Анри Шариер
Пеперудата (18)

Индианците

Крачех, докато стана един следобед. Вече нямаше джунгла, храсталаци — нито едно дърво на хоризонта. Сребристото море проблясваше под изгарящото слънце. Продължавах да вървя бос, с окачени през рамото ми обувки. Тъкмо реших да си легна, и ми се стори, че забелязвам в далечината пет-шест дървета или скали, доста по-навътре от пясъчната ивица. Опитах се да пресметна разстоянието — десетина километра по всяка вероятност. Отчупих си половинка тлъсто листо и, дъвчейки го, поех напред с бърза крачка. Час по-късно можех да различа въпросните пет-шест неща: бяха сламени колиби с покриви от слама, клони или светлокафяви листа. Над една от тях се виеше дим. След това видях хората. Те също ме забелязаха. Долових виковете и жестовете на група от тях, които сочеха към морето. Тогава видях и четири лодки, които бързо се носеха към плажа и от които слязоха дванадесетина души. Всички се насъбраха край къщите и устремиха погледи към мен. Вече ясно виждах, че и мъжете, и жените са голи и носят само нещо, което им виси отпред да им скрие срамните части. Тръгнах бавно към тях. Трима се бяха подпрели на лъковете си и държаха по една стрела. Никакъв жест — нито приятелски, нито враждебен. Някакво куче излая и яростно се хвърли върху ми. Ухапа ме ниско по прасеца и отнесе част от панталона ми… В момента, в който се обърна да ме захапе отново, получи малка стреличка в задника — така и не видях тя пък откъде изскочи (после разбрах, че ги издухват през тръба), побягна, виейки, и като че ли влезе в някоя от колибите. Приближих, куцукайки, защото ухапването беше сериозно. Вече бях на не повече от десет метра от групата. Нито един от тях не се беше още помръднал, нито проговорил, а децата се криеха зад майките си. Тези хора имаха прекрасни тела — бакърени, голи, мускулести. Жените бяха със стегнати твърди гърди с огромни зърна. Една-единствена имаше големи увиснали цици.

Сред тях се открояваше мъж с толкова благородно излъчване, изящни черти и ярко изразено превъзходство над останалите, че веднага се запътих право към него. Той не носеше нито лък, нито стрели. Беше висок колкото мен, с добре подстригани коси на голям бретон, дълъг до веждите. Много черните, почти виолетови коси скриваха ушите, а отзад бяха отрязани на височината на тила. Имаше стоманеносиви очи. Гърдите, ръцете и краката му бяха съвсем гладки — без едно косъмче. Бакърените му бедра и изваяните изящни прасци имаха само мускули. Беше бос. На три метра от него спрях. Тогава той направи две крачки към мен и ме погледна право в очите. Изпитът продължи две минути. Лицето му, по което не трепваше ни мускулче, приличаше на медена маска с присвити очи. Изведнъж той се усмихна и ме докосна по рамото. Тогава всички започнаха да ме опипват, а млада индианка ме хвана за ръка и ме отведе на сянка в една от колибите. Там тя запретна крачола на панталона ми. Останалите насядаха наоколо в кръг. Подадоха ми запалена пура и аз запуших. Начинът ми на пушене ги разсмя — те всички, и мъже, и жени, пушеха, като държаха в устата си запалената страна. Ухапаното място не кървеше повече, но имах рана, голяма, кажи-речи, колкото половината на монета от сто су. Девойката оскуба космите около нея и когато мястото беше добре почистено, го изми с морска вода, донесена от едно момиченце. Същевременно тя притисна раната, за да потече кръв. Понеже не беше доволна от резултата, младата жена разчопли всяка от дупките, като се стараеше да ги увеличи с парче изострено желязо. Впрегнах всичките си усилия, за да не трепна, тъй като всички ме наблюдаваха. Друга млада индианка се опита да помогне, но моята грубо я отблъсна. Жестът й накара останалите да се разсмеят. Доколкото можах да схвана, тя е искала по този начин да покаже на другата, че принадлежа само на нея и това е предизвикало смеха. След това младата индианка отряза крачолите ми над коляното. Доволна от свършената работа, тя ми направи знак да стана. Подреди върху камък донесените й мокри водорасли, сложи ги върху раната и ги овърза с бинтовете, които направи от панталона ми.

Надигнах се и си свалих сакото. Разкопчаната ми риза й даде възможност да забележи пеперудата, която е татуирана в долната част на врата ми. Тя се загледа и като откри и други татуировки, смъкна сама ризата ми, за да ги разгледа по-добре. Всички — и мъже, и жени, бяха силно заинтригувани от татуираното ми тяло: отдясно имах войник от наказателен батальон; отляво — женска глава; на стомаха — тигрова муцуна; по гръбначния ми стълб — разпънат моряк, и отдолу по дължината на целия ми кръст — сцена от лов на тигри с ловци, палми, слонове и тигри. В момента, в който скиваха татуировките, мъжете изтикаха жените настрана и дълго и старателно опипваха и оглеждаха всяка отделна картинка. Вождът изказа мнението си, останалите след него. Оттук нататък мъжете безрезервно ме приеха. Що се отнася до жените — те ме бяха приели още в момента, когато вождът ми се усмихна и ме докосна по рамото.

Влязохме в най-голямата от сламените колиби и там аз окончателно се шашнах. Всъщност колибата беше изградена от керемиденочервена глина. Беше кръгла, имаше осем врати и във вътрешната й част бяха окачени пъстри хамаци от чиста вълна, боядисани в ярки цветове. В центъра стоеше кръгъл плосък камък — излъскан и кафяв — и около него имаше плоски камъни за сядане. На стената висяха няколко двуцевни пушки, военна сабя и навсякъде наоколо — лъкове в най-различни размери. Забелязах също огромна черупка от костенурка, в която би могъл да легне човек, камина от обгорени камъни, подредени изрядно един върху друг като стена, без намек от цимент между тях. На „масата“ лежеше разчупена по средата кратуна, в която бяха насипани две-три шепи перли. Дадоха ми да пия от дървена съдинка някакъв сок от ферментирали плодове — леко кисел, много приятен, след което върху бананов лист ми поднесоха тлъста, опечена върху жарава риба, която трябва да тежеше две кила. Щом ометох вкусната риба, все същото момиче ме хвана за ръка и ме заведе на плажа, за да си измия ръцете и устата с морска вода. Върнахме се обратно. Седнахме в кръг — младата индианка се настани до мен и сложи ръка на бедрото ми — и се опитахме с думи и жестове да се представим едни на други.

Вождът гъвкаво се изправи, отиде до дъното на колибата и се върна с парче бял камък, с който започна да рисува по масата. Първо голите индианци и селцето им, после морето. От дясно на техните колиби — къщи с прозорци, облечени мъже и жени. Мъжете държаха в ръцете си пушки или палки. Отляво — друго селище, мъжете отново с пушки и палки, навъсени, а жените облечени. След като добре огледах рисунката, той се сети, че е забравил нещо и начерта път, който води от индианското селище до къщите отдясно, и друг път — наляво, към второто селище. За да ми обясни разположението на двете чужди села по отношение на тяхното, шефът тури отдясно, откъм венецуелската страна, едно слънце — кръг, от който излизаха чертички във всички посоки, а от страната на колумбийското градче — половин слънце, отрязано от нагънатата линия на хоризонта. Нямаше начин да се объркаш: от едната страна слънцето изгрява, от другата залязва. Младият вожд изгледа творението си с гордост и останалите се изредиха да му се възхитят един по един. Аз схванах, че хората от двете села са според него лоши и че не иска да си има нищо общо с тях. Че от всички само неговото село е добро. Намерил на кого да го обяснява!

Избърсахме масата с мокър памучен парцал. Когато тя изсъхна, вождът ми тикна тебешира в ръката — беше мой ред да разкажа историята си в картинки. Задачата ми беше по-сложна от неговата. Нарисувах човек с вързани ръце, когото двама въоръжени наблюдават. После същият човек бяга, а двамата го гонят с прицелени пушки. Нарисувах тази сцена три пъти, но всеки път бях все по-далеч от преследвачите си и накрая полицаите се бяха спрели, а аз продължавах да бягам към тяхното селце, което изрисувах заедно с индианците, кучето и най-вече с вожда, протягащ към мен ръце.

Рисунката ми не ще да е била чак толкова лоша, защото след дълъг разговор между мъжете вождът протегна ръце като в рисунката. Бяха разбрали.

Същата тази нощ индианката ме отведе в своята колиба, където живееха още шест жени и четирима мъже. Тя опъна един чудесен хамак от съшити пъстри парчета вълна, който беше толкова широк, че в него напреко спокойно можеха да се съберат двама души. Изтегнах се в него по дължина и тя се настани в друг хамак, като легна напреко. Обърнах се и аз като нея и тогава тя дойде и легна до мен. Започна да докосва тялото, ушите, очите, устните ми с дългите си тънки, но много пъргави пръсти, набраздени от мънички рани и белези. Това бяха нарязванията от кораловите скали, които гмурците тук получаваха, когато събираха бисерни миди. Когато започнах на свой ред да галя лицето й, тя взе дланта ми и остана много изненадана, че е гладка и без мазоли. След като полежахме в хамака, станахме и отидохме в колибата на вожда. Там ми дадоха да разгледам пушките им — калибър 12 и 16, тип „Сент Етиен“. Имаха и шест сандъка с куршуми от олово.

