Анри Шариер
Пеперудата (38)

Кюик-Кюик

За по-малко от три часа стигнахме до блато от тиня. Върху калната повърхност стояха като залепени цъфнали водни лилии и огромни зелени листа. Тръгнахме по крайчеца на блатото.

— Внимавай да не се подхлъзнеш. Иначе ще изчезнеш и няма надежда за спасение — предупреди ме Ван Ю, щом забеляза, че залитнах.

— Върви, върви. Аз идвам след теб и ще внимавам.

На около сто и петдесет метра пред нас се виждаше нещо като островче. По средата му се виеше пушек. На това място сигурно някой приготвяше въглища. В тинята мярнах един кайман. Виждаха се само очите му. С какво ли може да се прехранва сред тая кал горкият крокодил?

Вървяхме повече от километър по ръба на тинестото блато. В един момент Ван Ю се спря и запя гръмогласно на китайски. Някакъв тип се приближи до края на островчето. Беше облечен само по едни шорти. Двамата се разговориха. Приказката им продължи сума ти време и аз започнах да нервнича. Най-после млъкнаха.

— Върви насам — каза Ван Ю.

Последвах го. Връщахме се обратно, откъдето бяхме дошли.

— Всичко е наред. Онзи е приятел на Кюик-Кюик. Кюик-Кюик отишъл на лов, сигурно няма да се бави. Ще го чакаме тук.

Седнахме. Мина, не мина час, и ето ти го Кюик-Кюик. Дребно сухо човече, жълто като жълтеница, със силно лакирани зъби — почти в бляскаво черно, с умни и честни очи.

— Казваш, че си приятел на брат ми Чанг?

— Да.

— Добре. Можеш да си вървиш, Ван Ю.

— Благодаря — отвърна Ван Ю.

— На, вземи тази яребица.

— Не, благодаря. — Стисна ми ръката и си тръгна.

Кюик-Кюик ми нареди да вървя зад едно прасе, което водеше със себе си.

— Много внимавай, Папийон. Най-лекото залитане, най-малката грешка и ще потънеш. В случай на нещастие не можем да си помагаме един на друг, защото иначе ще загинем и двамата. Пътят, по който минаваме, никога не е един и същ, тъй като тинята е подвижна. Само прасето знае винаги откъде да мине. Веднъж се наложи да чакам два дни, за да пресека блатото.

И действително, прасето душеше и бързо напредваше през калта. Китаецът му говореше на своя си език. Шашнах се, като видях как малкото животно му се подчинява, все едно, че е куче. Кюик-Кюик го наблюдаваше, а аз направо зейнах от изненада. Прасето мина отвъд, без да си нацапа копитцата с повече от няколко сантиметра кал. Новият ми другар бързо тръгна по стъпките му и ме предупреди:

— Стъпвай само там, където съм стъпвал аз. Трябва да бързаме, преди да са се изтрили следите на прасето.

Минахме без особени произшествия. В нито един момент не затънах по-дълбоко от глезените, и то към края. Прасето направи два големи завоя, така че се наложи да изминем през блатото повече от двеста метра. Целият тънех в пот. Не е достатъчно да кажа, че ме беше шубе. Направо ме втрисаше от страх.

В началото на пътешествието ни се питах дали съдбата не е пожелала да ми отреди смъртта на Силвен. Отново си спомнях последните мигове на нещастника, пред очите ми изникваше затъналото му в тинята тяло, но лицето му имаше моите черти. Боже, какво преживях по време на този преход! Няма вероятност скоро да го забравя.

— Дай ръка! — И дребосъкът Кюик-Кюик, човече само от кожа и кости, ми помогна да се изкача на брега.

— Както виждаш, приятелю, ловците на хора няма да дойдат да ни търсят чак тук.

— А, по тази линия можем да сме напълно спокойни!

Навлязохме във вътрешността на островчето. Задави ме миризма на въглероден двуокис. Закашлях. Пушекът излизаше от две камини за производство на дървени въглища. Тук нямаше опасност да ни нападнат комари. Обвита в дим, насред островчето се мъдреше нещо като колиба, нещо като къщурка с покрив от листа и стени от плетени рогозки. Имаше си врата, а пред вратата седеше индокитаецът, когото бях видял, преди Кюик-Кюик да се прибере.

— Здрасти, комшу.

