Анри Шариер
Пеперудата (30)

За втори път в изолатора

Върнаха ме на островите, окован на една верига с поляка. В тъмниците на Сен Лоран не си поплюваха. Бяхме пристигнали там в понеделник, съдът беше в четвъртък и ето че в петък сутринта отново пътувахме обратно.

Бяхме шестнадесет души, дванадесет от които осъдени на изолатор. Морето се случи бурно, често някоя по-голяма вълна заливаше мостика. В отчаянието си бях стигнал до там, че се молех черупката да потъне. Не разговарях с никого, стоях вглъбен в себе си, изправен срещу влажния вятър, който шибаше лицето ми. Не се опитвах да се скрия от него, напротив. Нарочно го оставих да духне шапката ми — нямаше да имам нужда от нея през осемте години в изолатора. С обърнато към вятъра лице поглъщах жадно бръснещия въздух и пълнех с него дробовете си до спукване. След като се помолих за корабокрушение, започнах да си задавам въпроси.

Бебер Селие акулите вече го изядоха; ти си на тридесет и ти предстои да излежиш осем години. Само че ще оживееш ли след осем години, прекарани между стените на Людоеда?

Преживяното ме караше да приема, че това е немислимо. Четири-пет години бяха максимумът, който човек можеше да понесе. Ако не бях убил Селие, сега щях да съм осъден само на три години, може би дори на две, защото убийството ги накара да гледат по-строго на опита за бягство. Не биваше да убивам онази дрипа. Човешкият ми дълг към самия мен ми повеляваше не да раздавам правосъдие, а да живея, непременно да живея, за да избягам. Как се случи да допусна подобна грешка? Да не говорим, че за малко не се оставих на онзи боклук да ме убие пръв. Да живея, да живея, да живея — това трябваше да бъде единственото ми верую.

Сред надзирателите, съпровождащи конвоя, беше и тъмничарят, когото познавах от изолатора. Не знаех името му, но почувствах огромно желание да му задам един въпрос.

— Господин началник, искам да ви попитам нещо.

Изненадан, той се приближи към мен.

— Казвай.

— Вие срещали ли сте човек, който да е издържал осем години в изолатора?

Той помисли и отвърна:

— Не, но познавам няколко, които издържаха по пет години. Сред тях дори имаше един — помня го много добре, който излезе в съвсем добра форма и с всичкия си след шест години. Бях в изолатора, когато го освободиха.

— Благодаря.

— Няма за какво — рече копоят. — Тебе те осъдиха на осем години, нали?

— Да, господин началник.

— Единственият начин да издържиш, е никога да не получаваш наказания.

С тези думи той се оттегли. Последният му съвет бе особено важен. Да, единственият начин да се измъкна жив, бе да не се оставям никога да ме наказват. Всички наказания се състояха в намаляване на порциите или в лишаване от храна за известно време. След това дори да се върнеш към нормален режим на хранене, никога повече не успяваш да се съвземеш. Няколко по-сериозни наказания и ще пукнеш далеч преди края на срока. Изводът е — не бива да приемам никакви кокосови орехи или цигари. Не бива дори да пиша или да получавам бележки.

През останалата част от пътуването си повтарях наум това решение. Никакви връзки с останалия свят или с някой от самия изолатор. Хрумна ми нещо — единственият начин да ми помогнат без риск, бе да плащат на затворниците, които раздават супата, за да получавам по-големи парчета месо на обяд. Беше лесно — те се движеха по двама, като първият сипваше бульона, а вторият зад него пускаше месото. Трябваше просто да бръкне по-дълбоко в казана и да извади черпака пълен с колкото може повече зеленчуци. Успокоих се, че съм намерил разрешение. Ако успеехме да уредим далаверата, щях да се храня добре и почти достатъчно. Оставаше ми да намеря най-приятните неща, за които да мечтая, да отлитам надалеч, за да не полудея.