Индианката беше средна на ръст, имаше сиви като на вожда очи и много чист профил, а дългите си до кръста коси носеше сплетени на плитки, разделени на път. Гърдите й бяха възхитително оформени — стегнати, крушовидни. Зърната бяха по-тъмни от медената кожа и много издължени. Не знаеше как да целува и отначало ме хапеше. Бързо я научих да се целува по нашия начин. Когато вървяхме заедно, за нищо на света не искаше да ходи до мен и упорстваше да пристъпва отзад. Една от колибите беше необитаема и се намираше в много лошо състояние. С помощта на останалите жени тя поправи покрива с палмови листа и укрепи стените с лепкава червена кал. Индианците разполагаха с всякакви видове метални оръдия — ножове, ками, мачете, брадви, мотики и една вила с железни зъбци. Имаха медни и алуминиеви съдини, лейки, тенджери, воденичен камък, една пещ, метални и дървени бъчви. Беше пълно и с огромни хамаци от чиста вълна, украсени с плетени ресни и изпъстрени с ярки шарки — кървавочервени, турскосини, катраненочерни, патешко жълти. Скоро къщата беше завършена и моята индианка започна да я пълни с всякакви вещи, които получаваше от останалите (включително и едно магарешко седло) — кръгла плоча върху железен триножник, на която да палим огън, хамак, върху който можеха да легнат напреко четирима възрастни, чаши, метални канчета, тенджери и прочие.

Вече почти от две седмици с нея се галехме и опипвахме един друг, но тя твърдо отказваше да стигне до края. Тази работа не ми беше ясна, защото именно тя ме възбуждаше и точно когато бях готов, се дърпаше. Никога не прикриваше тялото си с нищо, ако изключим набедреника, вързан с връвчица около тънкото й кръстче, който оставяше голия й задник на показ. Без много-много увъртания се настанихме в къщурката. Тя имаше три врати — централната в средата на окръжността и две по-тесни, разположени една срещу друга. Трите врати на кръглата колиба правеха нещо като равнобедрен триъгълник. Всяка от тях си имаше собствено предназначение: аз трябваше да влизам и излизам винаги през северната врата, тя — през южната. Не биваше да минавам през нейната, нито тя през моята. През централната врата можеха да влизат и излизат само гостите ни — ние не биваше да я използваме, освен ако придружаваме посетителите си.

Тя ми се отдаде едва в деня, в който окончателно се настанихме в нашата колиба. Не бих искал да описвам подробности, ще кажа само, че тя имаше вродено умение да се люби страстно и сръчно и се увиваше около мене като лиана. Скришно от всички понякога решех и сплитах косите й. Това й доставяше огромно удоволствие и когато го правех, по лицето й се четеше неизразимо щастие и в същото време страх, да не би някой да ни завари, защото, доколкото можех да схвана, там се смяташе за недопустимо мъж да реши жена си, да изглажда с пемза мазолите по ръцете й или да я целува по устните и гърдите така, както правех аз.

И така, Лали — това беше името й, и аз заживяхме в нашата къщурка. Едно от нещата, които ме учудваха, беше, че тя никога не употребяваше метални тенджери и канчета, нито пиеше вода от чашите — всичко правеше в глинените съдинки, изработени от съселяните й.

Миехме се, като се поливахме с лейката. По нужда ходехме направо в морето.

Отивах често да гледам как отварят мидите, за да търсят перли. С тази работа се занимаваха най-възрастните жени. Всяка от младите, които ги ловяха, имаше своя торбичка. Намерените перли се разделяха така — една трета отиваше за вожда (той беше нещо като общинска каса), една трета за ловеца и последната трета се разделяше на две между тази, която отваря мидите, и гмуркинята. Ако жената живееше с родителите и роднините си, тя даваше своята част на чичо си — брата на баща й. Така и не успях да разбера защо именно чичото беше човекът, който първи влизаше в къщата на младоженците, взимаше ръката на момичето и я поставяше на кръста на мъжа, после слагаше ръката на мъжа на кръста на момичето така, че показалецът му да е на пъпа й. Щом веднъж стореше това, той си отиваше.

И така, ходех да гледам как отварят мидите, но не и на лов, тъй като никога досега не ме бяха канили да се кача в някое от канутата. Събираха миди доста далеч от брега — на около петстотин метра навътре в морето. Понякога Лали се връщаше с изподрани от коралите бедра и хълбоци. Случваше се порязванията силно да кървят. Тогава тя намачкваше морски водорасли и натриваше с тях раните си. Аз никога не правех каквото и да било, ако не ми покаже с жестове, че съм поканен. Никога не влизах и в колибата на вожда, освен ако някой друг или самият той не ме хванеше за ръка, за да ме заведе дотам. Лали подозираше, че всички млади индианки на нейната възраст се крият из тревите наоколо, колкото е възможно по-близо до нашата врата, за да се опитат да видят или чуят какво правим, докато сме сами двамата.

Вчера видях индианеца, който свързваше индианското селище с най-близкото колумбийско, на два километра от границата — наричаше се Ла Вела. Индианецът имаше две магарета и носеше със себе си карабина „Уинчестър“, но също ходеше гол, като не броим набедреника. Не знаеше и дума испански — как ли въртеше търговията си? С помощта на един речник написах поръчките си на лист хартия: агухас (игли), синьо и червено китайско мастило и конци за шиене. Вождът често ме молеше да го татуирам. Индианецът за свръзка беше дребен и сух. Тялото му от левия хълбок до дясното рамо беше пресечено от грозен белег. Раната беше зараснала, образувайки дебел колкото пръст ръб. Сложиха перлите в кутия за пури с няколко отделения, в които бяха подредени по големина. Когато си затръгва, вождът ми даде знак, че ми разрешава за малко да го придружа. За да е сигурен, че няма да избягам, той с трогателно чистосърдечие ми тикна в ръцете една двуцевна пушка и шест куршума. Беше убеден, че това ще ме принуди да се върна обратно, тъй като вярваше, че никога няма да отнеса нещо, което не ми принадлежи. Магаретата не бяха натоварени и двамата с индианеца ги яхнахме. Цял ден яздихме по пътя, по който бях дошъл дотук, но на три-четири километра от граничния пост обърнахме гръб на морето и навлязохме във вътрешността.

Към пет часа стигнахме до едно поточе, около което се бяха скупчили пет индиански колиби. Всички се събраха да ме разгледат. Моят придружител говори, говори, говори, докато не дойде един тип с очи, коса, нос — изобщо всички черти на индианец, освен цвета. Беше бял като брашно и с червени очи на албинос. Носеше зеленикавокафяв панталон. Тогава разбрах, че онзи индианец, който беше посетил моето село, носеше стоката си само дотук, без да продължава по-нататък. Албиносът ме заговори.

— Buenos dias (Добър ден). Tu eres el matador que se fue con Antonio? (Ти ли си убиецът, който избяга с Антонио?) Antonio es compadre mio de sangre. (Антонио ми е кръвен побратим).

За да се побратимят двама мъже, те правят следното — завързват една за друга ръцете си и всеки рязва с ножа ръката на другия. После смесват потеклата кръв и всеки изблизва окървавената ръка на другия.

— Que quieres? (Какво искаш?)

— Agujas, tinta china roja у azul? (Игли, червено и синьо китайско мастило). Nada mas. (Нищо повече).

— Tu lo tendras de aqui a un cuarto de luna. (Ще го имаш след четвърт лунен цикъл, броено от днес).

Говореше испански по-добре от мен и се усещаше, че умее да установява контакти с белите, да организира разменната търговия и да защитава горещо интересите на своята раса. Щом тръгнах да си ходя, той ми даде гердан от сребърни колумбийски монети — хубаво светло сребро. Каза ми, че е за Лали.

— Vuelva a verme (Върни се пак да се видим) — ми рече белият индианец. И за да бъде сигурен, че ще се върна, ми връчи един лък.

Поех обратно сам и едва бях изминал половината от пътя, когато срещу мен се зададе Лали, придружена от малката си сестричка, на има-няма дванадесет-тринадесет години. Що се отнася до Лали, тя със сигурност беше някъде между шестнадесет и осемнадесет. Щом се добра до мен, тя се хвърли като луда и ми издра гърдите, понеже успях да си скрия лицето, после жестоко ме ухапа по врата. Едва можех да я удържа, използвайки всичките си сили. Внезапно тя се успокои. Качих сестричето й на магарето и тръгнах зад него, прегърнал Лали. Вървяхме бавно към селцето. По пътя убих една кукумявка. Стрелях по нея, без да знам какво е точно — просто бях видял две очи да святкат в нощта. Лали реши, че трябва на всяка цена да я отнесем у дома и я закачи на седлото на магарето. Пристигнахме по изгрев-слънце. Бях толкова уморен, че исках само да се измия. Лали ме изми, след което пред очите ми свали набедреника на сестра си, изми я и нея и чак накрая изми себе си.

Когато двете се върнаха, аз седях и чаках да кипне водата, която бях сложил на огъня, за да я изпия с лимон и захар. Тогава стана нещо, което едва по-късно проумях. Лали побутна сестра си между бедрата ми, нагласи ръката ми около талията на малката и чак тогава забелязах, че тя няма набедреник и носи на врата си гердана, подарен току-що на Лали. Не знаех как да се измъкна от конфузното положение и внимателно отблъснах малката, взех я на ръце и я сложих да си легне на хамака. Свалих й гердана и го сложих на шията на Лали. После Лали легна до сестра си, а аз — до Лали. Чак по-късно разбрах: Лали решила, че аз проучвам как да се махна от селцето, защото не съм щастлив с нея, и помислила, че може би сестра й ще успее да ме задържи. Когато се събудих, Лали закриваше с длан очите ми. Беше късно — около единадесет сутринта. Малката се беше разкарала, а Лали ме гледаше любовно с големите си сиви очи и нежно ме ухапа по ъгълчето на устните. Беше щастлива, искаше да ми покаже, че е разбрала, че я обичам и че нямам намерение да заминавам, понеже тя не знае как да ме задържи.

