Анри Шариер
Пеперудата (14)

Отново на път

След два дни ние тримата и тримата непознати потеглихме. На изпращането се събраха семейство Боуен, капитанът от Армията на спасението и цяла дузина момичета от кръчмите, които Господ знае как бяха научили, че заминаваме. Едно от тях ме целуна и Маргарет ми се присмя:

— Анри, вие да не би вече да сте успели да се сгодите? Явно бързо сте действали.

— Довиждане на всички. Всъщност не — сбогом! Но искаме да знаете, че никой никога няма да заеме вашето място в нашите сърца.

Така в четири следобед, теглени от влекач, ние отново тръгнахме на път. Бързо излязохме от пристанището, но до последния възможен момент се вглеждахме в белите кърпи, размахвани за нас от групата, с която току-що се бяхме сбогували. Не можахме да се въздържим да не изтрием по някоя сълза. Откачихме се от влекача и в същия миг с добре издути платна се хвърлихме върху първата от милионите вълни, които трябваше да преодолеем по пътя към крайната ни цел.

На борда разполагахме с два ножа — единият беше в мен, а другият в Матюрет.

Брадвичката и мачетето се намираха в обсега на Клузио. Бяхме сигурни, че никой от останалите не е въоръжен. Взели бяхме мерки по време на пътуването винаги да има двама от нас, които да будуват. Някъде към залез-слънце учебният кораб поплава до нас за около половин час. Поздрави ни и отмина.

— Как те викат?

— Льоблонд.

— От кой конвой си?

— Двадесет и седем.

— Присъда?

— Двадесет години.

— А ти?

— Каргьоре. Конвоят от 29-а година, петнадесет години присъда, бретонец съм.

— Бретонец и не умееш да управляваш кораб!

— Не умея.

— А аз се казвам Дюфис и съм от Анжер. Заради две тъпи приказки, които изпуснах пред съда, получих доживот. Иначе щях да имам само десет години. Конвоят от 29-а.

— Какви бяха тия приказки?

— Ами вижте — убих жена си с ютия. По време на процеса един от заседателите ме попита защо съм я цапнал именно с това. Не знам откъде, но ми дойде да му река, че съм й ударил една ютия, защото характерът й е имал нужда от изглаждане. Според адвоката ми заради тия тъпи думи ме забиха за толкоз дълго.

— От къде се чупихте?

— От един дървосекачен лагер — Каскадата, на осемдесетина километра от Сен Лоран. Хич не беше трудно, защото там се радвахме на голяма свобода. Петимата просто си вдигнахме чуковете — нищо по-просто.

— Какво значи това „петимата“? Къде са останалите двама?

Неловка тишина. Клузио рече:

— Вижте, копелета, тук сме само мъжки момчета и след като плаваме заедно, трябва да знаем истината. Хайде кажете.

— Всичко ще ви обясня — каза Бретонеца. — Наистина потеглихме петима, но двамата типа от Кан, дето сега липсват, ни бяха казали, че у дома си били риболовци. Не дадоха стотинка за бягството, понеже работата, дето щели да я свършат в открито море, струвала повече от всякакви мангизи. Е, щом тръгнахме, се разбра, че нито единият, нито другият разбира каквото и да било от корабоплаване. Поне двадесетина пъти за малко да се удавим. Влачехме се покрай брега — първо на Холандска Гвиана, после на Английска и накрая допълзяхме до Тринидад. Някъде между Джорджтаун и Тринидад теглих ножа на онзи, който ни убеждаваше, че ще бъде капитан на лодката. Той си го заслужаваше, защото ни излъга за моряшките си умения, само и само да избяга гратис. Другият се уплаши, че също ще го убием, и се хвърли сам в морето, като заряза кормилото. А морето беше бурно… Оттам нататък се справяхме, както можем. Няколко пъти позволихме лодката да се напълни с вода, ударихме се в една скала и като по чудо успяхме да се спасим. Кълна ви се, че всичко, което ви казах дотук, е чистата истина.

— Вярно е — потвърдиха другите двама. — Точно така си беше и ние тримата се съгласихме, че онзи тип трябва да се ликвидира. Ти какво мислиш по въпроса, Папийон?

— Не ми е работата да раздавам оценки.

— Кажи все пак — настоя Бретонеца, — какво би направил ти на наше място?

— Трябва да размисля. За да отсъди човек правилно, трябва да е преживял ситуацията, иначе не би могъл да прецени.

— Що се отнася до мен, аз бих го убил, защото лъжата му е можела да доведе до това да загинете всички — отсече Клузио.

— Добре, не ща да разискваме повече. Все пак имам чувството, че страхът, който сте изпитали, още не ви е напуснал и че само принудата е причина отново да се намирате в открито море, не е ли така?

— Да, така е — отговориха онези в хор.

— Така че да ви кажа — тук няма да се паникьосвате, каквото и да ви се случи. Никой при никакви обстоятелства няма право да дава воля на страха си. Който го е шубе, да си трае. Лодката е здрава и това беше доказано. Сега сме с повече товар от преди, но затова пък бордът е с десет сантиметра по-висок. Това компенсира свръхбагажа.

Пушихме, пихме кафе. Тъй като бяхме хапнали добре на тръгване, решихме да не се храним преди сутринта на следващия ден. