Анри Шариер
Пеперудата (44)

Бягството от Джорджтаун

Гиту беше съгласен. Той също мислеше, че другаде можем да намерим по-хубави страни и да живеем по-леко, отколкото в Английска Гвиана. Започнахме да подготвяме бягството си. Напускането на Английска Гвиана се смяташе за сериозно престъпление. Течеше война, а никой от нас не разполагаше с паспорт.

Шапар, който бе успял да се измъкне от Кайен след изтичане на срока на интернирането му, живееше тук от три месеца насам. Работеше като сладоледаджия в една китайска сладкарница и печелеше по долар и петдесет на ден. Той също искаше да се махне от Джорджтаун. Сред кандидатите за бягство бяха още Дьопланк — каторжник от Дижон, и един тип от Бордо. Кюик-Кюик и Едноръкия предпочитаха да останат. Чувстваха се добре тук.

Устието на Демерара се охраняваше много строго с картечници, миноносци и стрелкови оръдия. Затова решихме да изработим точно копие на един от риболовните кораби в пристанището и така да излъжем охраната. Укорявах се, че проявявам неблагодарност към Индара, че не отговарям на всеотдайната й любов. Но не можех нищо да променя — напоследък тя така се беше прилепила към мен, че ме изнервяше. Простите и чисти създания, които не умеят да слагат задръжки на желанията си, не чакат любимия им да ги потърси. Индийката реагираше по същия начин като двете сестри индианки от племето гуахира. В момента, в който почувстват, че ги обзема страст, те се предлагат и горко ти, ако не ги вземеш веднага. В подобни моменти виждаш, как ги пронизва истинска и дълбока болка, а това в моя случай беше доста дразнещо, защото не исках да карам нито индианските сестри, нито още по-малко Индара да страдат и се насилвах, заключен в обятията им, за да им доставя колкото мога по-голяма наслада.

Вчера присъствах на най-прекрасната и изразителна пантомима, която някога съм виждал. В Английска Гвиана съществува нещо като модерна форма на робство. Явайците идват да се трудят в плантациите за памук, захарна тръстика или какао, като подписват договори за пет или десет години. Мъжът и жената са длъжни да излизат на полето всеки ден, освен ако не са болни. Ако обаче докторът реши, че симулират, за наказание след края на договора ги принуждават да работят още цял месец допълнително. Подобни наказания се налагат и за най-дребното прегрешение. Тъй като всички те обичат хазарта, лесно заборчляват на плантацията и за да платят на лихварите си, подписват продължения на договора с още една или няколко години.

На практика, веднъж попаднали в плантацията, те никога повече не могат да излязат. Способни са да проиграят на карти собствената си жена, но има нещо, което е свещено за тях — децата. Готови са на всичко, за да запазят свободата им. Преодоляват най-тежки трудности и лишения, но много рядко позволяват на децата си да подпишат договор с плантацията.

И тъй, него ден се женеше млада индийка. Всички бяха облечени в дълги роби. Жените носеха бели воали, а мъжете бели туники, падащи до глезените. Наоколо бе покрито с портокалови цветчета. След няколко религиозни церемонии, точно преди мъжът да отведе жена си, дойде време за сцената, която искам да ви опиша. Поканените се бяха строили отляво и отдясно на портата. От едната страна жените, от другата — мъжете. На прага пред широко отворената врата седяха майката и бащата. Младоженците се разцелуваха с близките си и тръгнаха между двете редици, проточили се на няколко метра. Изведнъж младоженката се отскубна от мъжа си и се хвърли към майка си. Майката закри очи с ръка и й направи знак да се връща обратно при момъка.

Той протегна към нея ръце и я повика, а тя започна с жестове да обяснява, че не знае как да постъпи. Майка й й е дарила живот — тя показа как нещо малко излиза от корема на майката. После тя й е дала гърдата си да суче. Нима девойката ще забрави всичко това, за да последва любимия си? Може би да, но почакай, не бързай — казваше му тя с жестове, остави ме още малко да погледам родителите си. Те бяха толкова добри към мен, че допреди ти да се явиш, живеех само заради тях.

Тогава на свой ред младежът й обясняваше с мимики, че животът иска и тя да стане съпруга и майка. Цялата сцена се развиваше на фона на надпяванията на група младежи и девойки. Накрая тя още веднъж се отскубна от съпруга си, изтича да целуне майка си и баща си, после сама скочи в обятията му и той бързо я отнесе към обкичената с цветя каручка, която ги очакваше.

Подготвяхме бягството си внимателно. Просторната и дълга лодка, хубавото платно, първокачествените кормило и кливер бяха осигурени така, че полицията да не се усети.