Отвън пред колибата седеше индианецът, който обикновено водеше Лали на лов в своето кану. Разбрах, че я чака. Той ми се усмихна и затвори очи, като с хубавия си жест ми показа, че знае за успиването на Лали. Седнах до него и той заговори неща, които не можех да разбера. Беше много як, млад, с мускули на атлет. Дълго разглежда татуировките ми, изучава ги и накрая ми показа с жест, че иска да го татуирам. Направих с глава знак на съгласие, но, изглежда, той остана с впечатлението, че не съм го разбрал. Накрая се появи Лали. Беше намазала с олио цялото си тяло. Знаеше, че това не ми се нрави и се опита да ми обясни колко студена е водата в това облачно време. Мимиките, които правеше, наполовина смеейки се, наполовина сериозно, бяха толкова мили, че и аз започнах да се правя, че не я разбирам, за да я накарам да ги повтори няколко пъти. Когато за пореден път й направих знак да ми обясни отново, тя се нацупи и сякаш ме попита с изражението си: „Ти ли си толкова загубен, или аз съм глупава, та не мога да ти обясня защо съм се намазала с олио?“

Покрай нас мина вождът с две индианки. Жените носеха огромен зелен гущер, тежък най-малко четири-пет кила, а той — лъка и стрелите си. Току-що го беше уловил и ме покани да отида по-късно на угощение. Лали го заговори и той докосна рамото ми, след което ми показа морето. Разбрах, че ако искам, мога да придружа Лали на лов. Поехме тримата — Лали, обичайният й спътник и аз. Спуснахме леката лодка, издялана от корково дърво, във водата. Двамата тръгнаха навътре в морето, носейки лодката на рамо. Навлизането в морето се оказа любопитен ритуал — първи откъм задната й част се качи индианецът, държейки в ръка огромно гребло. Лали, на която водата вече стигаше до гърдите, крепеше лодката в равновесие и й пречеше да се върне назад към брега, после се качих аз и седнах по средата, след което с един скок вътре се оказа и Лали — точно в момента, когато с удар на греблото си лодкарят ни отпрати навътре в морето. Вълните ставаха все по-високи, колкото по-навътре отивахме. На пет-шестстотин метра от брега попаднахме в нещо като канал, където вече се бяха установили две лодки. С помощта на пет ленти от червена кожа Лали закрепи около главата си дългите си плитки. Въоръжена с един голям нож, тя последва надолу към дъното едрата петнадесеткилограмова гира, която служеше за котва. Лодката беше закотвена, но не можеше да стои на едно място — тя се люлееше нагоре-надолу при всяка вълна.

Повече от три часа Лали се гмуркаше и изскачаше на повърхността. Дъното не можеше да се види, но ако се вземе предвид колко време й трябваше, за да го стигне, трябва да имаше между петнадесет и осемнадесет метра дълбочина. Всеки път тя изнасяше горе миди в торбичката си и младият мъж я изпразваше в лодката. В продължение на целите тези три часа Лали нито веднъж не се качи в лодката. Почиваше си от време на време, като се задържаше за борда. На два пъти сменяхме местоположението си и отново Лали не се качи при нас. На второто място тя започна да пълни торбичката си с особено големи екземпляри. Най-после се върнахме обратно на брега. Старата индианка ни очакваше. Ние с Лали я оставихме да пренесе заедно с мъжа мидите от лодката на пясъка. Когато всички миди бяха на сухо, Лали каза на старицата, че този път ще ги отваря самата тя. С острието на ножа си тя бързо отвори тридесетина, преди да намери първата перла. Личеше си, че водата на дъното е ледена, защото месото им беше хладно и свежо. Лали внимателно измъкна перлата, голяма колкото грахово зърно — по-скоро от семейството на едрите, отколкото на средните бисери. Господи, как сияеше тази перла! Природата я беше надарила с няколко преливащи се тона, без при това да я прави ярка. Лали взе перлата между пръстите си, лапна я и я задържа известно време в уста, после я извади и я подаде на мене. С няколко движения на челюстта си тя ме накара да разбера, че трябва да сдъвча перлата и да я глътна. След първоначалния ми отказ тя така красиво започна да се моли, че в крайна сметка постигна своето — схрусках перлата и я глътнах. Тя отвори една след друга четири-пет миди и ми ги даде да ги изям, за да попадне в стомаха ми цялата перла. После ме накара да легна на пясъка и като дете отвори устата ми и занаднича в нея, за да не би някое парченце да е останало по зъбите ми. След това двамата си тръгнахме, като оставихме другите да продължат работата си.

Вече от месец живеех тук. Нямаше начин да сбъркам, защото всеки ден отбелязвах на лист хартия деня и датата. Иглите и китайското мастило — червено, синьо и виолетово — отдавна бяха пристигнали. В колибата на вожда бях открил три самобръсначки „Солинген“. Той никога не ги използваше по предназначение, защото индианците са кьосета. С една от тях оформяха на етажи прическите си. Направих на вожда — той се казваше Зато, татуировка на ръката. Измайсторих му индианец с разноцветни пера в косите. Той остана възхитен и ми даде да разбера, че не бива да татуирам никой друг, преди да изрисувам гърдите му. Искаше да има същата като моята озъбена тигрова глава. Засмях се на това, защото не умеех да рисувам достатъчно добре, за да докарам такава хубава мутра. Лали беше обезкосмила цялото ми тяло. В момента, в който зърнеше някъде косъмче, тя го отскубваше и ме натъркваше с морски водорасли, стрити и омесени с пепел. Космите, изглежда, започваха да поникват все по-рядко.

Тази индианска общност се наричаше гуахира. Обитаваха плажната ивица и вътрешността на равнината чак до полите на планината. В планината живееха други индианци, наречени мотилонес. Години по-късно щеше да ми се наложи да имам вземане-даване с тях. Гуахирите поддържаха индиректна връзка с цивилизования свят посредством разменната търговия, за която вече говорих. Обитателите на плажната ивица даваха на белия индианец перли и костенурки. Костенурките се доставяха живи и понякога тежаха по стотина — сто и петдесет килограма. Те никога не достигаха големината на костенурките от Ориноко или Марони, които могат да тежат по четиристотин кила и чиито черупки достигат до два метра дължина при един метър широчина в най-издутата им част. Сложени веднъж по гръб, костенурките не успяваха да се преобърнат. Виждал съм някои от тях да прекарват на гръб по три седмици без храна и вода и после да ги откарват все още живи. Що се отнася до огромните зелени гущери, те бяха много вкусни. Плътта им беше нежна, бяла и крехка, също така вкусни бяха и яйцата им, особено когато ги изпечеш на слънце в пясъка. Само външният им вид потискаше малко апетита.

Всеки път, когато ходеше на лов, Лали носеше вкъщи своя дял от перли и ми ги връчваше. Аз ги пусках в една дървена съдинка, без да ги сортирам — дребни, средни и големи — смесено. Бях отделил настрана, в една кибритена кутия, само няколко — две розови, три черни и седем в металносив цвят — всичките удивително красиви. Пазех също и една огромна неправилна перла, с формата на бобено зърно, голяма колкото белия или червения боб, който расте у дома. Тази барокова перла имаше три насложени цвята, които се меняха в зависимост от светлината — черен пласт, стоманеносиво и сребристо с розови отблясъци. Благодарение на перлите и костенурките на племето не му липсваше нищо. Само дето разполагаха с абсолютно непотребни вещи, докато не познаваха други, които можеха да им бъдат от полза. В цялото селце например не можеше да се намери нито едно огледало. За да открия нещо, пред което да се бръсна, трябваше да се ровя из остатъците на някаква вероятно разбита и изоставена лодка, от която измъкнах парче, покрита с никел плоскост, и се оглеждах в нея.

Тактиката ми спрямо моите приятели беше проста: никога не правех нищо, което би засегнало авторитета и мъдростта на вожда, а още по-малко тези на стария индианец, който живееше сам на четири километра по посока към вътрешността на равнината, обграден от змии, две кози, десетина овце и агънца. Това беше шаманът на всички общности на гуахирите. Благодарение на това ми поведение никой не ми завиждаше и никой не ме гледаше накриво. В рамките на два месеца бях приет от всички. Шаманът имаше също двадесетина кокошки. Като се има предвид, че и в двете посетени от мене селища на гуахирите не бях видял ни кози, ни кокошки, ни овце, ни агнета, излизаше, че притежаването на домашни животни е привилегия на шамана. Всяка сутрин по някоя индианка тръгваше с кошница на главата да му носи прясно уловена риба и миди. Носеха му също царевични питки, печени същата сутрин върху камък. Понякога, но не всеки път, те се връщаха с яйца и прясно мляко. Когато пожелаеше да ме види, шаманът ми изпращаше лично три яйца и нож от полирано дърво. Лали идваше с мен до средата на пътя и спираше там да ме чака в сянката на огромните кактуси. Първия път, когато това се случи, тя сложи ножа в дланта ми и ми показа посоката с ръка.