Пристигнахме на островите. Беше три следобед. Още щом докоснахме брега, видях светложълтата рокля на Жюлиет, застанала до мъжа си. Комендантът се доближи до мен още преди да ни строят и попита:

— Колко?

— Осем години.

Той се върна при жена си и нещо й каза. Развълнувана, тя се отпусна на един камък. Буквално като подкосена. Мъжът й я хвана за ръка, тя стана, погледна ме тъжно с огромните си очи и двамата се отдалечиха, без да се обръщат назад.

— Папийон — запита ме Дега, — колко?

— Осем години в изолатора.

Не отговори нищо, дори не посмя да ме погледне. Галяни се приближи и преди да успее да проговори, бързо му казах:

— Не ми изпращай нищо, не ми пиши. С толкова голяма присъда не мога да рискувам наказание.

— Разбирам.

Тихо добавих:

— Уреди да ми дават колкото може повече храна на обяд и вечер. Ако успееш, може би един ден ще се видим отново. Сбогом.

Доброволно тръгнах към първата лодка, която трябваше да ни отведе на Сен Жозеф. Останалите ме гледаха така, както се гледа след спуснат в гроба ковчег. Никой не проговаряше. По време на краткото ни пътуване повторих на Шапар това, което бях казал на Галяни.

— Сигурно може да се уреди. Кураж, Папи — отвърна той и запита: — А Матю Карбониери?

— Прости ми, че забравих да ти кажа за него. Председателстващият военния съд поиска да се набавят допълнителни сведения по случая, преди да вземе окончателно решение. Това добре ли е, или зле?

— Мисля, че е добре.

Застанах най-отпред на малката колона от дванадесет човека, които слязоха на брега, за да идат в изолатора. Катерех се бързо по склона и колкото и да е странно, нямах търпение да попадна сам в килията си. Толкова припирах, че копоят ме спря:

— По-спокойно, Папийон. Ще рече човек, че много бързате да се върнете в къщата, която съвсем неотдавна напуснахте.

Пристигнахме.

— Съблечете се! Представям ви коменданта на изолатора.

— Съжалявам, че сте отново тук, Папийон — обърна се към мене той. И после продължи с обичайната си реч. — Затворници, и т.н., и т.н. Сграда А, килия 127. Тя е най-добрата, Папийон, защото се намира точно срещу вратата на коридора. По-светла е и в нея има повече въздух. Надявам се, че поведението ти ще е добро. Осем години са много, но кой знае, ако спазваш примерно поведение, може да ти опростят една-две от тях. Искрено ти го пожелавам, защото си смел човек.

И ето ме в номер 127. Наистина се намираше срещу голямата решетеста порта, водеща към коридора. Въпреки че беше около шест вечерта, вътре все още можеше да се вижда ясно. За разлика от предишната ми килия, тук не вонеше на гнилоч. Почувствах, че духът ми се повдигна: „Е, добри ми, Папи, ето ги четирите стени, които ще те гледат как живееш през следващите осем години. Откажи се да броиш месеците и часовете — безсмислено е. Единствената приемлива мярка е шест месеца. Шестнадесет пъти по шест месеца и ще бъдеш отново на свобода. Въпреки всичко имаш едно предимство. Ако ти е съдено да пукнеш тук, то ще е на светло. А това е важно. Не ще да е много приятно да хвърлиш топа на тъмно. Ако се разболееш, тук докторът поне може да ти види мутрата. Не бива да се самообвиняваш, задето искаше да избягаш и да започнеш живота си наново, а още по-малко задето уби Селие. Как щеше да страдаш при мисълта, че докато ти гниеш тук, той е на свобода! Времето ще отсъди. Може пък да дадат амнистия, да избухне война, някое земетресение или тайфун да разрушат крепостта. Защо не? Може някой честен човек, като се върне във Франция, да успее да развълнува французите и те да принудят тукашната управа да премахне тази безкръвна гилотина. Може някой отвратен от условията доктор да сподели впечатленията си с журналист, свещеник или който и да е там. При всички случаи Селие отдавна е смлян от акулите. Аз съм тук и ако искам да остана верен на себе си, ще изляза жив от саркофага.“