Скрихме корабчето си надолу по течението на Пенитънс Ривърс — малката рекичка, която се вливаше в Демерара. Беше боядисано и номерирано точно като една регистрирана в Джорджтаун китайска риболовна лодка. Само екипажът бе друг. За да минем спокойно под светлината на прожекторите, не биваше да се изправяме в цял ръст, тъй като китайците от имитирания кораб бяха ниски и мършави, а ние бяхме високи и яки.

Всичко мина без проблеми и ние излязохме от Демерара, за да поемем пътя в открито море. Въпреки радостта, че сме се измъкнали и че вече няма опасност да ни заловят, нещо ми пречеше да се насладя на успеха. Бях заминал като крадец, без да предупредя моята индийска принцеса. Не се гордеех със себе си. Тя, баща й, расата й ми сториха само добрини, а аз им се отплащах зле. Не се стараех да намеря аргументи, за да оправдая поведението си. Смятах постъпката си за грозна и ни най-малко не я одобрявах. На тръгване оставих на явно място върху масата шестстотин долара, но парите не могат да заплатят всичко на този свят.

Трябваше в продължение на четиридесет и осем часа да вървим само на север. Обзе ме отново старото желание да стигна до Британски Хондурас. Това значеше два, че и повече дни в открито море.

В бягството участвахме петима души — Гиту, Шапар, Бариер от Бордо, Дьопланк от Дижон и аз, Папийон, капитан на кораба.

Едва бяха изминали тридесетина часа, и попаднахме на страхотна буря, последвана от нещо като тайфун, циклон. Светкавици, гръмотевици, огромни блъскащи се вълни, ураганен вятър, вилнеещ в кръг около нас — напълно безпомощни, ние оставихме стихиите да ни гонят през едно море, каквото никога дотогава не бях виждал, нито можех да си представя. За първи път ставах свидетел на това, как ветровете сменят посоките си с такава сила и скорост, че престанахме да чувстваме пасатите, а вихърът ни запрати обратно там, откъдето бяхме тръгнали. Ако това чудо бе продължило осем дни, току-виж, щяхме да се върнем в каторгата.

Въпросният тайфун бил паметен и за жителите на сушата — научих по-късно в Тринидад от френския консул господин Агостини. Стихията бе унищожила повече от шест хиляди бананови дървета от личната му плантация. Минала като трион и буквално изсякла горичките на височина един човешки бой. Къщи са били изтръгвани от основите им и захвърляни надалеч — на земята или в морето. Ние от своя страна загубихме всичко — провизиите, багажа, бъчвите със сладка вода. Мачтата се счупи, платното се скъса, а най-страшното бе, че кормилото излезе от строя. Като по чудо Шапар успя да спаси малкото ни гребло и оттук нататък аз управлявах лодката с него. Не стига това, ами по едно време се съблякохме до голо, за да скалъпим нещо като ново платно. Използвахме всичко — сака, панталони, ризи. И петимата останахме само по гащи. Съшито с помощта на малко жица, която успяхме да намерим на борда, въпросното платно ни помогна да се движим почти нормално, въпреки прекършената мачта.

Пасатите отново задухаха нормално и аз се възползвах от това, за да обърна лодката на юг и да се опитам да стигна до твърда земя, ако ще и да е Английска Гвиана. Щяхме да посрещнем очакващата ни там присъда като добре дошла. Другарите ми се държаха достойно по време на бурята. Впрочем меко е да се каже буря — по време на катаклизма, на потопа, на циклона.

Едва шест дни по-късно, два от които протекоха при пълно затишие, видяхме земя на хоризонта. Не можехме да управляваме лодката по свое желание, тъй като разполагахме единствено със скалъпеното платно, в чиито дупки вятърът се оплиташе. Късото гребло също не ми помагаше да насочвам корабчето с твърда и сигурна ръка. Тъй като бяхме голи, получихме жестоки изгаряния и загубихме силите си за борба. Не ни бе останала кожа по носовете, изглеждахме като живо одрани. В същото състояние бяха устните ни, краката, местата между бедрата и самите бедра. Мъчеше ни такава жажда, че Дьопланк и Шапар започнаха да пият солена вода.

След като опитаха да се утолят по този начин, страданията им се увеличиха. Въпреки жаждата и глада никой, абсолютно никой не се оплакваше. Нито си позволяваше да дава съвети на останалите. Ако някой искаше да се нагълта с морска вода или да се облива с нея под предлог, че това щяло да го разхлади, той сам много скоро си даваше сметка, че солта дразни раните му и засилва болката.