Дъртият индианец живееше в отблъскваща мръсотия под навес от опънати кравешки кожи, обърнати с козината отдолу. По средата — оградено от три камъка огнище. Личеше си, че е винаги запалено. Не спеше в хамак, а в нещо като легло, стъкмено от клони и високо около метър. Навесът беше бая голям, трябва да имаше двадесетина квадратни метра. Нямаше стени, само няколко клони бяха струпани откъм ветровитата страна. Забелязах две змии — едната триметрова, дебела колкото ръката ми, другата около метър с жълт V-образен знак на главата и си рекох: „Леле, колко ли яйца и кокошки изкльопват тия двете!“ Не можех да си представя как под същия този навес успяват да се подслонят кози, кокошки, агнета и дори едно магаре. Старият ме огледа по всички ръбове, накара ме да си сваля панталона, превърнат от Лали в къси гащи, и когато останах гол като охлюв, ме подкани да седна на един камък до огъня. После го покри с няколко зелени листа, които вдигнаха страшна пушилка и замирисаха на мента. Димът им ме обви до задушаване, но аз се стараех да не кашлям и изчаках така около десет минути. След това индианецът изгори панталона ми и ми подаде два набедреника — единия от овнешка кожа, другия от змийска, нежен като ръкавица. На ръката ми нахлузи гривна от сплетени ивици козя, овнешка и змийска кожа. Беше широка десет сантиметра и се затягаше с ремък според ширината на китката.

На левия си глезен шаманът имаше голяма колкото двуфранкова монета язва, накацана от мушички. От време на време ги пропъждаше, а щом станеха прекалено нахални, насипваше върху раната пепел. И така, шаманът ме хареса. За да ме отпрати, ми даваше дървен нож, по-малък от онзи, с който ме викаше при себе си. По-късно Лали ми обясни, че ако аз на свой ред искам да го навестя, трябва да му изпратя малкия нож и ако той е склонен да ме приеме, ще ми върне големия. Преди да си тръгна, успях да забележа колко набръчкани са хилавото лице и шията на престарелия индианец. В кухата му уста бяха останали едва пет предни зъба — три отдолу и два отгоре. Очите му — продълговати като на всички останали, имаха толкова провиснали клепачи, че когато ги затвореше, на тяхно място се появяваха две топки от кожа. Нито мигли, нито вежди — за сметка на това редките му, но съвсем черни коси падаха добре подравнени чак до раменете. Носеше по тукашния обичай бретон на височината на веждите.

Тръгнах си, ужасно притеснен от голия ми задник. Чувствах се смешен. Но в края на краищата това е то бягството! С индианците човек не биваше да се шегува, пък и си струваше да понеса няколко неудобства, за да бъда на свобода. Когато Лали ме видя по набедреника, прихна така, че лъснаха всичките й зъби — красиви като перлите, които ловеше. Огледа гривната и змийските гащи, а после ме помириса, за да провери дали съм бил опушен с онзи дим. Между другото нюхът на индианците е много силно развит.

Започнах да привиквам към новия си бит и забелязах, че не трябва дълго да се застоявам тук, защото може така да ми хареса, че да не искам никога повече да си тръгна. Лали непрекъснато ме наблюдаваше, искаше й се да взема по-активно участие в живота на комуната. След като ме видя да ходя за риба и разбра, че умея да греба много добре и се справям без проблеми с малкото и леко кану, бързо изрази желание да ходим заедно за перли. Само че на мен това не ми влизаше в сметките. Лали беше най-добрата гмуркиня в селцето — нейната лодка винаги докарваше най-много и най-едри — значи уловени в най-дълбоките води — миди. Знаех също така, че момчето, което караше нейната лодка, беше брат на вожда. Ако аз тръгнех да водя Лали в морето, щях да й причиня неприятности — значи трябваше да откажа. Всеки път, когато Лали ме виждаше замислен, хукваше да търси сестра си, която щастливо дотичваше и нахълтваше вкъщи през моята врата. Това явно означаваше нещо. Примерно казано, ако идваха заедно, щом стигнеха до голямата врата срещу морето, двете се разделяха, Лали заобикаляше и влизаше през своята си врата, а малката Зорайма — през моята. Зорайма имаше съвсем дребни цици — почти като мандаринки и къси коси, подстригани на черта на височината на брадичката. Бретонът й покриваше веждите и стигаше почти до клепачите. Всеки път, когато сестра й я повикваше, двете заедно се изкъпваха, махаха си набедрениците и ги окачваха на хамака. После малката винаги си тръгваше много огорчена, че не съм я поискал. Онзи ден тримата бяхме легнали на хамака — Лали беше по средата, но внезапно стана и ме остави притиснат до голото тяло на сестра си.

Индианецът, с когото Лали ходеше на лов, си поряза коляното много надълбоко. Мъжете го занесоха до колибата на шамана, откъдето се върна гипсиран с някаква бяла глина. Така че на следващата утрин трябваше аз да изведа Лали в морето. Пуснахме лодката във водата без проблеми и потеглихме. Навлязохме малко по-навътре от обикновено. Тя светеше от радост, ме сме заедно в кануто. Преди да се гмурне, се намаза цялата с олио. Надолу в черните дълбини водата сигурно беше дяволски студена. Три акулови перки се замотаха около нас — посочих й ги, но тя не им обърна никакво внимание. Беше десет сутринта, слънцето блестеше. Омотала торбичката около лявата си ръка, с добре прикрепен за кръста калъф за ножа, Лали се гмуркаше, без да се отблъсва с крака от кануто, както би направил всеки друг. С невероятна бързина тя изчезваше в тъмнината на дълбокото. Явно първото й гмуркане беше за разузнаване, защото донесе малко миди в торбичката си. Тогава ми хрумна нещо. В лодката се търкаляше навит на голямо кълбо кожен ремък. Завързах здраво торбичката с него, върнах я на Лали и започнах да развивам кълбото, което тя повлече със себе си надолу. Тя, изглежда, схвана мисълта ми, защото изплува след доста време без торбичката. Хвана се за лодката, за да си почине от дългия престой под водата, и ми направи знак да издърпам товара. Започнах да навивам обратно ремъка, но в един момент зацепи — сигурно се беше закачил в някой корал. Лали се гмурна да го освободи, аз измъкнах напълнената до средата торбичка и я изсипах в кануто. Тази сутрин само с осем гмуркания на по петнадесетина метра дълбочина напълнихме лодката почти догоре. Когато и Лали се качи, водата стигна само на два пръста от ръба й. Толкова се бяхме натоварили с миди, че имаше опасност да потънем, ако сложим и котвата при нас. Затова завързахме въжето на котвата за едно от веслата и го оставихме да плува на повърхността, докато се върнем да си я приберем. Стигнахме до сушата без затруднения.

Старицата и индианецът ни чакаха на сухия пясък, на мястото, където обикновено отваряха мидите. Ортакът на Лали се зарадва, че сме набрали толкова много. Тя започна да му обяснява какво точно съм измислил; спуснал съм завързаната торбичка, което я облекчава при изплуването и същевременно й позволява да набере повече миди. Той огледа как съм завързал торбата и внимателно проучи двойния ми възел. Отвърза го и после от първи опит го повтори доста добре. Погледна ме много горд от себе си.

Като отвори мидите, старицата намери тринадесет перли. Лали, която обикновено не оставаше да наблюдава тази операция и се прибираше да чака вкъщи своя дял, сега стоя докато отвориха и последната мида. В това време аз изгълтах поне една дузина от тях. Лали само пет-шест. Дъртата започна подялбата. Всички перли бяха кажи-речи еднакво големи — с размерите на хубаво грахово зърно. Тя отдели три перли за вожда, три за мене, задържа две за себе си и пет останаха за Лали. Лали пое моите три и ми ги подаде. Аз от своя страна ги взех и ги предложих на ранения индианец. Той не искаше да ги приеме, но аз ги поставих в дланта му и я затворих. Тогава той се съгласи. Жена му и дъщеря му, които до този момент бяха наблюдавали мълчаливо отстрани, се засмяха от радост и дойдоха при нас. Помогнах им да пренесат ловеца в колибата му.

Тази сцена се повтаряше почти две седмици поред. Всеки път връчвах своя дял на индианеца, но един ден задържах една от шестте перли, които ми се полагаха. Когато се прибрах вкъщи, накарах Лали да я схруска. Беше толкова щастлива, че пя през целия ден. От време на време ходех при белия индианец. Каза ми да го наричам Зорильо, което на испански означава лисичка. Предаде ми, че вождът питал защо не му татуирам тигровата глава — отговорих, че не умея да рисувам. Като си помагах с речника, му обясних, че искам да ми донесе голямо колкото гръдта ми огледало, прозрачна хартия, тънка четка, шишенце с мастило, индиго, а ако не намери индиго — много мек и дебел молив. Поръчах му също да ми намери панталони и три ризи в цвят каки и да ги скрие у тях. Научих, че полицията е разпитвала за Антонио и мен. Той отговорил, че аз съм минал през планината във Венецуела, а Антонио го ухапала змия и се поминал. Останалите французи били в затвора в Санта Марта — ми каза индианецът.

У Зорильо човек можеше да види същите разнородни предмети, каквито се намираха в дома на вожда: сума ти глинени съдини, изрисувани с любимите на индианците знаци — всичките различни, оригинални по форма, рисунки, цветове; прекрасни хамаци от чиста вълна — някои чисто бели, други шарени и с ресни; изсушени кожи на змии, гущери и огромни жаби; кошници, плетени от бели лиани и други, изплетени от цветни. Домакинът ми обясни, че всички тези неща се изработват от индианци, които принадлежат на същото племе като моите, но живеят в джунглата, на двадесет и пет дни път оттук. От техните владения пристигали и кокаиновите листа, от които той ми подари двадесетина. Ако се чувствах преуморен, беше достатъчно да сдъвча само едно от тях. На тръгване помолих Зорильо да ми осигури, ако му е възможно, всичко отбелязано в списъка плюс малко испански вестници и списания (благодарение на речника за два месеца бях понаучил доста думи). Що се отнася до Антонио, той нямаше никакви новини от него — знаеше само, че е имало нов сблъсък между контрабандистите и митничарите. Били са убити пет митничари и един контрабандист, а корабът не е бил конфискуван. Никога дотогава не бях забелязвал алкохол в селото, ако, разбира се, не смятаме онази плодова гадория, която оставяха да ферментира. У Зорильо мярнах една бутилка анасонлийка и веднага го помолих да ми я даде. Той отказа. Ако исках, можех да я изпия там на място, но не и да я нося в селото. Хич не беше глупав този албинос.

