Анри Шариер
Пеперудата (33)

Смъртта на Карбониери

Вчера приятелят ми Матю Карбониери беше наръган с нож в сърцето. Убийството му повлече след себе си цяла поредица от други убийства. Бил е съвсем гол в умивалнята, с насапунисано лице, когато са го нападнали. Обикновено докато се къпем, оставяме ножовете си под купчината с дрехи, така че да имаме възможност да ги грабнем в момента, в който усетим, че към нас се приближава някой от враговете ни. Карбониери беше пренебрегнал това правило и плати с живота си. Убиецът на скъпия ми другар бе един долен арменец, прекарал целия си живот като сводник.

С позволението на коменданта и с помощта на един приятел аз сам занесох трупа на Карбониери до кея. Беше тежък и се наложи на три пъти да спирам, за да си почивам по нанадолнището. Накарах гробарите да закачат на краката му огромен камък и да го вържат с метални жици, а не с обикновено въже. Надявах се, че акулите няма да могат да прегризат жиците и тялото ще потъне в морето, преди да успеят да го разкъсат.

Камбаната удари и ние стигнахме до кея. Беше шест вечерта. Слънцето тъкмо залязваше зад хоризонта. Качихме се в лодката. Матю спеше вечния си сън под спуснатия капак на прочутия ковчег за многократна употреба. За него вече всичко бе свършило.

„Пълен напред!“, провикна се копоят към кормчията. За по-малко от десет минути стигнахме до мястото между Роаял и Сен Жозеф, където се образуваше силно течение. И в този миг почувствах как гърлото ми се свива. От водата се подаваха десетки перки на акули, които се въртяха все по-бързо в кръг на около четиристотин метра от нас. Ето ги мръсните изедници, не бяха пропуснали да се явят навреме на срещата.

Господи, направи така, че да не успеят да разкъсат приятеля ми! Греблата бяха вдигнати за последно сбогом. Повдигнаха страничната преграда. Обвито в брашнени чували, тялото на Матю се хлъзна към дълбините, теглено от тежестта на камъка.

Но ужас! Водите едва го бяха погълнали и аз вече се надявах, че е потънало, когато то отново изскочи на повърхността, поддържано от седем, десет, двадесет акули — кой би могъл да ги преброи. Преди лодката да успее да даде заден ход, брашнените чували бяха разкъсани и се случи нещо непонятно. За две или три секунди Матю се задържа изправен над водата. Дясната му ръка бе вече откъсната. Така изправен от кръста нагоре, той полетя право срещу лодката, но силното течение го задържа, след което го погълна завинаги. Акулите минаха под корабчето, като остъргаха дъното му. Един от гребците загуби равновесие и замалко не падна през борда.

Всички присъстващи, включително и копоите, бяха потресени. За първи път ми се прииска да съм мъртъв. Малко ми трябваше да скоча и аз при акулите, за да избягам завинаги от този земен ад.

Бавно тръгнах обратно към лагера. Бях сам. С носилката на рамо полека стигнах до мястото, където моят бивол Брут беше налетял на Дантон. Спрях и поседнах. Наоколо тъмнееше, макар да бе само седем вечерта. На запад небето бе по-светло, огряно от няколко прощални лъча на залязлото слънце. Останалото бе мрак, пронизван от време на време от светлините на островния фар. Мъката ме душеше.

Долен мръсник! Нали искаше да видиш как стават погребенията, при това погребението на най-близкия ти човек? Е, получи си го! Чу камбаната и се нагледа на всичко останало. Доволен ли си сега? Задоволено ли е любопитството ти?

Оставаше да си уредя сметките с убиеца на приятеля ми.

Кога? Нощес? Защо още тази нощ? Прекалено рано е, мръсникът ще бъде нащрек. Тайфата му наброява десет души. Не бива и аз на свой ред да действам глупаво и да се оставя да ме пипнат, докато нанасям удара. Да видим на колко души мога да разчитам. На четирима и аз — общо петима. Достатъчно. Онзи трябва да бъде ликвидиран. И ако е възможно, веднага след това да замина за Дяволския остров. Оттам без никакви салове, без предварителни подготовки, без нищо — пълня два чувала с кокосови орехи и скачам в морето. Разстоянието до континента е сравнително малко — четиридесетина километра по права линия. Като прибавим вълните, приливите, отливите и ветровете, ще станат най-много сто и двадесет километра. Всичко ще е въпрос на издръжливост. Аз съм силен и бих могъл да преживея в морето два дни, яхнал въпросния чувал.