Очите на всички бяха възпалени и залепнали. Само аз можех да отварям едното си око. Налагаше се въпреки болката да ги промиваме в морето, тъй като трябваше да виждаме накъде вървим. Жежкото слънце палеше раните ни толкова яростно, че едва издържахме. Дьопланк почти полудя и заговори, че ще скочи да се удави.

Вече от един час ми се струваше, че различавам земя на хоризонта. Веднага се насочих натам, без да казвам нищо на останалите, тъй като не бях съвсем сигурен, че съм прав. Отнякъде се появиха птици и закръжиха над нас — значи не бях сгрешил. Крясъците им донесоха новината до моите другари, които лежаха в дъното на лодката, повалени от слънцето и от умората и се опитваха да прикрият лицата си с длани.

Гиту изплакна устата си, за да може да изкара някакъв звук, и попита:

— Виждаш ли земя, Папи?

— Да.

— След колко време мислиш, че ще успеем да стигнем?

— След шест-седем часа. Слушайте, приятели, не издържам повече. Не ми стигат раните, дето ги имаме всички, ами отгоре на това задникът ми остана без кожа от търкането върху дървената пейка. Вятърът не е много силен, напредваме бавно и ръцете ми са непрекъснато изтръпнали от стискането на веслото, което използвам вместо кормило. Искате ли да ви предложа нещо? Нека да свалим платното и да го опънем върху лодката като покрив, за да се прикрием от слънцето до падането на нощта. Лодката ни и сама ще се движи към земята, защото течението ще я носи натам. Или приемете този вариант, или някой друг да дойде да държи греблото вместо мен.

— Не, не, Папи. Нека да направим, както ти казваш, и да поспим малко на сянка.

Взехме решението към един часа след пладне под лъчите на палещото слънце. Проснах се на дъното на лодката с животинската наслада, че най-после попадам на сянка. Другарите ми ми отстъпиха най-хубавото място, за да мога да дишам свеж въздух. Дежурният на пост единствен не се излегна, но също остана под платното. Всички, включително и той, скоро заспахме дълбоко. Бяхме смазани от умора и щастливи, че най-после сме успели да избягаме от овъгляващото слънце.

Внезапно бяхме събудени от писъка на сирена. Отдръпнах платното — наоколо бе нощ. Колко ли беше часът? Заех мястото си при кормилото и почувствах как свежият бриз гали разраненото ми тяло. Стана ми студено. Но колко приятно беше, че вече не съм подложен на изгарящите лъчи!

Отново вдигнахме платното. Промих очите си с морска вода. За щастие само едното беше възпалено. И съвсем ясно видях земя отдясно и отляво. Къде ли се намирахме? Към кой от двата бряга трябваше да се насоча? Отново чухме воя на корабна сирена. Разбрах, че сигналът идва отдясно. Какво ли искаха да ни кажат, мамка им?

— Къде смяташ, че сме попаднали, Папи? — запита Шапар.

— Искрено казано, не знам. Ако тази земя не е откъсната от континента, и това, което виждаме, е залив, значи може би сме стигнали до най-горния край на Английска Гвиана и се намираме близо до Ориноко (голяма венецуелска река, която служи за граница). Но ако земята отдясно е откъсната от тази отляво, значи полуостровът насреща ни е всъщност остров и става дума за Тринидад. В такъв случай отляво е Венецуела, а ние сме в залива Пария.

Спомените от морските карти, които бях имал възможността да изучавам, ме караха да мисля така. Ако отдясно е Тринидад, а отляво Венецуела, коя от двете възможности да изберем? На тази карта бе заложена съдбата ни. Иначе силният свеж вятър щеше леко да ни отнесе до брега. Засега не се приближаваме към нито една от двете страни. В Тринидад на власт бяха ростбифите — тоест същото правителство, както и в Английска Гвиана.

— Там със сигурност ще се отнесат добре с нас — рече Гиту.

— Да, но какво решение ще вземат, след като напуснахме територията им без разрешение и нелегално във военно време?

— А за Венецуела какво ще кажете?

— Не знаем какво е положението там — отвърна Дьопланк. — По времето на президента Гомес каторжниците бяха принуждавани да строят пътища при изключително тежки условия, а после връщаха „кайенците“, както ни наричат там, на Франция.

— Да, но сега нещата са различни, тече война.

— Доколкото разбрах в Джорджтаун, ония не са се включили във войната. Останали са неутрални.

— Сигурен ли си?

— Сто на сто.

— Е, тогава за нас става опасно.

Вече различавахме светлините и по двата бряга. Отново чухме сирената, която този път изсвири три сигнала поред. Отдясно до нас достигнаха няколко светлинни сигнала. Луната изгря, като освети пътя ни. Точно отсреща се издигаха две огромни остри скали. Сигурно заради тях виеше сирената, предупреждаваше, че е опасно да се приближаваме натам.