Тръгнах си качен на едно магаре, което на следващия ден щеше да се върне при Зорильо самичко. Носех само голям пакет с шарени бонбони, обвити с тънка хартия, и шестдесет пакета цигари. Лали ме чакаше на повече от три километра извън селото заедно със сестра си. Този път не ми направи никаква сцена и се съгласи да върви до мен, като дори прие да я прегърна. От време на време спираше и съвсем цивилизовано ме целуваше по устата. Щом се прибрахме, отидох при вожда и му предложих част от цигарите и бонбоните. Седнахме пред вратата с лице към морето. Отпивахме от онова ферментирало питие, което успяваха да запазят хладно в глинените си делви. Лали седеше от дясната ми страна, прегърнала с две ръце бедрото ми. Отляво сестра й се беше разположила по същия начин. И двете смучеха бонбони. Пакетът стоеше отворен пред нас и всички жени и деца си взимаха от него без шум. Вождът наклони главицата на Зорайма към мен и ми даде да разбера, че и тя би искала да бъде моя жена като Лали. Лали се размаха, показа гърдите си и после тези на Зорайма, като явно обясняваше, че не искам сестра й, защото има малки цици. Вдигнах рамене под всеобщия кикот. Зорайма изглеждаше много нещастна. Какво да правя — обвих с една ръка шията й и с другата я погалих по гърдите — тя светна от щастие. Изпуших няколко цигари, индианците ги опитаха, но бързо се отказаха от тях и запалиха отново пурите си, обърнати с огънчето в устата. След време се надигнах, поздравих всички и хванах Лали за ръка да си ходим. Тя тръгна след мен, а Зорайма — по нас. Изпекохме на жаравата няколко едри риби и си направихме угощение. Бях хванал една двукилограмова лангуста. Изядохме крехкото й месо с огромно удоволствие.

Получих огледалото, тънката хартия и индигото, туба лепило, за което не бях молил, но все едно, можеше да ми влезе в работа, няколко сравнително меки молива, мастилница и четка. Окачих огледалото така, че да идва на височината на гърдите ми, когато седя. Сега можех да виждам ясно и в детайли главата на тигъра. Заинтригувани, Лали и Зорайма внимателно ме наблюдаваха. Започнах старателно да очертавам образа, който виждах в огледалото с мастило, но тъй като то се разтече, използвах лепилото — смесих и двете и всичко тръгна по мед и масло. След три едночасови сеанса накрая имах върху огледалото точния образ на тигровата глава.

Пратих Лали да извика вожда, а в това време Зорайма хвана дланите ми и ги сложи върху гърдите си. Изглеждаше толкова влюбена и нещастна, очите й бяха така изпълнени с желание, че без да се усетя, я обладах там, направо на земята, насред колибата. Момичето болезнено изстена, но тялото й се изпъна от удоволствие и тя се уви около мен, без да иска да ме пусне. Внимателно се освободих от прегръдките й и отидох да се почистя в морето, тъй като целият бях станал в пръст. Тя дойде след мен и двамата се изкъпахме заедно. Аз изтърках гърба й, тя краката и ръцете ми, после тръгнахме обратно към дома. Лали седеше и ни чакаше на мястото, където бяхме лежали току-що — беше разбрала всичко. Стана, прегърна ме с две ръце и нежно ме целуна. После хвана сестра си за ръка и я изведе през моята врата, върна се и на свой ред излезе през своята. Чух, че някой започна да блъска отвън по стената на колибата. Излязох и видях Лали, Зорайма и още две жени да се опитват да пробият стената с някакво желязо. Явно искаха да отворят четвърта врата. За да не се пропука цялата колиба, намокриха мястото с лейка. Вратата беше готова за нула време. Зорайма измете навън отпадъците. Отсега нататък тя единствена имаше правото да влиза и излиза през този отвор и никога повече нямаше да използва моя.

Придружен от трима индианци и брат си, чиято рана вече беше почти зараснала, най-сетне пристигна и вождът. Първо огледа рисунката върху огледалото, после себе си. Не можеше да откъсне очи от така добре прерисувания тигър, радваше се и на собственото си отражение. Все още не можеше да разбере какво възнамерявам да направя. Изчаках мастилото да изсъхне, сложих огледалото на масата, покрих го с прозрачната хартия и започнах да прекопирвам. Беше лесно и вървеше бързо. Мекият графит повтаряше послушно всяка от чертите. За по-малко от половин час пред смаяния поглед на останалите направих не по-лошо от оригинала копие. Един след друг индианците поемаха листа и внимателно сравняваха изображението с тигъра на гърдите ми. Накарах Лали да легне върху масата, изтрих тялото й с влажен парцал, после поставих върху корема й индигото и отгоре току-що завършената рисунка. Повторих някои от линиите и за всеобща изненада те се оказаха отпечатани върху кожата й. Едва тогава вождът разбра, че си давам целия този труд само заради него.

Незасегнатите от лицемерието на цивилизацията души реагират спонтанно на всяко едно събитие. Веднага показват дали са доволни или разочаровани, радостни или тъжни, заинтригувани или безразлични. Превъзходството на чистите индианци от рода на гуахиросите е удивително. Те ни надминават във всяко отношение, защото ако приемат някого, веднага са готови да споделят с него всичко свое и в същото време свръхчувствителните им души дълбоко се вълнуват, щом получат и най-дребния знак на внимание от свой приятел. Реших да очертая основните линии от рисунката с бръснач, така че още след първия сеанс да имам фиксирани контурите на тигъра. След това щях да изработя подробностите с помощта на три игли, закрепени към къса пръчка. Започнах работа още на следващия ден.

Накарах вожда да легне върху масата. Прекопирах рисунката от тънката хартия върху един по-дебел и устойчив лист и нанесох с твърд молив всяка от линиите по кожата на гърдите му, намазана предварително с разредена бяла глина. Копието се получи чудесно и аз го оставих да изсъхне добре. Вождът се беше опънал върху масата и не смееше да мръдне, нито дори да надигне глава от страх да не развали рисунката, която му позволих да види в огледалото. След това започнах да работя с бръснача. Потече малко кръв, която аз непрекъснато попивах. След като минах по всички линии и на мястото на рисунката се появиха тънки кървави резки, разлях върху гърдите му шишенцето с китайско синьо мастило. То лесно попи, освен на местата, където бях натиснал по-силно с бръснача и имаше повече кръв. Общо взето, цялата рисунка изпъкна добре. Осем дни по-късно Зато имаше на гърдите си ухилената тигрова муцуна с розов език, бели зъби, черен нос, мустаци и очи. Бях предоволен от произведението си — изглеждаше по-добре от моето собствено и цветовете излязоха по-ярки. След като коричките от раните паднаха, повторих с игли някои места. Зато толкова се радваше, че поръча на Зорильо да снабди всяка колиба с огледало, а в своята окачи две.

Дните минаваха, превръщаха се в седмици и месеци. Стана април — значи бях тук вече от четири месеца. Радвах се на отлично здраве. Чувствах се силен, свикнах да ходя бос и можех да изминавам без умора големи разстояния, преследвайки гигантските гущери. Забравих да ви кажа, че след първото си посещение при шамана накарах Зорильо да ми намери йодна тинктура, кислородна вода, памук, бинтове, хинин на таблетки и стоварсол. В болницата навремето бях видял един каторжник с рана като на магьосника. Санитарят Шатал обикновено стриваше таблетка стоварсол и посипваше язвата. Получих всички тези лекарства плюс някаква помада, която пък използвал за себе си вождът на Зорильо. Изпратих жалкия нож на шамана, а той в отговор ми върна големия. Бяха ми нужни много време и усилия, за да го убедя да се лекува. Но след няколко проведени от мен сеанса язвата се сви наполовина. Това го накара да продължи сам лечението си и ето, че един хубав ден ми изпрати големия дървен нож, за да отида да видя, че напълно се е оправил. Никой никога не разбра, че това е станало благодарение на мен.

Моите две жени не ме оставяха на мира. Докато Лали беше на лов, с мен стоеше Зорайма. Щом дойдеше ред на Зорайма да се гмурка, на врата ми увисваше Лали. На Зато му се роди син. Щом започнаха болките, жена му отиде на плажа и се скри зад една скала, където друга от жените на вожда й носеше сухари, сладка вода и пръчки кафява необработена захар. Трябва да е родила около четири часа следобед, защото по залез-слънце я чухме весело да вика нещо и да идва към селото, носейки бебето в протегнатите си напред ръце. Преди още тя да се появи, Зато вече знаеше, че си има момченце. Доколкото разбрах, ако беше момиче, вместо да го вдига нависоко и радостно да се смее, жената щеше да се прибере тихо и незабележимо. Това Лали ми го обясни с жестове. Индианката се приближи, вдигна детето над главата си и спря. Зато протегна към нея ръце и извика нещо, без обаче да се помести. На свой ред тя му отговори, повдигна отново бебето и направи няколко крачки, после пак се спря. И сега Зато не прекрачи прага на колибата си. Стоеше изправен пред главната врата, заобиколен от племето си. Майката вече беше на пет-шест крачки от него. Отново повдигна бебето си и извика. Чак тогава Зато тръгна към нея, подхвана малкото под мишничките му, вдигна го на свой ред над главата си, обърна се с лице на изток и три пъти повтори един и същи вик. След това гушна бебето с дясната си ръка, притисна го до гърдите си и скри главичката му под мишницата на лявата си ръка. После, без да се обръща назад, влезе в колибата през главния вход. Останалите го последваха. Последна влезе родилката. Тази вечер изпихме цялото ферментирало вино на селото.