Едно, две, три, четири, пет, кръгом; едно, две, три, четири, пет и пак кръгом. Започнах да крача, като веднага си припомних положението на главата, на ръцете, точната дължина на стъпката, при която махалото работеше безгрешно. Реших да ходя само по два часа сутрин и два часа следобед, докато разбера със сигурност дали мога да разчитам на повече храна. Не биваше да позволявам в тези напрегнати първи дни ненужен разход на енергия.

Да, ужасно е да се провалиш тъкмо накрая. Вярно, в случая ставаше дума само за първия етап от бягството, после трябваше да преплаваме успешно сто и петдесет километра върху крехкия сал. И ако все пак пристигнехме на континента, да подготвяме ново бягство пък оттам. Ако се бяхме справили със спускането на сала във водата, трите брашнени чувала щяха да позволят скорост от десет километра в час. Щяхме да стъпим на твърда земя след по-малко от петнадесет, кажи го дванадесет часа. Е, разбира се, ако валеше дъжд, защото само при дъждовно време можехме да си позволим да опъваме платното. Мисля, че денят, след като ме затвориха в карцера, бе дъждовен. Но не си спомням точно. Мъчех се да намеря допуснатите пропуски и грешки. Сещах се само за две. Дърводелецът искаше да изпипа сала прекалено добре, да го подсигури. За да има къде да натъпчем орехите, трябваше да изработи втора рамка — получаваха се два сала един в друг. Това породи нуждата от твърде много съставни части и прекалено удължи времето за изработването им.

Втората по-важна грешка — веднага щом се усъмнихме в Селие, още същата нощ трябваше да го убия. Ако го бях сторил, сега нямаше да съм тук. Дори при провал на континента, дори преди това да ме бяха пипнали в последния момент, пак нямаше да получа повече от три години и щях да преживея удоволствието от приключението. Да не говорим докъде щях да съм стигнал, ако ми беше провървяло и на островите, и на континента! Де да знаеш? Можех да седя да си приказвам с Боуен в Тринидад, или да се намирам под покровителството на архиепископ Иреней дьо Брюн в Кюрасао. А оттам щяхме да тръгнем само след като разберем със сигурност, че тази или тази нация ще ни приеме. Ако ли не, аз можех лесно да се върна сам с някоя малка лодка при моето племе гуахира.

Заспах много късно, но сънят ми бе спокоен. Първата нощ не бе твърде потискаща. Да живея, да живея, да живея. Всеки път, когато чувствах, че съм готов да се отдам на отчаянието, трябваше да си повтарям: „Докато има живот, има надежда.“

Мина една седмица. От вчера забелязах известна промяна в порциите ми. На обяд чудесно парче варено месо, вечерта канчето ми бе напълнено догоре с леща, почти без вода. Убеждавах се като дете: „Лещата съдържа желязо и е полезна за здравето.“

Ако продължаваше така, можех да крача по десет-дванадесет часа на ден, а вечер уморен да се отнасям на пътешествие сред звездите. Все още не се отдавах на блянове, стоях здраво стъпил на земята и си припомнях всички каторжнически истории, научени на островите. Обещах си, ако един ден се върна отново там, да проверя истина ли е историята с камбаната.

