Анри Шариер
Пеперудата (41)

Моето индийско семейство

Най-често срещаното превозно средство в този град е велосипедът. Затова си купих колело и вече можех да ходя спокойно където си поискам. Местността беше равнинна и човек лесно преодоляваше и по-големи разстояния. Моят велосипед имаше два багажника — един отпред и един отзад. Можех както повечето местни хора да превозвам двама пътници.

Най-малко два пъти седмично разхождах по един-два часа моите индийски приятелки. Това страшно им се харесваше и аз започнах да подразбирам, че по-младата от тях е на път да се влюби в мен.

Вчера дойде да ни посети баща й, когото никога досега не бях виждал. Не живееше далеч, но не ни идваше на гости. Познавах само братята на момичетата. Оказа се висок старец с дълга снежнобяла брада. Косите му също сребрееха. Под тях се откриваше умно и благородно чело. Говореше само хинди и дъщеря му превеждаше. Покани ме у тях. Дотам се стигало лесно с велосипед, обясни ми той с помощта на малката принцеса, както мислено наричах дъщеря му. Обещах скоро да му върна визитата.

Хапнахме малко сладкиши, пихме чай и той си тръгна. Забелязах, че преди да си отиде, внимателно огледа всички подробности в къщата. Малката принцеса изглеждаше щастлива, че баща й е останал доволен от посещението си.

Бях на тридесет и шест години, в добро здраве, чувствах се все още млад и за щастие всички останали ме възприемаха като млад човек. Приятелите ми твърдяха, че не могат да ми дадат повече от тридесет години. От своя страна деветнадесетгодишната девойка носеше цялата красота на своята раса и гледаше на света спокойно и с фатализъм. Аз също мислех, че небето проявява твърде голяма благосклонност към мен, като ми дарява любовта на прекрасното момиче.

Когато излизахме тримата, тя винаги се качваше отпред и сядаше на багажника с изправен гръб. За да натискам докрай педалите, аз трябваше да се навеждам напред и така лицето ми се оказваше много близо до нейното. Тя отмяташе глава назад и аз свободно се възхищавах на изящните й гърди, по-красиви под тънкия плат, който ги покриваше, отколкото ако бяха съвсем разголени. Големите й черни очи проблясваха при нашите докосвания, червените й устни се открехваха в желанието да бъдат целунати. Виждах как проблясват възхитителните й бели зъби. Някои думи произнасяше по особен начин — така че крайчецът на розовото й езиче се показваше между полуотворените устни. Тази гледка сигурно бе в състояние да влуди и най-заклетия въздържател от всички светци на католическата църква.

Нея вечер щяхме да ходим на кино сами, тъй като сестра й внезапно получи мигрена. Според мен мигрената бе измислена като претекст да ни остави насаме. Тя пристигна, облечена в рокля от бял муселин, падаща чак до обвитите със сребърни гривни глезени. Носеше сандали с позлатени каишки, които придаваха много елегантна форма на краката й. На дясната си ноздра беше сложила миниатюрна златна обичка. Косите й бяха закрити от съвсем тънък муселинен воал, дълъг до раменете. Придържаше го позлатена панделка около челото. На нея точно над очите бяха закачени три верижки, украсени с разноцветни камъчета. Украшението беше много красиво и позволяваше под него да се вижда синята татуировка на челото.

Цялото индуско семейство, от една страна, и моето, представено в лицето на Кюик-Кюик и Едноръкия, от друга, ни наблюдаваха как се отдалечаваме със светнали лица. Като че ли всички знаеха, че ще се върнем от киното сгодени.

Тя се намести удобно на предния багажник на колелото и двамата потеглихме към центъра. И докато се движехме по една зле осветена дълга улица, чудесното момиче взе инициативата в свои ръце и докосна устните ми с лека нежна целувка. Стана толкова неочаквано за мен, че за малко не изгубих равновесие.

Седнахме на последния ред, сплели ръце. Аз й говорех с пръстите си, тя ми отговаряше по същия начин. Първият ни любовен дует по време на филма, който нито един от нас не гледаше, протече, без да разменим нито дума. Пръстите й, добре поддържаните и лакирани дълги нокти, натискът на дланта й сякаш пееха и ми казваха много по-ясно, отколкото всички слова на света, че тя ме обича и желае да бъде моя. Склони глава на рамото ми и ми позволи да покрия нежното й лице с целувки.

