Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пеперудата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papillon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Анри Шариер. Пеперудата

Френска, първо издание

Редактор: Йордан Янев

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Николай Зарков

Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.

ИК „Сибия“, 1992 г.

ISBN 954-8028-18-2

История

  1. —Добавяне

Животът на Роаял

Едва що прекрачихме в двора на лагера и се оказахме заобиколени от доброжелателното внимание на всички каторжници. Тук видях отново Лудия Пиеро, Жан Сарту, Колондини, Чисилия. Надзирателят ни изпрати и тримата в лазарета. Тръгнахме натам, съпровождани от двадесетина души. Само за няколко минути ние с Матюрет получихме дузина пакети с цигари и тютюн, горещо кафе и мляко, шоколад от чисто какао. Всеки искаше да ни подари по нещо. Клузио беше инжектиран с камфорово масло и адреналин заради сърцето. Един кльощав негър каза: „Санитар, дай му моите витамини, той има по-голяма нужда от тях.“ Тези прояви на солидарност към нас бяха наистина много вълнуващи.

— Искаш ли мангизи? Ще имам време да ти посъбера, преди да потеглите за Роаял — попита Пиер Бордолезеца.

— Не, много ти благодаря, но имам. Откъде знаеш, че заминаваме за Роаял?

— Писарят ни каза. И тримата сте за там. Дори мисля, че преди това ще отидете в болницата.

Санитарят беше планински корсикански бандит. Наричаше се Есари. По-късно имах възможност да го опозная добре. Някой път ще ви разкажа неговата история — много е интересна. Двата часа в лазарета минаха бързо. Добре хапнахме и пийнахме. Отдъхнали и доволни, поехме към Роаял. Клузио държеше очите си затворени почти през цялото време, освен когато се доближавах до него и слагах длан на челото му. Тогава се взираше в мен със замъгления си вече поглед и казваше:

— Приятелю Папи, ние сме истински приятели.

— Дори повече, ние сме като братя — отвръщах му аз.

До брега слязохме, придружавани все така от един-единствен надзирател. Двамата с Матюрет вървяхме до носилката на Клузио. На вратата на лагера всички каторжници се спряха, за да се сбогуват с нас и да ни пожелаят късмет. Благодарихме им. Лудия Пиеро ми окачи на врата торбичка с тютюн, даде ми цигари, шоколад и кутии с мляко „Нестле“. Матюрет също получи такава торбичка. Така и не разбра кой му я подаде. Само санитарят Фернандес и един надзирател дойдоха с нас до кея. Връчиха ни по един приемен талон за болницата на Роаял. Разбрах, че двамата санитари каторжници Есари и Фернандес са ни хоспитализирали, без изобщо да се допитват до доктора. Ето я и лодката. Шестима гребци, двама надзиратели, въоръжени с пушки в задната част и още един отпред на кормилото. Един от гребците беше Шапар, от аферата с марсилската борса. На добър час! Веслата се потопиха в морето и така, както гребеше, Шапар ме запита:

— Как си, Папи? Получаваше ли редовно кокосовия си орех?

— От четири месеца не съм получавал нищо.

— Знам, стана провал. Момчето обаче се държа добре. От всички заговорници познаваше само мен, но не ме издаде.

— Какво стана с него?

— Умря.

— Как така? От какво?

— Санитарят твърди, че по всяка вероятност са му пръснали черния дроб с ритници.

Слязохме на кея в Роаял — най-големия от трите острова. Според часовника над пекарната беше три. Следобедното слънце грееше твърде силно. Чувствах се замаян и ми беше много горещо. Единият от надзирателите поиска да изпратят двама носачи. Пристигнаха двама яки каторжници, облечени в безупречни бели дрехи, с гривни от черна кожа около китките си. Вдигнаха Клузио като перце, а ние с Матюрет тръгнахме след тях. Накрая вървеше един надзирател с документите ни в ръка.

Широкият повече от четири метра път бе постлан с камъчета. Изкачването се оказа трудно. Добре че носачите спираха от време на време и изчакваха да ги настигнем. Тогава сядах до носилката и леко погалвах с ръка челото и главата му. Всеки път той ми се усмихваше, отваряше очи и прошепваше:

— Добрият стар Папи!

Матюрет също пое ръката му.

— Ти ли си, малкият? — промълви Клузио.

Изглеждаше неизразимо щастлив, че ни вижда до себе си. По време на една от тези спирки, вече към края на пътуването, срещнахме група, отиваща на работа. Почти всички бяха от моя конвой. И докато минаваха покрай нас, всички ни казаха по някоя мила дума. Щом стигнахме до равното плато, където се издигаше квадратна бяла сграда, видяхме най-висшето началство на острова да седи на сянка. Приближихме се към коменданта Баро, известен под прякора Сушения Коко, и до другите началници на тукашната колония. Без да се надига от мястото си и без каквито и да било предисловия комендантът се обърна към нас:

— Е какво, толкова страшен ли се оказа изолаторът? Тоя на носилката кой е?

— Клузио.

Той го погледна и отсече:

— Водете ги в болницата. Като излязат, ме известете. Искам да ги видя, преди да ги разпределите на работа.

В болницата ни настаниха в голямо, добре осветено помещение с много чисти легла, чаршафи и възглавници. Първият санитар, който видях, се оказа Шатал — същият от строго пазеното помещение в Сен Лоран дьо Марони. Той веднага се зае с Клузио и нареди на един от надзирателите да повика лекаря, който пристигна към пет часа. След продължителния и внимателен преглед го видях да клати недоволно глава. Написа някаква рецепта и после тръгна право към мен.

— Знаеш ли — каза той на Шатал, — ние с Папийон не сме в много добри отношения.

— Защо, докторе, той е добро момче.

— Може би, но е опърничав.

— Кога се е проявил така?

— По време на едно мое посещение в изолатора.

— Нима наричате преглед това, че ме преслушахте през прозорчето на вратата? — отвърнах аз.

— Администрацията е дала заповед вратите на осъдените да не се отварят.

— Така е, докторе, но ми се ще да вярвам, че само работите за администрацията, а не сте част от нея.

— Ще говорим за това отново друг път. Ще се опитам да ви изправя отново на крака — вас и вашия приятел. Що се отнася до третия — боя се, че е вече късно.

Шатал ми разказа как бил интерниран на островите, защото го заподозрели, че подготвя бягство. От него научих и че Исус бил убит от прокажените — онзи, който се опита да ме измами при бягството. Не знаеше името на убиеца и аз се питам дали не е някой от мъжете, които така щедро ни помогнаха.

Животът на каторжниците на Островите на спасението напълно се различаваше от онова, което човек можеше да предположи. Повечето хора тук бяха изключително опасни поради няколко причини. Първо, всички се хранеха много добре, защото спекулата вървеше с пълна сила — алкохол, цигари, кафе, шоколад, захар, месо, пресни зеленчуци, риба, лангусти, кокосови орехи и прочие. Така че всички бяха напълно здрави и живееха в здравословен климат. Само осъдените на ограничени срокове хранеха някаква надежда да излязат един ден на свобода, докато доживотните — готови на всякакви рискове — бяха много опасни. Всички бяха забъркани в спекулата — и каторжници, и надзиратели. Трудно беше да се проумее тази бъркотия. Съпругите на надзирателите търсеха млади каторжници, за да ги използват за домашна прислуга, а много често и за любовници. Наричаха ги „семейни момчета“. Някои работеха като градинари, други като готвачи. Точно тази категория осъдени служеше за свръзка между лагера и къщите на нашите пазители. Останалите каторжници не гледаха с лошо око на „семейните момчета“, тъй като благодарение на тях можеха да търгуват с всичко. Все пак не ги приемаха като равни. Нито един истински член на престъпния свят не беше готов да падне дотам, че да върши подобна работа. Нито да служи като ключар, нито да помага в надзирателския стол. Напротив, особено скъпо се заплащаха онези места, които ти позволяваха да стоиш далеч от копоите: миячи на клозети, метачи, биволари, санитари, градинари в рамките на колонията, касапи, хлебари, лодкари, пощенски раздавачи, пазачи на фара. Всички подобни служби бяха заети от истински престъпници. Закоравелият никога няма да се хване в групите за поддържане на подпорните стени, пътищата, стълбищата, за засаждане на кокосови орехи. С други думи, няма да работи на слънце, под погледа на копоите. Работеше се от седем сутринта до обед и после от два до шест. Такава бе накратко атмосферата сред тази тълпа от различни хора, които живееха заедно — затворници и надзиратели. Бяхме като в малко село — всичко се знаеше, всичко се обсъждаше, всеки наблюдаваше останалите и беше наблюдаван.