Нарамих отново носилката и тръгнах към лагера. Щом пристигнах на входа, ме пребъркаха — нещо необичайно досега. Никога не ми се беше случвало. Лично копоят дойде да ми прибере ножа.

— Да не искате да ме убият? Защо ми взимате оръжието? Не знаете ли, че така ме изпращате на сигурна смърт? Да знаете, че ако ме убият, отговорността ще е ваша.

Никой не отвори уста да ми отговори — нито копоите, нито ключарите. Отвориха вратата и ме пуснаха в спалното.

— Но тук нищо не може да се види, защо свети само една лампа, а не три, както обикновено?

— Върви насам, Папи — Гранде ме дръпна за ръкава. В помещението не се чуваше обичайната глъчка. Почувствах, че нещо много важно ще се случи или вече се е случило.

— Нямам вече чекия. Взеха ми я при пребъркването.

— Тази нощ няма да ти трябва.

— Защо?

— Арменецът и приятелят му са в клозета.

— И какво правят там?

— Лежат мъртви.

— Кой им помогна да хвърлят топа?

— Аз.

— Бързо си действал. А останалите?

— Има още четирима от тяхната тайфа. Паоло ми се закле мъжки, че няма да шават и ще те чакат да им кажеш дали си съгласен да прекратим войната.

— Дай ми един нож.

— На, дръж моя. Ще остана в този ъгъл, ти върви да поговориш с тях.

Бавно тръгнах напред. Очите ми вече бяха привикнали към тъмнината. Най-после успях да различа тяхната група. Наистина четиримата ме чакаха прави пред хамака си, притиснати един до друг.

— Искал си да говорим, Паоло.

— Да.

— Сам или пред приятелите ти? Какво искаш от мен?

Предпазливо спрях на метър и половина от тях. Ножът бе готов в ръкава ми, стисках здраво дръжката му в дланта си.

— Исках да ти кажа, че според мен приятелят ти бе достатъчно отмъстен. Ти загуби най-добрия си другар, ние загубихме двама от нашите. Мисля, че би трябвало да спрем дотук. Какво е твоето мнение?

— Приемам да обмисля предложението ти, Паоло. Това, което можем да направим сега, ако вие сте съгласни, е да се договорим да не предприемаме никакви действия в следващите осем дни. През този период ще имаме време да преценим какво да правим по-нататък. Става ли?

— Става.

Оттеглих се.

— Какво ти рекоха?

— Смятат, че смъртта на Арменеца и на Сан-Суси са достатъчно възмездие за загубата на Матю.

— Не са — отсече Галяни. Гранде не каза нищо. Жан Кастели и Луи Гравон бяха склонни да сключим мирен договор.

— А ти какво мислиш, Папи?

— Да се запитаме първо кой уби Матю. Арменецът, нали? Така. Предложих им следното споразумение — и двете страни дадохме дума да не предприемаме никакви вражески действия през следващите осем дни.

— Ти какво, не искаш ли да отмъстиш за Матю? — запита Галяни.

— Слушай, приятелю, Матю е вече отмъстен, двама загинаха заради него. Защо да избиваме останалите?

— Какво е тяхното участие в убийството — това трябва да разберем.

— Лека нощ на всички. Извинете ме, но ще се опитам да поспя.

Имах нужда поне да остана сам и затова се изтегнах на хамака си. Почувствах една ръка, която се плъзна по тялото ми и внимателно ми отне ножа:

— Поспи, ако можеш, Папи, и бъди спокоен. Ние всички ще те пазим един по един.