Срамежливата й любов, която толкова дълго бе кътала, сега бързо разцъфтя в гореща всепоглъщаща страст. Преди да я имам, аз й обясних, че не мога да се оженя за нея, тъй като съм вече женен във Франция. Тя не остави този въпрос да я тревожи по-дълго от ден. Една нощ просто остана при мен. Заради братята й, както и заради някои съседи индуси, ми обясни тя, би било по-благоприлично да се преместим да живеем при баща й. Съгласих се и се нанесохме у баща й, който живееше сам с млада индийка, далечна роднина, натоварена сега да гледа домакинството му. Намирахме се на не повече от петстотин метра от къщата на Кюик-Кюик. Така че двамата ми приятели можеха да ми идват на гости и да прекарват по няколко часа с мен всяка вечер. Често оставаха и за вечеря.

Продължавахме да продаваме зеленчуци на пазара. Тръгвах към пристанището в шест и половина сутринта и моята индийка почти винаги ме придружаваше. Носехме кожена чанта с термос, пълен с чай, бурканче мармалад и препечен хляб, за да закусваме четиримата заедно. Тя сама приготвяше нещата и много държеше на този своего рода обред. В чантата й винаги се намираше всичко необходимо — малка покривчица, обшита с дантела, която тя внимателно постилаше върху предварително изметения тротоар, четири порцеланови чашки с чинийки. Така седнали на улицата, ние най-сериозно закусвахме.

На мен ми беше тъпо да пия чай насред тротоара, сякаш се намирам в трапезария, но на нея това й се струваше съвсем в реда на нещата. На Кюик-Кюик също. Те сякаш изобщо не забелязваха минувачите. Не исках да им се противопоставям. На нея толкова й харесваше да ни сервира чая и да маже филийките с мармалад, че не ми се щеше да я засегна.

Миналата събота една случка разбули нещо необяснимо за мен до този момент. Вече от два месеца живеехме заедно и често пъти тя ми връчваше малки количества злато. Това бяха винаги парченца от счупени бижута — половин златна халка, една обица, брънка от верижка, четвъртинка от златна монета. Караше ме да ги продавам, но тъй като нямахме нужда от допълнителни доходи, аз ги слагах настрана. Бях събрал около четиристотин грама в една кутия. Питах я откъде взима скъпоценностите, но тя се смееше, целуваше ме и нищо не казваше.

Та през въпросната събота към десет сутринта моята индийка ме помоли да закарам баща й някъде с колелото: „Татко ще ти показва пътя. Аз оставам вкъщи, за да гладя.“ Това ме заинтригува, помислих, че старецът трябва да ходи някъде далеч и с удоволствие се съгласих да го закарам.

Той се настани на предния багажник и без да казва нито дума, тъй като говореше само хинди, започна с ръка да ми сочи накъде да карам. Наистина се оказа, че отиваме далеч. Въртях педалите около час. Пристигнахме в един богат квартал на брега на морето. Наоколо — само красиви вили. Най-после „тъстът“ ми направи знак да спра. Извади кръгъл бял камък от туниката си и коленичи на първото стъпало на най-близката къща. Започна да търкаля камъка и да напява. Няколко минути по-късно от къщата излезе облечена в сари жена. Приближи се към него и му връчи нещо, без да промълви.

Същата сцена се повтори и в следващата, и в по-следващата къща. Така до четири следобед. Нищо не разбирах. От последната къща излезе облечен в бяло човек. Накара го да се изправи, хвана го под ръка и го заведе у тях. Там той престоя повече от четвърт час и излезе, съпровождан от същия господин, който на раздяла го целуна по челото, или по-точно по белите коси. Поехме обратно към къщи. Аз натисках педалите с все сила, защото минаваше четири и половина следобед и ми се щеше да се прибера по-скоро.