— Можеш да говориш на нормален френски — този е приятел на брат ми.

Жълтуркото — половин порция човек, ме огледа от главата до петите. Остана доволен от огледа, протегна ми ръка и се ухили с беззъбата си уста.

— Влизай и се разполагай.

Единствената стая беше чиста. В голямата тенджера над огъня нещо къкреше. Виждаше се само едно легло, сплетено от клони и вдигнато поне на метър от земята.

— Помогни ми да му приготвим кътче за сън.

— Добре, Кюик-Кюик.

След по-малко от половин час ложето ми беше готово. Двамата китайци сложиха масата и заедно хапнахме вкусна супа, а после и бял ориз с месо и лук.

Приятелят на Кюик-Кюик се занимаваше с това да продава произвежданите тук въглища. Не живееше на острова и затова след падането на нощта двамата с Кюик-Кюик се озовахме сами.

— Ами да, наистина ограбих шефа на лагера до шушка, та затова ми се наложи да бягам.

Седяхме един срещу друг, а кроткият огън огряваше лицата ни. Задавахме си въпроси, говорехме за себе си — всеки се стремеше да опознае и разбере другия.

Лицето на Кюик-Кюик почти не беше жълто. Непрестанният досег със слънчевите лъчи му беше придал меден оттенък. Когато говореше, дръпнатите му бляскаво черни очи гледаха право напред. Пушеше дълги саморъчно направени пури от черен тютюн.

Аз продължих да пуша цигари, които свивах в листчета оризова хартия — подарък от Едноръкия.

— И така, наложи се да избягам, тъй като шефът искаше да ме убие. Това стана преди три месеца. За жалост загубих на хазарт не само парите на шефа, но и припечеленото от дървените въглища.

— Къде ходиш да играеш?

— В джунглата. Всяка нощ китайците от Инини и освободени каторжници от каскадата се събират, за да играят.

— Твърдо ли си решил да хванеш морето?

— Само за това мечтая. Продавах въглища, за да си купя корабче, да намеря някой моряк и да заминем заедно. Сега ще трябва да бачкам три седмици, за да събера отново пари за лодка и при положение, че ти умееш да плаваш, ще тръгнем двамата.

— Аз имам пари, Кюик-Кюик. Не е нужно да чакаме парите от въглищата, за да си купим някоя черупка.

— Чудесно. Тъкмо сега се продава една добра лодка за хиляда и петстотин франка. Собственикът е тукашен негър, дървосекач.

— Огледал ли си я добре?

— Да.

— Аз обаче също искам да я видя.

— Утре ще ида да потърся Шоколада, както го наричам. Разкажи ми за бягството си, Папийон. Мислех, че е невъзможно да избягаш от Дяволския остров. Защо брат ми не пощя да тръгне с теб?

Разказах му за бягството, за вълната Лизет, за смъртта на Силвен.

— Сега разбирам, защо Чанг не се е решил да тръгне с теб. Наистина е било много рисковано. Теб явно те закриля съдбата, затова си успял да стигнеш жив дотук. Доволен съм, задето дойде.

Двамата с Кюик-Кюик разговаряхме повече от три часа. Легнахме си рано, защото той искаше още на изгрев-слънце да иде да говори с Шоколада. Тикнахме един дебел клон в огъня да го поддържа цяла нощ и си легнахме. Димът ме задавяше и душеше, но си имаше и предимства — наоколо не се мяркаше нито един комар.

Изтегнах се върху одъра си, покрит с дебелото одеяло. Беше ми удобно и топло, но не можех да заспя. Чувствах се превъзбуден. Да, бягството се развиваше добре. Ако лодката се окажеше свястна, до една седмица щяхме да плаваме по море. Кюик-Кюик е дребен и сух, но, изглежда, се радва на изключителна сила и устойчивост пред несгодите. Сто на сто проявява лоялност и честност спрямо приятелите си, но също така сигурно е, че се разправя жестоко с враговете. Трудно е да се гадае характерът на един азиатец по лицето му. На този тук поне очите му вдъхват доверие.

Унесох се и сънувах огряно от слънцето море. Лодката ми подскачаше весело по вълните и ние се носехме към свободата.

— Кафе или чай?

— Ти какво пиеш?

— Чай.

— Дай тогава и на мене.

