Анри Шариер
Пеперудата (36)

Бягството от Дяволския остров

Неделя, седем часът вечерта. Току-що се бях събудил. Бях си наложил да спя от събота сутринта. Луната изгряваше едва в девет часа. Така че навън бе тъмно като в рог. Няколко звезди по небето, и толкоз. Над главите ни се нижеха големи облаци, заредени с дъжд. Измъкнахме се от помещението. Тъй като често излизахме тайно на риболов или дори просто на разходка, останалите не ни обърнаха внимание.

В спалното се вмъкна едно младо момче заедно с любовника си — охранен арабин. Сигурно бяха ходили да се чукат в някое затънтено ъгълче. Като ги гледах как повдигат разклатените дъски на оградата, за да се приберат, си казах, че за арабина сигурно няма по-голямо щастие на света от това да чука приятелчето си по два-три пъти дневно. Възможността да задоволява до насита еротичните си потребности превръща за него каторгата в рай. И малкият педи сигурно чувства нещата по същия начин. Изглеждаше на двадесет и три — двадесет и пет години. Тялото му вече бе изгубило юношеския си чар. Макар да се движеше само по сянка, за да опази кожата си бяла като мляко, той вече не приличаше на Адонис. Все пак тук, в каторгата, намираше повече любовници, отколкото изобщо е можел да мечтае на свобода. Освен сериозния си приятел арабина той въртеше и няколко клиенти, на които взимаше по двадесет и пет франка на тек — точно колкото взимат курвите по булевард „Рошешуар“ в Монмартър. Клиентите не само му правят кефа, но и му осигуряват стабилен доход, благодарение на който той и „съпругът“ живеят нашироко. Самите клиенти затъват все по-дълбоко в порока си. Откак са стъпили тук, за тях няма друг идеал освен този — секса.

Прокурорът, който ги е осъдил, се е провалил в опита си да ги накаже, като ги прати в блатото. Точно в блатото те са открили своето щастие.

Дъските паднаха обратно на мястото си зад гърба на малкото педи и ние отново останахме сами — Чанг, Силвен и аз.

— Давайте.

Скоро стигнахме до северната част на острова. Измъкнахме двата сала от пещерата. За секунди и тримата се намокрихме до кости. Вятърът фучеше с характерния вой на отприщена стихия. Силвен и Чанг ми помогнаха да избутам сала си до върха на скалата. В последния момент реших да завържа лявата си китка за въжетата на торбите. Внезапно се бях уплашил, че при скока може да изпусна сала си и да оставя вълните да ме отнесат без него. Силвен се изкачи на съседната скала, подпомаган от Чанг. Луната бе изгряла високо и се виждаше ясно.

Омотах с кърпа главата си. Сега трябваше да изчакаме следващите шест вълни. Малко повече от тридесет минути.

Чанг се изкатери при мен. Прегърна ме през врата и ме целуна. След това легна върху скалата, зацепи се в една неравност на камъка и ме хвана здраво през краката. Така щеше да ми помогне да устоя на удара при разбиването на Лизет.

— Да мине тази и следващата е нашата — изкрещя Силвен.

Беше застанал пред сала си, за да го закрие с тяло от пипалата на Голямата вълна. Аз заех същата позиция. Освен това мен ме подкрепяха и ръцете на Чанг, който от нетърпение и нерви забиваше нокти в прасците ми.

И ето най-после насреща ни тръгна Лизет, която идваше да ни вземе. Приближаваше се, изправена като църковна кула. Разби се между нашите две скали с характерния си оглушителен рев и се срути в пропастта.

Скочих частица от секундата преди приятеля ми, който веднага ме последва, и двата сала, залепени един за друг, бяха засмукани към морето от Лизет с главозамайваща скорост. За по-малко от пет минути се озовахме на триста метра от брега. Силвен още не бе успял да се качи върху сала си. Аз се озовах върху моя още на втората минута. От камъка на Драйфус, където явно се бе изкачил бързо-бързо, Чанг размахваше бяла кърпа за сбогом. Изтекоха пет минути, откак отминахме опасното място, където се зараждаха и поемаха срещу острова големите вълни. Вълните, на чиито гребени се носехме сега, бяха по-дълги, почти без пяна и толкова ритмични, че саловете ни прескачаха от една на друга без сътресения, без риск от преобръщане.