Пристигнахме у нас, преди да се е стъмнило. Моята хубава индийка Индара първо се погрижи за баща си, а после ме прегърна, нацелува ме и ме повлече към душа, за да се изкъпя. Беше ми приготвила чисто и свежо бельо. Умит, избръснат и преоблечен, най-после седнах на масата. Както обикновено, тя шеташе около мен. Умирах от желание да я разпитам за някои неща, но тя се въртеше напред-назад и се правеше на много заета, за да не ми позволи да й задавам въпроси. Изгарях от любопитство. Но знаех, че човек никога не бива да насилва китайците и индусите да проговорят, преди те самите да са решили. Трябва да умееш да изчакваш. Ако те мислят достоен за доверието им, в крайна сметка ще ти разкрият всичко. Точно така стана и с Индара.

Легнахме си и дълго се любихме. След като се насити, тя облегна горещата си буза на голото ми рамо и заговори, без да ме погледне:

— Знаеш ли, скъпи, когато татко отива за злато, той всъщност не върши нищо нередно — даже напротив. Вика духовете и ги кара да благословят дома, пред който търкулва камъка си. В знак на благодарност обитателите му се отплащат с нещо златно. Това е много стар обичай от Ява.

Ето какво ми разказа моята принцеса. Но един ден нейна приятелка ме заговори на пазара. Точно тази сутрин бях отишъл да търгувам сам — нито тя, нито китайците бяха пристигнали. Та въпросната хубавица, също от Ява, ми представи нещата в съвсем друга светлина:

— Защо ти е да работиш, след като живееш с дъщерята на магьосника? Не я ли е срам да те кара да ставаш толкова рано дори когато вали? Баща й печели толкова злато, че можеш да живееш, без да работиш. Явно не те обича достатъчно, иначе нямаше да ти позволява да не си доспиваш.

— А какво точно прави баща й? Обясни ми, че аз нищо не знам.

— Той е явайски магьосник. Ако рече, може да ти направи черна магия и да те умори — тебе или някой от семейството ти. Единственият начин да избегнеш проклятието, е да му дадеш достатъчно злато, за да търкулне камъка си в обратна посока и вместо злите духове да повика силите на здравето и живота за теб и близките ти, които живеят в същата къща.

— А бе не е съвсем същото като това, което Индара ми разказа.

Обещах си да проверя коя от двете говори истината. Няколко дни по-късно се разхождах с белобрадия си „тъст“ около един от притоците на Демерара, който минава през Пенитънс Ривърс. Реакцията на индусите риболовци ми разкри отговора на въпроса. Всеки от тях тикваше в ръцете на магьосника по някоя рибка и бързаше да се отдалечи на безопасно разстояние. Ясно. Вече нямаше нужда да питам никого за нищо.

Що се отнася до мен, тъстът магьосник не ми пречеше. Говореше само хинди и си въобразяваше, че го разбирам поне малко. Аз никога не схващах какво бръщолеви. Това положение си имаше и добри страни: не можехме да се скараме. Все пак най-накрая той ми намери по-лека работа — започнах да татуирам челата на девойките между тринадесет и петнадесетгодишна възраст. Понякога старецът разголваше гърдите им и аз рисувах по тях цветя и листенца в зелено, розово и синьо, като оставях зърното да изскочи като тичинка от татуировката. Това е болезнена операция и затова само най-смелите се решаваха да ме накарат да татуирам в патешко жълто тъмните кръгове на циците им, а понякога, но много рядко — и самите зърна.

Отпред пред вратата той курдиса табела, надписана на хинди. Сигурно беше нещо от рода на „Татуировач-декоратор — изгодни цени — гарантирано качество“. Плащаха ми добре, така че удоволствието беше двойно — печелех пари и можех да се наслаждавам на красивите гърди на явайските девойки.

Кюик-Кюик откри, че близо до пристанището се продава един ресторант. Дойде, горд от себе си, да ми съобщи новината и веднага предложи да го купим. Не струваше майка си и баща си, а само осемстотин долара. Ако продадях златото на магьосника и вземех спестеното от търговията, парите щяха да стигнат. Отидох да огледам мястото. Намираше се на глуха уличка, но затова пък много близо до пристанището. Винаги имаше хора наоколо. Салонът беше голям, застлан с черни и бели плочи. Осем маси отляво, осем отдясно, а по средата кръгла маса, върху която можехме да изваждаме на показ ордьоврите и плодовете. Кухнята бе просторна и светла, оборудвана с две големи фурни и две внушителни печки.