Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пеперудата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papillon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Анри Шариер. Пеперудата

Френска, първо издание

Редактор: Йордан Янев

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Николай Зарков

Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.

ИК „Сибия“, 1992 г.

ISBN 954-8028-18-2

История

  1. —Добавяне

Каторгата в Елдорадо

Два часа по-късно пристигнахме в голямо пристанищно село, което претенциозно се наричаше град — Гуирия. Префектът лично ни предаде на местния полицейски комендант. В комисариата с нас се държаха повече или по-малко добре, но ни подложиха на разпит и тъпият следовател упорито отказваше да повярва, че идваме от Английска Гвиана, където сме били освободени. Запита ни, защо сме пристигнали във Венецуела в състояние на пълно изтощение и накрая на силите си, щом като сме пътували само от Джорджтаун до залива Пария. Разказахме му историята с тайфуна и той заяви, че му се подиграваме.

— Две големи лодки потънаха целите по време на торнадото, натоварен с боксит кораб изчезна с целия си екипаж, а вие сте се спасили с петметровата си черупка? Кой ще повярва на подобна история? Дори просякът от пазара не би клъвнал на тази въдица. Лъжете, историята ви е съшита с бели конци.

— Поискайте сведения от Джорджтаун.

— Да, та да дам на англичаните повод да ми се смеят.

Не знам какъв рапорт съчини този тъп, вироглав, недоверчив и надут чиновник, нито до кого го изпрати. Но в резултат една сутрин ни събудиха в пет часа, оковаха ни, натовариха ни в камион и ни отпратиха в неизвестна посока.

Както вече казах, пристанището Гуирия е разположено в залива Пария точно срещу Тринидад. То има предимството, че се намира при устието на река, голяма колкото Амазонка — Ориноко.

Оковани и заобиколени от десетина полицаи, ние отивахме към град Боливар — столицата на едноименния щат. Движехме се по черни пътища и това допълнително ни изтощи. Каросерията на камиона, в която ни бяха натъпкали като торби с картофи, заплашваше да се разпадне всеки момент. Полицаи и затворници подскачахме и се блъскахме едни в други в продължение на пет дни. Нощем спяхме по местата си, а на сутринта продължавахме лудешкото препускане.

Най-после на около хиляда километра от морето пътешествието ни приключи — там, където посред девствените джунгли свършваше черният път, съединяващ град Боливар с Елдорадо.

Когато пристигнахме, и войниците, и затворниците бяхме в ужасно състояние.

Но кое е това Елдорадо? На времето испанските конквистадори нарекли така голямата си надежда, защото, като видели как идващите от тези земи индианци притежават златни изделия, решили, че тук някъде има планина от чисто злато. Или най-малкото — наполовина пръст, наполовина злато. С две думи, Елдорадо е селище, разположено на брега на една река, пълна с пирани — риби човекоядки, които за минути могат да разкъсат човек или добиче, а също и с тембладори — вид електрически риби, които кръжат около плячката си и я обстрелват с токови удари, след което й виждат сметката. Посред въпросната река е разположен остров — истински концентрационен лагер. Там именно се намира венецуелската каторга.

Тази колония за принудителен труд е най-страшното, най-дивото и нечовешко нещо, което съм виждал през живота си, тъй като тук затворниците ги пребиват от бой. Заеманата от нея площ е във формата на квадрат с дължина на едната страна около сто и петдесет метра. Заобиколена е с огради от бодлива тел. Около четиристотин души спят под открито небе, изложени на капризите на природата. В целия лагер има само няколко ламаринени навеса, под които можеш да се скриеш.

Без да ни дадат възможност да кажем и една дума, без да оправдаят по някакъв начин решението си, в три часа следобед тукашните власти ни присъединиха към останалите каторжници така, както бяхме слезли от камиона — полумъртви от умора след изтощителното пътуване. В три и половина, без да записват имената ни в някакви регистри, просто ни извикаха и ни тикнаха две лопати и три мотики. Заобиколени от петима войници, въоръжени с пушки и камшици от биволски жили, ние бяхме принудени да отидем до мястото на изкопните работи, защото иначе рискувахме да ни пребият. Скоро разбрахме, че надзирателите правят демонстрация на силата си. Щеше да е изключително опасно да им се противопоставяме точно в този момент. По-късно ще видим…

Щом пристигнахме на работната площадка, ни заповядаха да дълбаем траншея покрай строящия се насред джунглата път. Подчинихме се безмълвно и всеки заработи в зависимост от силите си, без да вдига глава. Въпреки това чувахме псувните и жестоките удари, които непрекъснато се сипеха върху останалите затворници. Нито един от нас не получи удар с камшик. Явно демонстрацията имаше за цел да ни покаже веднага след пристигането ни как живеят осъдените тук.