За убийството на моя приятел — толкова брутално и отблъскващо, нямаше сериозен мотив. Арменеца го беше наръгал просто защото по време на играта предишната вечер Матю го бе принудил да изплати един дълг от сто и седемдесет франка. Подлецът се беше почувствал унизен, защото го бяха накарали да се подчини пред очите на тридесет-четиридесет играчи. Притиснат между Матю и Галяни, той трябвало да отстъпи.

Затова уби по най-долен начин човека, който бе истинско олицетворение на чист и почтен авантюрист. Загубата ме засегна дълбоко и единствената ми утеха беше, че убийците успяха да надживеят жертвата си едва с няколко часа. Доста слаба утеха.

Като истински тигър Гранде им беше прерязал вратовете със скорост, достойна за шампион по фехтовка, преди да успеят да реагират. Можех да си представя колко кръв беше изтекла на самото място на случката. Глупаво се питах: „Кой ли се е наел да ги извлачи до клозета?“ Но не ми се говореше. Под затворените си клепачи виждах отново трагичния кърваво виолетов залез, осветяващ онази адска сцена с акулите, разкъсващи тялото на моя приятел… И изправения труп с откъсната ръка, който внезапно се втурна към лодката!… Истина е значи, че именно камбаната свиква хищниците и със звука си им подсказва, че ги чака кльопачка… Все още ми се привиждаха десетките перки със злокобните си сребристи отблясъци, плъзгащи се в кръг около нас като подводници. Сигурно бяха повече от сто… За него, моя най-близък приятел, всичко бе приключено — блатото го погълна докрай.

Да умреш на четиридесет години от удар с нож само заради някаква дрязга! Горкият. Не издържах вече. Не. Не. Не. Съгласен бях да се дам на акулите, но жив, рискувайки всичко в името на свободата си, а не омотан в чували, въжета и камъни. Без зрители — били те каторжници или тъмничари. Без камбанен звън. Ако ми е писано да бъда разкъсан, нека поне ме разкъсват жив, бунтуващ се срещу всички земни стихии в стремежа си да достигна до континента.

„Край вече. Никакви предварително изпипани планове за бягство. С две торби с кокосови орехи ще скоча от Дяволския и оттам нататък — каквото сабя покаже…“

В крайна сметка всичко щеше да е въпрос на физическа издръжливост. Четиридесет и осем или шестдесет часа? Дали нямаше опасност краката ми да се парализират от толкова дълго стоене във водата? Като прибавим и усилието на мускулите, за да се задържа седнал върху торбата с кокосови орехи… Ако имам шанса да попадна на Дяволския, веднага ще направя някои опити. Сега въпросът бе да се измъкна от Роаял и да ида на третия остров. После щяхме да видим.

— Спиш ли, Папи?

— Не.

— Искаш ли малко кафе?

— Може. — Седнах на хамака си и поех канчето с горещо кафе, което Гранде ми подаде заедно с една запалена цигара.

— Колко е часът?

— Един през нощта. Поех поста в полунощ и като те гледах, че продължаваш да се въртиш, реших, че още не си заспал.

— Правилно си решил. Смъртта на Матю достатъчно ме разстрои, но погребението с акулите ме разтърси съвсем. Беше кошмарно, знаеш ли?

— Няма нужда да ми обясняваш, Папи, представям си какво ти е било. Не трябваше да ходиш.

— Мислех, че историята с камбанния звън, който привличал акулите, е измислица. Пък и ги накарах да вържат камъка с метални жици — не можех да повярвам, че ще го разкъсат, преди да е потънал. Бедният Матю, цял живот ще помня тази сцена. А ти как успя толкова бързо да се справиш с Арменеца и Сан-Суси.