Денят едва се събуждаше, снощният огън не бе угаснал, а в тенджерата вреше вода. Отнякъде се чу радостно кукуригане. Не долавях други птичи крясъци — пушекът от камините сигурно ги бе прогонил. Черното прасе се изтягаше върху леглото на Кюик-Кюик. Явно беше доста мързеливо, защото продължаваше да спи. В тигана цвърчаха мекици, омесени от оризово брашно. Моят другар ми наля подсладен чай, после разряза една мекица на две, намаза я с маргарин и ми я подаде. Хапнахме добре. Аз изядох три добре изпържени мекици.

— Е, аз ще тръгвам. Ти ела да ме изпратиш. Ако някой вика или подсвирква, не отговаряй. Нищо не те застрашава — тук никой не може да дойде. Но ако се покажеш на края на острова, може да те застрелят.

Прасето се надигна, разбудено от виковете на господаря си. Хапна, пийна, после излезе и ние тръгнахме подире му. То вървеше право към тинята. Стигнахме до мястото, откъдето вчера дойдохме. Прасето нагази в блатото, измина десетина метра, но се върна обратно. Мястото му се стори неподходящо. Успя да прецапа на другия бряг едва след три опита. Без да се бави, Кюик-Кюик тръгна по стъпките му и бързо премина разстоянието до отсрещния бряг.

Върна се чак вечерта. Аз сам изядох претоплената от него супа. Събрах от кокошарника осем яйца. С три от тях и с малко маргарин си спретнах лек омлет. Вятърът смени посоката на дима от камините и сега той се устреми към брега. Скрит на завет от следобедния дъжд, удобно изтегнат върху леглото от клони, бях освободен дори от неудобството на лошата миризма.

През деня обикалях из острова. Почти в центъра му беше разчистена доста просторна полянка. По отсечените дънери и клони разбрах, че Кюик-Кюик се снабдява именно оттук със суровина за дървените си въглища. Забелязах и една дълбока яма, откъдето китаецът сигурно взимаше пръст, за да покрива с нея насечените дърва и да ги гори без огън, докато се превърнат във въглища. Кокошките щъкаха напред-назад по поляната. Под краката ми пробяга огромен плъх, малко по-нататък открих мъртва змия, дълга около два метра. Явно плъхът я беше убил току-що.

През целия ден, който прекарах сам на острова, откривах нови неща. Намерих например цяло семейство мравояди. Майка и три малки. Бяха заети с разгромяването на огромен мравуняк. Дузина дребни маймунки подскачаха от дърво на дърво около полянката. Щом ме видяха, закрещяха като живо одрани.

Кюик-Кюик се върна вечерта.

— Не видях нито Шоколада, нито лодката. Сигурно е отишъл да търси провизии при каскадата, в селището или у дома си. Ти добре ли хапна?

— Да.

— Гладен ли си още?

— Не.

— Донесох ти два пакета сив тютюн. Пълен боклук, но само това имаше.

— Благодаря ти, за мен няма значение. Шоколада обикновено по колко време остава в селището?

— По два-три дни, но въпреки всичко аз утре пак ще ида, защото не зная кога е тръгнал.

На следващия ден валя като из ведро. Това не попречи на Кюик-Кюик да тръгне гол-голеничък през джунглата. Носеше дрехите си под мишница, завити в мушама. Този път не отидох да го изпратя: „Не е необходимо и ти да се мокриш“, ми каза той.

Дъждът най-после спря. По слънцето прецених, че е някъде между десет и единадесет. Едната от двете камини се беше срутила от пороя. Отидох да видя колко големи са пораженията. Дори силният дъжд не бе успял да угаси напълно дървесината. От безформената купчина продължаваше да се вие дим. Изведнъж се сепнах, разтрих очи и отново се взрях. Това, което виждах, беше съвсем неочаквано — изпод разрушената камина стърчаха пет обувки. Бързо си дадох сметка, че обувките стърчат вертикално, подпрени на петите си, тоест във всяка от тях имаше крак.

Така значи, тук под дърветата се печаха трима души. Няма какво да ви описвам първата си реакция — когато откриеш подобна гледка, винаги те побиват тръпки. Наведох се, поразбутах с крак почти овъглените дърва и открих шестата обувка.