— Я гледай, шамандури! Цяла редица. Защо не се вържем за тях, за да дочакаме деня? Свали платното, Шапар.

Той смъкна с едно дръпване парцала, съшит от ризи и панталони, който аз толкова претенциозно наричах платно. Послужих си с греблото като със спирачка и приближих към „шамандурите“ с носа напред. За щастие беше ни останало парче въже, завързано за лодката толкова здраво, че тайфунът не бе успял да го откъсне. Ето, закачихме се. Не директно за шамандурата, която изглеждаше много странно и нямаше по себе си никакви куки за закачане, а за въжето, свързващо две плуващи топки една за друга. Сигурно бяха поставени, за да обозначават някакъв воден коридор. Залюляхме се кротко до шамандурите и без да обръщаме повече внимание на сирената, която продължаваше да се дере от дясната ни страна, се свихме на дъното на лодката и се завихме с платното, предпазвайки се от вятъра. Приятна топлина обля пронизаното ми от вятъра и нощния хлад тяло и аз пръв от компанията захърках, потънал в дълбок сън.

Когато се събудих, вече се беше развиделило. Слънцето се измъкваше от постелята си, морето беше леко развълнувано, а синьо-зеленият му цвят подсказваше, че дъното е покрито с корали.

— Какво ще правим сега? Ще поемем ли към твърдата земя? Умирам от глад и жажда.

За първи път някой си позволяваше да се оплаче от глад, въпреки че не бяхме хапнали от седем дни насам.

— Толкова близо до земята сме, че не можем да допуснем сериозна грешка — предположи Шапар.

От мястото си виждах ясно надалеч. Зад двете скали се простираше морето, земята там бе прекъсната — значи отдясно бе Тринидад, а отляво Венецуела. Нямаше съмнение, че се намираме в залива Пария. Водата беше синя, а не жълта от наносите на Ориноко, тъй като плувахме по течението на канала, разделящ двете страни.

— Какво да правим ли? Гласувайте. Въпросът е твърде сериозен, за да взема решението сам. Отдясно се намира английският остров Тринидад, отляво — Венецуела. Къде искате да отидем? Като имаме предвид състоянието на лодката и нашето изтощение, трябва да стигнем колкото можем по-скоро до бряг. Между нас има двама освободени каторжници — Гиту и Бариер. Ние тримата с Шапар и Дьопланк сме изложени на повече опасности. Затова именно ние тримата трябва да решим. Съгласни ли сте?

— Най-разумно би било да идем в Тринидад. Условията във Венецуела са ни непознати.

— Не е нужно да взимате каквото и да било решение — намеси се Дьопланк. — Този катер, който идва насреща ни, ще го вземе вместо нас.

И действително, към нас се бе устремил бърз катер. Спря на разстояние от петдесетина метра. Някакъв човек на борда му взе високоговорител в ръце. Забелязах, че знамето им не е английско. Цялото бе обсипано със звезди, изглеждаше много красиво — никога досега не бях виждал подобно знаме. Сигурно беше венецуелско. По-късно то щеше да се превърне в „моето знаме“, в символ на новата ми родина — вълнуващото доказателство, че и аз като всички нормални хора по света мога в парче плат да видя обединени най-благородните черти на един велик народ — моя народ.

— Quien son vosotros (Кои сте вие)?

— Французи сме.

— Estan locos (Луди ли сте)?

— Защо?

— Porque son amarados a minas (Защото сте се завързали за мини).

— Вие затова ли не се приближавате?

— Да. Бързо се отвържете.

— Слушаме.

Шапар размота въжето за три секунди. Действително ние се бяхме закачили ни повече, ни по-малко за верига плуващи мини. Не бяхме хвръкнали във въздуха само по една случайност — обясни ми капитанът на катера, който ни изтегли. Без да се качват на борда ни, хората от екипажа ни подадоха кафе, подсладено топло мляко, цигари.

— Вървете във Венецуела, там ще се отнесат добре с вас, уверявам ви. Не можем да ви изтеглим до сушата, тъй като трябва спешно да окажем помощ на един ранен при фара на Баримас. Не се опитвайте да стигнете до Тринидад, защото възможностите да се натъкнете на мина са девет на десет…

След като ни пожела „Adios, buena suerte“ (Сбогом, на добър час), катерът се отдалечи. Оставиха ни два литра мляко. В десет сутринта с позапълнен от кафето и млякото стомах и цигара в уста аз без никакви усилия изкарах лодката върху ситния пясък на непознатия плаж, където петдесетина души чакаха да видят кой ще слезе от странния съд със скършена мачта и съшито от панталони и ризи платно.