Анри Шариер
Пеперудата (45)

Рибарите от Ирапа

Постепенно откривах един абсолютно неподозиран досега свят, опознавах хората и обичаите им. Първите мигове, прекарани на венецуелска земя, толкова ме развълнуваха, че ако река да опиша, да изразя атмосферата на топлия прием, който ни оказа щедрото население тук, ще ми е нужен талант, много по-голям от скромните ми възможности. Мъжете — бели, черни, но най-вече леко мургави, с цвета, който придобива белият човек след няколко слънчеви бани, обикновено носеха навити до коляното панталони.

— Горките, в какво състояние се намирате! — ни казваха те.

Рибарското селище, където бяхме акостирали, се наричаше Ирапа, административна единица от щата Sucre. Младите жени, до една хубавици, нисички, но за сметка на това твърде грациозни, по-зрелите и съвсем възрастните се превърнаха тутакси в санитарки, милосърдни сестри и майки закрилници.

Под навеса на една от къщите, където вече бяха подготвили пет вълнени хамака, маса и столове, те ни намазаха с какаово масло от главата до петите. Нито един сантиметър наранена плът не остана забравена. Лежахме полумъртви от глад и преумора. Дългото гладуване беше предизвикало известно обезводняване на организма. Тукашните хора знаеха, че при това положение трябва да ни осигурят сън, но и храна на малки порции. Импровизираните медицински сестри ни сложиха да си легнем по хамаците и започнаха да ни дават малки късчета храна така, както спяхме. Бях нечовешки изтощен, силите ми ме бяха напуснали изцяло и в момента, в който ме положиха върху хамака с добре намазани с мехлем рани, буквално потънах в някаква бездна и започнах от този момент нататък да спя, да се храня и да пия, без да си давам сметка за случващото се край мен и с мен.

Празният ми стомах не можа да приеме първите лъжички с каша. Не бях единственият. И петимата на няколко пъти повръщахме всичката или част от храната, която жените се опитваха да вкарат в устите ни.

Жителите на селото бяха изключително бедни. Въпреки това всички без изключение участваха в излекуването ни. Три дни по-късно благодарение на грижите, а също и на младостта ние почти успяхме да се изправим на крака. Седяхме под освежаващата сянка на навеса от кокосови листа и в продължение на дълги часове разговаряхме с местните хора. Не бяха достатъчно богати, за да ни облекат и петимата наведнъж. Затова се организираха в малки групи. Тези тук ще се грижат за Гиту, онези за Дьопланк и прочее. Около десетина души се занимаваха с мен.

Първите дни слагахме износени, но изрядно чисти дрехи. Сега те използваха всяка възможност да ни купят по някоя нова риза, панталон, колан, чехли. Сред жените, които се грижеха за мен, имаше и съвсем свежи девойчета от индианската раса, но получили вече примеси на испанска или португалска кръв. Едната от тях се казваше Тибисей, а другата Ненита. Купиха ми риза, панталон и чифт патъци, които наричаха „aspargate“. Състояха се от гумена подметка без ток и плетена горна част. Тъканта обхващаше петата, но оставяше пръстите на краката голи.

— Няма нужда да ви питаме откъде идвате. По татуировките ви познахме, че сте избягали от френската каторга.

Това ме развълнува още повече. Та те са знаели, че сме осъдени за сериозни престъпления, че сме избягали от затвор, за чиято строгост са чели в книгите и вестниците, и въпреки това намират за най-естествено да ни се притекат на помощ! Да облечеш някого, когато си богат или заможен, да нахраниш гладния чужденец, когато нито ти, нито семейството ти търпите лишения, доказва, че си добър човек. Но да разделиш на две залъка, въпреки че не достига за теб самия и за близките ти, да споделиш мизерната си трапеза с непознатия беглец от правосъдието, е направо достойно за преклонение.

Нея сутрин всички — мъже и жени — се бяха умълчали. Изглеждаха притеснени и угрижени. Какво ли ставаше? Тибисей и Ненита седяха близо до мен. За първи път от петнадесет дни насам успях да се обръсна. От осем дни живеехме сред тези щедри хора с открити сърца. Върху раните ми се беше образувала тънка коричка и аз посмях да посегна към бръснача. Заради брадата жените не бяха успели да си съставят ясна представа за възрастта ми. Бяха очаровани, че съм толкова млад и най-наивно си го признаваха. Вярно, навършил бях вече тридесет и пет години, но изглеждах на не повече от двадесет и осем — тридесет. Да, всички гостоприемни мъже и жени сега се косяха заради нас — чувствах това със сигурност.

— Какво ли става? Кажи ми, Тибисей, какво се е случило?

— Чакаме да дойдат представители на властите от Гуирия — едно съседно село. Не знаем как, но полицията е узнала, че сте тук. Затова ще изпрати свои хора.

Към мен се запъти висока красива негърка, придружена от млад мъж с навити до коляното панталони и гол до кръста. Атлетичното му тяло имаше чудесни пропорции. Ла Негрита (негърката) — във Венецуела, където няма никаква расова или религиозна дискриминация, често наричат така цветнокожите жени — се обърна към мен:

— Сеньор Енрикес (господин Анри), сега ще пристигне полицията. Не знаем дали това ще ви помогне, или навреди. Бихте ли искали да се скриете за известно време в планината? Брат ми може да ви заведе до една къщурка, където никой няма да ви открие. Ние трите с Тибисей и Ненита ще ви носим храна и сведения всеки ден.