— Бях на другия край на острова и тъкмо поставях желязна решетка на месарницата, когато научих за смъртта на нашия другар. Това стана по обяд. Вместо да се върна в лагера, останах на работа, като казах, че трябва да дооправя ключалката на новата врата. Така успях да скрия в парче еднометрова тръба нож с две остриета. За целта издълбах дръжката на ножа, както и тръбата. В пет се върнах в лагера с това съоръжение в ръка. Копоят ме попита какво е това, отвърнах, че едната пръчка на хамака ми се е счупила и смятам да я заменя с тръбата. Беше все още светло и затова оставих тръбата в умивалните. Прибрах си я точно преди проверката. Започваше да се свечерява. Арменеца и Сан-Суси стояха прави пред хамака си, Паоло бе застанал малко по-назад. Знаеш, че Жан Кастели и Луи Гравон са храбри момчета, но са вече поостарели. Липсва им ловкост, за да могат да участват в подобен бой. Исках да привърша, преди да си се върнал, за да не си замесен. С предишните ти прегрешения, ако те пипнеха и този път, като нищо щяха да ти друснат максималната присъда. Жан отиде до единия край на помещението и загаси лампата, в противоположния край Гравон направи същото. Спалното остана почти неосветено от самотната петролна лампа по средата. В джоба си носех голям джобен фенер, даден ми от Дега. Жан тръгна напред, аз след него. Щом се изравнихме с тях, Жан вдигна ръка и им светна с фенера в очите. Зашеметен, Арменеца понечи да закрие очите си с ръка и в това време аз успях да му прережа гърлото. Сан-Суси, също заслепен, направи опит да нанесе удар с ножа си, но тъй като не виждаше нищо, го размаха във въздуха пред себе си. Толкова силно му забих острието, че отведнъж прерязах гръкляна му от ухо до ухо. Паоло се хвърли по корем и се търкулна под хамака. Жан в това време вече беше изгасил фенера и аз се отказах да преследвам Паоло. Това го спаси.

— А кой ги е замъкнал до клозетите?

— Това не знам. Вероятно са го направили хората от тяхната си тайфа, за да им измъкнат патроните.

— Но там, на мястото, трябва да е останало цяло езеро от кръв!

— И още питаш! Така, както ги насякох, трябва цялата им кръвчица да е изтекла. Идеята за фенера ми хрумна, докато острех ножа си, защото забелязах как един от копоите сменя в това време батериите на своето фенерче. Намислих, каквото намислих, и веднага се свързах с Дега, за да ми намери подобна лампа. Сега вече, ако искат, могат да пребъркват — един от ключарите върна фенера на Дега. Ножът също е изнесен оттук. От тази гледна точка нищо не ни грози. Аз нямам за какво да се виня. Убиха другаря ни, докато очите му бяха пълни със сапун, аз ги довърших, докато очите им бяха пълни със светлина. Сега сме квит. Какво ще кажеш, Папи?

— Добре си сторил и просто не знам как да ти се отблагодаря, задето толкова бързо си отмъстил за нашия приятел и отгоре на всичко си се погрижил да не ме замесиш.

— Да не говорим за това. Изпълних дълга си. Ти си страдал твърде много и така силно се стремиш към свободата си, че беше естествено да постъпя така.

— Благодаря ти, Гранде. Истина е, сега искам да се махна оттук повече от когато и да било. Затова ще те помоля да ми помогнеш да приключим случая дотук. Искрено казано, не вярвам Арменеца да е предупредил тайфата си, преди да нанесе удара по Матю. Паоло никога нямаше да допусне подобно подло убийство. Най-малкото защото последиците са му ясни.

— И аз мисля така. Но Галяни твърди, че всички са виновни.

— Да видим какво ще стане в шест часа. Аз няма да излизам да чистя клозетите. Ще се пиша болен, за да наблюдавам събитията.

Пет сутринта. Отговорникът на помещението се приближи към нас: „Момчета, какво смятате — дали трябва да повикам часовите? Току-що открих в клозета два трупа.“ Дъртият седемдесетгодишен каторжник искаше да ни убеди дори нас, че от шест и половина миналата вечер досега не е разбрал за убийството. Помещението сигурно беше цялото изцапано — мъжете, които се движеха напред-назад, не можеха да не стъпват в локвата по средата на коридора и така разнасяха кръв със стъпките си.

Гранде даде подобаващ отговор на лукавия старец:

— Как? Два трупа в клозета! И откога са там?

— Де да знам — отвърна дъртият. — Аз заспах снощи още в шест. Чак сега, като тръгнах да пикая, се подхлъзнах върху някакви петна. Щях да си разбия мутрата. Запалих кибрита и видях ония двамата.