Изкачвахме се и се спускахме по склоновете на високите вълни, които леко ни отнасяха към открито море, тъй като в момента имаше отлив. От гърба на една подобна вълна успях да зърна за последен път белия чаршаф на Чанг. Силвен не бе много далеч от мен — само на около петдесетина метра по-навътре към открито море. Той на няколко пъти размаха ръка в знак на радост и тържество.

Нощта не мина тежко. По едно време ясно почувствахме как се промени посоката на течението. Отливът ни завлече към открито море, приливът сега ни тласкаше към континента.

Слънцето се показа на хоризонта. Значи бе станало шест часът сутринта. Намирахме се в много ниска позиция, за да можем да видим брега. Но забелязах, че се бяхме отдалечили и от островите, тъй като вече едва ги различавах (слънцето огряваше върховете им) и не бих могъл да позная, че са три. Виждах само някаква обща маса в далечината и толкоз. Реших, че разстоянието е най-малко тридесет километра.

Усмихнах се на победата, на успеха.

Дали не можех да седна върху сала си? Така вятърът би ме тласкал по-бързо, защото ще бие в гърба ми.

Ето, нагласих се. Разстлах веригата и я омотах около кръста си. Благодарение на добре смазания винт успях лесно да затегна гайката. Вдигнах ръцете си нагоре, за да изсъхнат. Пушеше ми се. Ето готово. Дълго и дълбоко вдишвах първите глътки дим, които изпусках малко по малко. Вече не ме беше страх. Нали няма нужда да ви обяснявам как ме свиваше стомахът преди съдбовния момент и после в първите минути след скока. Не, вече не ме беше страх, и то толкова не ме беше страх, че реших да хапна малко кокосов орех. Позаситих се и запалих втора цигара. Силвен беше много далеч от мен. От време на време, когато и двамата се оказвахме на гребена на някоя вълна, успявахме да се зърнем за секунда. Слънцето ожесточено ме блъскаше по темето. Почувствах как мозъкът ми кипва. Намокрих кърпата и я увих около главата си. Свалих вълнената ватенка. Въпреки острия вятър щях да се сваря в нея.

Мамка му! Салът ми се преобърна и за малко да се удавя. Яко се почерпих с морска вода. Въпреки всички усилия не успявах да върна торбите в предишното им положение и да се покатеря върху тях. Причината беше във веригата. Спъваше движенията ми. Най-после я нагласих така, че да мога да се подпра, плувайки, на торбите и да подишам дълбоко. Започнах да опитвам да се освободя напълно от нея. Пръстите ми безуспешно се мъчеха да отвинтят гайката. Вбесен и още по-непохватен, не намирах достатъчно сила, за да я завъртя.

Ох! Най-после! Преживях един гаден момент. Направо се побърках от страх, че няма да мога да се освободя от веригата.

Дори не се опитах да преобърна сала. Бях изтощен и се чувствах напълно обезсилен. Успях да пролазя върху него. Какво значение има, че дъното сега е дошло отгоре? Никога повече няма да се завързвам. Нито с вериги, нито с каквото и да било друго. Още в началото разбрах каква глупост съм извършил, завързвайки китката си. Това да ми е за урок.

Слънцето безмилостно жулеше ръцете и краката ми. Лицето ми пламтеше. Нямаше смисъл да го мокря — това само влошаваше нещата, тъй като водата веднага се изпаряваше и изгарянията ставаха още по-жестоки.

Вятърът утихна и пътуването стана по-удобно. За сметка на това напредвахме по-бавно. Предпочитах по-силен вятър и бурно море.

Десният ми крак бе разтърсен от толкова силен спазъм, че извиках, като че ли някой можеше да ме чуе. Прекръстих крака си, защото се сетих, че според баба така минавало по-лесно. Илачът на милата старица се оказа кьорфишек. Слънцето се спусна на запад. Беше приблизително четири следобед. Подхвана ни вторият прилив, откак поехме на път. Стори ми се, че той ни тласка още по-силно към брега.

Сега можех спокойно да виждам Силвен, той също ме виждаше ясно. Рядко го губех от очи, тъй като вълните не бяха високи. Беше свалил ризата си и седеше гол до кръста. Правеше ми някакви знаци. Намираше се на около триста метра пред мен, но за сметка на това по-навътре към открито море. Ако съдя по леката пяна около сала му, той сигурно гребеше с ръце. Човек би казал, че се опитва да спре движението на сала си, за да ме изчака. Легнах върху торбите, потопих ръце във водата и също загребах. Може би така щяхме да съкратим разстоянието помежду си.

Добре подбрах спътника си в това бягство. По всички линии се оказваше на висота.

Спрях да греба с ръце, защото се почувствах изморен. Трябваше да пазя силите си. Сега възнамерявах да похапна и после да се опитам да обърна сала, както си беше преди. Чантата с кльопането, както и мехът с вода, бяха останали потопени отдолу. А аз изпитвах и жажда, и глад. Устните ми вече се бяха напукали и горяха. Най-добрият начин да обърна торбите беше да увисна от едната им страна точно когато идва вълна и да ударя с крака в момента, в който гребенът повдигне сала.

След пет опита успях да преобърна сала си само с един удар. Бях изтощен от направените усилия и едва-едва се покачих върху торбите.

Слънцето беше слязло съвсем ниско и се готвеше да потъне зад хоризонта. Значи беше почти шест. Да се надяваме, че нощта няма да бъде много бурна, тъй като според моите наблюдения именно дългият престой във водата изсмукваше силите ми.

Отпих от меха на Сантори яка глътка, като преди това хапнах добре от кокосовия орех. След като се наситих и изсуших ръцете си във въздуха, извадих една цигара и запуших с наслада. Преди да се стъмни съвсем, Силвен размаха кърпата си, а аз моята — така си пожелахме лека нощ. Все още беше много далеч от мен. Седях с опънати напред крака. Изстисках, доколкото беше възможно, ватенката си и я навлякох. Щом слънцето се скри, усетих, че ме пронизва хлад, а този тип ватенки държаха топло дори когато бяха мокри.

Вятърът ставаше все по-студен. Само някъде на запад облаците продължаваха да се къпят в розова светлина. Всичко останало тънеше във все по-сгъстяващия се мрак. На изток, откъдето духаше вятърът, облаци не се забелязваха. Значи засега нямаше опасност да завали.

Не мислех за нищо друго освен как да се крепя по-добре върху сала, без да се мокря излишно. Питах се също, дали ще бъде разумно да се вържа отново за торбите, ако усетя, че умората става неудържима. След изживяното приключение това ми се струваше доста опасно. После забелязах, че движенията ми са били затруднени, защото веригата е твърде къса. Част от дължината й се губеше, омотана в останалите въжета и жици. Лесно оправих тази дреболия. Така движенията ми щяха да са по-свободни. Разгънах веригата и отново я затегнах около кръста си. Дебело смазаната гайка действаше без проблеми. Само не биваше да я затягам прекалено много както първия път. Така щях да се чувствам по-спокоен, защото страшно ме беше шубе да не би да заспя и да изпусна торбите си.

Да, вятърът се усилваше, вълните също. Продължавах да се плъзгам ритмично от гребен на гребен, само разликата във височините ставаше все по-осезателна.

Нощта окончателно се спусна. Небето бе пронизано от милиони звезди, сред които най-ярко блестеше Южният кръст.

Не можех да видя приятеля си. Настъпващата нощ беше от особено голямо значение, защото, ако вятърът се запазеше същият, до сутринта щяхме да сме изминали основната част от пътя!

Колкото повече напредваше нощта, толкова по-силен ставаше вятърът. Червеникавокафявата луна бавно изплува от морето и надвисна над нас огромна и кръгла. Можех ясно да различа тъмните петна, които й придаваха прилика с човешко лице.

Значи минаваше десет часът. Нощта се проясняваше. Колкото по-високо се изкачваше луната, толкова по-светъл ставаше лунният ден. Лъчите й посребряваха повърхността на вълните и странните им отблясъци изгаряха очите ми. Беше невъзможно да откъснеш поглед от трепкащите отражения, но те наистина нараняваха болезнено очите ми, вече силно раздразнени от слънцето и солената вода.

Колкото и да си повтарях, че не бива да отивам в крайности, в последна сметка не успях да издържа и изпуших три цигари една след друга.

Със сала всичко беше наред. Въпреки силното вълнение той се изкачваше и спускаше по склоновете на вълните без проблеми. Не можех да седя дълго време с опънати напред крака, защото това положение на тялото ми предизвикваше ужасно болезнени спазми.