Както вече ви казах, каторжниците не ги погребват, а ги хвърлят в морето между Сен Жозеф и Роаял, където е гъчкано с акули. Мъртвия го увиват в брашнени чували, а на краката му връзват голям камък. На предната част на лодката е закрепен правоъгълен сандък — винаги един и същ. Щом стигнат на посоченото място, каторжниците гребци вдигат хоризонтално греблата си на височината на борда. Един накланя сандъка, а друг дръпва нещо като механизъм на капан и трупът се плъзва във водата. Доказано е със сигурност, и тук място за спор няма, че акулите веднага прегризват въжето. Нито един мъртвец досега не е имал време да потъне по-надълбоко. Труповете веднага изплуват на повърхността и акулите се хвърлят да си ги разпределят. Според хора, които са присъствали на подобни сцени, разкъсването на човешкото тяло било потресаваща гледка. Особено когато акулите са много — тогава те повдигат савана ведно със съдържанието му над повърхността, раздират брашнените чували и отнасят големи парчета от трупа.

Всичко става точно както ви го разказах, но аз исках да проверя нещо друго. Всички осъдени твърдяха, че акулите ги привлича камбаната, която винаги удрят при смъртни случаи. Значи, ако застанете на края на насипа на Роаял в шест вечерта, може да не видите нито една акула. Но щом ударят камбаната на църквицата, мястото за секунда ще се напълни с хищници, очакващи трупа. Нищо друго не би могло да обясни присъствието им точно в този час. Да се надяваме, че никога няма да послужа за закуска на роаялските акули. Поне не при тези обстоятелства. Да ме разкъсат жив по време на бягство — това да, поне ще е било по пътя ми към свободата. Да не е само след като съм умрял от болест в тъмницата. Това не бива да се случва.

Благодарение на изградената от моите приятели организация бях винаги сит и напълно здрав. Вървях без спиране от седем сутрин до шест вечерта. Така че вечерното канче, пълно със сушени зеленчуци, фасул, леща, грах или ориз, биваше съвсем скоро ометено. Винаги изяждах всичко до шушка, без да се насилвам. Ходенето ми се отразяваше добре, осигуряваше ми здравословна умора, а аз се научих да се раздвоявам, докато се движа. Вчерашния ден например прекарах в една местност в Ардеш, наричана Фавра. След смъртта на мама често ходех за по няколко седмици при леля ми, която учителстваше там. И вчера буквално се лутах из кестеновите гори, събирах гъби, чувах как приятелят ми — малкото овчарче, реди на висок глас заповеди на кучето си, как го кара да доведе някоя отлъчила се овца или да накаже непослушната коза. Нещо повече, усещах свежия вкус на водата от минералния извор, а ситните му пръски ме гъделичкаха по носа. Връщането на автентични възприятия от преди петнадесет години, умението да изживяваш нещата повторно, и то със същата интензивност, са възможни само в тъмница, далеч от шума, в пълната тишина.

Виждах жълтата рокля на леля Утин. Чувах как вятърът шумоли в кестените, чувах как изтрополяват черупките върху сухата земя и приглушено се стели килимът от листа. Изведнъж от високите жълтуги изскочи огромен глиган и така ме изплаши, че хукнах да бягам, изпускайки по пътя по-голямата част от събраните гъби. Да, без да спирам да крача, прекарах целия си ден във Фавра заедно с леля и приятелчето ми — овчаря Жюлиен. Никой не можеше да ми отнеме тези нежни, ясни, чисти спомени, никой не можеше да ми попречи да потъна в тях и да почерпя мир за изстрадалата си душа.

Според обществото, аз се намирах в една от многобройните килии на Людоеда. Всъщност аз им отмъкнах цял ден, прекарах го във Фавра, по поляните, под кестените, дори пих минерална вода от извора, наречен Прасковения.

Ето че първите шест месеца минаха. Бях си обещал да ги отброявам и удържах на думата си. Едва тази сутрин си позволих да намаля шестнадесетте отброени единици на петнадесет. Петнадесет пъти по шест месеца.

Да направим равносметка. Никакви неприятности през последните шест месеца. Все същата храна, но винаги в приемливо количество, благодарение на което здравето ми не е пострадало. Наоколо много самоубийства и обхванати от бяс луди, които, слава Богу, бързо отвеждат. Потискащо е да слушаш как някой крещи, оплаква се или стене в продължение на часове или цели дни. Открих един хитър начин, който обаче се отразяваше зле на ушите. Отчупвах парченца сапун и си ги навирах в ушите, за да не чувам ужасяващите писъци. За съжаление сапунът предизвикваше възпаления след ден-два.