Дега и Галяни дойдоха да прекарат неделята с мен в болницата. Ядохме риба със стрит в масло чесън, рибена чорба, картофи, сирене, кафе, бяло вино. Угощението стана в стаята на Шатал и присъстваха той, Дега, Галяни, Матюрет, Гранде и аз. Накараха ме да разкажа най-подробно цялото бягство. Дега заяви, че повече няма да прави опити да се чупи. Чакаше да го помилват във Франция с пет години. С трите години, излежани във Франция, и трите тук му оставаха още само четири. Беше твърдо решен да ги издържи. Галяни пък излъга, че някакъв корсикански сенатор се занимавал с неговия въпрос.

После дойде моят ред. Попитах ги кои са тук най-удобните места за бягство. Всички възнегодуваха. Дега каза, че подобна мисъл никога не му била идвала наум, на Галяни също. Шатал предположи, че градините криели някои предимства, ако река да си строя сал. Гранде пък сподели, че е ковач в едно ателие, където се събирали всякакви — художници, занаятчии, ковачи, зидари, водопроводчици, — имало около сто и двадесет души. Работели по поддръжката на административните сгради. Дега като главен писар можел да ми осигури предпочитаната от мен работа. Оставало само да си избера. Гранде ми предложи да поделя с него извоювания пост на водач в залаганията — така бих могъл да живея от припечеленото в хазартните игри, без да харча пари от патрона си. По-късно щях да науча, че подобна „служба“ е много интересна, но и особено опасна.

Неделята мина удивително бързо.

— Вече е пет, трябва да се връщаме в лагера — каза Дега, който носеше хубав часовник. На тръгване Дега ми даде петстотин франка, за да поиграя покер, защото в нашето помещение имало няколко добри групички. Гранде пък ми подари прекрасен сгъваем нож, чието стоманено острие бе отлял сам. Оръжието изглеждаше страшничко.

— Винаги се движи въоръжен — и денем, и нощем.

— А не пребъркват ли?

— Повечето от надзирателите, които правят претърсванията, са ключари араби. Ако смятат някого за опасен, никога не биха намерили оръжие у него, дори ако го напипат.

— Довиждане в лагера — пожела ми Гранде.

Преди да потеглят, Галяни ми каза, че вече ми е запазил място до него и че ще живеем в една тайфа. (Членовете на тайфата се хранеха заедно и поделяха парите си.) Дега не спеше в лагера, а в отделна стая в сградата на администрацията.

От три дни бяхме тук, но тъй като прекарвах нощите си до постелята на Клузио, не забелязвах как върви животът в помещението, населено с около шестдесет души. После състоянието на Клузио се влоши още повече и го преместиха в друга стая, където имаше вече настанен един тежко болен. Шатал го натъпка с морфин. Боеше се, че няма да преживее нощта.

От двете страни на широката три метра пътека в нашата зала бяха наредени по тридесет легла.

— Виж, там играят покер — подхвърли Матюрет.

Тръгнах към играчите. Бяха четирима.

— Мога ли да играя като пети?

— Да, седни. Подът е минимум сто франка. За да играеш, ти трябват три пода, значи триста франка. Ето жетони за триста франка.

Двеста от тях дадох на Матюрет да ги пази. Един парижанин на име Дюпон ме предупреди:

— Играем по английската система, без жокер. Знаеш ли я?

— Да.

— Тогава раздавай. На теб се пада честта.

Скоростта, с която тези хора играеха, беше невероятна. Релансите трябваше да се правят светкавично, иначе раздаващият обявяваше „закъснял реланс“ и не ти оставаше нищо друго, освен да пасуваш. Тук открих една нова каста каторжници — картоиграчите. Те живееха от играта, за играта, в играта. Нищо друго не ги интересуваше. Забравяха всичко — кои са били, какво е наказанието им, по какъв начин биха могли да променят живота си. Независимо дали партньорът беше свестен тип, или обратното, те се интересуваха само от едно — от играта.

Играхме цяла нощ. Спряхме чак за кафето. Аз спечелих хиляда и триста франка. Тръгнах към леглото си, когато Паоло ме настигна и ми поиска двеста кинта, за да продължи с белот на две ръце. Трябваха му двеста кинта, а имаше само сто.

— На ти триста. После ще делим кяра — отвърнах аз.

— Благодаря ти, Папийон. Ти наистина си такъв, какъвто те описват. Ще станем приятели. — Протегна ми ръка, аз я стиснах и той си тръгна доволен и щастлив.

Клузио умря същата сутрин. Преди това, в момент на проблясък, казал на Шатал да не му дава повече морфин:

— Искам да съм на себе си, когато умирам. Искам приятелите ми да са до мен.

Беше изрично забранено да се влиза в стаята на тежко болните, но Шатал пое риска и благодарение на него другарят ни издъхна в нашите ръце. Аз му затворих очите. Матюрет не можеше да се съвземе от мъка.

— Замина си спътникът ни от онова прекрасно изживяване. Хвърлиха го на акулите.

Когато чух тези думи „Хвърлиха го на акулите“, кръвта се вледени в жилите ми. И наистина, на островите нямаше гробище за каторжниците. Когато някой от тях умреше, го хвърляха в морето при залез-слънце, в шест вечерта, на едно специално място между Роаял и Сен Жозеф, където се събираха акули.

Непоносимо ми беше да оставам повече в болницата след смъртта на приятеля ми. Известих Дега, че искам да изляза вдругиден. Получих от него бележка: „Помоли Шатал да ти осигури петнадесетдневна почивка в лагера. Така ще можеш да си подбереш работа.“ Матюрет щеше да остане още известно време. Шатал можеше да го вземе като помощник-санитар.

Още щом излязох от болницата, ме заведоха в сградата на администрацията при коменданта Баро, наричан Сушения Коко.

— Папийон — рече ми той, — преди да ви пратя в лагера, бих искал да поговоря с вас. Тук вие имате един ценен приятел — главния писар Луи Дега. Той смята, че не заслужавате оценките, с които френското правосъдие ви изпрати тук и че тъй като се възприемате за несправедливо осъден, сте непрекъснато в състояние на бунт. Трябва да ви призная, че по този въпрос не съм много съгласен с него. Това, което бих желал да знам, е в какво точно състояние се намирате в момента.

— Първо, господин комендант, за да ви отговоря, кажете ми какво пише в досието ми.

— Ето, вижте сам. — И той ми подаде жълтеникава папка, в която прочетох приблизително следното:

Анри Шариер, наречен Папийон, роден на 16 ноември 1906 г., там и там, в местността Ардеш, осъден за предумишлено убийство на доживотна каторга. Опасен от всяка гледна точка — необходимост от постоянно наблюдение. Не би могъл да се ползва от амнистия.

Централен затвор, Кайен. Осъденият е непоправим. Способен да подбуди и ръководи бунт. Необходимо е постоянно наблюдение.

Сен Мартен дьо Ре. Обектът проявява дисциплинираност, но без съмнение упражнява прекомерно голямо влияние над другарите си. Би се опитал да избяга независимо откъде.

Сен Лоран дьо Марони. Упражнил грубо насилие над трима надзиратели и един ключар, за да избяга от болницата. Върнат от Колумбия. Добро поведение по време на следствието. Лека присъда от две години в изолатор.

Изолаторът в Сен Жозеф. Примерно поведение до момента на освобождаването.

— Добри ми Папи, като имаме предвид тези данни, не можем да очакваме със спокойно сърце бъдещите ви прояви като наш пансионер — рече директорът, когато му върнах документа. — Искате ли да сключите един договор с мен?

— Защо не? Зависи от договора.

— Вие сте човек, който без съмнение ще направи всичко възможно да избяга от островите въпреки всички трудности по пътя си. Не е изключено дори да успеете. А аз имам още пет месеца служба като управител на островите. Знаете ли какво му струва на коменданта едно бягство? Годишната му заплата. С други думи, губи цялото допълнително възнаграждение, което е получавал заради работата в колониите. Отпуската му се отлага с шест месеца и се съкращава само на три. А ако следствието докаже, че бягството е станало в резултат на недоглеждане от негова страна, губи и една нашивка от пагона си. Както виждате, работата е сериозна. Ако искам да бъда честен към дълга си, не мога да ви тикна в килия само защото сте готов на бягство. Освен ако не измисля някакви несъществуващи нарушения от ваша страна. А това аз не мога да сторя. Затова бих желал да получа думата ви, че до моето напускане на островите няма да се опитвате да избягате. Пет месеца.

