каза нещо на таксиджията на хаитянско наречие и ние изфучахме с пълна сила. Като минавахме покрай един бляскав нощен бар, казах: „Спри!“ Влязох и купих бутилка перно, две бутилки шампанско и две стъкла местен ром. „Карай сега.“ Стигнахме до кокетна бяла къщичка с червени керемиди на брега на морето. Вълните почти заливаха стълбите на входа. Момичето удари няколко пъти по вратата и от къщата излезе висока негърка с чисто бели коси и риза, която й стигаше почти до петите. Двете жени си поговориха на наречие и тя ме покани: „Влезте, господине, чувствайте се тук като у дома си.“ Петролна лампа осветяваше чистата стая, пълна с птици и рибки.

— Жюло ли искате да видите? Почакайте, сега ще го извикам. Жюл, Жюл! Дошли си ти гости.

Появи се възрастен мъж в синя раирана пижама, която ми напомни за каторжническата униформа.

— Какво става, Снежанке, кой иска да ме види по това време? Папийон! Не, това не може да бъде! — Той ме сграбчи в прегръдките си и каза:

— Дай лампата, Снежанке, искам да видя по-добре лицето на моя другар. Наистина това си ти, човече! Вярно, ти си! Добре дошъл. Колибата, малкото мангизи, които имам, внучката на жена ми — всичко е твое. Само кажи.

Изпихме перното, шампанското, рома и от време на време Жюло запяваше.

— Все пак им разказахме играта, нали, приятелю! Виждаш ли, нищо не може да се сравни с приключенията. Аз прекосих Колумбия, Панама, Коста Рика, Ямайка и ето — преди двадесетина години стигнах дотук и заживях щастливо със Снежанка, която е най-добрата жена на света. Кога си заминаваш? Задълго ли си дошъл?

— Не, само за седмица.

— Какво правиш тук?

— Сключвам договор да въртя хазарта в казиното — преговарям направо с президента.

— Слушай, приятелю, бих искал да останеш цял живот с мен в тази проклета пустош, но щом ще сключваш договор с президента, нека да ти кажа — не прави нищо с този тип, защото той ще те очисти веднага, щом бизнесът ти процъфти.

— Благодаря за съвета.

— А ти, Снежанке, подготви твоя танц вуду, но не като за пред туристи, а истински танц за моя приятел.

Някой друг път ще ви разкажа за този страхотен танц вуду „не като за пред туристи“.

И така, Жюло беше успял да избяга, а аз, Дега и Фернандес продължавахме да чакаме. От време на време, без да ме видят, разглеждах решетките на прозорците. Бяха истински железопътни релси — нищо не можеше да се направи. Значи оставаше вратата. Денем и нощем тя се пазеше от тримата въоръжени надзиратели. След бягството на Жюло охраната беше усилена. Патрулите се сменяха по-често, докторите се държаха по-строго. Шатал влизаше в помещението само по два пъти на ден — колкото да направи инжекциите и да измери температурите. Втора седмица изтече и аз отново платих двеста франка. Дега говореше за всичко останало освен за бягство. Вчера той мерна скалпела и ми рече:

— Ама ти още ли го пазиш това? Защо ти е?

Отговорих му раздразнено:

— За да защитавам моята и твоята кожа, ако се наложи.

Фернандес не беше испанец, а аржентинец. Беше свестен човек, истински авантюрист, но също лапна по брътвежите на стария Карора. Един ден го чух да казва на Дега: „Изглежда, че на островите климатът е много здравословен, не е като тук и не е толкова горещо. А в това помещение можем да пипнем дизентерия, само като ходим до клозета, защото там гъмжи от микроби.“ Всеки ден в помещението, където имаше около седемдесет човека, един-двама умираха от дизентерия. Струва си да се отбележи нещо любопитно — всички те измираха по време на следобедния отлив или вечерта. Нито един от болните не умря сутрин. Защо? Тайна на природата.

Тази вечер се скарах с Дега. Казах му, че понякога нощем ключарят арабин има непредпазливостта да влиза в помещението и да повдига чаршафите на тежко болните, които са се завили презглава. Можехме да го повалим и аз да взема дрехите му (всички ние носехме само по една риза и сандали — нищо друго). Веднъж облечен, щях да изляза и изненадващо да отнема пушката на един от копоите, да ги заплаша и да ги вкараме в помещението, след което да заключим вратата отвън. После щяхме да прескочим стената на болницата откъм река Марони, да се хвърлим във водата и да се оставим на течението да ни отнесе. След това щяхме да видим. При положение, че имаме пари, можехме да купим лодка и провизии и да тръгнем по море. И двамата категорично отхвърлиха проекта ми и даже си позволиха да го разкритикуват. Тогава усетих, че напълно са се разкапали и горчиво се разочаровах. А дните продължаваха да се изнизват.

Стояхме тук вече три седмици без два дни. Оставаха ни само десет, максимум петнадесет дни, ако искахме да вдигнем гълъбите. И тогава, на паметната дата 21 ноември 1933 г., в стаята влезе Жоанес Клузио, човекът, когото се бяха опитали да очистят при бръснаря в Сен Мартен. Той не можеше да си отвори клепачите и беше почти сляп — очите му бяха гноясали. Отидох при него веднага след като Шатал се разкара. Клузио бързо ми обясни, че останалите интернирани са заминали за островите преди петнадесет дни, но него нещо го забравили. Преди три дни един от счетоводителите го предупредил. Той си напъхал рициново семе в очите и благодарение на загнояването им могъл да дойде тук. Беше страхотно навит да се чупи. Каза ми, че е готов на всичко, дори на убийство, но иска да избяга. Разполагаше с три хиляди франка. Ако си измиеше очите с топла вода, известно време след това можеше да вижда ясно. Обясних му моя план за бягство и той го одобри, но каза, че за да се справим с надзирателите, трябва да изскочат двама, а по възможност и трима души. Можехме да отвинтим краката на някое легло и, въоръжени с по един метален прът, да ги нападнем. Според него, дори ако държахме пушка в ръка, те не биха повярвали, че ще стреляме, и биха могли да повикат на помощ останалите копои от съседната сграда, откъдето успя да избяга Жюло, а тя беше на по-малко от двадесет метра от нас.