Естествено, бях непрекъснато мокър до кръста. Гърдите ми бяха почти сухи, тъй като вятърът издуха ватенката ми, а вълните не ме пръскаха чак дотам. Очите ми смъдяха все повече. Затворих ги. От време на време се унасях. „Не бива да заспиваш.“ Лесно е да се каже, но вече действително не издържах. По дяволите! Опитвах се да се преборя с пристъпите на непреодолимата дрямка. И всеки път, когато успявах да се отърся, усещах пронизваща болка в мозъка. Извадих кибрита си. От време на време запалвах по някоя клечка и се изгарях по ръката или по врата.

Постепенно ме обхвана чувство на сковаващ страх, който се опитвах да прогоня с цялото си същество. Щях ли да се оставя да заспя? А ако паднех във водата, щях ли да се събудя от студа? Добре сторих, че отново се вързах за веригата. Не можех да си позволя да загубя двете торби — за мен те значеха живот. Мамка му, ами ако се изтърколя в морето и не се събудя?

Отново се намокрих до кости. Някаква самонадеяна вълна, която явно не желаеше да следва обичайния път на останалите си посестрими, реши да се разбие в мен от дясната ми страна. Не само че ме поля целия, но и ме завъртя така, че следващите две редовни вълни направо ме покриха от глава до пети.

И втората нощ изтичаше. Колко ли беше часът? Ако се съди по разположението на луната, която започна да се спуска на запад, трябва да имаше два-три часа сутринта. Ето че плувахме от тридесет часът насам — пет прилива и отлива. Това, че се измокрих като кокошка, все пак ми послужи за нещо — студът напълно ме разсъни. Треперех и траках със зъби, но държах очите си широко разтворени без никакво усилие. Краката ми съвсем се вдървиха и реших да седна върху тях. Трябваше да ги сгъвам един по един с две ръце. Прасците ми бяха ледени — дали щяха да се позатоплят така?

Останах дълго време седнал по арабски. Добре сторих, дето промених позата си. Опитах се да открия Силвен. Луната ярко огряваше морето, но се беше снишила, светеше ми в очите и ми пречеше да различавам ясно контурите. Нищо не можех да видя. Той нямаше с какво да се върже за торбите — дали все още се крепеше върху тях? Отчаяно започнах да го търся с очи, но напразно. Вятърът беше бурен, но равен. Не променяше силата, нито посоката си, а това беше много важно. Привикнах към наложения от него ритъм. Тялото ми сякаш се беше сляло с торбите.

Продължих да се взирам около себе си, докато желанието да зърна другаря си се превърна във фиксидея. Изсуших пръстите си на вятъра и изсвирих с всички сили. Вслушах се. Никой не ми отвърна. Може би пък Силвен не умееше да свири с пръсти? Не знам. Трябваше да го питам, преди да тръгнем. Можехме лесно да си изработим две свирки, дявол да го вземе! Ядосвах се, задето не се бях сетил предварително. Направих фуния с ръце и завиках „Ууу!“ Отговориха ми само воят на вятъра и плискането на вълните.

Не можех да изтрая на напрежението. Качих се прав върху торбите, придържайки веригата с лявата си ръка, и успях да запазя равновесие, докато пет вълни ме подемаха върху гребените си една след друга. Изправях се в цял ръст, докато салът се крепеше на високото, и се навеждах, когато се плъзгаше надолу. Наляво, надясно, напред — нищо. Дали пък не е останал зад мен? Не смеех да се обърна назад така, както бях прав. Единственото, което успях да различа със сигурност, бе една тъмна линия, открояваща се на фона на лунния ден откъм лявата ми страна. Това явно беше джунглата.

Когато се съмне, ще мога да видя дърветата. Тази мисъл ме стопли. „На съмване ще видиш джунглата, Папи! Да даде Господ да видиш и приятеля си!“

Разтрих добре прасците си и прострях крака напред. После реших да изсуша ръцете си и да изпуша една цигара. Накрая изпуших две. Колко ли беше часът? Луната се бе спуснала съвсем ниско. Вече не помнех дали миналата нощ чакахме слънцето да изгрее дълго след нейния залез. Затворих очи и се опитах да извикам в съзнанието си някакви образи от първата ни нощ в морето. Напразно. А, да! Ето че ясно си припомних как слънцето изплува от изток, докато луната все още се виждаше на хоризонта. Значи е станало почти пет часът. Луната не бърза да се потопи в морето. Южният кръст отдавна е изчезнал, Голямата и Малката мечка също. Само Полярната звезда е останала да блести по-силно от другите. Откак изчезна Южният кръст, Полярната звезда се възцари в небето. Вятърът комай се засили. Най-малкото стана по-плътен, ако може така да се каже, отколкото през нощта. Заедно с това вълните се разбуниха, по гребените им се появиха бели зайчета.

Плавахме вече от тридесет часа. Честно казано, засега не можехме да се оплачем. Предстоеше ни най-тежкият ден.

Вчера, изложен директно на слънчевите лъчи от шест сутринта до шест вечерта, изгорях жестоко. Днес слънцето отново ще увисне отгоре ми и хич няма да ме гали с перце. Устните ми вече пареха, а жегата още не беше започнала. Най-силно ме боляха устните и очите. Ръцете също бяха в плачевно състояние. Ако мога, изобщо няма да се разголвам. Дали ще имам сила да понеса ватенката? Страшно ме пареше и мястото между бедрата и ануса. Тук слънцето нямаше вина — думата си бяха казали солената вода и непрекъснатото търкане върху торбите.

При всички положения, приятелю, изгорял-неизгорял, най-после успя да избягаш. А това, че си тук сега, си струва да понесеш някое и друго неудобство в повече. Има деветдесет на сто вероятност да стигна жив до континента, а това все пак е нещо, нали! Дори да пристигна скалпиран и със смъкната до живо месо кожа, пак няма да съм платил скъпо пътуването си и постигнатия краен резултат. Само си помисли, че досега не си видял дори една акула! Да не са си взели отпуска? Признай си, че си щастливец. Ще видиш, този път ще успееш. От всичките ти сложно замислени и изпипани бягства победоносно ще се окаже най-идиотското. Две торби, тъпкани с кокосови орехи, и давай — накъдето те отнесат вятърът и вълните. Към континента. Не е нужно да си завършил университета, за да знаеш, че всяка отломка рано или късно стига до брега.

Ако вятърът и вълните се задържат същите, както през нощта, следобед със сигурност ще стигнем до земята.

Тропическото чудовище изскочи зад гърба ми. Явно днес бе решило да овъгли всичко наоколо, защото още от началото тръгна с всичките си лъчи и огньове напред. За три секунди изгони лунния ден. Дори не изчака да се появи цялото над хоризонта, за да се наложи като господар, като неоспорван суверен на тропиците. За нула време вятърът стана почти топъл. След час ще настъпи жегата. Първото чувство, което завладя тялото ми, беше доволството. Едва ме бяха докоснали първите лъчи и приятна топлина се разля по вените ми от кръста нагоре. Свалих навитата около главата си кърпа и обърнах лице към слънцето, като че ли беше камина. Преди да ме овъгли, чудовището искаше да ми покаже, че носи първо живот, а после смърт.

Кръвта ми потече по-бързо във вените и дори мокрите ми бедра почувстваха животворната промяна.

Виждах съвсем ясно джунглата — имам предвид върховете на дърветата, разбира се. Струваше ми се, че не е далеч. Щях да изчакам слънцето да се издигне малко по-високо, за да се кача прав върху торбите и да потърся с поглед Силвен.

Не мина и час и слънцето блесна високо в небето. Мамка му, това се казва жега! Дясното ми око беше полузатворено и залепнало. Взех малко вода в шепата си и го разтърках. Залютя. Свалих ватенката си — исках да остана за малко гол, преди слънцето да зажули прекалено силно.

Една вълна, по-силна от останалите, ме подхвана и ме изкачи високо върху гребана си. Точно преди да се плъзна надолу, успях за миг да зърна другаря си. Седеше гол върху сала. Не ме видя. Беше на по-малко от двеста метра пред мен и ми се падаше леко вляво. Вятърът продължаваше да духа силно и аз реших да опитам да се приближа към него. Нахлузих ръкавите на ватенката си, вдигнах високо ръце и захапах със зъби долния й край. Благодарение на така измайстореното платно сигурно щях да се придвижа по-бързо от него.

Правих се на платноходка в продължение на половин час. Но накрая ме заболяха зъбите, а усилията, които полагах с вдигнатите си ръце, напълно ме изтощиха. Отказах се, но ми се стори, че за този половин час съм напреднал доста повече, отколкото ако просто се бях оставил да ме носят вълните.

Ура! Ето го „дългуча“. Беше на по-малко от сто метра по-напред. Ама какво прави тоя? Нямаше вид на особено разтревожен за мен. Изчаках нова вълна да ме повдигне високо и отново го видях добре. Сега ясно забелязвах, че е сложил дясната си ръка като козирка над очите и се взира в морето. Погледни назад, бе глупако! Може пък и да е погледнал, но да не ме е видял.