За първи път, откак съм в каторгата, паднах дотам, че да помоля копой за услуга. Всъщност надзирателят, който раздаваше супата, беше от Монтелимар — почти земляк. Познавах го от Роаял и го помолих да ми донесе восък, за да понасям по-леко жалбите на лудите, преди да ги отведат. Още на следващия ден ми донесе топка восък, голяма колкото лешник. Не можете да повярвате какво облекчение е да не чуваш онези нещастници.

Специализирах се в борбата с тлъстите гъсеници. За шест месеца получих само едно ухапване. Успявах да им устоя сутрин, когато се събуждах, усещайки как някоя от тях се разхожда по голото ми тяло. Човек в крайна сметка с всичко свиква. Тук става въпрос за самоконтрол, тъй като гъделът от крачетата и пипалата им е много неприятен. Ако обаче не сколасаш веднага да я уловиш, получаваш ухапване. Най-подходящо е да я изчакаш сама да слезе от тебе, след което да я намериш и да я размажеш. Винаги оставях върху циментовата си табуретка две-три трохи от сутрешния хляб. Миризмата на хляба задължително ги привличаше и те плъзваха към него. Тогава ги убивах.

Трябваше да се спася от една фиксидея, която не спираше да ме преследва. Защо не убих Бебер Селие още в деня, когато възникнаха съмненията относно пагубните му намерения? Непрекъснато спорех със себе си — кога човек има право да убие? Накрая стигнах до извода: целта оправдава средствата. Моята цел бе да избягам, имах късмета да довърша един добре изпипан сал, да го скрия на сигурно място. Заминаването ми бе въпрос на дни. След като разбрах каква опасност представлява Селие още по време на изработването на предпоследната част — която, слава Богу, пристигна успешно на местопредназначението си, — трябваше да го екзекутирам без никакво колебание. А ако се окажеше, че съм сбъркал и съм се подвел по лъжлива следа? Щях да убия невинен човек. Какъв ужас! Само че не мислиш ли, че не е логично да си поставяш нравствени проблеми? Ти — доживотният каторжник, отгоре на всичко осъден и на осем години изолация.

Какво си въобразяваш ти, нещастна отрепка, към която се отнасят като към боклук, като към смет. Ще ми се да знам, дванадесетте мръсници съдебни заседатели, които те пратиха тук, поне веднъж запитали ли са съвестта си, дали са постъпили добре, като са те осъдили толкова жестоко. А прокурорът, за който още не бях решил как точно да му изтръгна езика, питал ли се е, дали не е отишъл твърде далеч в обвиненията си. Сигурно дори адвокатите ми вече не ме помнят. Може би говорят с общи думи за „онази злополучна афера с Папийон“ от 1932 година: „Знаете ли, колеги, онзи път не се чувствах във форма, а адвокатът Прадел беше на върха си. Представи гледната точка на обвинението по великолепен начин. Да, той действително е противник от голяма класа.“

Чувах тези думи така ясно, сякаш седях до господин Реймон Юбер по време на разговора му с други адвокати, или на светски прием, или най-вече в някой от коридорите на Съдебната палата.

Само един заслужаваше прозвището на честен и почтен съдия — председателят Бьовен. Този безпристрастен човек можеше спокойно да обсъжда по светски вечеринки или в компанията на колеги опасността от системата на съдебните заседатели. Сигурно казваше — с внимателно подбрани думи, разбира се, — че глупаците заседатели не са подготвени да поемат подобна отговорност; че лесно се оставят да ги омае чарът на обвинението или защитата, в зависимост от това кой се справя по-умело в ораторската надпревара; че твърде бързо оправдават или осъждат, без да знаят защо, в зависимост от доброжелателната или недоброжелателната атмосфера, която по-силната страна успее да създаде.