Цяла седмица след събитието всяка вечер и сутрин индианците поливаха пръстта пред колибата на вожда и я тъпчеха, за да се слегне. Така се получи голям кръг от добре разбъркана червена глина. Когато площадката стана готова, опънаха над нея навес от волски кожи — явно подготвяха голям празник. Под сянката складираха най-малко двадесет глинени делви, пълни с любимата им напитка. Подредиха някакви камъни и започнаха да трупат около тях сухи и свежи клони. Много от тези клони бяха отдавна извлечени от морето. Бяха успели вече да изсъхнат и да станат бели и гладки. Намираха се и дебели дънери, домъкнати далеч от вълните — иди разбери кога. Върху камъните подпряха две еднакво високи дървени вили — явно се подготвяше огромен шиш. Четири обърнати по гръб костенурки, повече от тридесет огромни гущера, живи, с овързани по такъв начин лапи, че да не могат да се измъкнат, две овчици — цялото това животинско войнство чакаше да бъде заклано и изядено. Без да забравяме и най-малко двете хиляди яйца от костенурки.

Една утрин ни посетиха петнадесетина конници — всичките индианци, с огърлици на шиите и широки сламени шапки на главите, облечени с по един набедреник и елеци от обърната овча кожа. Всичките бяха окачили на кръста си по една огромна кама, двама имаха двуцевни ловджийски пушки, водачът им носеше истинска карабина, чудесна връхна дреха от черна кожа и пълен патрондаш. Конете също изглеждаха твърде добри — дребни, но живи, целите на сиви петна. Зад себе си всеки беше натоварил по един наръч изсушени треви. Далеч преди да пристигнат, те предупредиха за идването си с пушечни изстрели и тъй като препускаха в галоп, много скоро се появиха пред нас. Странно защо, вождът им много приличаше на Зато и брат му, само дето беше по-възрастен. Той скочи от жребеца, приближи се до Зато и двамата докоснаха един другиму раменете си. После чужденецът влезе сам в колибата и излезе с бебето на ръце. Показа го на всички един по един и повтори жестовете на Зато от онзи ден — обърна се на изток, откъдето изгряваше слънцето, скри го под мишницата на лявата си ръка и влезе обратно в колибата. Чак тогава ездачите скочиха на земята, завързаха конете си настрана и увесиха торбите със сухата трева на вратовете им. Към обяд в огромна каруца, теглена от четири коня, пристигнаха жените. Водеше ги Зорильо. Бяха най-малко двадесет млади индианки и седем-осем дечица, до едно момченца.

Преди още да се появи Зорильо, мен ме представиха на всички конници, като се започне от вожда. Зато ме накара да обърна внимание на това, че малкото пръстче на левия му крак е изкълчено и стърчи над съседния пръст. Брат му имаше същия недостатък, и пристигналият току-що вожд — също. След това ми показаха, че и тримата имат под мишницата си еднакви черни петна, нещо като бенки. Така разбрах, че новодошлият е третият им брат. Всички се възхитиха на татуировките, които бях направил на Зато, като особено харесаха тигровата глава. Индианките имаха разноцветни рисунки по телата си. Лали окичи някои от тях с коралови, а други със седефени огърлици. Забелязах в групата едно изключително красиво момиче, по-високо от останалите, които бяха, общо взето, средни на ръст. Имаше профил на италианка — човек би казал, че е изсечена на камея. Косите й бяха синкавочерни, очите — огромни, нефритенозелени, обградени с дълги черни мигли и извити вежди. Беше подстригана като другите, но бретонът й беше разделен на път и косите падаха от двете страни на лицето й, скривайки ушите. Иначе не бяха дълги и стигаха до средата на шията. Изваяните й гърди бяха приближени в основата си и симетрично се разтваряха встрани.

Лали ми я представи и я помъкна към дома ни заедно със Зорайма и още една млада индианка, която носеше със себе си канче и нещо като четки. Всъщност оказа се, че посетителките трябва да изрисуват момичетата от нашето село. Пред очите ми красивата индианка направи истински шедьовър върху телата на Лали и Зорайма. Четките се състояха от къса пръчка с прикрепено накрая й вълнено парцалче, които художничките топяха в различните бои. Тогава аз реших да хвана моята четка и тръгвайки от пъпа на Лали, изрисувах едно цвете с две разклонения към гърдите й, върху които направих розови листа, а зърната оцветих в жълто. Изглеждаха като полуразтворени цветя с тичинки. Останалите три веднага поискаха същата рисунка. Трябваше да попитам Зорильо дали бива. Той отговори, че мога да ги шаря, както ми скимне, стига те да са съгласни. Тогава като ми дойде едно вдъхновение! За повече от два часа изрисувах циците на всички млади индианки — и гостенките, и тукашните. Зорайма настояваше за същото цвете като Лали. В това време индианците извъртяха двете овце на шиша, а две от костенурките се печаха, нарязани на парчета, в жаравата. Месото им изглеждаше червено и крехко като говеждо.

Седнах до Зато и баща му под навеса. Мъжете се хранеха на една страна, жените — на друга, с изключение на тези, които ни поднасяха. Празникът свърши много късно през нощта с нещо като танц. Един от индианците осигуряваше „музиката“ с дървена флейта, която издаваше еднообразни остри звуци, а друг отмерваше ритъма на два тъпана от овча кожа. Много от мъжете и жените се изпонапиха, но това не доведе до никакъв неприятен инцидент. Шаманът също пристигна, качен на магаре. Заоглеждаха розовия белег, останал на мястото на раната, която всички знаеха. Беше истинска изненада да я видят зараснала. Само Зорильо и аз знаехме на какво се дължи това. Зорильо ми обясни, че вождът на гостуващото село е не брат, а баща на Зато и се нарича Хусто, което ще рече Справедливия. Той бил съдията във всички дела между хората от своето село, както и между отделни села на племето гуахиро. Каза ми също, че когато имат проблем с някое друго племе — например лапусите, се събират и заедно обсъждат дали да воюват или да се постараят да разрешат нещата приятелски. Ако някой индианец убие човек от друго село, двете общности обикновено се споразумяват да избягнат сблъсъка, като карат убиеца да плати нещо като обезщетение за причиненото зло. Понякога откупът стига до двеста глави добитък, защото живеещите във и около планините индианци се занимават много с животновъдство. За съжаление те не ги ваксинират против някои разпространени болести и цели стада измират от епидемии. В известен смисъл това си има добри страни, заяви Зорильо, защото иначе щяхме да имаме твърде много. Този добитък не можеше да се продава легално в Колумбия или Венецуела, за да не закара някоя зараза в тези две страни. Само че според Зорильо, в планините се въртяла голяма контрабанда със стада.

Вождът гостенин — Справедливия, ме покани чрез Зорильо да посетя селото му, в което имало около двеста колиби. Каза ми да взема със себе си Лали и Зорайма — щял да ми даде една колиба само за нас и нямало нужда да нося никаква покъщнина — там съм щял да получа всичко необходимо. Помоли ме да взема само инструментите за татуиране, за да му нарисувам и на него тигрова глава. Свали черната кожена превръзка от китката си и ми я подаде. Според Зорильо това било голям знак — все едно ми казвал, че е мой приятел и не би могъл да откаже на нито една моя молба. Попита ме искам ли кон — отговорих му, че искам, но не мога да го гледам, защото тук почти няма трева. Каза ми, че Лали или Зорайма могат всеки път, когато се наложи, да ходят до едно място, на половин ден езда оттук, и да събират трева. Обясни ми къде се намира това. Тогава приех коня — той щеше да ми го изпрати скоро.

Възползвах се от дългия престой на Зорильо, за да му кажа, че му имам доверие и се надявам, че няма да издаде намерението ми да замина за Венецуела или Колумбия. Той ми описа опасностите, които дебнат, докато прекосиш първите тридесет километра след границата. Според сведенията на контрабандистите, венецуелският бряг бил по-опасен от колумбийския. Освен това Зорильо би могъл да ме съпроводи на колумбийска територия почти до Санта Марта. Аз също бях минавал вече по този път — в крайна сметка според индианеца най-добре би било да предпочета Колумбия, Съгласи се да ми купи още един речник или по-скоро учебници по испански, в които могат да се намерят стандартни фрази. Хрумна му, че ако се науча силно да заеквам, мога да извлека от това голяма полза, защото хората ще се изнервят, докато ме слушат, и ще завършват думите ми вместо мен, без да обръщат кой знае колко голямо внимание на акцента и произношението. Значи решено — той щеше да ми донесе учебници, една възможно най-подробна карта и щом настанеше решаващият момент, щеше да продаде моите перли за колумбийски пари. Зорильо ми обясни, че всички индианци, като се започне от вожда, със сигурност ще подкрепят решението ми да замина, щом толкова силно го желая. Щяха да съжаляват, разбира се, но без да осъждат стремежа ми да се върна към себеподобните си. Най-трудна щеше да е раздялата със Зорайма и най-вече с Лали. И двете, но особено Лали, бяха готови да ме застрелят, щом разберат за намерението ми. От горе на всичко от Зорильо научих нещо, което не знаех — Зорайма беше бременна. Нищо не бях забелязал и останах потресен.