— Ами извикай копоите, пък ще видим.

— Надзирател! Надзирател!

— Защо крещиш толкова силно, глупако? Да не е пламнал пожар?

— Не, шефе. В кенефа се валят два трупа.

— И какво очакваш — да ги възкреся ли? Сега е пет и петнадесет. В шест ще видим. Пази никой да не се приближава до клозета.

— Не може, господин надзирател. По това време всички стават от сън и тръгват да пикаят или да серат.

— Вярно, прав си. Чакай ще съобщя на отговорника.

Пристигнаха трима копои, един главен надзирател и още двама други. Мислехме, че ще влязат, но те останаха до входа.

— Казваш, че в клозета имало двама убити?

— Да, господин началник.

— Откога са там?

— Не зная, открих ги, като отидох да пикая.

— Кои са?

— Не видях.

— Ах, стара лисицо, тогава аз ще ти кажа. Единият от двамата с положителност е Арменеца. Иди да провериш.

— Наистина, Арменеца и Сан-Суси са.

— Добре, ще изчакаме проверката. — И си тръгнаха обратно.

В шест удариха първия сигнал за ставане. Отвориха вратата.

Двамата раздавачи на кафе тръгнаха от легло на легло. Зад тях вървяха раздавачите на хляба.

В шест и половина удари вторият сигнал. Слънцето беше изгряло и вече можехме да видим осеяния с кървави стъпки коридор.

Пристигнаха двамата коменданти. Вече беше съвсем светло. Заедно с тях пристигнаха осем надзиратели и докторът.

— Всички да се съблекат и да застанат пред хамаците си! Но това е истинска кланица, навсякъде има разнесена кръв!

Вторият комендант влезе пръв в клозета. Когато се появи отново, беше бял като платно.

— Те са направо изкормени. И, разбира се, никой нищо не е видял нито чул?

Пълна тишина.

— Старче, ти си отговорникът на това помещение. Двата трупа вече са се вкочанили. От колко време са мъртви, докторе?

— От осем-десет часа приблизително — отвърна докторът.

— И ти твърдиш, че си ги открил едва в пет сутринта? И преди това нищо не си видял, нито чул?

— Не, аз съм полуглух, пък и недовиждам. Навъртял съм седемдесет лазарника, четиридесет от които тук, в каторгата. Разбирате защо спя толкова много. Обикновено спя до шест, но сега се събудих в пет, защото ми се пикаеше. Голям късмет наистина — обикновено ставам едва след сигнала.

— Страшен късмет, прав си — съгласи се иронично комендантът. — То и за нас така беше по-удобно, защото всички можахме спокойно да се наспим през нощта — и надзирателите, и осъдените. Вие с носилките, вдигнете труповете и ги отнесете в лазарета. Докторе, искам да им направите аутопсия. А останалите да излязат голи на двора.

Един по един минахме покрай коменданта и доктора. Те внимателно оглеждаха всеки сантиметър от телата ни. Никой не беше ранен, само няколко от нас бяха опръскани с кръв. Обясниха, че са се подхлъзнали в клозета. Нас тримата с Гранде и Галяни ни огледаха много по-внимателно от останалите.

— Къде спите, Папийон? — Пребъркаха всичките ми вещи. — А ножът ви къде е?

— Снощи в седем вечерта надзирателят ми взе ножа още на входа на лагера.

— Вярно, така беше. Той вдигна голяма врява и ни обвини, че сме го пращали на сигурна смърт.

— Ваш ли е този нож, Гранде?

— Ами да, щом е до моя хамак, значи е мой.

Огледаха острието на ножа милиметър по милиметър, но той беше лъскав като нова стотинка, без петънце по себе си.

Докторът се върна от клозетите:

— Гърлата на двамата са били прерязани с нож с двойно острие. Били са убити прави. Нищо не разбирам. Как е възможно един каторжник да се остави да му прережат гърлото като на заек, без да направи опит да се защити. Сигурно има някой ранен.

— Сам виждате, докторе, хората тук нямат и драскотина по себе си.