Ама и Кюик-Кюик не си поплюва, а превръща в пепел всеки, комуто е теглил ножа, като за удобство ги гори на серии. Толкова се шашнах, че бързо се отдръпнах и отидох до полянката, за да си поема солука. Имах нужда да се постопля. Да, ето че в тази жега изведнъж изтръпнах от хлад и почувствах нужда от лъчите на тропическото слънце.

Като четете тези редове, сигурно ще си помислите, че тук има някакво противоречие и че след откритието би трябвало да плувна в пот. Но не, вместо това аз почувствах как тялото и сърцето ми се вледеняват. Доста по-късно, сигурно един час след това, капките пот потекоха по челото ми. Просто е чудо, дето съм още жив, след като му казах, че нося в себе си много пари — си мислех аз. Или пък ме пази, за да ме натика под трета купчина дърва?

Сетих се, как брат му Чанг ми беше разказвал, че е попаднал в каторгата заради пиратство и убийство на борда на някаква джонка. Когато нападали лодка, за да я ограбят, избивали до крак цялото семейство и, разбира се, твърдели, че го правят по политически причини. Тия двамата имат опит в серийните убийства. От друга страна, тук аз бях истински затворник. В тъпо положение се намирах…

Добре, нека да помислим. Ако убия Кюик-Кюик тук на островчето и на свой ред го тикна в камината, никой няма да разбере. Но прасето няма да ми се подчини. Мръсната му опитомена свиня дори не говори френски. Ще си остана на острова. Ако му извадя нож, китаецът ще ми се подчини, но в такъв случай, след като го принудя да ме заведе до брега, ще трябва да го убия насред джунглата. Може би блатото ще погълне трупа; но тогава защо самият Кюик-Кюик не хвърля жертвите си в тинята, а си дава труда да ги гори? Хич не ми пукаше, дали ще го открие някой копой, но ако останалите китайци разберяха, че съм му видял сметката, щяха веднага да хукнат по следите ми. А те познават твърде добре джунглата, за да може човек да им избяга.

Кюик-Кюик разполага само с една едноцевна пушка, която се зарежда откъм дулото. Никога не я изпуска от ръце — дори когато приготвя супата. Спи с нея и я взима, даже за да иде до клозета. Аз ще държа ножа си винаги готов, но все пак се налага да поспивам от време на време. Добре си подбрах спътника за бягството, няма що!

Не хапнах нищо през целия ден. Все още не бях взел никакво решение, когато чух някой да пее. Кюик-Кюик се връщаше у дома. Скрит зад клоните, наблюдавах как се приближава. Крепеше на главата си голям вързоп. Показах се, едва щом наближи брега. Усмихнат, той ми подаде омотания в брашнени чували товар, скочи до мен на острова и веднага се упъти към къщурката. Последвах го.

— Нося хубави новини, Папийон. Шоколада се е върнал. Все още не е продал лодката. Каза, че тя можела да издържи повече от петстотинкилограмова тежест, без да потъне. Това, което нося, са брашнените чували за платната. Има и още, но тях ще ги домъкнем заедно, тъй като утре ти ще дойдеш с мен, за да видиш дали лодката ти харесва.

Кюик-Кюик ми обясни всичко това, без да се обръща назад. Вървяхме един зад друг. Първо прасето, после той и накрая аз. Бързо ми мина мисълта, че китаецът не се държи като човек, който е замислил да ме натика в камината. Не само че възнамерява да ми показва лодката, но вече е започнал да пазарува за бягството — ето, купил е брашнени чували.

— Я виж ти, едната от камините се е срутила. От дъжда, без съмнение. Нищо чудно — след такъв порой.

Дори не отиде да огледа пораженията, а направо влезе в колибата. Вече не знаех нито какво да кажа, нито какво да предприема. Би било глупаво да се правя на ни лук ял, ни лук мирисал. Никой нямаше да ми повярва, че в течение на целия ден нито веднъж не съм се приближил до камината, която е на двадесет и пет метра от къщи.

— Оставил си огъня да угасне?

— Да бе, нещо се разсеях.

— Ама нищо ли не си ял?

— Не бях гладен.

— Да не си болен?

— Не.

— Тогава що не си хапнал супата?

— Седни, Кюик-Кюик, имам нещо да ти казвам.

— Остави ме да запаля огъня.

— Не, трябва да говорим още сега, преди да се е стъмнило.

— Какво толкова се е случило?