Изключително развълнуван, аз посегнах да целуна ръка на благородното момиче, но тя внимателно я отдръпна и чистосърдечно ме целуна по бузата.

Група ездачи се приближиха към нас в галоп. Всички те имаха брадвички, с каквито тук режат захарната тръстика — носеха ги преметнати като саби над лявото си бедро, — широки колани с патрондаши и револвери, затъкнати в кобури, закопчани отдясно. Скочиха от седлата. Към нас се приближи около четиридесетгодишен мъж с монголоидно лице — дръпнати като на индианец очи, кожа с меден цвят. Беше висок и сух и носеше огромна широкопола шапка, оплетена от оризова слама.

— Добър ден. Аз съм полицейският префект.

— Добър ден, господине.

— Вие защо не сте ни предупредили, че имате тук петима бегълци от Кайен? Донесоха ми, че пребивават тук от осем дни. Отговаряйте.

— Чакахме, докато съберат сили, за да се изправят на крака и докато изгарянията им пооздравеят.

— Дошли сме да ги вземем, за да ги отведем в Гуирия. След малко ще пристигне камионът.

— Искате ли кафе?

— Да, благодаря.

Всички седнахме в кръг и засърбахме кафето. Огледах префекта и останалите полицаи. Не изглеждаха лошави. Оставяха впечатлението за хора, които се подчиняват на чужди заповеди, без да са напълно съгласни с тях.

— От Дяволския ли сте избягали?

— Не, идваме от Джорджтаун в Английска Гвиана.

— И защо не си останахте там?

— Животът там е тежък.

Шефът се подсмихна и подхвърли:

— Да не мислите, че тук ще ви е по-леко, отколкото при англичаните?

— Да, защото сме латински народ като вас.

Група от седем-осем души се приближи към нашия кръг. Предвождаше ги петдесетгодишен мъж с посребрена коса, висок повече от метър и седемдесет и пет, със светло шоколадов цвят на лицето. Имаше огромни черни очи, издаващи рядко срещани интелигентност и сила на характера. Дясната му ръка почиваше върху ръкохватката на една брадвичка, провиснала край бедрото му.

— Какво ще правите с тези хора, господин префект?

— Ще ги заведа в затвора в Гуирия.

— Защо не ги оставите да живеят тук с нас? Всяко семейство е готово да приеме по един от чужденците.

— Невъзможно, това е заповед на губернатора.

— Но те не са извършили никакво престъпление на венецуелска територия.

— Вярно, така е. Но въпреки всичко, това са много опасни хора. Трябва да са извършили тежки престъпления, след като са били осъдени на френска каторга. Отгоре на това са избягали без документи за самоличност и тяхната полиция сигурно ще си ги поиска обратно, когато научи, че са във Венецуела.

— Искаме да останат с нас.

— Не може. Заповед на губернатора.

— Напротив, може. Какво знае губернаторът за нещастните хора по този свят? Едно човешко същество никога не бива да се смята за напълно пропаднало. Въпреки престъпленията, които човек е извършил, винаги идва момент, когато той може да изкупи грешките си, да стане добър и полезен член на обществото. Нали е така, приятели?

— Да — отвърнаха мъже и жени в един глас. — Оставете ги при нас, ние ще им помогнем да започнат живота си наново. За осем дни успяхме да ги опознаем достатъчно добре, за да видим, че са смели и почтени.

— По-цивилизовани от нас са намерили за нужно да ги затворят в килии, за да не вършат повече злини — противопостави се префектът.

— Кое наричате цивилизован, шефе? — запитах аз. — Да не мислите, че французите са по-цивилизовани от хората, които ни приеха и излекуваха, само защото имат асансьори, самолети и метро? Ако искате да знаете скромното ми мнение, ще ви кажа, че у всеки член на това общество, което живее простичко сред природата, далеч от благата на механическата цивилизация, има повече човещина, благородство и добродетели. Липсват им удобствата на прогреса, но чувството им за християнско милосърдие е по-възвишено, отколкото у онези, които претендират за най-напреднала цивилизованост. Предпочитам неграмотните жители на тукашното селище пред висшистите от парижката Сорбона, особено ако душата им е като на прокурора, който навремето ме осъди. Едните са преди всичко хора, а другите са забравили, че са човешки същества.

— Разбирам ви. Но аз съм само инструмент на чужда воля. Ето че камионът пристигна. Моля, дръжте се така, че да нямаме инциденти по пътя.

Всяка групичка жени разцелува онзи, за когото е полагала грижи. Тибисей, Ненита и Ла Негрита ме прегърнаха, като ридаеха горко. Мъжете ни стиснаха ръцете и ни показаха колко страдат, задето отново ни отвеждат в затвора.

— Сбогом, благородни жители на Ирапа. Вие намерихте куража да се противопоставите на властите в собствената ви страна, за да защитите непознати довчера нещастници. Хлябът, който вкусих у вас, хлябът, който откъснахте заради мен от собствената си трапеза, този хляб, символизиращ братството между човеците, се превърна в най-прекрасния пример на завета „Не убивай. Помагай на страдащите, дори ако това ти струва лишения. Винаги помагай на по-бедните.“ Ако един ден изляза на свобода, винаги ще помагам на другите така, както ме научиха първите срещнати жители на Венецуела.

А ми предстоеше да срещна много други хора като тези, които сега напусках.