— Онези двамата опасни ли бяха?

— Изключително опасни, докторе. По всяка вероятност именно Арменеца е убиецът на Карбониери, който бе наръган с нож вчера в умивалнята в девет сутринта.

— Ясно, и този случай ще отиде към архива — рече комендантът. — Задръжте за всеки случай ножа на Гранде. Сега всички на работа! Папийон, виждам, че сте се обявили за болен.

— Да, господин комендант.

— Не сте изгубили много време, за да отмъстите за приятеля си. Да знаете, че не съм глупак. За жалост не разполагам с доказателства и знам, че такива няма да се намерят. За последен път ви питам — никой ли няма какво да заяви? Ако някой пожелае да ме осветли по въпроса за това двойно убийство, ще го освободя от интерниране и ще го пратя обратно на континента. Давам честната си дума.

Пълна тишина.

Цялата тайфа на Арменеца се обяви за болна. Като разбраха това, Гранде, Галяни, Жан Кастели и Луи Гравон отказаха да идат на работа в последния момент. Помещението се изпразни от сто и двадесетте си обитатели. Бяхме петима от моята тайфа и четирима от тайфата на Арменеца. Наоколо се мотаеха още часовникарят, отговорникът, който мърмореше, че сега ще си скъса гърба от чистене, и още двама-трима, сред които един тип от Елзас — Дългия Силвен.

Силвен живееше сам. Имаше приятели, но не и тайфа. Беше извършил рядко срещано престъпление, заради което излежаваше двадесетгодишна присъда. Знаехме, че е човек на действието и много го уважавахме. Беше нападнал пощенския вагон на експреса Париж-Брюксел съвсем сам, беше се справил с двамата пазачи и бе изхвърлил в движение торбите с пратките. Съучастниците му ги бяха прибрали и превърнали в доста солидна сумичка.

Като видя, че двете тайфи си шушукат помежду си, всяка свита в собственото си ъгълче, без да знае за уговорката да не предприемаме действия в продължение на осем дни, той си позволи да ни заговори:

— Надявам се, че няма да се впуснете в някой дуел от типа на „Тримата мускетари“.

— Сега-засега не — отвърна Галяни. — Ще го оставим за по-късно.

— Защо по-късно. Никога не оставяй днешната работа за утре — възрази Паоло. — Но все пак аз не виждам причина да се избиваме помежду си. Какво ще кажеш по въпроса, Папийон?

— Имам само един въпрос: бяхте ли в течение на намеренията на Арменеца?

— Кълна ти се, Папи, че нищо не знаехме. И искаш ли да ти кажа нещо? Просто не знам как щях да реагирам самият аз, ако Арменеца беше още жив.

— Щом е така, нека да приключим завинаги с тази история — рече Гранде.

— Ние сме съгласни. Да си стиснем ръцете и да не говорим повече за тъжния случай.

— Дадено.

— Аз съм ви свидетел — додаде Силвен. — Радвам се, че й сложихте кръст.

— Да не повдигаме повече въпроса.

В шест вечерта камбаната отново заби. Докато я слушах, не можех да не си припомня снощната сцена и връхлитащото върху лодката тяло на моя приятел. Толкова потресаващо бе всичко, че двадесет и четири часа по-късно дори за секунда не пожелавах на Арменеца и Сан-Суси същата участ.

Галяни седеше и не продумваше. Знаеше какво точно се е случило с трупа на Карбониери. Гледаше втренчено в пространството и клатеше краката си, провесени от двете страни на хамака. Гранде още не се беше върнал. Не бяха минали и десет минути, откак камбаната заглъхна, и Галяни ми каза полугласно, все така, без да ме поглежда.

— Надявам се, че никоя от акулите, които разкъсаха Матю, няма да глътне и парче от онзи мръсник Арменеца. Би било тъпо, ако се намерят в корема на един и същи хищник, след като цял живот са били толкова различни.

Загубата на благородния и честен приятел наистина остави непоправима празнина в душата ми. Трябваше да се махна колкото може по-скоро от Роаял и да действам. Повтарях си тези думи ден след ден.