Действието се развиваше в събота. След работа, потънали в прах и пот, бяхме върнати обратно в лагера. Пак не ни записаха в никакви документи.

— Петимата французи, елате тук! — заповяда ни затворническият отговорник.

Беше метис, висок метър и деветдесет. Винаги носеше камшик. Този неописуем грубиян беше натоварен да отговаря за дисциплината вътре в лагера.

Посочиха ни къде да си опънем хамаците — на открито, близо до входната врата. Там поне имаше ламаринен навес, което значеше, че ще сме на завет от дъжда и слънцето.

Голямата част от каторжниците бяха колумбийци, останалите — венецуелци. Нито един от гвианските карцери не можеше да се сравни по ужас с тази трудова колония. Дори магаре не би оживяло след побоищата, които тукашните затворници търпяха. Въпреки всичко повечето от тях се чувстваха здрави, тъй като храната бе изобилна и вкусна.

Събрахме се на нещо като военен съвет. Ако някой от войниците посмееше да удари наш човек, щяхме да прекратим работа и да легнем на земята, откъдето нямаше да ставаме колкото и да ни мъчат. В крайна сметка все щяха да повикат някой от началниците и ние щяхме да го запитаме защо ни държат в затвора, при положение че не сме извършвали никакво престъпление. Двамата освободени — Гиту и Корбиер — подметнаха, че ще поискат да ги екстрадират във Франция. После решихме да повикаме настрана главния надзирател. Разговора с него щях да проведа аз. Наричаха го Негро Бланко (Белия негър). Гиту тръгна да го търси. Най-после палачът пристигна. Както обикновено, носеше в ръка камшика от биволски жили. Ние петимата го наобиколихме.

— Какво искате от мен?

— Да ти кажем само две думи — отвърнах аз. — Ние няма да допуснем нито едно нарушение против правилника и няма да ти дадем повод да ни удряш. Забелязахме обаче, че биеш наред, понякога без причини. Извикахме те да ти кажем, че ако удариш някой от нас, си труп. Ясно ли ти е?

— Да — рече Негро Бланко.

— И още един съвет.

— Какъв? — попита оня с глух глас.

— Ако решиш да докладваш за чутото от нас пред някого, разкажи го на офицер, а не на войник.

— Разбрано — и си тръгна.

Случката се разигра в неделя — почивен ден за затворниците. Малко по-късно към нас се запъти един тип с нашивки.

— Как ти викат?

— Папийон.

— Ти ли си главатарят на французите?

— И петимата сме си главатари.

— Защо точно ти си взел думата пред отговорника?

— Защото най-добре знам испански.

Човекът, който ми задаваше въпроси, беше военен от националната гвардия. Обясни ми, че не той е комендантът на лагера. Имало двама по-висши от него началници, но те в момента отсъствали. Откак бяхме пристигнали, наказателната колония беше все в негова власт. Другите двама щели да се върнат във вторник.

— Ти си заплашил отговорника от свое име и от името на другарите си, че ще го убиете, ако си позволи да удари някого от вас. Вярно ли е?

— Да, и заплахата ни е напълно сериозна. Но добавих, че ние няма да му дадем никакъв повод за телесни наказания. Знаете, господин капитан, че тук ни докараха без съд и присъда, тъй като не сме извършвали никакви престъпления на територията на Венецуела.

— Нищо не знам. Пристигнахте в лагера без каквито и да било документи освен предписанието на селския полицай: „Да бъдат накарани да работят веднага след приемането им.“

— Е добре, господин капитан, молим ви да проявите справедливост — вие все пак сте военен. Предупредете войниците си, още преди началниците ви да са пристигнали, и ги накарайте да се отнасят към нас не както към останалите затворници. Повтарям ви, че не сме осъдени и че не бихме могли да бъдем осъдени, тъй като не сме извършили никакво нарушение на венецуелска територия.

— Добре, ще дам такава заповед. Надявам се, че не сте ме излъгали.