Другият достоен човек е главата на моето семейство, но роднините ми без съмнение ми се сърдят за неприятностите, които им създадох. Само татко, бедният ми татко, не се оплаква от кръста си — убеден съм в това. Той влачи тежкия кръст, без да вини детето си, без да го кори, макар че като учител уважава законите и дори учи другите да ги разбират и приемат. Убеден съм, че дълбоко в душата му избликва този вик: „Мръсници, вие убихте сина ми, дори още по-лошо, оставихте го да изгние бавно на двадесет и пет годишна възраст!“ Ако знаеше къде точно се намира момчето му сега и какво са направили от него, щеше да стане анархист.

Тази нощ Людоедът заслужи името си повече от всякога. Научих, че двама са се обесили, а един се самозадушил, като си натикал парцали в гърлото и в ноздрите. Килия 127 е до мястото, където копоите на стража си предават поста и понякога чувам части от разговорите им. Тази сутрин например не говореха достатъчно тихо и успях да чуя за инцидентите, станали през нощта.

Още шест месеца изтекоха. Отбелязах още една точка и издълбах върху дървото хубаво 14. Разполагах с един пирон, с който си служех всеки шест месеца. Направих равносметка — здравето ми бе все още добро, а духът висок.

Благодарение на дългите си пътешествия сред звездите рядко получавах кризи на отчаяние. Бързо ги преодолявах и спретвах някое въображаемо пътуване, за да прогоня черните мисли. Смъртта на Селие много ми помагаше да превъзмогвам моментите на остра криза. Казвах си: „Аз живея, живея, жив съм и трябва да живея, да живея, да живея, за да бъда свободен един ден. Той ми попречи да избягам и сега е мъртъв, той никога няма да бъде свободен така, както ще бъда аз. При всички положения, ако изляза оттук на тридесет и осем години, няма да съм още стар и следващото ми бягство ще се окаже успешно. Сигурен съм.“

Едно, две, три, четири, пет, кръгом; едно, две, три, четири, пет, отново кръгом. От няколко дни краката ми бяха почернели, а от венците ми течеше кръв. Дали да не съобщя, че съм болен? Натиснах с пръст крака си и остана белег. Да речеш, че съм пълен с вода. От една седмица не можех да ходя по десет-дванадесет часа. Скапвах се от умора след не повече от шест часа, и то с почивка. Когато си миех зъбите, не можех да ги търкам с грапавата, напоена със сапун, кърпа, защото много ме боляха и кървяха. Вчера дори един зъб ми падна от само себе си — горен резец.

В края на третите шест месеца се случи истинска революция. Вчера ни накараха да си покажем главите през прозорчетата и един доктор мина, за да огледа венците и зъбите на всеки от нас. На следващата сутрин, осемнадесет месеца откак влязох в тази килия, вратата се отвори и чух заповед:

— Излезте, застанете с лице към стената и чакайте.

Бях първи откъм зарешетената порта, след мен извикаха още близо седемдесет човека. „Наляво!“ Оказах се последен от редицата, която пое към другия края на сградата и се изниза в двора.

Беше девет сутринта. Младо докторче в риза със защитен цвят с къси ръкави седеше под открито небе зад малка дървена масичка. До него трима санитари — двама каторжници и един надзирател. Всичките, включително и докторчето, непознати. Десетина копои с пушки увенчаваха церемонията. Комендантът и главните надзиратели наблюдаваха сцената прави, без да продумат.

— Всички да се съблекат! — изкрещя главният надзирател. — Дръжте вещите си в ръце. Първият. Име?

— Така и така.

— Отвори уста, разтвори крака. Извадете му тия три зъба. Намажете го с йодов спирт, после с метиленов разтвор. Два пъти дневно преди хранене да му се дава сироп.