— Господин комендант, давам ви честната си дума, че няма да напусна това място, докато вие сте тук, при условие, че не забавите отпътуването си повече от шест месеца.

— Със сигурност ще замина, преди да са изтекли пет месеца.

— Добре. Попитайте Дега, той ще гарантира, че държа на думата си.

— Вярвам ви.

— Но и аз от своя страна ще ви поискам нещо.

— Какво?

— През тези пет месеца искам да върша работа, от която ще мога по-късно да се възползвам. Дори може да пожелая и да се преместя на друг остров.

— Дадено. Но всичко това да си остане между нас.

— Да, господин комендант.

Той повика Дега, който го убеди да не ме слага при онези с „добро поведение“, а при истински закоравелите престъпници — в сградата на „опасните“, където се намираха всички мои приятели. Връчиха ми торба с каторжнически вещи, а комендантът ми даде допълнително няколко панталона и бели сака, конфискувани от шивачите.

И така аз поех на път към основния лагер, обут с нови снежнобели панталони, с три ватенки в торбата и сламена шапка, придружаван от един копой. За да стигнем до малката административна постройка до лагера, трябваше да прекосим цялото плато. Минахме покрай болницата за надзиратели и четириметровата ограда, заобикаляща цялата наказателна колония. След като заобиколихме огромния правоъгълник, стигнахме до главния вход. „Наказателна колония на островите — сектор Роаял“. Огромната дървена врата зееше широко отворена. Сигурно имаше шест метра височина. Пазеха я два поста от по четирима надзиратели. На стол, отделно от тях, седеше някакъв офицер. Никакви пушки — всички носеха револвери, мотаеха се наоколо и шестима ключари араби.

Щом стигнах в преддверието, всички надзиратели наизлязоха. Началникът им, един корсиканец, издума:

— Ето го новия, при това е от класа.

Ключарите тръгнаха да ме пребъркват, но той ги сряза:

— Не го предизвиквайте да си извади играчките. Заповядай, влизай, Папийон. Без съмнение в специалната секция много твои приятели те очакват нетърпеливо. Казвам се Софрани. На добър час на островите!

— Благодаря, шефе. — И влязох в огромния двор, в който стърчаха три големи сгради. Последвах надзирателя и той ме заведе до една от тях. Над вратата й се мъдреше надпис „Постройка А — специален контингент“.

Вратата се отвори широко и надзирателят се провикна:

— Дежурният! — Появи се един стар каторжник.

— Ей го новия — рече шефът и си тръгна.

Влязох в голямо правоъгълно помещение, в което живееха сто и двадесет мъже. Както и в онази барака в Сен Лоран, от двете страни на стаята минаваха дълги железни пръти, които нощем се заключваха. Между стената и пръта бяха обтегнати груби платнища, служещи за легла. Наричаха ги хамаци, но нямаха нищо общо с истинските. Въпреки това бяха удобни и хигиенични. Над всяко легло бяха заковани по две дъски, на които човек можеше да си нареди личните вещи — на едната стоеше бельото, на другата — ако имаш провизии, личното ти канче и прочие. Между двете редици с хамаци се ширеше триметрова пътека, наричана стъргалото. Тук хората също живееха на малки тайфи. Някои от по двама души, други от по десет.

Едва бяхме влезли, и от всички страни наизскачаха облечени в бяло каторжници: „Папи, ела тук“, „Не, ела при нас“. Гранде обаче направо взе сака ми и отсече:

— Той ще е в моята тайфа.

Последвах го. Опънаха леглото ми.

— Ето ти пухена възглавница, момко — рече ми Гранде.

Срещнах куп стари приятели. Много корсиканци и марсилци, няколко парижани — всички тях ги познавах още от Франция, срещал ги бях в Санте, в Консиержери или по пътя за Гвиана. Учудвах се, че ги виждам в този момент:

— Не сте ли на работа по това време?

Всички избухнаха в смях.

— Хубава шега каза! Ако някой от това помещение работи, то никога не е за повече от един час на ден. После си се връща в тайфата.

Посрещнаха ме наистина топло. Надявах се, че отношението им ще се запази такова. Бързо обаче забелязах нещо, което не бях предвидил — въпреки няколкото дни, прекарани в болница, тепърва трябваше да привиквам да живея сред хора.

Станах свидетел и на нещо невероятно. Влезе един тип, облечен от главата до петите в бяло, с поднос, покрит от безупречно чиста памучна кърпа.

— Бифтеци, бифтеци, хайде на бифтеците — викаше той. Постепенно стигна и до нас, повдигна кърпата и отдолу се показа табла с бифтеци, подредени като във френска месарница. Явно беше, че Гранде е редовен клиент, защото не го попитаха дали ще иска, а направо колко да му завият.

— Пет.

— Рибица или плешка?

— Рибица. Колко ти дължа? Направи ми сметка наново, защото сега, като имаме един в повече, предишната вече не важи.

Продавачът на бифтеци извади тефтера си и започна да пресмята:

— Всичко сто тридесет и пет франка досега.

— Дръж и започваме от нулата. Човекът си тръгна, а Гранде ми каза:

— Тук, ако нямаш мангизи, направо загиваш. Съществуват начини да си ги набавяш непрекъснато — трябва да си изработиш далавера.

За престъпниците „далавера“ беше начинът, по който всеки се оправяше с паричните си проблеми. Готвачът от лагера продаваше на бифтеци месото, предназначено за самите затворници. Когато получеше доставките, отделяше за свои нужди кажи-речи половината. Приготвяше бифтеците от онези части, от които трябваше да прави рагу или някакво варено. Продаваше ги на надзирателите, по-точно на жените им или на по-заможните каторжници. Разбира се, нещо от спечеленото по този начин готвачът даваше на надзирателя, отговорен за работата в кухнята. Първото помещение, в което влизаше да предложи стоката си, винаги беше това на „опасните“ в постройка А — сиреч нашето.

Значи далаверата за готвача бе да продава месото и мазнината; за хлебаря — да прави специални видове хляб и франзели за надзирателите; за касапина — да продава също месо; за санитаря — да продава лекарствата; за писаря — да взима подкуп при определянето на работните места; за градинаря — да продава пресни зеленчуци и плодове; за каторжниците в лабораторията — да продават резултатите от анализите и понякога дори да фабрикуват фалшиви туберкулози, прокази, ентерити; за специалистите по тарашите из надзирателските дворове — да продават яйца, пилета, калъпи марсилски сапун; за „семейните момчета“, търгуващи понякога със съдействието на самата домакиня — да носят всичко, което им поискат — масло, кондензирано мляко, рибени консерви, сардини, сирена и, разбира се, вино и алкохол (в моята тайфа например винаги се намираше бутилка „Рикар“, както и английски или американски цигари); а онези, които имаха право да ловят риба, продаваха рибите и лангустите.

Но най-добрата далавера — а също и най-опасната, бе да си водач на маса в хазартните игри. Според неписаното правило в една и съща сграда, тоест на сто и двадесет души, не можеше да има повече от трима-четирима водачи. Този, който е решил да получи мястото, отива някоя нощ при играчите, преди да са започнали, и им казва: „Искам аз да съм водач.“ Отвръщат му „Не“.

— Всички ли казвате не?

— Всички.

— Тогава си избирам този и този, за да му взема мястото.

Посоченият разбира намека. Надига се, отива в центъра на помещението и двамата се бият с ножове. Победителят взима мястото. Този, който води маса, получава по пет на сто от всяка печалба.

По време на игра човек може да си спретне и някоя друга далавера. Един опъва платнището, върху което ще се играе, друг осигурява ниски табуретки за участниците, ако те не могат да седят по турски. Трети продава цигари. Той подрежда няколко кутии, пълни с френски, английски, американски цигари, дори със свити на ръка папироси. Играчите сами си услужват и скрупульозно заделят настрана парите за всяка изпушена от тях цигара. Има типове, чиято работа е да подготвят бензиновите лампи и да се грижат да няма много черен дим. Лампите се правят от тенекиени кутии от мляко, чийто капак е пробит, за да мине през него фитилът, натопен в бензин. За непушачите са предвидени бонбони и тортички, приготвяни по линията на нечия отделна далавера. Във всяка сграда има по един-двама кафеджии. Покрито с кърпи и приготвено по арабски маниер, кафето се поддържа топло по цяла нощ. От време на време кафеджията минава из стаите и предлага топло кафе и какао, държано в нещо като термоси, тукашно производство.