Целия следобед на този първи неделен ден, прекаран тук, посветих на изучаването на останалите затворници. Най-удивително ми се стори това, че всички изглеждаха здрави. Побоищата се бяха превърнали във всекидневие и мъжете до такава степен бяха свикнали с тях, че дори когато можеха да ги избягнат благодарение на примерно поведение — например в почивния ден, — те като че ли намираха някакво мазохистично удоволствие в играта с огъня. Непрекъснато вършеха точно това, което бе забранено — хвърляха зарове, чукаха младежи в кенефите, крадяха от другарите си, подхвърляха мръсни думи към жените от съседните села, дошли да им донесат цигари и нещо за хапване. Жените се занимаваха също и с търговия. Купуваха плетени панери или издялани от дърво малки фигурки срещу дребни стотинки или пакети цигари. Имаше затворници, които намираха начин да проврат ръка през бодливата тел и да грабнат парите на жената. После побягваха, без да са й дали предлагания предмет, и се смесваха с останалите на двора. Направих си следния извод — телесните наказания се раздаваха тук толкова несправедливо и неравномерно, че каторжниците с буквално нашарени от бичовете гърбове изпитваха див страх, от който не печелеха нито обществото, нито дори редът в лагера. Страх, който с нищо не помагаше за превъзпитанието на нещастниците.

Изолаторът на Сен Жозеф с неговия закон за мълчанието беше къде-къде по-страшен от тукашния затвор. В Елдорадо страхът те връхлиташе и изчезваше бързо. Правото да разговаряш с останалите през извънработно време, богатата и пълноценна храна позволяваха на човек съвсем спокойно да изкара присъдата си, а тук никой не се застояваше повече от пет години.

Неделята мина в пушене, пиене на кафе и разговори помежду ни. Няколко колумбийци се приближиха към нас, но ние ги отпъдихме учтиво и категорично. Трябваше да се научат, че не сме затворници като всички останали — иначе бяхме загубени.

На следващия ден, понеделник, в шест сутринта тръгнахме към работната площадка, след като обилно закусихме. Да ви разкажа процедурата в началото на работния ден. Петдесет затворници и петдесет войници се подреждат в две редици едни срещу други. На всеки затворник се пада по един войник. По средата между двете редици са струпани петдесет сечива — мотики, лопати или брадви. Мъжете от двете групи се наблюдават взаимно. Затворниците — обзети от страх, войниците — изнервени и ожесточени.

Сержантът извиква: „Този и този — мотика!“

Нещастникът се хвърля, грабва мотиката и я мята на рамо. В момента, в който хуква към работното си място, сержантът извиква „Войник еди-кой си.“ И войникът тръгва след него, като по целия път го налага с камшика си. Ужасната сцена се повтаряше по два пъти дневно. По пътя към строежа човек можеше да остане с впечатлението, че собствениците на някакви магарета пердашат бедните си животинки, като подтичват зад тях.

Вледенени от откритието си, чакахме да дойде нашият ред. Към нас, слава Богу, се отнесоха различно.

— Петимата французи, тук! По-младите да вземат мотики, а вие двамата — лопати.

Поехме към познатата ни вече площадка, без да тичаме, но с бърза крачка. Съпровождаха ни четирима войници и един ефрейтор. Този ден ни се стори по-дълъг и по-отчайващ от първия. Стигнали до края на силите си, нарочените от войниците нещастници крещяха като луди и молеха на колене да не ги бият повече. Следобеда ги накараха да съберат в едно няколко зле изгорели купчини дърва и да пометат останалата пепел. А от стотината почти изцяло догорели дънери трябваше да се направи голямо огнище в центъра на лагера. Всеки войник караше „своя си“ затворник да събира отломки и да ги носи тичешком до центъра, като през цялото време го пердашеше с бича. Демоничното надбягване предизвика у някои от каторжниците криза на лудост. В бързането си те понякога сграбчваха все още пламтящи клони и изгаряха ръцете си. Тази фантастична сцена, в която жестоко пребиваните мъже тъпчеха боси по жаравата, продължи около три часа. Нито един от нас не бе поканен да участва в почистването на лагера. И слава Богу, защото, докато копаехме с наведени глави, се бяхме разбрали, че ще се хвърлим върху петима от войниците, ще ги обезоръжим и ще стреляме напосоки по останалите диваци.

Днес, вторник, не ни извикаха на работа. Заведоха ни в кабинета на двамата коменданти от националната гвардия. Двамата военни бяха изключително учудени от факта, че сме се озовали в Елдорадо без документи, които да доказват, че сме изпратени тук със съдебно решение. Обещаха ни още утре да поискат обяснение от Дирекцията на затворите.

Процедурата не продължи много. Двамата майори от наказателната колония бяха без съмнение изключително строги, дори, може да се каже, прекомерно сурови, но освен това излязоха и коректни хора, тъй като настояха директорът на колонията да дойде и лично да ни обясни как стоят нещата.