Станах на крака отново и изсвирих с пръсти. От гърба на следващата вълна зърнах Силвен, също изправен и обърнат с лице към мен. Размаха ватенката си във въздуха. Най-малко двадесет пъти си пожелахме добро утро, преди да седнем обратно върху саловете си. Поздравявахме се всеки път, когато вълните ни повдигаха. Имахме късмет, че и двамата бяхме попаднали на един и същ ритъм. При последните две вълни той протегна ръце към джунглата, която вече се виждаше добре. Бяхме на по-малко от десет километра от нея. Загубих равновесие и седнах върху сала си. Бях видял приятеля си и джунглата — съвсем близо до нас! Обхванаха ме такава радост и вълнение, че заплаках като дете. Сълзите, които прочистваха гноясалите ми очи, пречупиха светлината като кристали с хиляди фасетки във всички цветове на дъгата. Глуповато си помислих — като църковни стъклописи. Днес Господ Бог е с теб, Папи. Тук, сред чудовищните природни стихии — вятъра, безбрежното море, дълбоките вълни, зеления венец на джунглата, човек се чувства несравнимо мъничък и незначителен в сравнение с това, което го заобикаля, и без да иска среща Бог, докосва се до него. Така както го бях търсил нощем, през хилядите часове, прекарани в мрачните килии, където ме погребваха жив, без да ми оставят и лъч светлина, така днес се докосвах до него под слънцето, готово да унищожи всяка живинка, която няма достатъчно сили, за да му устои. Наистина се докосвах до Бога, чувствах го около мен, в мен. Той дори ми пошепна: „Ти сега страдаш и ще страдаш дори повече, но този път съм решил да те подкрепя. Ще бъдеш свободен и победител. Аз ти го казвам.“

Никога не съм получавал религиозно образование, не познавах началата на християнството, бях толкова невеж, че не знаех кой е бащата на Исус, дърводелец ли е или камилар, наистина ли Дева Мария му е майка. Неведението ми обаче не ми пречеше да се докосна до Бог, след като искрено се стремях към него. Успях да се почувствам едно цяло с вятъра, морето, слънцето, джунглата, звездите, дори с рибите, които Той беше размножил, за да нахрани човека.

Слънцето бързо се изкачваше към зенита си. Сигурно вече беше станало десет часът. От кръста нагоре бях напълно сух. Отново намокрих кърпата и я омотах около главата си като чалма. Наметнах ватенката си, защото раменете, гърбът и ръцете ми жестоко изгаряха. Дори краката ми червенееха като раци, макар да ги вадех рядко от водата.

Тъй като брегът беше близо, привличането стана по-силно.

Вълните се устремяваха почти перпендикулярно към него. Забелязвах ясно очертанията на джунглата и това ме накара да предположа, че само в рамките на тази сутрин за не повече от четири-пет часа, сме се приближили твърде много. Благодарение на опита от първото ми бягство умеех правилно да преценявам разстоянията. Ако виждаш подробности, значи разстоянието е по-малко от пет километра, а сега аз забелязвах различията между по-тънките и по-дебелите стволове на дърветата. А от гребена на една по-висока вълна дори зърнах ясно огромен мастодонт, наклонен силно напред и с потопена в морето корона.

Виж ти, делфини и птици! Дано на делфините да не им скимне да се позабавляват с моя сал. Бях чувал да разказват, че тези животни имали навика да подбутват отломките или пък хората към брега и в крайна сметка ги удавяли с муцуните си. Движени от най-доброто намерение да им помогнат, разбира се. Не, завъртяха се няколко пъти около мен, подушиха ме, за да разберат що за птица съм, но отминаха, без да докоснат сала. Уф!

Стана пладне. Слънцето висеше точно над главата ми. Твърдо бе решило да ме изпече на бавния си огън. Очите ми гнояха непрекъснато, по устните и носа ми не бе останала никаква кожа. Вълните бяха станали по-къси и яростно се мятаха към брега с оглушителен шум.

Почти непрекъснато можех да следя с очи Силвен. Не го губех от очи, тъй като вълните не бяха достатъчно дълбоки. Той от време на време се обръщаше към мен и размахваше ръка. Продължаваше да стои гол с омотана около челото кърпа.