Бях последен в редицата.

— Име?

— Шариер.

— Виж, ти единствен изглеждаш сравнително сносно. Да не си пристигнал току-що?

— Не.

— От колко време си тук?

— Днес стават осемнадесет месеца.

— Защо не си кльощав като другите?

— Не знам.

— Е, аз ще ти кажа. Или плюскаш повече от тях, или мастурбираш по-малко. Да ти видя устата. Краката. Два лимона дневно — един — сутрин, и един — вечер. Смучи ги и натривай сока във венците си — имаш скорбут.

Почистиха ми венците с йодов спирт, после ги намазаха с метиленов разтвор и ми връчиха един лимон. Кръгом и се озовах отново последен в редицата, която пое обратно към килиите.

Това наистина бе революция! Да изкараш болните на двора, да им позволиш да видят слънцето, да ги покажеш отблизо на лекаря… Подобно нещо никога не бе се случвало в изолатора. На какво ли се дължеше промяната? Да не би някой доктор най-после да е отказал ролята на безмълвен съучастник на прочутия режим? Този доктор по-късно стана мой приятел. Името му е Жермен Гибер. Загина в Индокитай. Много години след онзи паметен ден жена му ми писа в Макараибо — Венецуела, за да ми го съобщи.

Всеки десет дни ни извеждаха за преглед навън. Винаги ми назначаваха едно и също лечение — йодов спирт, метиленов разтвор и два лимона. Положението ми не се влошаваше, но не се и подобряваше. На два пъти помолих да ми дадат сироп, но докторът отказа. Това започна да ме изнервя, защото все още не можех да вървя повече от шест часа на ден и краката ми продължаваха да са подути и почернели.

Веднъж, докато чаках реда си, забелязах, че рахитичното дръвче, под което понякога се криех от слънцето, е лимон, но без плодове. Откъснах едно листо и го сдъвках, после механично откърших клонче с няколко листа. Щом ме извика докторчето, тикнах клонката в задника си и рекох:

— Докторе, не знам дали е от лимоните, ама вижте какво ми е покарало отзад. — И се обърнах да му покажа хилавата клонка с няколкото листенца.

Копоите избухнаха в смях, а главният надзирател извика:

— Папийон, ще бъдете наказан за проявено неуважение към доктора!

— Не, в никакъв случай — намеси се докторът. — Не можете да го накажете, защото аз не съм се оплакал. Значи не искаш повече лимони? Това ли се опита да ми кажеш?

— Да, докторе. Писна ми от тия лимони — не оздравявам от тях. Нека опитаме със сиропа.

— Не ти давам от него, защото е много малко и го пазя за тежко болните. Въпреки всичко ще ти предпиша по една лъжица дневно, но ти пък ще продължиш с лимоните.

— Докторе, когато бях при индианците, ги видях да ядат морски водорасли. На Роаял има от същия тип, значи ще се намерят и на Сен Жозеф.

— Даваш ми чудесна идея. Ще кажа да ви раздават всеки ден от един определен тип водорасло, което видях, че се въди тук. Варено ли го ядат индианците или сурово?

— Сурово.

— Добре, благодаря ти. И, господин комендант, проследете да не наказват този човек. Разчитам на вас.

— Добре, господин капитан.

Около нас ставаше чудо. Всеки осем дни излизахме за по два часа на двора и докато чакахме да дойде нашият ред или да минат останалите, гледахме лицата на другите, понякога прошепвахме по някоя дума. Кой можеше да мечтае за нещо толкова прекрасно! Промяната ни се отразяваше фантастично: мъртъвците се надигаха, за да направят няколко крачки под слънцето; живо погребаните най-после получаваха правото да проговорят. Сякаш гълтахме жива вода.