Той се изправи пред нас, съпровождан от баджанака си Русиян и от двамата офицери от националната гвардия.

— Е, французи, аз съм директор на колонията в Елдорадо. Поискали сте да разговаряте с мен. За какво става дума?

— Първо, какъв е този съд, който ни е осъдил на поправителен каторжен труд, без да ни изслуша. Колко ще трае наказанието и за какво престъпление ни е наложено? Пристигнахме в Ирапа, Венецуела, по море. Не сме извършили и най-малкото нарушение. Какво правим тогава тук? И как ще обясните това, че ни принуждавате да работим?

— Първо на първо, живеем във военно време. И затова трябва внимателно да проверим кои точно сте вие.

— Вярно е, но това не обяснява защо се намираме във вашата каторга.

— Избягали сте от френското правосъдие и ние искаме да знаем дали френските власти ви търсят.

— И тук съм съгласен, но отново ще ви повторя: защо се отнасяте към нас като към хора, които изтърпяват присъда?

— Ще ви задържим по закона за „vagues et maleantes“ (скитниците и хулиганите), докато съберем нужните сведения.

Разговорът щеше да се проточи твърде дълго, ако един от офицерите не го беше прекъснал, намесвайки се със собственото си мнение:

— Господин директор, няма да е честно, ако се отнасяме към тези хора както към останалите затворници. Предлагам ви, докато сезираме властите в Каракас по дадения случай, да намерим начин да ги използваме другояче, а не като строители на пътищата.

— Тия петимата са много опасни — заплашили са, че ще убият отговорника, ако удари един от тях. Така ли е?

— Не само че го заплашихме, господин директор. Който и да се опита да ни измъчва за забава, ще бъде убит.

— Дори да е войник?

— Да. Не сме извършили нищо, което да оправдава подобно отношение. Нашите закони и затворнически режими са може би по-страшни и антихуманни от вашите, но няма да допуснем да ни бият като животни.

— Видяхте ли колко са опасни тези мъже? — обърна се победоносно директорът към офицерите.

По-възрастният от двамата се поколеба една-две секунди и после за всеобща изненада заключи:

— Френските бегълци имат право. Те не са извършили във Венецуела нищо, което да оправдава изтърпяването на наказание в тази колония. Аз съм на тяхна страна. Има още две неща, господин директоре, или ще им намерите друга работа, или изобщо няма да ги карате да работят. Ако ги пратите при останалите, някой ден един или друг войник все ще се нахвърли и върху тях.

— Ще видим. Сега-засега ги оставете в лагера. Утре ще ви съобщя решението си. — И с тези думи директорът се оттегли, придружен от баджанака си.

Поблагодарих на офицерите. Дадоха ни цигари и ни обещаха, че по време на вечерния рапорт ще запознаят офицерите и войниците със заповедта да не удрят никого от нас по какъвто и да било повод.

Бяхме тук от осем дни. Вече не ходехме да работим. Вчера, в неделя, се случи нещо ужасно. Колумбийците хвърляха чоп, за да изберат кой да убие Негро Бланко. „Печалбата“ изтегли около тридесетгодишен момък. Намериха му метална лъжичка и изпилиха дръжката й под формата на острие. Човекът смело устоя на сключената с приятелите му уговорка. Той нанесе три удара на Белия негър — всичките в сърдечната област. Отговорникът бе спешно откаран в болницата, а нападателя завързаха за един стълб по средата на двора. Войниците хукнаха като луди да търсят други скрити оръжия. Раздаваха удари наляво и надясно. Тъй като не успях да сваля панталона си достатъчно бързо, един от тях в яростта си ме удари с камшик през бедрата. Корбиер грабна първата попаднала му пейка и я вдигна над главата на войника. Негов другар обаче свари да го цапне с палката си през ръцете, докато аз свалих нападналия ме надзирател на земята с един ритник в корема. Вече бях грабнал падналата пушка, когато чухме някой да крещи:

— Спрете! Не пипайте французите! Французино, пусни пушката!

Заповедите идеха от капитан Флорес — онзи, който ни бе приел в лагера още първия ден. Тъкмо навреме, защото аз се готвех да стрелям в мелето. Ако не се беше намесил, щяхме може би да убием един-двама от зверовете, но щяхме също така да оставим труповете си тук, в това загубено кътче от Венецуела, в тази загубена каторга, в която ни бяха натикали несправедливо.

Благодарение на енергичната намеса на капитана войниците оставиха нашата групичка на мира и тръгнаха да утоляват другаде жаждата си за разплата. И тогава се видяхме принудени да присъстваме на най-долната сцена, която може да измисли човек.