Накрая празникът свърши, гостите се разотидоха, коженият навес беше сгънат, всичко, поне на пръв поглед, се върна на старото си място. Получих прекрасен петнист кон с дълга опашка, която почти метеше земята, и фантастична сребристосива грива. Лали и Зорайма хич не се зарадваха на подаръка и шаманът ме извика да ми каже, че двете идвали да го питат дали могат безнаказано да дадат на коня счукано на прах стъкло, за да умре. Той ги предупредил да не го правят, защото аз съм бил под закрилата на не знам си кой индиански бог, който щял да прехвърли стъклото в техните стомаси. Накрая жрецът добави, че според него опасността за живота на коня преминала, но не можел да гарантира за това със сигурност. Явно трябваше да внимавам. А мен лично заплашваше ли ме нещо? Не, рече шаманът. Ако разберяха, че се готвя да заминавам, най-многото, което можеха да направят — и особено Лали, — беше да ми теглят куршума. Дали можех да ги убедя да ме пуснат? Не, по никакъв начин — никога не биваше да показвам пред тях, че искам да замина.

Всичко това шаманът успя да ми го обясни, защото беше извикал при себе си и Зорильо, който служеше за преводач. Нещата бяха твърде сериозни, за да си позволя да погледна леко на тях — заключи Зорильо. Прибрах се у дома. Зорильо си тръгна по друг път, както и беше дошъл. Така и никой от селото не разбра, че двамата сме били викани по едно и също време.

Вече бяха изминали шест месеца и аз нямах търпение да замина. Един ден, прибирайки се у дома, заварих Лали и Зорайма надвесени над картата. Опитваха се да разберат какво означават странните драскулки върху нея. Най-много ги озадачаваха четирите стрелки, показващи посоките на света. Бяха объркани, но усещаха, че този къс хартия ще окаже важно влияние върху нашия живот.

Коремът на Зорайма беше вече силно наедрял. Лали малко ревнуваше и ме караше да се любим където й падне, по всяко време на денонощието. Зорайма също искаше своя дял любов, но, слава Богу, само нощем. Отидох да посетя Хусто Справедливия — бащата на Зато. Лали и Зорайма ме придружиха. Носех със себе си рисунката, която за щастие бях запазил, и я използвах, за да отпечатам контурите на тигровата муцуна върху гърдите му. За шест дни татуировката беше готова, защото коричката от раните падна много бързо благодарение на смесената с малко негасена вар вода, с която Хусто се миеше. Остана доволен и непрекъснато се оглеждаше в огледалото. Докато бях там, Зорильо дойде да ме види. С мое позволение той разказа на Справедливия за намеренията ми, защото исках от него да ми подмени коня. Петнистите сиви жребци на гуахиросите не се срещат в Колумбия. Хусто обаче разполагаше с три рижи, типично колумбийски коня. Още щом научи за плана ми, Справедливия прати да доведат животните. Избрах си онзи, който ми се стори най-кротък, а той нареди да му сложат седло, стремена и железен зъбалец, защото индианските коне караха без седло и с кокал вместо зъбалец. След като ме докара като истински колумбиец, Справедливия ми сложи в ръката кожените поводи и направо там, пред мен, наброи на Зорильо тридесет и девет златни монети по сто песо всяка. Зорильо трябваше да ги съхранява и да ми ги връчи в деня, в който потегля на път. Вождът искаше да ми даде и карабината си „Уинчестър“, но аз отказах, пък и Зорильо ми обясни, че нямам право да влизам така въоръжен на територията на Колумбия. Тогава Справедливия ми даде две дълги колкото пръста ми стрелички, увити в парче плат и пъхнати в малка кожена калъфка. Зорильо ми обясни, че това са отровни стрели, намазани с много силна и рядко срещана отрова.

Той самият никога не беше нито виждал, нито притежавал отровни стрели. И тях трябваше да пази до деня на заминаването ми. Не знаех по какъв начин да се отблагодаря на Справедливия за изключителната му щедрост. Той ми обясни, че Зорильо му е разказал нещичко за живота ми, а сигурно и онези периоди от биографията ми, които не познава, са богати на преживявания, защото — каза той — аз съм бил завършен човек. За първи път срещал бял човек и досега винаги ги е смятал за неприятели, но отсега нататък ще се отнася приятелски към тях и ще търси да срещне друг като мен.

— Размисли все пак — посъветва ме Хусто, — заминаваш за земя, пълна с твои врагове, а напускаш едно място, където имаш само приятели.

Обеща ми, че двамата със Зато ще се грижат за Лали и Зорайма и че детето ми от Зорайма винаги ще бъде на почит сред племето, ако, разбира се, е момче.

— Не ми се ще да заминаваш. Остани и ще ти дам за жена красивото момиче, с което се запозна на празника. Не е омъжена и е влюбена в теб. Можеш да останеш тук с мен. Ще ти дам голяма колиба и добитък, колкото поискаш.

Разделих се с този чудесен човек и тръгнах обратно към селото. През целия път назад Лали не отрони нито дума. Седеше зад мен върху рижия кон. Седлото нараняваше бедрата й, но тя продължаваше да мълчи. Зорайма се беше настанила зад един индианец, който я взе върху своя кон. Зорильо беше хванал друг път към селото си. През нощта стана доста хладно. Подадох на Лали елека от овча кожа, който Хусто ми беше подарил. Тя ме остави да я облека, без да каже нищо, без да изрази каквото и да било чувство. Пълно мълчание. Просто прие елека и нищо повече. Колкото и да препускаше конят, тя не се хващаше за мен, за да се задържи. Щом пристигнахме, аз отидох да занеса поздрави на Зато, тя отведе коня, завърза го пред къщи с торба трева на шията му, но без да му сваля седлото и юздите. Прекарах около час при Зато и се прибрах у дома.

Когато са тъжни, индианците и особено индианките придобиват абсолютно безизразни лица, по тях не трепва мускулче, очите им са пълни с мъка, но никога не плачат. Може дори да стенат, но не плачат. През нощта се завъртях насън така, че притиснах корема на Зорайма и тя извика от болка. От страх това да не се повтори, станах и се преместих в другия хамак, който беше окачен много ниско. Лягам си и чувствам, че някой ме докосва. Направих се, че спя. На дънера до мен беше седнала неподвижно Лали и ме гледаше. Само секунда по-късно усетих присъствието и на Зорайма — тя имаше навика да се парфюмира, като натрива кожата си със смачкани портокалови цветчета, които една приходяща от време на време индианка продаваше в малки торбички. Когато се събудих, двете не бяха мръднали от мястото си. Слънцето вече грееше, беше около осем часът. Заведох ги до плажа и легнах върху сухия пясък. Двете седнаха до мен. Погалих Зорайма по корема и гърдите, но тя не трепна. Накарах Лали да легне и се наведох да я целуна, но тя стисна устни. По едно време дойде ортакът на Лали да я вземе, но само като видя изражението й, разбра и се оттегли. Беше ми много мъчно и не знаех как да постъпя — можех само да ги галя и целувам, за да им покажа, че ги обичам. И двете не отронваха нито дума. Започнах да се плаша от тази голяма болка, която им причиняваше самата мисъл да заживеят без мен. Внезапно Лали започна да ме насилва да се любим. Отдаваше ми се с някакво отчаяние. Защо го правеше? Можеше да има само една причина — искаше да забременее от мен. Същата тази сутрин за пръв път я видях да проявява ревност към Зорайма. Галех корема и гърдите на малката, а тя леко хапеше ухото ми. Бяхме легнали върху мекия пясък на плажа в скрита от вятъра падина. Лали дойде при нас, хвана сестра си за ръка и прекара ръка по издутия й корем, а после по своя гладък плосък корем. Зорайма се надигна и й отстъпи мястото до мен, като с целия си вид казваше — права си.

Двете жени ми готвеха всеки ден, но те самите не хапваха нищичко. Вече от три дни не бяха яли. Хванах коня и за малко не направих страхотен гаф — за първи път от пет и повече месеца насам тръгнах към къщата на шамана, без да съм го молил за разрешение. По пътя се сапикасах и вместо да нахълтам при него, преминах на около двеста метра от навеса му. Той ме забеляза и ми направи знак, че ме вика. Криво-ляво му обясних, че Лали и Зорайма са престанали да се хранят. Даде ми нещо като орех, който трябвало да пусна в делвата със сладка вода вкъщи. Върнах се и постъпих, както ми каза. Двете пиха на няколко пъти от водата, но не проядоха. Лали не ходеше вече на лов. Днес след четиридневна пълна гладна стачка тя направи истинска лудост — влезе без кану в морето, преплува около двеста метра навътре и се върна с тридесет миди за мене. Мълчаливото им отчаяние така ме потискаше, че и аз на свой ред почти престанах да се храня. На шестия ден Лали получи треска. През цялото това време едва беше изсмукала няколко лимона — нищо повече. Зорайма поне хапваше веднъж дневно — на обяд. Вече се видях в чудо. Седнах до Лали. Тя лежеше на земята върху един хамак, който бях нагънал като дюшек, и гледаше втренчено в тавана. Погледнах я, погледнах и Зорайма с издутия й корем и без да разбера защо и как, се разплаках. За себе си ли плачех, или за тях? Не знам. Плачех и сълзите ми течаха по бузите. Зорайма забеляза това и изохка. Лали обърна глава и ме видя облян в сълзи. С едно движение тя се изправи и дойде да седне между краката ми, като тихичко стенеше. Целуна ме и ме погали. Зорайма дойде и ме прегърна през рамо. Лали започна да говори, да говори и да стене едновременно, Зорайма нещо й отвърна. Изглежда в нещо я обвиняваше. Лали грабна буца необработена захар, голяма колкото юмрук, разтвори я пред мен във вода и я глътна на два пъти. След това двете със Зорайма излязоха навън и ги чух, че се разправят с коня. Излязох след тях и видях, че са го оседлали, дори му бяха сложили юздите. Постлах овчия елек, за да седне върху него Зорайма, а Лали покри седлото с нагънат хамак. Първа се качи Зорайма и се настани много напред, почти върху шията на коня. Аз останах по средата, а Лали зад мен. Бях толкова объркан, че тръгнах, без да поздравя никого, без дори да предупредя вожда.