Трак, трак — безкрайно много потраквания отвориха всички врати един четвъртък в девет сутринта. Накараха ни да се изправим на прага на килиите си. „Затворници — кресна невидим глас, — стройте се за инспекция на губернатора.“

Заобиколен от петима офицери от колониалните войски — вероятно лекари, — един висок елегантен мъж с посребрена коса мина бавно по коридора, оглеждайки всяка килия. Чух, че му рапортуват за случаите на по-тежки наказания и му обясняват причините. Преди да стигнат до мен, трябваше да повдигнат някакъв нещастник, който не бе намерил сили да изчака толкова дълго прав. Оказа се един от човекоядците — Гравий. Един от военните каза:

— Но това е жив труп!

— Всички са в окаяно състояние — отвърна губернаторът.

Групата стигна до мен.

— Този е с най-дългата присъда — обясни комендантът.

— Как се наричате? — попита губернаторът.

— Шариер.

— Каква е присъдата ви?

— Осем години за кражба на държавно имущество и прочие и за убийство — по три и пет години.

— Колко от тях са минали?

— Осемнадесет месеца.

— Какво е поведението му?

— Добро — отвърна комендантът.

— А здравето?

— Задоволително — рече докторът.

— Имате ли нещо да ни кажете?

— Този режим е нечовешки и недостоен за народ като френския.

— Защо?

— Задължителна тишина, никакви разходки и до преди няколко дни никаква лекарска помощ.

— Дръжте се добре и може би ще получите опрощение на част от присъдата, ако все още съм губернатор.

— Благодаря ви.

От него ден насетне по заповед на губернатора и на главните лекари на Мартиника и Кайен получихме право на всекидневни едночасови разходки и морски бани в нещо като фалшив басейн, в който големи каменни блокове ни пазеха от акулите.

Сутрин в девет на групи по сто човека слизахме чисто голи от изолатора до морето. По същото време жените и децата на надзирателите трябваше да си стоят вкъщи, за да не ни гледат.

За един месец лицата на хората около мен напълно се промениха. Времето, прекарано под слънчевите лъчи, плуването в солената вода, възможността да поговориш с някого напълно преобразиха стадото от духовно и физически болни затворници.

Веднъж на връщане обратно към изолатора бях поизостанал в последните редици, когато чух отчаяните викове на някаква жена и два револверни изстрела. Успях да доловя думите: „Помощ! Дъщеричката ми се дави!“

Виковете идваха откъм кея — наклонена циментова плоча, която се спускаше в морето и около която спираха лодките. Нови викове:

— Акули!

И още два револверни изстрела. Вниманието на всички бе привлечено от виковете и изстрелите. Без много да мисля, бутнах пазача и хукнах към кея, както си бях чисто гол. Там заварих две жени, които крещяха отчаяно, трима надзиратели и разни араби.

— Скочете в морето! — молеше се жената — Тя не е отишла далеч! Аз не мога да плувам, иначе щях да се хвърля. Мръсни страхливци!

— Акулите! — отвърна й един от копоите и отново стреля.

Малко момиченце със синьо-бяла рокличка плуваше на повърхността, кротко тласкано от течението. Носеше се право към мястото, където погребваха каторжниците, но, слава Богу, все още беше далеч оттам. Копоите не спираха да стрелят и сигурно бяха улучили няколко акули, защото около малката се образува вълнение.

— Не стреляйте повече! — изкрещях им аз.

И без да се замислям, скочих в морето. Течението бързо ме тласна към детето, което не потъваше благодарение на рокличката си. Плясках колкото се може по-силно с крака, за да отблъсна акулите.

Бях на тридесет — четиридесет метра от нея, когато пристигна лодка, изпратена от Роаял — там също бяха забелязали сцената. Стигнаха до малката преди мен и я издърпаха в безопасност. Заплаках от ярост и вече дори не мислех за акулите, когато на свой ред се оказах прибран на борда. Бях рискувал живота си за нищо!

Аз си мислех, че е за нищо, но месец по-късно в знак на отплата доктор Жермен Гибер издейства отмяна на наказанието ми по медицински причини.