И най-накрая не можем да не споменем продавачите на дрънкулки. Това са хора, занимаващи се със занаятчийство. Някои работят с черупки от костенурка, уловена от някой рибар. Всяка черупка се състои от тринадесет плочки, тежащи понякога по две кила. Занаятчията прави от тях гривни, обеци, гердани, цигарета, гребени, дръжки на четки. Веднъж видях дори малко ковчеже, изработено от светла черупка — беше истинско чудо. Други използват черупките на кокосовите орехи, рогата на биволите, абаносово дърво, друга дървесина. Някои се занимават с фино дърводелство, без при това да използват пирони — само чрез умело сглобяване на чарковете. Най-ловките използват бронз. Да не забравяме и художниците.

Понякога е нужно да се впрегнат няколко таланта, за да се изработи един предмет. Рибарят например хваща акула. Той полира и излъсква челюстта й, работи върху всеки зъб поотделно. Дърводелецът осигурява малък модел на котва от здраво гладко дърво, с достатъчно голяма площ, за да може да се рисува. Закрепват челюстта за котвата, а на тях художникът изрисува Островите на спасението, заобиколени от морските вълни. Най-често срещаният сюжет е следният: вижда се част от Роаял, Сен Жозеф и каналът, който ги дели. Залязващото слънце облива в цветове синьото море. Във водата е спусната лодка с шестима прави каторжници, голи до кръста, вдигнали вертикално веслата си. Зад тях са трима надзиратели с карабини. Отпред двама мъже държат ковчег и от него се изсипва, обвито в брашнени чували, тялото на мъртъв каторжник. На повърхността на морето се подават акули, очакващи тялото с разтворени челюсти. Ниско долу, отдясно на картината, пише: „Погребение на Роаял“ и дата.

Всички подобни произведения се продават по къщите на надзирателите. Най-хубавите парчета обикновено се откупуват предварително или се правят по поръчка. Останалото се разпродава на корабите, които понякога минават край островите. Тук занаятчиите са във вихъра си. На корабите се харчат и творбите на гравьорите, които взимат по някое старо очукано канче и изписват на него: „Това канче беше собственост на Драйфус — Дяволският остров“ и дата. По същия начин постъпват с тенекиените лъжици и чинии.

Тази непрекъсната търговска дейност донася много пари на островите и надзирателите имат сметка да я покровителстват. Отдадените на далаверите си хора по-лесно се управляват и по-леко привикват към новия си живот.

Педерастията има официален характер тук. Всички, включително и комендантът, знаят, че този и този е женен за този и този и когато го местят на друг остров, правят-струват, и изпращат другия при него. Освен ако не искат да му направят сечено.

От всички тези мъже едва ли могат да се намерят три на сто, които искат да избягат. Дори сред доживотните. Според тях единственият начин да се чупиш, е да те освободят от интерниране и да те върнат на континента — в Сен Лоран, Куру или Кайен. Но само интернираните за определен срок имат подобен шанс. За онези като мен единственият начин да се върнат на континента е да извършат убийство. Защото убийците ги съдят в Сен Лоран. Но тъй като, за да стигнеш до там, трябва предварително да си признаеш вината, рискуваш да ти друснат пет години изолатор. А не знаеш дали ще можеш да се възползваш от краткия престой в затвора на Сен Лоран (три месеца максимум), за да си уредиш бягство.

Можеш също да се опиташ да се измъкнеш от островите по медицински причини. Ако ти открият туберкулоза, те изпращат в лагера за туберкулозни, наричан „Новият лагер“, на двадесет и четири километра от Сен Лоран.

Други варианти са проказата и хроничната дизентерия. Сравнително лесно можеш да симулираш тези зарази, но пък е страшно опасно — слагат те за около две години в отделна постройка с болните от вида, който си избрал. Там вече само една крачка те дели от истинската проказа или туберкулоза. Една крачка, която е твърде лесно да направиш. А при дизентерията е почти невъзможно да избегнеш бацила.

И така, стоях си аз в постройка „А“ заедно със сто и двадесетимата ми приятели. Нужно ми беше да свикна да живея в тази общност, където всеки бързо получаваше своя етикет. Първо и най-важно, всички трябваше да научат, че не могат да ме нападат, без да се изложат на опасност. Когато ги свикнеш да се боят от теб, идва ред на копоите — понякога е хубаво да се демонстрира неподчинение, никога не бива да действаш по заповед на ключарите, дори ако рискуваш да имаш неприятности с надзирателите. Ако си играл на карти цяла нощ, на сутринта в никакъв случай няма да излизаш на проверка. Дежурният по стая ще обяви „Болен, на легло“. В останалите стаи надзирателите си позволяваха да влизат и да принуждават „болния“ да дойде на проверка. При нас — никога. С две думи — това, към което всички — от най-незначителния до шефовете, се стремяха, бе да осигурят спокойствие в каторгата.

Другарят ми Гранде, с който живеехме в една тайфа, бе марсилец, тридесет и пет годишен. Беше висок и кльощав, но много силен. Още във Франция си бяхме приятели. Срещахме се често в Тулон, Марсилия и Париж.

Той бе прочут касоразбивач. Имаше добро сърце, но понякога можеше да бъде много опасен. Него ден бях останал почти сам в огромното помещение. Дежурният метеше циментовия под. Мярнах един тип, който поправяше някакъв часовник, наместил на лявото си око специална лупа. Над хамака му върху дъските бяха подредени тридесетина часовници. Момчето изглеждаше на моя възраст, но косите му бяха съвършено побелели. Приближих се до него и погледнах как работи, после се опитах да завържа разговор. Той дори не надигна глава и остана безмълвен. Оттеглих се малко засегнат, излязох на двора и седнах при мивките. Там беше и Тити Белота, който се упражняваше с тесте чисто нови карти. Гъвкавите му пръсти сгъваха и разгъваха тридесет и двете карти с невиждана бързина. Без да спира фокусническите си номера, той ми подхвърли:

— Е, как е, приятел, добре ли се чувстваш на Роаял?

— Да, но днес нещо не съм на кеф. Трябва да се хвана на някаква работа, за да мога да напускам лагера. Днес ми се прииска да поговоря с онзи тип, дето поправя часовници, но той дори не ми отговори.

— Не се съмнявам, Папи, този тип не ще и да знае. Интересува се само от часовниците. Останалото — никакво внимание. Но да ти кажа, след всичко, което му се случи, има право да се държи като откачен. Всеки от нас би мръднал при подобни обстоятелства. Представяш ли си, този младок — а можем да го наричаме младок, защото няма още тридесет години, беше осъден на смърт през миналата година заради това, че изнасилил жената на един от копоите. Изнасилил, глупости! Той отдавна чукал господарката си, която била благоверна на началник-надзирателя бретонец. Работел у тях като „семейно момче“ и всеки път, когато бретонецът бил на служба, часовникарят шибал мацката. Само че допуснали една грешка — мадамата вече не го оставяла да пере и глади бельото. Почнала да се занимава самата тя с тази работа. Съпругът рогоносец си я знаел като мърла и мързелана, та затова много се зачудил и му се породили съмнения. Само че не можел да намери доказателство за унижението си. Тогава замислил начин да ги хване на местопрестъплението и да ги убие и двамата. Но си направил сметката без кръчмаря — тоест без хитростта на женската. Веднъж напуснал поста си само два часа, след като го бил застъпил, и помолил друг надзирател да го придружи до дома му под претекст, че иска да му подари парче шунка, получено от Франция. Прекрачил безшумно прага, но едва отворил вратата на къщата, обученият папагал се разкрещял: „Господарят си идва!“ Жената веднага се развикала: „Помощ! Изнасилват ме!“ И двамата копои нахлули в стаята точно в мига, когато тя се измъквала от обятията на каторжника. Без да може да разбере какво става, той скочил през прозореца, докато рогоносецът се опитвал да го улучи с пистолета си. Получил един куршум в рамото, а през това време онази мадама си изподрала с нокти циците и бузите и си разкъсала пеньоара. Часовникарят паднал на земята и бретонецът тъкмо се готвел да го довърши, но другият копой му попречил. Трябва да ти кажа, че онзи другият бил корсиканец и на секундата разбрал какви врели-некипели му надрънкал шефът за шунката, както и това, че никакво изнасилване никога не е имало. Но тъй като не можел нищо да направи, си затраял и се направил, че вярва. Часовникарят бил осъден на смърт. Дотук, приятелю, нищо необичайно. Едва сега историята започва да става интересна.

— Тук на Роаял, в помещението, което служи за вътрешен затвор, си имаме гилотина — всеки чарк е лъснат и подреден в специален кашон. В двора пък се намират петте изгладени и добре нивелирани плочи, върху които я издигат. Всяка седмица палачът и помощниците му — двама каторжници — сглобяват гилотината, нагласят ножа и механизмите и отрязват по няколко бананови стъбла. Така се уверяват, че машината е тип-топ и работи безотказно.