— Ами това се случи, че като се срути камината, отдолу се показаха три трупа. Оставил си ги да се пекат на огъня. Дължиш ми някакво обяснение.

— А, това ли било? — Погледна ме право в очите, без да се развълнува ни най-малко. — Откритието те е разтревожило. Разбирам, естествено е. Дори може да се каже, че имам късмет, задето не ми заби ножа в гърба. Слушай, Папийон, ония три момчета бяха ловци на хора. Преди около седмица, по-точно преди десетина дни, продадох голямо количество въглища на Шоколада. Китаецът, когото видя на идване, ми помогна да пренесем товара през блатото. Това е сложна работа — навързваме чувалите за едно въже, дълго повече от двеста метра, и ги теглим по повърхността на тинята. Добре, ще карам по-накратко. Оставихме доста следи оттук до мястото, където се намираше пирогата на Шоколада. Няколко трупчета от въглищата бяха изпаднали през пробитите чували. Това привлече наоколо първия ловец. Познах, че в джунглата има човек по крясъците на животните. Забелязах оня тип, преди той да ме е видял. Не ми беше трудно да прекося блатото от противоположната страна, да заобиколя и да го изненадам в гръб. Умря, без дори да разбере кой го е убил. Бях забелязал, че тинята изхвърля труповете на повърхността няколко дни след като ги погълне, и затова го домъкнах тук и го пъхнах в камината.

— А останалите двама?

— Това стана три дни преди да дойдеш. Нощта се случи много тъмна и тиха — нещо рядко срещано в джунглата. Тия двамата обикаляха около блатото, откак се беше свечерило. От време на време, когато вятърът обърнеше пушека към тях, единият от двамата получаваше пристъпи на кашлица. Благодарение на кашлицата разбрах, че са тук. Минах на отсрещния бряг още преди изгрев-слънце, като се ориентирах по кашлянето. Абе, накратко казано, на единия му прерязах гърлото — не успя да гъкне. Що се отнася до другия, който носеше пушка, той има неблагоразумието да излезе на открито, докато се опитваше да разбере какво става на островчето. Застрелях го и понеже не умря веднага, го довърших с нож. Ето това е, Папийон. Двамата са араби, а третият е французин. Да ги пренеса на гърба си през блатото не беше шега работа. Наложи се да правя два тура, тъй като тежаха много. Накрая успях и тях да натикам в пещта.

— Наистина ли всичко стана така?

— Да, Папийон, кълна ти се.

— Защо не ги хвърли в тинята?

— Вече ти обясних, че тинята изхвърля обратно труповете. Понякога се случва някоя коза да падне в блатото и седмица по-късно я виждаш отново на повърхността. Вони на разложено, докато не я разкъсат лешоядите. Това обаче трае дълго, а крясъците на птиците привличат любопитните. Няма от какво да се боиш, Папийон, кълна ти се. Ето, вземи пушката, ако това ще те успокои.

Страшно ми се искаше да приема оръжието, но се овладях и отговорих колкото мога по-спокойно:

— Няма нужда, Кюик-Кюик. Аз съм тук, защото се чувствам на сигурно място и в приятелско обкръжение. Утре ще се наложи отново да натикаш ловците на хора в пещта, защото господ знае какво ще се случи тук, след като си заминем. Нямам желание да ме обвинят, пък макар и задочно, в тройно убийство.

— Да, още утре ще ги подпаля пак. Но бъди спокоен, никой няма да дойде на острова. Невъзможно е да се мине през блатото.

— Дори с гумена лодка ли?

— Виж, за това не съм се сещал.

— Ако някой докара жандармите чак дотук и ако те си наумят да дойдат на острова, ще успеят да минат със сал — повярвай ми. Затуй трябва да се чупим колкото се може по-скоро.

— Добре. Утре ще подпалим отново пещта. Впрочем тя не е напълно изгаснала. Ще се наложи да поправим само комините.

— Лека нощ, Кюик-Кюик.

— Лека нощ, Папийон. И отново ти казвам — спи спокойно, можеш да ми имаш доверие.