Вече не вълните, а прибоят ни тласкаше към брега. По пътя си той преодоляваше нещо като бариера от пяна и после се втурваше с характерния си шум към джунглата.

Намирахме се на по-малко от километър от брега и аз ясно можех да различа бяло-розовите птици с аристократичните им качулки. С горди стъпки те се разхождаха из блатото. Сигурно бяха хиляди. Почти нито една от тях не литваше на повече от два метра височина. Кратките си полети предприемаха само за да не се намокрят от пяната. Повърхността наоколо бе покрита с пяна, а морето имаше кално жълтеникав отвратителен цвят. Толкова много се приближихме, че вече можех да различа по стволовете на дърветата бялата линия, оставена от морската сол.

Шумът на прибоя не можеше да заглуши острите писъци на хилядите разноцветни птици. Туп! Туп! После още два-три метра напред. Пльок! Дъното на торбите опря върху нещо. Бях затънал в тинята. Тук вече нямаше достатъчно вода, която да ме придвижва по-напред. Положението на слънцето показваше, че часът е два следобед. Бяхме тръгнали преди четиридесет часа — не вчера, а онзи ден, в десет вечерта, два часа след началото на отлива. Нормално беше да опра на дъно — сега също имаше отлив. Приливът щеше да започне към три часа. Значи през нощта щях да стигна до джунглата. Трябваше да запазя веригата, за да се държа здраво за сала. Предстоеше ми най-опасният момент — скоро вълните щяха да започнат да ме блъскат и заливат, без да могат да тласнат торбите напред. Трябваше да минат два-три часа след началото на прилива, за да заплуваме отново към брега.

Силвен ми се падаше отдясно и беше на стотина метра пред мен. Погледна ме и започна да жестикулира. Май искаше нещо да извика, но от гърлото му не излизаше ни звук — иначе щях да го чуя. Вълните на прибоя стихнаха. Саловете ни почиваха върху тинята и не долавяхме нищо друго освен писъците на птиците. Аз се намирах на около петстотин метра от джунглата, а Силвен — на триста и петдесет — четиристотин. Но какво прави този кретен? Стоеше прав насред тинята, изоставил сала зад гърба си. Да не би да е слънчасал! Не бива да мърда оттам, иначе с всяка крачка ще затъва все по-дълбоко и няма да може да се върне обратно при торбите. Поисках да му изсвиря, но не можах. Останала ми беше още малко вода. Изпразних меха в гърлото си и се опитах да извикам, за да го накарам да спре. Не бях в състояние да издам нито звук. Повърхността на тинята бе покрита с малки мехурчета газ, а това значеше, че отгоре има само тънка корица твърдина. Надолу е кал. Ако се оставиш да те пипне, ще ти разгони майката.

Силвен се обърна към мен, погледна ме и започна да прави знаци, които не разбрах. Аз от своя страна се опитвах да му кажа с жестове: не, недей да слизаш от сала си, никога няма да успееш да стигнеш до джунглата! Тъй като беше застанал зад торбите с кокосови орехи, не можех да преценя колко се е отдалечил. В началото си помислих, че е само на крачка разстояние и ако усети, че потъва, ще може да се хване за тях.

Внезапно си дадох сметка, че е стигнал доста напред. Беше затънал в блатото и сега не можеше да се измъкне, за да се върне обратно при сала. Долових вик за помощ. Тогава легнах по корем върху торбите, потопих ръце в калта и започнах да греба с всички сили. Успях да се приплъзна двадесетина метра напред, като направих, без да искам, лек завой наляво. Салът на Силвен вече не го закриваше от очите ми. Изправих се на крака, за да го видя, и тогава осъзнах, че приятелят ми, моят смел спътник беше вече погребан до кръста. Намираше се на повече от десет метра от торбите си. От ужас гласът ми се върна и аз закрещях: „Силвен! Силвен! Не мърдай, легни върху тинята! Опитай се, ако можеш, да освободиш краката си!“ Вятърът подхвана думите ми и той ги чу. Кимна в знак, че е разбрал. Отново се проснах по корем и забих нокти в калта, опитвайки се да се придвижа. Яростта ми вдъхна нечовешки сили и доста бързо успях да се доближа до него с още тридесетина метра. Мъчих се в продължение на един час, но напреднах много — деляха ни не повече от петдесет-шестдесет метра. Трудно успявах да го различа.