— И така, часовникарят лежал в една килия заедно с още четирима смъртни — трима араби и един сицилианец. И петимата очаквали резултата от молбите за помилване, подготвени от „адвокатите“ им надзиратели.

Една сутрин сглобили гилотината и внезапно отворили вратата на килията. Палачите се хвърлили върху часовникарчето и му овързали глезените и китките с едно и също въже. Отпорили с ножици яката му и така, ситнейки, го пуснали да измине двадесетина метра в предутринния полумрак. Тук трябва да ти обясня, Папийон, че когато се изправиш пред гилотината, ти се оказваш лице в лице с една перпендикулярно поставена дъска, върху която те завързват посредством прикрепените към нея ремъци. И така — връзват го него и таман да спуснат дъската, от която само главата му се подава в хоризонтално положение, когато пристига сегашният комендант — Сушения Коко… Той задължително трябва да присъства на всички екзекуции. Носел в ръка голяма лампа и щом осветил сцената, забелязал, че ония задници копоите са се объркали — не било ред на часовникаря да става главно действащо лице в купона.

— Спрете! Спрете! — викнал Баро.

— Бил толкова развълнуван, че направо изгубил дар слово. Пуснал лампата на земята и лично отвързал нашия човек. Най-после успял да издума:

— Санитар, водете го обратно в килията. Заемете се с него, останете до него и му дайте да пийне ром. А вие, кретени такива, вървете бързо и ми доведете Рьонкасо — днес е негов ред за екзекуция.

— На другия ден косите на часовникаря били чисто бели — такива, каквито ги видя днес. Адвокатът му — надзирател от Калви, написал нова молба за помилване до Министерството на правосъдието и разказал цялата случка. Потърпевшият бил помилван и наказанието му било заменено с доживотна присъда. Оттогава прекарва цялото си време, като поправя часовниците на копоите. Това е нещо като страст. След като ги поправи веднъж, после дълго ги следи дали продължават да работят точно, затова над главата му висят толкова много от тях. Сега разбираш, че нещастникът има основания да бъде малко чалнат, нали?

— Без съмнение, Тити, след подобен шок той с право не проявява общителност. Искрено ми е жал за него.

С всеки ден научавах по нещо ново за живота тук. Стая „А“ беше истински кошер на опасни мъже — опасни не само с миналите си подвизи, но и с начина си на реагиране във всекидневните ситуации. Аз все още не работех — чаках да се освободи място на клозетен чистач. Така щях да съм зает само по три четвърти час сутрин и после можех да ходя на риболов.

Тази сутрин набираха група за работа в кокосовата плантация и извикаха името на Жан Кастели. Той излезе от строя и попита: „Какво? Изпращате ме да бачкам — мене!“

— Да, именно вас — отвърна копоят. — Хайде, вземайте тази мотика.

Нашият човек само го изгледа студено:

— Не виждаш ли, селяко, че човек трябва да идва от твоя пущинак, за да знае за какво служи старинният инструмент в ръцете ти? Аз съм марсилец, родом от Корсика. В Корсика подобни сечива ги държим по-далеч от себе си, а в Марсилия дори не подозират съществуването им. Запази мотиката за себе си и ме остави на мира.

Младият копой, който явно не бе успял да разбере как точно стоят нещата тук, надигна мотиката срещу Кастели и размаха дръжката във въздуха. В този миг сто и двадесетимата мъже изкрещяха в един глас: „Само да го удариш, Шароняр, и си мъртъв!“

— Разпръснете редиците! — извика Гранде и ние, без да се интересуваме от това, че копоите застанаха в положение за нападение, се прибрахме в помещението.

Стая „Б“ се строи за работа. Стая „В“ също. Дузина копои се върнаха обратно и — нещо съвсем необичайно — спуснаха решетките на вратата. Един час по-късно постройката бе заобиколена от четиридесет надзиратели с карабини. Заместник-комендантът, главният надзирател, шефът на тъмничарите, другите надзиратели — всички бяха на линия, с изключение на самия комендант, който беше заминал на инспекция на Дяволския остров още преди инцидента.

Заместник-комендантът разпореди:

— Дачели, викайте хората един по един.

— Гранде?

— Тук.

— Излезте.

Той излезе навън и застана сам срещу четиридесетте копои. Дачели заповяда:

— Тръгвайте на работа.

— Не мога.

— Отказвате?

— Не, не отказвам, болен съм.

— Откога сте болен? Не рапортувахте за подобно нещо при първата проверка.

— Сутринта не бях болен, но сега съм.

Всичките шестдесет човека, които извикаха след него, отговориха по същия начин. Само един се осмели откровено да откаже да се подчини. Сигурно се надяваше, че ще го изпратят в Сен Лоран, за да го изправят пред военен съд. Когато го запитаха „Отказвате ли?“, той отвърна:

— Да, отказвам. Не, не и не! Трикратно не!

— Трикратно ли? Защо?

— Защото ми се повръща от вас. Категорично отказвам да работя за задници като вас.

Напрежението бе изключително високо. Копоите, и особено по-младите от тях, не понасяха да бъдат така унижавани от каторжниците. Само едно чакаха — най-малкия заплашителен жест, за да могат да се нахвърлят върху нас с пушките си, насочени засега към земята.

— Всички извикани досега — съблечете се до кожа! И марш напред към килиите!

Докато пускахме дрехите си на земята, от време на време се чуваше звън от падането на някой нож върху каменния под. В този момент пристигна докторът.

— Добре, спрете! Ето ви лекар. Бихте ли прегледали тези хора, докторе? Тези от тях, които не са болни, ще попаднат в карцера. Останалите ще се върнат в помещението.

— Шестдесет болни?

— Да, докторе, с изключение на този, който откровено отказа да работи.

— Да започнем по ред. Гранде, от какво се оплаквате? — запита лекарят.

— От тъпотията на копоите, докторе. Всички тук имаме дълги присъди, повечето доживотни. От островите не можем да избягаме. Така че, за да понасяме този живот, е нужно правилникът да се прилага към нас с повече гъвкавост и разбиране. Тази сутрин един надзирател се опита пред всички да удари с дръжката на мотиката наш другар, когото много уважаваме. При това в жеста му нямаше и помен от самозащита, тъй като човекът никого не бе заплашил. Единственото му прегрешение бе, че отказа да работи с мотика. Ето я истинската причина за колективната ни епидемия. Вие сам преценете дали сме прави. Докторът наведе глава, помисли около минута и каза:

— Санитар, пиши: „Поради колективно хранително отравяне надзирателят-санитар Еди-кой си да вземе необходимите мерки, като раздаде на всички каторжници, обявили се за болни, по двадесет грама очистително. Каторжникът X да бъде настанен в болница, за да преценим дали отказът му да работи е бил заявен в пълно съзнание.“

След което се обърна и си тръгна.

— Хайде всички в стаята! — извика заместник-комендантът. — Приберете си дрехите и не забравяйте да си вземете ножовете.

Него ден всички си останахме по леглата. Никой не можа да излезе навън, дори разносвачът на хляб. По обяд вместо да ни раздадат супа, пристигна санитарят заедно с двама помощници от нашите и домъкна дървен съд с очистително. Но можа да принуди само трима да си изпият дозите. Четвъртият симулира епилептична криза, падна върху съда и разля съдържанието. Така приключи този инцидент — само дето дежурният по стая бе накаран да почисти от пода очистителното.

Прекарах целия следобед в разговори с Жан Кастели. Той дойде да се храни при нас. Иначе живееше в една тайфа с Луи Гравон от Тулуза, който бе получил присъдата си заради кражби на скъпи кожи. Щом му споменах за бягство, и очите му светнаха. Рече ми:

— Миналата година за малко да се чупя, но ми мина котка път. Знаех си, че човек като теб няма да кротува. Само че, ако се опиташ да говориш на тукашните за бягство, ще те разберат, колкото ако им заговориш на китайски. От друга страна, ми прави впечатление, че все още не си опознал каторжниците от островите. Така както ги гледаш, трябва да знаеш, че осемдесет на сто от тях се чувстват тук сравнително щастливи. Каквото и да правиш, никой няма да те издаде. Убиват някого — няма свидетели. Ограбват друг — пак никой нищо не е видял.