Завързаният за стълба колумбиец беше бит без прекъсване от трима души едновременно — отговорник и войници. Това продължи от пет часа следобед до шест сутринта на другия ден. Не е лесно да убиеш човек само с удари! Спираха кървавата баня от време на време, за да го попитат кои са съучастниците му, кой му е дал лъжичката и кой я е изпилил. Мъжът не издаде никого, дори когато му обещаха, че ще спрат с изтезанията. Той на няколко пъти губи съзнание. Свестяваха го, като го обливаха с кофи вода. В четири сутринта ужасът стигна до своя връх. Биячите забелязаха, че плътта му не реагира на ударите дори чрез конвулсивни потрепвания. И спряха.

— Умря ли? — попита един от офицерите.

— Не знаем.

— Отвържете го и го сложете подпрян на колене и лакти.

Поддържано от четири страни, тялото се закрепи в това положение. Тогава единият от палачите изсвистя с камшика си между краката му така, че биволската жила да се вреже в половите му органи. Ударът на майстора мъчител успя най-накрая да изтръгне вик на болка.

— Продължавайте — отсече офицерът. — Не е умрял.

Биха го до изгрев-слънце. Достойната за средновековието инквизиция, на която и кон не би могъл да издържи, не успя да ликвидира колумбиеца. Оставиха го, без да го бият в продължение на час. После му лиснаха няколко кофи вода и той намери сили да се надигне с помощта на няколко войници. Дори успя за момент да се задържи сам. Санитарят пристигна с чаша в ръка:

— Изпий това — заповяда офицерът. — Ще те оправи.

Колумбиецът се поколеба, след което изгълта съдържанието на един дъх. Миг по-късно се свлече на земята — този път завинаги. Докато агонизираше, промълви: „Глупако, остави се да те отровят.“

Няма защо да ви обяснявам, че никой от останалите затворници, включително и ние, не можеше да мръдне дори само пръста си. Всички без изключение бяхме вледенени от ужас. За втори път през живота си поисках да умра. Известно време имах желание да грабна пушката, която някой от войниците бе оставил небрежно недалеч от мен. Спря ме единствено мисълта, че ще ме убият, преди да съм имал време да сваля предпазителя и да стрелям по тях.

Месец по-късно Негро Бланко отново вилнееше из лагера, по-жесток от преди. И все пак писано му е било да пукне в Елдорадо. Една нощ постовият му преградил пътя и му заповядал:

— На колене!

Негро Бланко се подчинил.

— Кажи си молитвата, защото ще умреш.

Оставил го да се помоли, след което изстрелял в него три куршума. Според затворниците войничето било отвратено от начина, по който този палач се отнасял към жертвите си. Други казваха, че Негро Бланко го наклепал пред началниците му, че преди да надене униформата, момчето било крадец в Каракас. Сигурно лежи погребан недалеч от колумбиеца — човек, който без съмнение е бил престъпник, но който доказа, че притежава рядко срещано мъжество и смелост.

Бурните събития забавиха взимането на окончателно решение по нашия случай. Впрочем останалите затворници също не излизаха на работа в продължение на петнадесет дни. Селският доктор се погрижи за ударения с палка Бариер.

Засега с нас се отнасяха добре. Вчера Шапар замина да работи като готвач на местния губернатор. От Франция пристигнаха сведения относно всеки от нас. В резултат Гиту и Бариер бяха освободени. Аз се бях представил под италианско име. Но данните за истинското ми име дойдоха заедно с отпечатъците на пръстите ми и присъдата доживот. За Дьопланк и Шапар разбраха, че имат по двадесет години. Много горд от себе си, директорът ни съобщи за новините от Франция: „Въпреки всичко — заключи той, — тъй като не сте извършили никакво престъпление на територията на Венецуела, ще ви задържим за известно време, а после ще ви пуснем на свобода. Но сега трябва да работите и да се държите примерно. В момента сте под наблюдение.“

Няколко пъти офицерите се бяха оплаквали пред мен, че много трудно си осигуряват пресни зеленчуци. Към колонията уж имаше някаква земеделска площ, но тя не раждаше плод. Там отглеждаха ориз, царевица, черен боб и толкоз. Предложих да се заема с тази работа, ако ми осигурят семена. Съгласиха се.