Завих се до брадичката и се отдадох на удоволствието от топлината. Запалих цигара. Десет минути по-късно Кюик-Кюик вече хъркаше. До него хъркаше и прасето. Огънят вече не хвърляше пламъци, но превърнатите в жарава клони се разгаряха от проникващия в колибата ветрец и създаваха усещането за мир и спокойствие. Радвах се на уюта и заспах с тази мисъл в главата — или утре ще се събудя жив и здрав и оттук нататък всичко между мен и Кюик-Кюик ще върви по вода, или китаецът е по-добър актьор от Саша Гитри, умее чудесно да крие намеренията си зад измислени истории и аз никога вече няма да видя слънцето, тъй като съм станал твърде неудобен за него.

Специалистът по масовите убийства ме събуди с канче кафе в ръка и сърдечно усмихнат, ми пожела добро утро, като че ли нищо не се беше случвало. Навън бе светло.

— На, изпий си кафето и хапни мекици. Намазал съм ги вече с маргарин.

Хапнах, пийнах и излязох навън да се измия с вода от пълната догоре бъчва.

— Ще ми помогнеш ли, Папийон?

— Да — отвърнах, без да питам за какво.

Хванахме полуобгорените трупове за краката и ги изтеглихме. Забелязах, че коремите и на тримата бяха разпорени, но не казах нито дума: симпатичното китайче бе бърникало из червата им да види, дали случайно не носят патрони. Дали наистина бяха ловци на хора? Или може би ловци на пеперуди или дивеч… Дали ги бе убил, за да се спаси, или за да ограби? Хайде, стига съм мислил за това. Натикахме ги в пещта и ги покрихме с дърва и глина. Поправихме двата комина и пещта отново пое функциите си — да произведе въглища и да превърне в прах трите трупа.

— Да тръгваме, Папийон.

Прасището бързо намери проход. Един след друг прекосихме блатото. Преди да тръгнем обаче, бях обзет от непреодолим страх. Смъртта на Силвен ми бе направила толкова силно впечатление, че не можех просто така да стъпя в тинята. Най-после, потънал в ледена пот, аз се осмелих да тръгна след Кюик-Кюик. Стъпвах само в неговите стъпки. Щом той можеше да мине, значи трябваше да мина и аз.

След около два часа стигнахме до мястото, където Шоколада сечеше дърва. По пътя не срещнахме никого и не ни се наложи да се крием в джунглата.

— Здрасти, комшу.

— Здрасти, Кюик-Кюик.

— Как си?

— Кажи-речи, добре.

— Покажи лодката на приятеля ми.

Корабчето се оказа яко — нещо като товарна лодка. Беше тежко, но здраво. Забих ножа си на най-различни места. Никъде не успя да проникне на повече от половин сантиметър. Дъното също бе добро. Цялата лодка бе направена от първокачествено дърво.

— Колко й искате?

— Две и петстотин.

— Много е. Давам две хиляди.

Сключихме пазарлъка.

— Няма кил. Ще ви платя още петстотин франка, но ще й сложите кил, кормило и мачта. Килът и кормилото да са от твърдо дърво. Мачтата да е три метра висока, от леко и гъвкаво дърво. Кога ще е готова?

— След осем дни.

— Ето две банкноти от по хиляда франка и една от петстотин. Ще ги разрежа на две и ще ви връча вторите половинки веднага щом ми я предадете. Тези три късчета от банкноти ги дръжте у вас. Ясно ли е?

— Да, всичко е наред.

— Искам да ми осигурите перманганат, буре с вода, цигари, кибрит и хранителни припаси, достатъчни да изхранят четирима души в продължение на един месец. Провизиите ще ви ги заплатя отделно. Ще ми предадете цялата доставка на река Куру.

— Добре, но аз няма да мога да ви придружа до устието.

— Не съм искал от вас подобно нещо. Казах, че ще ми предадете лодката на реката, а не на устието.

— Ето ви останалата част от брашнените чували, въже, игли и корда за шиене.

Върнахме се обратно с Кюик-Кюик в скривалището ни. Стигнахме у дома без проблеми много преди падането на нощта. По пътя се наложи да носим прасето на гръб, защото се беше изморило.

Днес си седях самичък, зает да шия платната, когато чух викове. Приближих се до блатото, прикрит зад гъстата растителност, и надникнах към другия бряг. Кюик-Кюик спореше ожесточено с интелектуалния китаец и размахваше ръце. Доколкото разбрах, онзи искаше да дойде на островчето, а Кюик-Кюик не даваше. И двамата бяха въоръжени с брадвички. Едноръкия изглеждаше по-възбуден. Дано само не убие Кюик-Кюик! Реших, че е време да се намеся. Подсвирнах. И двамата се обърнаха към мен.