Всички те защитават, независимо какво си сторил. Само от едно се боят каторжниците на островите — да не би някой да успее да избяга. Защото тогава цялото им относително спокойствие ще отиде по дяволите. Непрекъснато ще ги пребъркват, вече няма да могат да играят на карти или да слушат музика, защото китарите им ще бъдат изпочупени по време на пребъркванията. Няма да има вече шах, книги, дама, нищо! Няма да им позволяват дори да си майсторят разни боклуци. Всичко ще им бъде отнето. Ще пребъркват непрекъснато. Захарта, олиото, бифтеците, маслото ще изчезнат. Всички бегълци ги залавят още щом пристигнат на континента, някъде около Куру. Но тукашните власти въпреки това отбелязват бягството като сполучливо, тъй като участниците са успели да се измъкнат от островите. Затова налагат тежки наказания на копоите, които от своя страна си отмъщават на останалите.

Целият бях в слух. Не можех да се съвзема от чутото. Никога не бях гледал на нещата от този ъгъл.

— Изводът е — рече Кастели, — че ако си решил да бягаш, трябва да се захванеш с тази работа много, много внимателно. Преди да започнеш преговори с някой тип, освен ако не ти е близък приятел, премисли поне десет пъти.

Професионалният крадец с взлом Жан Кастели имаше рядко срещани воля и ум. Ненавиждаше насилието. Викаха му Античния. Миеше се само с марсилски сапун и ако ме усетеше, че съм използвал „Палмолив“, подхвърляше: „Вониш на педераст, бога ми! Мил си се с женски сапун!“ За съжаление беше на петдесет и две години, но пък се радваше на удивителна воля и енергичност. Веднъж ми каза:

— Знаеш ли, Папийон, човек би казал, че си мой син. Всекидневието на островите не те интересува. Храниш се добре, за да се чувстваш здрав и във форма, но никога няма да приемеш живота тук. Поздравявам те за това. Онези, които мислят като нас, могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Особено по въпроса за бягството. Вярно е, че се намират десетки, които плащат мило и драго, за да ги върнат обратно на континента и смятат да се чупят оттам. Но тук никой не вярва в бягството.

Старият Кастели ме отрупваше със съвети: да науча английски и всеки път, щом мога, да упражнявам испанския си с тукашния испанец. Даде ми съкратен учебник по испански. Както и френско-английски речник. Беше близък приятел с марсилеца Гардес, който беше спец по бягствата — беше правил вече два опита — веднъж от португалската каторга и втория път от континента. Имаше си свой възглед за начините да се чупи от островите. Кастели също знаеше някои неща. Гравон от Тулуза също кроеше планове. Само че мненията на тримата напълно се разминаваха. Затова реших да се захвана сам и повече да не обсъждам темата с други хора.

Неприятно бе да го приема, но нещата стояха така. Единствената точка, по която мненията на тримата съвпадаха, беше хазартът — смятаха, че си струва да се играе само заради парите, но е твърде опасно. Всеки момент можеше да ти се наложи да извадиш нож срещу първия натрапник, който дойде да се перчи. И тримата бяха хора на действието и се държаха много добре за възрастта си: Луи Гравон беше на четиридесет, Гардес — почти на петдесет.

Снощи имах случай да демонстрирам възгледите си пред всички. Някакъв от Ним се нахвърли с нож на дребно момче от Тулуза. Тулузанчето се викаше Сардината, а юначагата от Ним — Овена. Гол до кръста, Овена застана по средата на стъргалото с нож в ръка:

— Или ще ми плащаш по двадесет и пет франка за всяка игра на покер, или няма вече да играеш.

— Никога досега не сме заплащали правото си да играем на покер — отвърна Сардината. — Защо си се заял с мен, а не предизвикаш някой от водачите на маси?

— Много искаш да знаеш. Или плащаш, или не играеш, или се биеш.

— Няма да се бия.

— Навеждаш ми се, значи?

— Да. Защото рискувам да бъда ранен или направо убит от наглец като тебе, който никога не е бягал. Аз имам намерение да се чупя оттук, не съм съгласен да убивам или да ме убиват.

Всички чакахме да видим какво ще се случи. Гранде ми пошушна:

— Дребосъкът наистина е смелчага. Напълно е способен да избяга. Жалко, че не можем да се намесим.

Отворих ножа си и го скрих под бедрото си. Седях върху хамака на Гранде.

— Хайде, бъзливецо, ще плащаш, или няма повече да играеш? Казвай. — И онзи тръгна към Сардината. Тогава аз извиках:

— Затваряй си устата, Овньо, и остави момчето на мира.

— Луд ли си? — изшътка ми Гранде.

Без да мърдам от мястото си, все така затиснал ножа с бедро и с ръка на ръкохватката му, отговорих:

— Не, не съм луд и затова ме чуйте всички какво ще ви кажа. Ще дойда да се бия с тебе, Овньо, ако държиш на това, но първо искам да ти обясня — на теб и на останалите, че откак съм дошъл в това помещение, където сме повече от сто човека — и то все закоравели, забелязвам със срам, че най-хубавото, най-ценното, най-истинското нещо на света — бягството, не е на почит сред вас. Всеки, който е доказал, че има достатъчно смелост, за да избяга и да рискува по този начин живота си, трябва да заслужи нашето най-голямо уважение. Има ли някой, който да не мисли така? (Тишина.) Във всички ваши неписани правила липсва най-важното — задължението ви да уважавате, но и да подпомагате и подкрепяте бегълците. Никой от вас не е задължен да се чупи, а виждам, че повечето от вас са решили да уредят живота си тук. Но ако нямате смелостта да започнете отначало, поне отдавайте дължимото на онези, които я имат. Ако някой забрави този мъжки закон, ще трябва да се разправя с мен. Хайде сега, Овньо, ако все още искаш да се биеш, твой съм!

И с тези думи изскочих по средата на пътеката с нож в ръка. Овена обаче хвърли ножа си и отвърна:

— Прав си, Папийон, затова не мога да се бия с теб с нож, но за да видиш, че не съм бъзливец, ще се бия с юмруци.

Оставих ножа си у Гранде. Бихме се като кучета в продължение на двадесетина минути. Накрая след успешен удар с глава аз справедливо спечелих двубоя. Отидохме заедно в клозета, за да измием кръвта, която ни течеше по лицата. Овена въздъхна:

— Вярно, че тук, на островите, затъпяваме. От петнадесет години съм тук и не съм похарчил дори хиляда франка, за да ме пратят обратно на континента. Какъв срам!

Когато се върнах обратно в тайфата, Гранде и Галяни започнаха да ме хокат:

— Луд ли си, та нападаш и обиждаш всички по този начин. Не знам по какво чудо никой не изскочи на пътеката да се бие срещу тебе с нож.

— Нищо странно няма в това, приятели. Когато някой има право, хората от престъпния свят винаги се вслушват в него.

— Добре де — приключи спора Галяни. — Все пак не си играй твърде много с огъня.

Цяла вечер разни хора идваха да поприказват с мен. Приближаваха се разсеяно, говореха врели-некипели и накрая, преди да си тръгнат, отронваха: „Съгласен съм с това, което каза, Папи.“ Този инцидент ми осигури уважението им.

Оттук нататък другарите ми започнаха да ме приемат като свой човек, който обаче не се подчинява на общоприетите правила, без да ги обмисли и огледа от всички страни. Забелязах, че когато аз съм водач на маса, картоиграчите се карат по-рядко и ако наредя нещо, то веднага се изпълнява.

Както вече казах, водачът получава пет на сто от всички печалби. Той седи на пейка с подпрян на стената гръб, за да се предпази от подли нападения — нещо, което се случва. На коленете си постила завивка, под която крие големия си нож. Около него са насядали тридесет-четиридесет, понякога до петдесет играчи от всички кътчета на Франция, а също така много чужденци, включително и араби. Играта е лесна — важни са банкерът и този, който раздава. Всеки път, когато губи, банкерът отстъпва картите на съседа си. Играе се с петдесет и две карти. Онзи, който раздава, запазва една скрита карта. Банкерът изважда една карта и я обръща върху одеялото. Всеки прави своя залог. Играчите залагат или на банката, или на раздаващия. Когато залозите бъдат събрани в специален съд, започваме да откриваме една по една картите си. Всяка карта, голяма колкото едната от двете на килима, губи. Например раздаващият е скрил дама, а банкерът обръща петица. Ако на масата се появи дама преди петица, губи раздаващият. Ако стане обратното, губи банката. Водачът на масата трябва да помни сумите от залаганията, а също кой е бил раздавач и кой банкер, за да знае кому да връчи печалбата. А това не е лесна работа. Нужно е да защитаваш слабите от силните, които винаги са готови да злоупотребят със силата си. Когато водачът вземе решение по някой спорен въпрос, всички са длъжни да се подчинят безропотно.