Първото предимство бе, че ни позволиха да живеем извън лагера. Бяхме двамата с Дьопланк, а после към нас се присъединиха двама избягали заточеници, арестувани в град Боливар. Първият — Тото, бе парижанин, вторият — корсиканец. Четиримата си построихме две дървени колиби, които покрихме с палмови листа. В едната живеехме ние с Дьопланк, а в другата — двамата ни нови приятели.

С Тото сглобихме високи маси, чиито крака поставихме да стъпят в пълни с бензин кутии, за да не могат мравките да се покатерят и да изядат семената. Съвсем скоро вече можехме да се похвалим с едри домати, патладжани, пъпеши, зелен фасул. Започнахме да ги засаждаме в лехи, защото преценихме, че достатъчно са израснали, за да устоят на мравчето нашествие. Около доматите издълбахме нещо като миниканал, който често бе пълен с вода. Тя винаги поддържаше влагата в растенията и препречваше пътя на паразитите — твърде многобройни из тукашните девствени земи.

— Я, какво ли е това? — запита ме Тото. — Виж как блести това камъче.

— Измий го, приятелю.

Той ми го подаде. Беше парче кристал, голямо колкото грахово зърно. След като го изплакнахме, то заблестя още по-силно, особено откъм страната, където беше леко отчекнато, защото останалата му повърхност все още бе покрита с нещо като черупка от втвърдена глина.

— Да не е диамант?

— Затваряй си устата, Тото. Дори да е брилянт, няма нужда да вдигаме пара около него. Помисли си какво би станало, ако се окаже, че сме открили диамантено находище. Скрий това до довечера.

Вечер се занимавах да давам уроци по математика на един сержант (днес той вече е полковник), който се подготвяше за изпити за офицерско звание. Човекът беше достоен и на него можеше да се разчита (доказа ми го по време на последвалото ни двадесет и пет годишно приятелство). Нарича се полковник Франсиско Боланьо Утрера.

— Какво е това, Франсиско? Скален кристал ли е?

— Не — отвърна той, след като го огледа внимателно. — Диамант е. Скрий го добре и никому не го показвай. Къде го намери?

— В лехата с доматите.

— Странно. Дали не си го донесъл, като си ходил за вода при реката? Попада ли и пясък в кофата ти, когато загребваш вода?

— Да, случва се.

— Сигурно това е отговорът. Брилянтът е попаднал в кофата ти от река Карони. Потърси дали не си донесъл и други, но внимавай. Никога не се случва да откриеш само един скъпоценен камък. Там, където си го намерил, непременно трябва да има и други.

Тото се захвана за работа.

Никога досега в живота си не беше работил с такова усърдие. Двамата ни другари — на тях не бяхме казали нищо — му подхвърляха:

— Стига си се блъскал, Тото. Ще пукнеш, докато влачиш тия кофи с вода. Отгоре на всичко загребваш и пясък от реката.

— Това е, за да олекотим пръстта, приятелче — отвръщаше Тото. — Като я смесваме с пясъка, филтрира по-добре водата.

Въпреки подигравките ни, Тото продължаваше да мъкне вода от реката. Веднъж по пладне, по средата на поредния курс, той се спъна и падна по лице точно пред сенчестото местенце, където ние се бяхме разположили. От разсипания пясък се търкулна диамант, голям колкото две грахови зърна. Ако не беше леко откършен, нямаше да го забележим. Грешката на Тото беше, че се хвърли да го вдигне твърде бързо.

— Я виж ти — възкликна Дьопланк. — Това да не е диамант? Войниците ми казаха, че в реката се намират диаманти и злато.

— Ето затова мъкна непрекъснато вода. Видяхте ли, че не съм толкова тъп! — отвърна Тото доволен, че най-после може да оправдае прекомерното си трудолюбие.

За да приключа с две думи историята около диамантите, ще ви кажа, че след шест месеца Тото притежаваше седем-осем карата. Аз имах с около дузина повече, но разпределени в тридесетина малки камъчета. Според жаргона на миньорите те ставаха само за „промишлена употреба“. Един ден обаче намерих диамант, голям шест карата. По-късно в Каракас го дадох да се шлифова и остана четирикаратов камък, който и досега денонощно нося на пръстен. Дьопланк и Антарталия също посъбраха няколко диамантчета. Аз все още пазех каторжническия си патрон и държах богатството си в него. Останалите също си пригодиха нещо като патрони. Никой не знаеше за откритието ни освен бъдещият полковник — сержант Франсиско Боланьо. Доматите и другите насаждения покълнаха и дадоха плодове. Офицерите честно и почтено си плащаха за зеленчуците, с които ги снабдявахме всекидневно.