— Какво става, Кюик-Кюик?

— Искам да говоря с теб, Папийон — извика другият. — Кюик-Кюик обаче не ми дава да мина.

Минаха още десет минути в китайски разправии и накрая двамата тръгнаха през тинята, следвайки прасето. Тримата седнахме в колибата с по канче чай в ръка и аз зачаках да проговорят.

— Виж сега — подхвана Кюик-Кюик. — Той иска да бяга с нас на всяка цена. Аз му викам, че в тая работа нямам думата, защото ти плащаш и ти решаваш. Той не ще да ми повярва.

— Кюик-Кюик е длъжен да ме вземе със себе си — отвърна Едноръкия.

— Защо?

— Защото преди две години точно той ми отряза ръката. Скарали се бяхме заради една игра на карти. После ме накара да се закълна, че няма да го убивам за отмъщение. Заклех се при условие, че отсега нататък ще ме изхранва до момента, в който самият аз се откажа от услугите му. А сега се измъква и аз никога повече няма да го видя. Не, или ще заминеш сам, или ще ме вземете със себе си.

— Господи! А пък аз си мислех, че вече нищо не може да ме изненада. Слушай сега, аз съм съгласен да те вземем. Лодката е здрава и голяма, може да качи и повече пътници. Ако Кюик-Кюик няма нищо против, тръгваш с нас.

— Благодаря ти — рече Едноръкия.

— Ти какво ще кажеш, Кюик-Кюик?

— Ами щом ти искаш, и аз съм съгласен.

— Сега да те питам нещо важно. Можеш ли да се измъкнеш от лагера и да стигнеш до реката по светло, без в това време да те пишат за избягал и да тръгнат да те издирват?

— Няма никакви проблеми. Мога да изляза още в три следобед и за по-малко от два часа да стигна до реката.

— А ти, Кюик-Кюик, можеш ли по тъмно да намериш мястото, откъдето ще качим и приятеля ти, без да губим време?

— Да, без съмнение.

— Ела след една седмица, за да ти кажем часа на заминаването.

Едноръкия ми стисна ръката и си тръгна весел. Забелязах ги, докато се разделяха на другия бряг. Ръкуваха се — значи всичко беше наред. Щом Кюик-Кюик се появи обратно в колибата, започнах да го разпитвам:

— Странен договор си сключил с твоя приятел. Това, че си приел да го изхранваш цял живот, е нещо съвсем необичайно. Защо си му отрязал ръката?

— Скарахме се на карти.

— По-добре да го беше убил.

— А, не можех да направя такова нещо — той ми е много добър приятел. Когато ме изправиха пред военния съд, той горещо ме защити и каза, че ме бил нападнал пръв и че аз съм действал в условия на законна самозащита. Сам се съгласих да сключим онзи договор и сега трябва да го спазвам честно и почтено. Само дето не смеех да ти кажа нищо по въпроса, понеже ти плащаш цялото бягство.

— Добре, Кюик-Кюик, да не говорим повече за това. Веднъж да се освободим, после прави каквото си искаш.

— Ще продължа да спазвам дадената дума.

— А какво друго смяташ да правиш, ако се озовеш на свобода?

— Ще отворя ресторант. Много хубаво готвя и съм специалист на „Шоу Мейн“ — вид китайски спагети.

Случката ми повиши настроението. Историята беше толкова смешна, че продължих да се закачам с Кюик-Кюик.

Шоколада удържа на думата си — пет дни по-късно всичко беше готово. Отидохме да видим лодката под един пороен дъжд. Нямахме никакви забележки. Мачтата, кормилото и килът бяха изработени от първокачествен материал. Лодката ни чакаше в едно отклонение на реката, натоварена с бурето и провизиите. Оставаше да предупредим Едноръкия. Шоколада тръгна към лагера, за да говори с него. Щеше да го доведе направо на мястото, където криехме лодката, за да не трябва ние да се доближаваме до брега.