Тази нощ убиха един италианец на име Карлино. Живееше с някакъв младок, който му беше жена. И двамата работеха като градинари. Сигурно подозираше, че животът му е в опасност, защото караше младока да дежури, докато спи, и на свой ред се будеше, за да пази любовника си. Бяха подредили празни тенекиени кутии под хамака си, за да не може никой да се промъкне безшумно до тях. И въпреки всичко успяха да го убият. Писъкът му беше веднага последван от страхотния трясък на срутилите се тенекиени кутии, които убиецът все пак бутна.

По това време Гранде водеше една игра, събрал около себе си повече от тридесет играчи. Близо до него аз си приказвах с някого. Викът и тенекиените кутии прекъснаха партията. Всички се надигнаха и взеха да се питат какво се е случило. Младият приятел на Карлино не бе видял нищо, а самият Карлино лежеше бездиханен. Дежурният по стая попита дали да не извика надзирателите. Не. Утре по време на проверката ще има достатъчно време да им кажем. Така и така е мъртъв, повече не можем нищо да направим за него. Гранде взе думата по случая:

— Никой нищо не е чул. Включително и ти, малкият — обърна се той към младока. — Утре като ни събудят, ще забележат, че е мъртъв.

И толкоз. Играта се възобнови. И играчите продължиха, като че нищо не се е случило. Крясъците „Крупие! Не, банкер!“ отново се понесоха над стаята.

С нетърпение чаках да видя какво ще стане, след като надзирателите открият трупа. В пет и половина прозвуча първият сигнал за ставане. В шест — вторият. Започнаха да раздават кафето. В шест и половина трети звънец и проверка — дотук всичко, както си го знаем. Но днес нещо трябваше да се случи. Още при втория звънец дежурният каза на копоя, който придружаваше раздавача на кафе:

— Шефе, тук убиха един.

— Кой?

— Карлино.

— А, добре.

Десет минути по-късно пристигнаха шестима копои:

— Къде е трупът?

— Там.

Видяха ножа, забоден в гърба на Карлино от долу на горе през хамака. Извадиха го.

— Носачи, изкарайте го.

Двама души го изнесоха върху носилка. Слънцето изгря. Трети звънец. Все още с кървавия нож в ръка, началник-надзирателят заповяда:

— Всички да се строят вън за проверка. Днес няма да има оправдания за болните.

Всички се изнизахме. Комендантът и останалите началници винаги присъстват на проверката. Започнаха да ни извикват. Щом стигнаха до Карлино, дежурният по стая отговори:

— Умря нощеска. Отнесоха го в моргата.

— Добре — рече копоят и продължи с извикванията. Когато се увериха, че всички сме налице, началникът на лагера вдигна високо ножа и запита:

— Познава ли някой този нож?

Никой не отговори.

— Виждал ли е някой убиеца?

Пълно мълчание.

— И така, както обикновено, никой нищо не знае. Всички да минат пред мен с протегнати напред ръце и после отивайте на работа. Всичко е както обикновено, господин комендант, нищо не ни позволява да идентифицираме убиеца.

— Следствието е приключено — рече комендантът. — Запазете ножа и закачете за него бележка, че е послужил за убийството на Карлино.

И това беше всичко. Върнах се в стаята и си легнах да поспя, защото цяла нощ не бях мигнал. Точно когато се унасях, си казах, че каторжникът не струва много нещо. Дори когато е бил убит по най-подъл начин, никой не си разваля спокойствието, за да открие истината. В очите на администрацията ние не струваме нищо. Имаме по-малко значение от кучетата.

Бях решил да започна работата си като клозетаджия в понеделник. Щях да излизам в четири и половина сутринта заедно с един приятел, за да почиствам цукалата в нашата сграда. Според правилника трябваше да изхвърляме лайната чак долу в морето. Само че ние се уговаряхме с биволаря да ни чака на определено място на платото, където минаваше циментов канал. Само за двадесет минути изпразвахме всички каци в канала и ливвахме отгоре три хиляди литра морска вода, довлечена от биволите в огромно ведро. За услугата плащахме по двадесет франка дневно на биволаря — симпатичен негър от Мартиника. Накрая помагахме на мръсотиите да се оттекат с помощта на твърда метла. При първия ми работен ден се изморих от носенето на каците, закачени на два дървени пръта. Надявах се, че скоро ще привикна към тежестта.

Новият ми другар изглеждаше много услужлив, но Галяни ме предупреди, че е изключително опасен тип. Извършил беше около седем убийства тук на островите. Неговата далавера бе да продава лайна. Всеки градинар трябваше сам да си осигурява тор. За целта се издълбаваше една дупка, изпълваше се със сухи листа и треви, а моят мартиниканец тайно занасяше една-две каци с нечистотии. Той естествено не можеше да се справя сам и аз трябваше да му помагам. Знаех обаче, че това, което правим, е голяма грешка, защото може да доведе до пренасяне на дизентерия чрез зеленчуците, а болестта ще засегне както надзирателите, така и каторжниците. Реших един ден, като го опозная по-добре, да му обясня всичко. Аз, разбира се, щях да му плащам за загубите, които понася след прекратяването на търговията си. Той си имаше и друго занимание — дялкаше разни неща от биволски рога. Що се отнася до риболова, каза, че не можел да ми даде никакъв съвет, но долу на кея Шапар или някой друг би ме упътил.

И така станах аз клозетаджия. Щом приключех с работата, взимах един душ, нахлузвах къси панталони и тръгвах да ловя риба където ми видят очите. Имах само едно задължение — да се връщам по обяд в лагера. Благодарение на Шапар не ми липсваха нито въдици, нито куки. Когато се връщах обратно с уловените барбуни, увиснали на прекараната през хрилете им тел, жените на надзирателите често ми подвикваха. Всички ми знаеха името. „Папийон, продайте ми две кила барбуни!“

— Болна ли сте?

— Не.

— Детето ви ли е болно?

— Не.

— Тогава няма да ви продам нито една риба.

Обикновено се радвах на добър улов, който раздавах на приятелите си в лагера. Понякога разменях риба за франзели, зеленчуци или плодове. Хората от моята тайфа ядяха риба поне веднъж на ден. Веднъж като се връщах с дузина тлъсти лангусти и седем-осем кила барбуни, минах покрай къщата на коменданта Баро. Една доста дебела жена ми подхвърли:

— Добър улов сте хванали, Папийон. А времето е лошо и другите риболовци се отказаха. Най-малко от петнадесет дни не съм вкусвала риба. Жалко, че не я продавате. От мъжа си знам, че отказвате да търгувате с жените на надзирателите.

— Така е, госпожо. Но за вас може би ще направя изключение.

— Защо?

— Защото сте пълна и по всяко вероятност месото ви вреди.

— Вярно е. Казаха ми да се храня само със зеленчуци и варена риба. Но тук такава диета е невъзможна.

— Вземете, госпожо, давам ви тези лангусти и тези барбуни.

И й подадох около две кила риба. От този момент нататък винаги, когато имах успешен улов, заделях една част за нея, за да може да следва диетата си. Тя добре знаеше, че тук, на островите, всичко се продава, но въпреки това ми казваше само по едно „мерси“. И правилно — беше усетила, че ще ме обиди, ако ми предложи пари. За сметка на това често ме канеше вкъщи. Сама ми предлагаше мастика и бяло вино. Когато получеше някое лакомство от Корсика, ме черпеше и с него. Госпожа Баро никога не ме разпитваше за миналото ми. Само веднъж отрони две думи по повод каторгата:

— Истина е, че от островите не може да се избяга, но по-добре да сте тук, където климатът е здравословен, отколкото да гниете на континента.

От нея научих произхода на името, което островите носят. По време на някаква епидемия от жълта треска в Кайен свещениците и монахините от манастира избягали тук и оцелели. Затова ги нарекли Островите на спасението.

Благодарение на риболова можех да ходя където си поискам. От три месеца бях клозетаджия и вече познавах острова по-добре от който и да било. Имах възможност да оглеждам внимателно и градините под претекста, че ходя да разменям рибата за плодове и зарзават. Матю Карбониери от нашата тайфа беше градинар в една градина, разположена точно до надзирателското гробище. Матю работеше сам и аз си казах, че по-нататък можем да спретнем един сал и да го скрием при него. Още два месеца и комендантът щеше да си замине. И тогава вече щях да съм свободен да действам.

