Анри Шариер
Пеперудата (24)

Бягството на човекоядците

„Изкльопаха еднокракия!“ „Едно рагу с дървен крак, ако обичате!“ Глас, имитиращ жена: „Келнер, добре изпечена пържола от мъжко месо без черен пипер, моля!“

Рядко минаваше нощ, в която да не чуем как някой от тези крясъци или понякога всичките заедно прорязваха мрачната тишина.

Двамата с Клузио се питахме за кого и за какво се отнасят виковете в тъмнината.

И ето че един следобед успях да разгадая мистерията. Истината ми разкри Мариус от Ла Сиотат, специалист по разбиване на каси и сам участник в описаните по-долу събития. Отпусна се да говори с мен без страх едва когато разбра, че познавам баща му Титин.

Бях му разказал част от своите приключения и по едно време го запитах, както си му е редът: „А ти?“

— А, остави — въздъхна той, — затънал съм в гадна история. Боя се, че заради един простичък опит за бягство ще отнеса цели пет години в изолатора. Аз съм от групата, която нарекоха „канибалите“. Нали чуваш как се дерат нощем „Изкльопаха го…“, „Едно рагу…“ — тези викове са предназначени за братята Гравий.

— Бяхме шестима, които се чупихме от 42-ри километър. В групата влизаха Деде и Жан Гравий — двама братя от Лион на тридесет и тридесет и пет години, един неаполитанец от Марсилия, аз от Ла Сиотат, един тип от Анжер — куц с дървен крак, и двадесет и три годишното хлапе, което му беше гадже. Измъкнахме се от Марони, но изгубихме ориентация в открито море и корабокруширахме в бреговете на Холандска Гвиана.

— Лодката се разби и морето завлече всичко — и храна, и прочие. Озовахме се насред джунглата — добре че поне имахме някакви дрехи на гърба си. По тия места плажна ивица изобщо няма — горите започват направо от морето. Беше невъзможно да си проправим път — преплетените трупове на счупени или изкоренени дървета правеха джунглата непроходима.

— Обикаляхме цял ден, докато намерим суха твърда земя. Разделихме се на две групи — двамата Гравий, аз и Мариус от една страна, еднокракият и гаджето му — от друга. Абе накратко, всеки тръгна да търси път и след дванадесет дни двамата Гравий, Мариус и аз се намерихме почти на същото място, където се бяхме разделили. Бяхме заобиколени с подвижни блата и проход не се виждаше. Няма смисъл да ти обяснявам как изглеждахме. Бяхме живели тринадесет дни без да турим нищо в уста, ако не се броят дървесните корени и връхчетата на млади фиданки. Примрели от умора и глад и напълно отчаяни, решихме, че аз и Мариус ще се домъкнем с остатъка от силите си до брега и ще привържем на най-високото възможно място една бяла риза, за да се предадем на първия минал оттам кораб на холандската гранична охрана. В това време двамата Гравий трябваше да си отдъхнат малко и да потърсят следите на останалите.

— Нямаше да е трудно да ги открият, защото още на раздяла се бяхме уговорили да оставяме знаци по пътя си, като чупим клонки.

— И ето ти, няколко часа след като ние с Мариус сме се отдалечили, насреща им иде еднокракият, съвсем сам.

— Де го малкия?

— Оставих го далеч оттук, защото не можеше повече да върви.

— Мръсник си, задето си го зарязал.

— Той каза после да се върна да го прибера.

И в тоя момент Деде вижда, че на единствения си крак еднокракият носи обувката на хлапето.

— И отгоре на всичко си го оставил бос, за да му вземеш обувката! Е, браво! Пък и като те гледам, ми се струва, че си във форма, по-добре си от нас. Личи си, че си ял.

— Вярно, открих една голяма ранена маймуна.

— Е, имал си късмет. — При което Деде се надига с нож в ръка, защото вижда, че торбата на оня е пълна и започва да се сеща как стоят нещата.

— Я отваряй торбата. Какво криеш в нея?

Отваря еднокракият торбата и отвътре се подава парче месо.

— Това какво е?

— Парче от маймуната.

— Лъжеш, мръснико, убил си хлапето и си го изял!

— Не, Деде, кълна се, че не съм. Гътна се от умора и аз хапнах съвсем малко от него. Прости ми.

— И преди да си довърши думата, го ръгват в корема. Деде го пребъркал и открил кожена торбичка с кибритени клечки и драскало. Полудял от гняв, че на раздяла онзи не е поделил кибрита, пък и гладът си казал думата — накратко братята запалили огън и започнали да пекат еднокракия.

— Насред пира се връща Мариус Гезепи. Канят го да се присъедини. Той отказва, защото на брега е хапнал раци и сурова риба. Така, без да вземе участие, той присъства на това как Гравийовците пъхат в жарта едно по едно парчетата месо и дори си служат с дървения крак, за да разпалват огъня. Така два дни Гезепи гледал как братята изяждат човека и дори забелязал кои части предпочитат — прасеца, бедрото, двете задници.

— Аз все още не бях мръднал от брега, когато Гезепи дойде да ме търси. Напълнихме цяла шапка с рачета и дребни рибки и тръгнахме да ги изпечем при братята. Трупа не видях — явно го бяха завлекли някъде. Но видях няколко парчета месо в жарта до огъня.