Устието на Куру беше осветявано от два насочени фара. Ако валеше, можехме да караме по средата на реката без опасност да ни забележат — естествено, не трябваше да вдигаме платната. Шоколада ни снабди с черна боя и четка. Изрисувахме върху платното голяма буква К и номер 21. „К 21“ беше знакът на едно рибарско корабче, което понякога ходеше нощем на риболов. Ако случайно някой ни видеше как издигаме платната на излизане от устието, щеше да ни помисли за рибари.

Уговорихме се да тръгнем на следващия ден в деветнадесет часа — един час след свечеряване. Кюик-Кюик заяви, че ще може да намери пътя и да ни доведе право при лодката. Щяхме да напуснем острова в пет, да вървим един час по светло.

По пътя обратно към колибата и двамата бяхме в чудесно настроение. Кюик-Кюик вървеше пред мен, нарамил прасето, и не млъкваше:

— Най-после ще се чупя от каторгата. Ще бъда свободен благодарение на теб и на брат ми Чанг. А един ден, когато французите се махнат от Индокитай, ще мога да се върна в родината си.

Накратко, имаше сляпа вяра в мен и това, че лодката ми хареса, го радваше неимоверно много. Предстоеше ми последната нощ на острова и, както се надявах — последната нощ в Гвиана.

Ако успея да се измъкна от устието и изляза в открито море, значи вече съм свободен. Единствената опасност, която ме заплашва, е корабокрушението. Откак избухна войната, вече никой не екстрадира бегълците. Веднъж поне и войната да послужи за нещо добро. Ако ни пипнат обаче, ще ни осъдят на смърт. Ако… Сетих се за Силвен — ако не беше допуснал онази непредпазливост, сега щеше да е тук с мен. Накрая се унесох, съчинявайки насън телеграма за прокурора Прадел: „Господин прокурор, най-после и веднъж завинаги се измъкнах от блатото, в което ме бяхте хвърлили. Нужни ми бяха девет години.“

Слънцето се беше издигнало доста високо, когато Кюик-Кюик ме събуди. Чай и мекици. Навсякъде наоколо имаше разхвърлени кутии. Забелязах две клетки от ракита.

— Какво ще ги правиш тия клетки?

— Ще затворя кокошки, които после ще ядем по пътя.

— Ти да не си слънчасал, бе Кюик-Кюик? Никакви кокошки няма да мъкнем със себе си.

— Да, ще мъкнем.

— Болен ли си, бе човек? Ами ако отливът ни забави и се озовем насред устието по изгрев, представяш ли си как ще запеят тия петли и кокошки? Даваш ли си сметка за опасността?

— Аз кокошките няма да зарежа.

— Добре, опечи ги и ги натопи в мас. Така ще се запазят поне през първите три дни и ще можем да ги изядем.

Убеден най-после, Кюик-Кюик тръгна да прибира кокошките, но миризмата от първите четири, които сложи на огъня, предупреди останалите за опасността. Повече не успя да пипне нито една — всичките се изпокриха в джунглата. Странно е, как животните надушват заплахата.

Натоварени като магарета, прецапахме тинята по стъпките на прасето. Китаецът ме замоли да вземем животното със себе си.

— Даваш ли ми дума, че няма да заквичи?

— Кълна ти се, че няма. Заповядам ли му, не гъква. Даже на два-три пъти, когато ни преследваше тигър, то горкото си мълча, макар четината му да бе настръхнала от страх.

Този път страстната реч на Кюик-Кюик ме убеди и се съгласих да вземем любимото му прасе. Когато стигнахме до скривалището, вече се бе свечерило. Шоколада ни чакаше заедно с Едноръкия. Проверих всичко на светлината на два фенера. Нищо не липсваше — платното бе добре закрепено за мачтата, кливерът си беше на мястото готов да се изпъне на вятъра. Кюик-Кюик упражни два-три пъти един маньовър, който му показах. Бързо схвана какво се очакваше от него. Платих на негъра. Той се оказа толкова наивен човек, че си носеше отрязаните половинки от банкнотите и лепенки. Помоли ме аз да му ги залепя. Дори за миг не бе помислил, че мога да му ги взема обратно. Хората, които не подозират лоши замисли у другите, са сами по себе си честни и почтени. Шоколада беше свестен и честен човек. Беше видял, как тук постъпват с каторжниците и не страдаше от угризения, задето помага на трима от тях да се измъкнат от ада.

— Сбогом, Шоколаде. Бъди здрав и ти, и близките ти.

— Благодаря.