Поседнах замалко. Ръцете и лицето ми бяха целите в тиня. Опитвах се изтрия лявото си око от влязлата в него пареща солена кал, която ми пречеше да виждам. Отгоре на всичко другото, дясното око, започна на свой ред да сълзи. Най-после го видях. Вече не лежеше върху блатото. Беше се изправил. Тинята го бе погълнала до гърдите.

Появиха се първите вълни на прибоя. Те буквално минаваха върху мен, без да ме поместят, и разстилаха пяната си върху блатото. Водата заля и Силвен, който продължаваше да се показва от гърдите нагоре. Като светкавица ми мина през ума: „Колкото повече се засилва прибоят, толкова по ще омеква тинята. Трябва да стигна до него на всяка цена.“

Обхвана ме яростта на звяр, който брани малките си, почувствувах се като майка, която иска да спаси рожбата си от ужасна заплаха, и започнах да греба, да греба, да греба смрадливата тиня, за да се приближа към него. Той ме гледаше безмълвен, неподвижен, само големите му очи не ме изпускаха за миг. Стараех се да задържа погледа му — интересуваше ме само този контакт и изобщо не забелязвах къде забивах ръцете си. Влачех се по малко, но вълните, които минаваха отгоре ми, размекваха калта и можех да напредвам много по-бавно, отколкото преди час. Заля ме една голяма вълна, която едва не ме удави и почти успя да побутне сала. Седнах, за да видя по-добре. Силвен бе затънал до раменете. Намирах се на по-малко от четиридесет метра от него. Очите му говореха много. Беше разбрал, че ще умре като прокълнат нещастник на триста метра от Обетованата земя.

Пак легнах и заскубах тинята, но тя междувременно беше станала почти течна. Неговите очи бяха приковани към моите. Направи ми знак да спра, да не правя повече усилия. Въпреки всичко продължих. Деляха ни по-малко от тридесет метра, когато една голяма вълна ме затисна с масата си, едва не ме откъсна от торбите ми и успя да ме помести пет-шест метра напред.

След като вълната се отдръпна, надигнах глава и погледнах. Силвен бе изчезнал. Калта, покрита с тънък слой разпенена вода, бе съвсем гладка. Отгоре не бе останала, за да ми каже сбогом, дори ръката на бедния ми приятел. Реакцията ми беше ужасно животинска, отвратителна, инстинктът за самосъхранение заглуши всички други чувства: „Ти си жив. Сам си, ще останеш без другар насред джунглата и няма да ти е лесно да сполучиш в бягството.“

Поредната вълна ме блъсна по гърба, тъй като продължавах да седя върху торбите, и ме върна към действителността. Ударът ме прегъна на две — беше толкова силен, че в продължение на няколко минути не можех да си поема дъх. Салът се приплъзна на още три-четири метра. И чак след като проследих с очи отмиращата вълна, която се разби в стволовете на дърветата, заплаках за Силвен: „Бяхме толкова близо, защо ти трябваше да тръгваш? На по-малко от триста метра от дърветата! Защо? Кажи, защо направи тази глупост? Как можа да предположиш, че засъхналата корица е достатъчно здрава, за да ти позволи да стигнеш до брега? Слънцето ли те подлуди? Маранята ли? Не знам… Сигурно не си издържал в този ад. Кажи, защо един силен мъж като теб не устоя на пека още само няколко часа?“

Вълните връхлитаха една върху друга, бучейки като гръмотевици. Идваха все по-нагъсто и бяха все по-силни. Всеки път ме заливаха почти целия и всеки път ме преместваха с по няколко метра по повърхността на блатото. Към пет часа прибоят внезапно се усили, отлепи ме от калта и аз заплувах напред. Нивото на водата се повиши и вълните станаха безшумни. Досегашният тътен заглъхна. Салът на Силвен беше вече запокитен в джунглата.

Гребенът ме стовари не много рязко едва на двадесет метра от девствената гора. Когато се отдръпна, аз отново се оказах върху тинята. Бях обаче твърдо решен да не се отлепям от торбите си, докато не пипна здраво някой клон или лиана. Двадесет метра. Трябваше да изтече цял час, преди вълните да станат достатъчно силни, за да ме повдигнат отново и да ме придвижат до джунглата. Бях запратен върху дърветата с оглушителен тътен. Отвинтих гайката и се освободих от веригата. Не я изхвърлих — вероятно щеше да ми потрябва отново.