Ползвахме се с относителна свобода. Работехме без какъвто и да било надзор и спяхме в двете колибки. Никога не стъпвахме в лагера. Отнасяха се към нас добре и ни уважаваха. Разбира се, при всеки удобен случай настоявахме пред директора да ни пусне на свобода. Всеки път отговаряше: „Да, да“, но ето че от осем месеца нищо такова не се случваше. Започнах да споменавам за бягство. Тото не искаше и да чуе. Останалите също. За да проуча реката, се снабдих с рибарска мрежа и въдица. Започнах да продавам и риба, и най-вече прочутата caribes — месоядна риба, която стигаше до килограм парчето и имаше зъби на акула.

Днес настъпи истинска революция. Гастон Дюрантон, наричан още Изкривения, избяга, отнасяйки седемдесет хиляди боливара от касата на директора. Тоя каторжник имаше интересна съдба.

Като дете попаднал в поправителния дом на остров Олерон и там работел като обущарче. Един ден коженият ремък, който придържал обувката на коляното му и минавал под стъпалото му, се скъсал и изкълчил крака му в тазобедрената става. Лекували го зле, ставата се понаместила криво-ляво, но оттук нататък той си останал изкривен, с ненаместен крак. Било мъчително да го наблюдаваш как ходи — хилавото и осмивано момче можело да се придвижва само влачейки непослушния си крак. Бил пристигнал в каторгата на двадесет и пет години. Няма нищо странно в това, че след дългия си стаж из поправителните домове станал крадец.

Всичко живо му викало Изкривения. Почти никой не знаел истинското му име — Гастон Дюрантон. Изкривен бил, Изкривения го наричали. Но въпреки подигравките сполучил да избяга от каторгата и да стигне чак до Венецуела. Това се случило по времето на диктатора Гомес. Малко каторжници успели да оцелеят при тогавашните репресии. Сред редките изключения беше и доктор Бугра, който беше спасил цялото население на бисерния остров Маргарита след пламналата епидемия от жълта треска.

Заловен от специалната полиция на Гомес, Изкривения бил изпратен да строи пътища за Венецуела. Френските и венецуелските затворници били оковавани за гюлета, белязани със знака на Тулонската лилия. Щом някой се оплачел, отвръщали му: „Но тези вериги и гюлета са донесени тук от твоята родина — погледни лилията.“ С две думи, Изкривения успял да избяга от лагера, където работел. Няколко дни по-късно го уловили и го върнали обратно в „пътуващата каторга“ на строителите на пътища. Накарали го да се съблече чисто гол и да легне по корем пред останалите затворници и го осъдили на сто удара с биволска жила.

Много рядко се случва някой да оцелее след повече от осемдесет удара. Нашият човек обаче имал късмет, че бил толкова кльощав, защото благодарение на това, както лежал по корем, не можели да засегнат черния му дроб — а това е органът, който най-лесно се разкъсва от удари. По принцип винаги след подобен побой, при който задните части остават като живо одрани, посипват раните със сол и оставят човека да лежи на слънце. Все пак покриват главата му с някое по-плътно листо, защото смятат за нормално да умре от камшика, но не и от слънчев удар.

Изкривения оживял след това достойно за средновековието мъчение и когато се изправил на крака за първи път — о, каква изненада! — вече не бил изкривен. От ударите ставата му се била наместила точно както трябва. Войниците и затворниците се развикали, че това е чудо. Никой не се досетил за истинската причина. Хората тук са много суеверни и повярвали, че Господ е пожелал да възмезди момчето заради достойно понесеното страдание. От тоя ден нататък му свалили оковите и гюлето. Всички се отнасяли с него внимателно и му осигурили работа като разносвач на вода. Той бързо се съвзел и понеже имал вече възможност да се храни до насита, скоро се превърнал във висок атлетичен момък.

Франция научила, че тук използват каторжниците за строители на пътища. Като преценило, че енергията им може да се използва по-разумно във Френска Гвиана, правителството натоварило маршал Франше д’Еспере с мисията да поиска от диктатора екстрадирането на безплатната работна ръка. Гомес се съгласил и на пристанището Пуерто Кабело пристигнал кораб, който да натовари обратно бегълците. И тогава настанала страшна бъркотия, защото хората от другите лагери не знаели историята на Изкривения.

— Хей, Марсел, как си?

— Кой си ти?

— Изкривения.

— Я не се подигравай с мене! — отговаряли всички, като гледали високия и хубав веселяк, стъпил здраво на двата си здрави крака.