Лали издърпа юздата от ръката ми, защото, предполагайки, че отиваме при шамана, бях поел в тази посока. Не, Лали хвана юздата и каза: „Зорильо“. Трябваше да видим Зорильо. Пристигнахме в селото на Зорильо точно в момента, когато той самият се прибираше от Колумбия с три натоварени магарета и един кон. Влязохме в дома му. Първа заговори Лали, после Зорайма.

И ето какво ми преведе Зорильо — до момента, в който ме видяла да плача, Лали си мислела, че съм някакъв бял човек, който изобщо не държи на нея. Тя, Лали, си знаела, че един ден ще замина, но аз съм се показал коварен като змия, защото никога по никакъв начин не съм й го казал или показал. Тя била много разочарована, защото вярвала, че момиче като нея може да направи щастлив един мъж, а доволният от живота си мъж не си заминава. Затова тя решила, че след като така се е провалила, значи няма повече смисъл да живее. Зорайма мислела същото — бояла се да не би синът й да се окаже като баща си, човек, който не държи на дадената дума, лъжовен, изискващ от жените си такива сложни неща, че те, дето биха жертвали живота си за него, да не могат да го разберат. Защо бягам от нея, като че ли е кучето, дето ме ухапа първия ден? Отговорих така:

— Кажи, Лали, какво би сторила ти, ако баща ти беше болен?

— Бих минала боса върху бодлите, за да отида да го излекувам.

— Какво би направила, ако са те преследвали като животно, за да те убият?

— Ще търся навсякъде врага си, за да го заровя толкова дълбоко в земята, че да не може дори да се обърне в гроба си.

— Какво ще сториш, след като приключиш с всичко това, ако имаш две чудесни жени и знаеш, че те те очакват?

— Ще се кача на един кон и ще се върна.

— Ето и аз така ще направя.

— И ако аз остарея и погрознея, докато се върнеш?

— Аз ще си дойда, преди да си остаряла и погрозняла.

— Добре, ти остави сълзите да потекат от очите ти — това не би могъл да го направиш нарочно. Можеш да заминеш, когато си пожелаеш, но ще трябва да тръгнеш от селото посред бял ден, пред всички, а не скришом като крадец. Трябва да си тръгнеш така, както дойде, по същото време на деня, облечен от главата до петите. Ще определиш кой да се грижи за нас. Зато си е вожд, трябва да има някой друг мъж, който да ни пази. Трябва да кажеш на всички, че къщата си остава завинаги твоя къща и никой мъж, с изключение на сина ти — ако Зорайма носи в корема си момче, — не бива да стъпва в нея. Така че Зорильо ще трябва да дойде при нас в деня на заминаването ти. Да преведе всичко това.

Нея нощ спахме у Зорильо. Беше удивителна нощ, изпълнена с нежност. В шепота от устните на двете дъщери на природата звучеше толкова вълнуващ любовен зов, че сърцето ми се преобърна. Върнахме се тримата с коня, като яздехме бавно заради корема на Зорайма. Щях да замина осем дни след новолунието, защото Лали искаше да знае със сигурност дали е бременна. При предишното новолуние не беше забелязала кръв. Боеше се да не би да греши, но ако и това новолуние не се появеше кръв, значи беше заченала. Зорильо щеше да донесе всичките ми нужни вещи и дрехи. Щях да се облека там пред тях, след като съм дал напътствията си по обичая на гуахирос — сиреч гол. В нощта преди отпътуването щяхме да посетим шамана тримата заедно. Той щеше да ни каже дали да зазидаме моята врата в колибата, или да я оставим така. Дългото заради Зорайма връщане назад не беше изобщо тъжно. Двете предпочитаха да знаят истината, отколкото да се окажат изоставени и да станат за смях пред другите. След като роди детето, Зорайма възнамеряваше да си хване някой добър ортак и налови много перли, които да пази за мен. Лали също смяташе да се гмурка по-често, за да се намира на работа. Съжалявах, че така и не съм научил повече от дузина думички на гуахиро. Исках да им кажа толкова неща, които не са за пред преводач. Пристигнахме. Първото, което направих, беше да се извиня на Зато задето съм тръгнал, без да го предупредя. Зато обаче беше благороден като брат си. Преди още да отворя уста, той сложи ръка на врата ми и отсече: „Уилу“ (Мълчи!). До новолунието имаше дванадесет дни. Като прибавим и осемте, които трябваше да изчакам, значи след двадесет дни щях да съм на път.

Огледах отново картата, промених някои детайли в плана за маршрута си и отново се сетих за думите на Справедливия. Къде на този свят щях да се почувствам по-щастлив, отколкото тук, където всички ме обичаха? Нямаше ли сам да си причиня зло, връщайки се към цивилизацията? Бъдещето щеше да покаже.

Последните три седмици от престоя ми преминаха като приказка. Лали разбра със сигурност, че е бременна, значи ако се върнех един ден, щях да заваря две-три собствени деца. Защо три? Лали ми обясни, че майка им на два пъти е раждала близнаци. Отидохме при шамана. Той прецени, че портата ми не бива да се зазижда, а само да се прегради с клони. Хамакът, на който сме си лягали тримата, да се вдигне високо до тавана. Двете да продължат да спят в едно легло, защото са едно цяло. Накрая старецът ни накара да седнем около огъня, извади зелените си листа и в продължение на десет минути ни опушва. Върнахме се вкъщи да чакаме Зорильо, който дойде същата вечер. Стъкмихме огън пред колибата и говорихме цяла нощ. Казвах с помощта на Зорильо по някоя мила дума на всеки от индианците, а те ми отвръщаха със същото. На изгрев-слънце се оттеглих с Лали и Зорайма. Любихме се цял ден. Зорайма ме възседна, за да ме почувства по-дълбоко в себе си, а Лали се извиваше като лиана, прикована към мен със слабините си, които пулсираха като сърце.

— Зато, вожде на това племе, ти, който ме прие и ми даде всичко, длъжен съм да ти кажа, че ви напускам за много луни.

— Защо напускаш приятелите си?

— Защото трябва да намеря онези, които ме преследваха като че ли съм звяр, и да ги накажа. Благодарение на теб в това село се чувствах в безопасност, живях щастливо, хранех се добре, имах благородни приятели и жени, които внесоха слънце в душата ми. Но всичко това не бива да превръща човек като мен в животно, което щом намери топло и удобно скривалище, се скрива в него за цял живот от страх, че ще му се наложи да се бори и да страда, ако излезе навън. Ще се срещна с враговете си, ще потърся баща си, който се нуждае от мен. Тук оставям сърцето си, при Лали и Зорайма и при децата, които ще се родят от нашата любов. Къщата ми принадлежи на тях и на децата ни. Надявам се, че ако някой забрави това, ти, Зато, ще му го напомниш. Бих искал също покрай твоята лична бдителност за семейството ми да се грижи денем и нощем един човек на име Усли. Обикнах всички вас и вечно ще ви обичам. Ще направя каквото зависи от мен, за да се върна бързо. Ако загина, изпълнявайки дълга си, последната ми мисъл ще е за вас, Лали и Зорайма, за моите деца и за вас, индианци гуахирос, защото вие сте моето семейство.

Върнах се в колибата, следван от Лали и Зорайма. Облякох риза и панталон в цвят каки, сложих чорапи и боти.

Дълго се обръщах през рамо, взирайки се във всяко кътче на това идилично селце, в което прекарах шест месеца. Племето, от което се бояха и белите, и останалите индианци, се превърна за мен в несравнимо убежище от човешката лошотия, в пристанище, където можах да спра, за да си поема дъх. Тук намерих любов, мир, спокойствие и благородство. Сбогом, гуахироси, свободни индианци от полуострова между Колумбия и Венецуела. Вашата земя за щастие е останала незасегната от намесата на двете цивилизации, които ви заобикалят. Вашият първичен начин на живот и самозащита ме научи на нещо много важно — че е по-добре да бъдеш див индианец, отколкото образован адвокат.

Сбогом, Лали и Зорайма, мои несравними жени, толкова близки до природата, толкова далечни от всякаква пресметливост, толкова спонтанни в реакциите си, че в момента на заминаването ми просто събраха всички перли, които бяха добивали, и ми ги дадоха в малка платнена торбичка. Да, аз непременно щях да се върна. Кога? Как? Още не знаех, но се заклех в себе си, че ще го сторя.

Късно следобед Зорильо се качи на коня си, готов да поемем към Колумбия. Носех сламена шапка. Вървях до коня и го водех за юздата. Всички индианци от селото без изключение бяха скрили лицата си с лявата си ръка, а с дясната си правеха опит да ме задържат. Лали и Зорайма повървяха стотина метра с мен. Помислих, че ще ме целунат на раздяла, когато внезапно двете изпищяха и хукнаха към къщи, без да се обърнат нито веднъж назад.