Започнах да подготвям организацията си. Сутрин излизах като че ще чистя клозетите, но оставях мартиниканеца да го върши вместо мен — за което, разбира се, му плащах. Опитах се да се сдуша с двама баджанаци, осъдени доживот — Нарик и Кение. Наричаха ги „двамата с детската количка“. Носеше се слух, че били осъдени задето циментирали трупа на убит от тях инкасатор. Свидетели ги видели как пренасяли качен в детска количка циментов блок, който изхвърлили в Сена. Следствието установило, че инкасаторът отишъл у тях, за да получи някакви мангизи, и никой повече не то видял. Те цял живот отричаха обвинението. Дори в каторгата твърдяха, че са били невинни. Тялото така и не било открито, но полицията намерила главата, увита в носна кърпа. А у тях имало кърпи от същия тип и същото платно „според експертите“. Адвокатите им и те самите доказали, че хиляди метри от въпросното платно са били превърнати в кърпи. Този модел бил много разпространен. Най-накрая двамата бежанци получили доживот, а жената на един от тях — двадесет години затвор.

Успях да установя контакт с тях. Тъй като бяха зидари, те можеха да влизат и излизат в строителното ателие когато си поискат. Сигурно имаха възможност да ми изнесат парче по парче достатъчно чаркове, за да си сглобя сал. Оставаше да ги убедя.

Вчера срещнах доктора. Носех двадесеткилограмова риба с много вкусно месо — наричаше се меру. Двамата заедно тръгнахме нагоре към платото. По средата на пътя спряхме да поседнем върху една ниска ограда. Той каза, че от главата на тази риба ставала прекрасна чорба. Предложих му я заедно с голямо парче от месото. Той се учуди на жеста ми и ми призна:

— Не сте злопаметен, Папийон.

— Не го правя заради себе си, докторе. Дължа ви уважение, защото сторихте невъзможното, за да спасите приятеля ми Клузио.

Поприказвахме си малко и той попита:

— Би искал да избягаш, нали? Не приличаш на останалите каторжници. Изглеждаш различен.

— Прав сте, докторе. Не принадлежа на каторгата — тук съм само на посещение.

Той се разсмя. Тогава го запитах направо:

— Нима не вярвате, че човек може да се възроди, да започне нов живот?

— Вярвам, че може.

— Приемате, че бих могъл да служа на обществото, без да представлявам заплаха за него и да се превърна в честен гражданин?

— Искрено казано, да.

— Тогава защо не ми помогнете да успея?

— Как?

— Дайте ми диагноза, че съм туберкулозен.

Тогава той потвърди нещо, което бях чувал да се говори.

— Невъзможно е и те съветвам никога да не опитваш. Прекалено опасно е. Администрацията те изпраща на континента едва след като прекараш най-малко година в помещение със заразени от същата болест.

— Това пък защо?

— Малко ме е срам да ти кажа, но предполагам, че го правят, за да намалят броя на симулиращите. Ако знаят, че се излагат на голяма опасност от истинска зараза, те биха се отказали от играта. А ако не се откажат, наистина ще се разболеят. Не мога да направя подобно нещо за теб.

От него ден двамата с доктора станахме приятели. И така до деня, когато той за малко не уби приятеля ми Карбониери. Всъщност Матю Карбониери беше приел по мое настояване да работи като готвач и разносвач на храна на надзирателите офицери. По този начин трябваше да разбере дали е възможно да откраднем три от буретата, в които се пренасяха виното, олиото и оцетът, да ги вържем едно за друго и да потеглим на път — след като Баро си тръгне, естествено. Планът беше сложен, защото се налагаше да откраднем буретата, да ги закараме тайно до морето и да ги овържем в една и съща нощ. Това можеше да стане само при буря със силен вятър и дъжд. Бурята от своя страна правеше изключително трудно излизането в открито море.

И така Карбониери работеше като готвач. Шефът на стола му връчил три заека и му наредил да ги приготви за следващия ден — неделя. Карбониери одрал зайците (за щастие — после ще разберете защо) и изпратил единия на брат си, а другите два — на нас. После заклал три тлъсти котки и приготвил яхния за чудо и приказ.

За зла беда обаче на следващия ден сред поканените бил и докторът. Вкусил от манджата и веднага се обърнал към домакина:

— Господин Филидори, позволете ми да ви поздравя. Котката е много вкусна.

— Не се подигравайте, докторе — ние с вас хапваме три хубави заека.

— Грешите — запънал се докторът като магаре на мост. — Това е котка. Виждате ли ребрата — плоски са, а при зайците са кръгли. Така че аз съм прав — ядем котка.

— Гръм и мълния! — изкрещял корсиканецът. — Значи имам котка в стомаха си!

И той хукнал към кухнята, натикал револвера си под носа на Матю и викнал:

— Може и да си почитател на Наполеон като мен, но Бога ми, това няма да ми попречи да те убия, задето ме накара да ям котка.

Имал налудничав блясък в очите и Карбониери отвърнал, без да разбира как онзи се е досетил за истината:

— Ако наричате животните, които ми дадохте, котки, грешката не е моя.

— Аз ти дадох зайци.

— Ами тях съм ви приготвил. Ето вижте, кожите и главите са още тук.

Надзирателят се пообъркал, като видял заешките глави и кожи.

— Значи докторът не знае какви ги плещи.

— Докторът ли ви каза, че е котка? — попитал Карбониери, като си отдъхнал. — Пошегувал се с вас. Кажете му, че такива майтапи не са хубави.

Успокоен и убеден, Филидори се върнал в трапезарията и рекъл:

— Говорете каквото си щете, докторе. Виното ви е замаяло главата. Не ми пука от плоските и кръглите ребра — ние ядем именно заек. Видях им костюмчетата и главите.

Така Матю се измъкна на косъм. Но няколко дни по-късно счете за правилно да връчи оставката си като готвач.

Денят, когато щях да получа свобода на действие, наближаваше. Още няколко седмици и Баро си заминаваше. Вчера отидох да видя дебелата му жена, която между другото много отслабна благодарение на диетата си от варена риба и пресни зеленчуци. Добрата дама ме покани да вляза, за да ми връчи бутилка хининово вино. Вътре вече стояха подредени куфарите. Подготвяха се за отпътуването. Комендантшата, както всички я наричаха, се обърна към мен със следните думи:

— Папийон, не знам как да ви се отблагодаря за всички грижи, които положихте за мен през изминалите месеци. Знам, че в някои дни с лош късмет ми давахте всичко уловено. Благодаря ви много за това. Благодарение на вас се чувствам далеч по-добре и отслабнах с четиринадесет кила. Как да ви изразя признателността си?

— Това, което ще ви помоля да направите, госпожо, е нещо много сложно. Намерете ми добър компас. Точен, но малък.

— Молите ме за нещо хем дребно, хем трудно откриваемо. Ще ми бъде трудно да се справя за три седмици.

Осем дни преди отпътуването си благородната жена, притеснена, че не може да ми намери компас, взе първия кораб и отиде до Кайен. Четири дни по-късно се върна с прекрасен компас, гарантиран против магнитни влияния.

Тази сутрин комендантът и комендантшата Баро заминаха. Вчера Баро предаде управлението на острова на един офицер надзирател със същия чин като него. Наричаше се Пруйе и идваше от Тунис. Добрата новина беше, че новият началник прие Дега да си остане на старата длъжност главен писар. Това беше важно за всички, особено за мен. Новият комендант се обърна към каторжниците, строени в двора на лагера, с реч, която остави впечатлението за енергичен, но интелигентен човек. Между всички останали неща той каза и следното:

— От днес аз поемам управлението на Островите на спасението. Констатирах, че методите на предшественика ми са довели до положителен резултат и поради това нямам намерение да променям сега съществуващия ред. Не виждам причини да налагам промени в установения от вас начин на живот, освен ако вие не ме принудите на това.

Както се досещате, гледах отдалечаването на комендантшата и съпруга й с радост, макар че петте месеца принудително бездействие бяха минали удивително бързо. Относителната свобода, на която се радваха почти всички каторжници тук, хазартът, риболовът, разговорите, новите запознанства, споровете, караниците, обсебваха цялото ни внимание и човек нямаше възможност да се отегчава.

Въпреки всичко аз не се оставих на средата да ме погълне. Всеки път, когато се сприятелявах с някого, си задавах въпроса: „Този дали не е кандидат за бягство? Дали би могъл да ми помогне в подготовката, ако самият той не ще да се чупи?“

Живеех само за това — да избягам, да избягам, сам или с другар, да се махна. Бях обладан от тази мисъл, но не я споделях с никого, както ме бе посъветвал Жан Кастели. Нищо не можеше да ме разколебае — бях твърдо решен да осъществя идеала си — да замина.