— Три дни по-късно кораб на граничната охрана ни откри и ни предаде в колонията на Сен Лоран дьо Марони.

— Гезепи не можа да си удържи езика зад зъбите. Всички наоколо знаят за тази история, дори копоите. Разказвам ти я, защото наистина всички знаят. И понеже двамата Гравий са с кофти характери, другите крещят, за да ги дразнят нощем.

— Обвинени сме в опит за бягство, утежнено от проява на човекоядство. Нещастието ми е, че за да се защитя, трябва да натопя другите, а това аз не мога да направя. Всички, включително и Гезепи, отричаме обвинението. Казваме, че ония са изчезнали в джунглата. Това е моята история, Папийон.

— Съчувствам ти, брат. Ти наистина не можеш да се защитиш, без да накиснеш останалите.

Месец по-късно Гезепи беше убит през нощта с нож в сърцето. Нямаше нужда да се чудим кой е свършил тази работа.

Това е истинската история на човекоядците, които бяха изяли един човек, опичайки го на собствения му дървен крак, след като той от своя страна беше изял младия си спътник.

Същата нощ преместих ложето си на общия нар. Заех мястото на един, който беше откаран, а Клузио помоли всички да се поразмърдат и дойде до мен.

Сега можех да виждам какво става в двора, дори когато левият ми крак беше окован. Охраната беше толкова засилена, че патрулите се редуваха без много последователност. Сменяха се непрекъснато и от всеки ъгъл изникваха нови групи надзиратели.

Краката ми вече бяха добре и ме боляха само при дъжд. Значи вече бях готов да предприема нещо ново, но какво? Помещението нямаше прозорци, а от едната страна вместо стена се издигаше чак до тавана огромна решетка. Разположението беше такова, че да може североизточният вятър да нахлува спокойно. Дори след цяла седмица внимателни наблюдения не можах да открия нито едно слабо място в охраната. За първи път бях почти готов да призная, че ще успеят да ме натикат в изолатора на Сен Жозеф.

Бяха ми разказвали, че мястото е страшно. Наричаха го Людоеда. И още нещо — през осемдесетте години на съществуването му никога, нито веднъж, никой не бе успял да избяга оттам. Тази склонност да приема поражението ме накара да се замисля за по-далечното си бъдеще. Бях на двадесет и осем години, а прокурорът искаше петгодишна присъда. Трудно бих се измъкнал по-леко. Щях да изляза от изолатора на тридесет и три.

Все още имах доста пари в патрона си. Значи, ако не успеех да избягам — а по всяка вероятност наистина нямаше да успея, — най-важната ми задача ставаше поддържането на здравето. Трудно беше да изтърпиш пет години в пълна изолация, без да полудееш. Затова трябваше да се храня добре и още от първия ден на срока да впрегна мозъка си да работи по твърдо установена и разнообразна програма. Налагаше се на всяка цена да се откажа от мечтите и най-вече от мислите за отмъщението. Така отрано започнах да се подготвям за очакващото ме тежко наказание с намерението да изляза от изолатора като победител. Да, сметките им щяха да излязат криви. Щях да се върна тук силен физически и господар на духа и тялото си.

След като набелязах този план за действие и приех спокойно съдбата си, се почувствах много по-добре. Вятърът, който нахлуваше в помещението, обвяваше първо мен и от това ми ставаше още по-хубаво.

Клузио разбираше кога не бива да ме заговаря. Затова си мълчеше, без да ме тревожи, и пушеше цигара от цигара. Забелязах няколко звезди зад решетката и попитах: „Виждаш ли онези звезди там?“

— Да — рече той, като се наклони над мен. — Предпочитам да не се заглеждам, защото ми напомнят за звездите, които огряваха нашето бягство.

— Не се натъжавай, следващия път отново ще се нагледаме на хиляди от тях.

— Кога? След пет години?

— Ех, Клузио, нима изминалата година, авантюрите, които изживяхме, хората, които срещнахме по пътя си, не струват пет години в изолатора? Нима предпочиташ да беше прекарал това време на Островите на спасението? Нима съжаляваш, че тръгна, сега, пред лицето на очакващите ни тежки мигове? Кажи ми искрено, съжаляваш ли?

— Забравяш нещо, Папи. За разлика от теб аз не съм прекарал седем месеца при индианците. И аз щях да мисля като теб, ако имах същите изживявания, но в това време гниех в затвора.

— Прости ми, че забравих. Започнал съм да откачам.

— Не, не откачаш. Въпреки всичко и аз съм доволен от бягството ни, защото също изживях неповторими мигове. Все пак очаквам Людоеда със страх. Почти невъзможно е да издържиш пет години.

Обясних му какво съм намислил и той се вслуша в думите ми. Радвах се да видя, че вливам надежди в душата на другаря си. Имахме още петнадесет дни, преди да се изправим пред съда. Според слуховете, комендантът, който щял да дойде специално за делото, бил строг, но много принципен човек. Не бил склонен да се вслушва в глупостите на тукашните чиновници. Е, поне една добра новина.

Двамата с Клузио (Матюрет продължаваше да стои в отделна килия) отказахме надзиратели за адвокати. Решихме, че аз ще говоря вместо другите и сам ще се опитам да ги защитя.