Изкривения, който бил млад и весел, не спрял да се закача с познатите си по време на цялото пътуване. И никой от тях не можел да повярва, че Изкривения се е поправил. Научих тази история от неговата уста, след като ме върнаха в каторгата при първото ми бягство — още на остров Роаял.

През 1943 година той избягал отново, но го пипнали в Елдорадо. Той казал, че и преди е живял във Венецуела, без, разбира се, да признава, че е бил затворник. Така си издействал работа като готвач — постъпи на мястото на Шапар, който от своя страна стана градинар. Живееше в селището при директора — от другата страна на реката.

В кабинета на директора имаше монтирана каса и в нея се пазеха парите на колонията. Та въпросния ден, за който ви разказвам, нашият човек беше откраднал около седемдесет хиляди боливара, което по онова време правеше близо двадесет хиляди долара. Оттам възникна цялата бъркотия в нашата градина — събраха се директорът, баджанакът на директора и двамата майори, командващи охраната. Директорът искаше да ни върне обратно в лагера. Офицерите се възпротивиха. Защитаваха ни главно защото благодарение на нас се снабдяваха със зеленчуци. Най-после успяхме да убедим директора, че не можем да му дадем никаква информация. Казахме, че ако сме знаели предварително нещо, сме щели да избягаме заедно с Изкривения, но нашата основна цел е да станем свободни граждани на Венецуела, а не на Английска Гвиана — единствената страна, към която можем да се отправим оттук. По-късно го откриха на около седемдесет километра от лагера, близо до английската граница. Това стана благодарение на ятата от лешояди, които разкъсваха трупа му.

Първата и най-удобна версия беше, че са го убили индианците. Много по-сетне в град Боливар бе задържан някакъв мъж, който искал да обмени подозрително новички банкноти от по петстотин боливара. Банката, от която ги бе изтеглил директорът на колонията Елдорадо, имаше записани номерата на сериите и се откри, че именно това са откраднатите банкноти. Задържаният призна и дори издаде още двама свои съучастници, но тях така и не успяха да ги пипнат. Такава е накратко историята за живота и смъртта на моя добър приятел Гастон Дюрантон, наричан също Изкривения.

Някои от офицерите нелегално караха затворниците да търсят злато и диаманти в река Карони. Сензационни открития не бяха направени, но резултатите бяха достатъчно обнадеждаващи, за да поощрят търсачите. Имаше двама души, които работеха по цял ден в дъното на градината ми — вместо сито използваха обърната надолу китайска шапка. Пълнеха я с пръст и вода. Като по-тежки диамантите потъваха и оставаха най-отдолу. Отбелязахме вече и един смъртен случай. Някакъв тип крадял от „шефа“ си. В резултат на избухналия по този повод малък скандал нелегалната „мина“ беше закрита.

Имаше в лагера един човек с изцяло татуирани гърди. На шията му беше изписано „Майната му на палача“. Дясната му ръка беше парализирана. По изкривената му уста и висящия от нея лигав език можеше да се познае, че е получил удар. Къде? Никой не знаеше. Беше пристигнал тук преди нас. Откъде идеше? Със сигурност можеше да се каже само, че беше каторжник или избягал заточеник. Татуировките му сочеха, че е бивш престъпник.

Копоите и затворниците го наричаха Пиколино. Отнасяха се добре с него, даваха му редовно да яде по три пъти на ден, снабдяваха го и с цигари. Сините му очи живо реагираха на всичко и погледът му невинаги беше тъжен. Щом видеше някой, когото обича, зениците му засияваха от щастие. Разбираше всичко, което му казваха, но не можеше нито да говори, нито да пише: дясната му ръка беше парализирана, а на лявата липсваха палецът и два пръста. Тази човешка отломка оставаше с часове до телената ограда в очакване да мина оттам със зеленчуците на път към офицерската столова. Всяка сутрин се спирах да му поговоря. Подпрян на бодливата тел, той ме гледаше и хубавите му очи се изпълваха с живот, въпреки че тялото му беше почти мъртво. Казвах му по няколко мили думи и той кимваше с глава или мигаше с клепачи, за да ми покаже, че следи мисълта ми. Горкото му парализирано лице светваше за миг, а очите му се стремяха да изкажат толкова много неща. Винаги му носех по някой деликатес — салати от домати, марули, краставици, приготвени с олио и оцет, малки пъпеши, печена на скара риба. Той не гладуваше, защото храната във венецуелската каторга беше обилна, но подаръците ми разнообразяваха постоянното меню. Накрая му давах и цигари. Тези наши срещи се превърнаха в навик и дори войниците и затворниците започнаха да го наричат сина на Папийон.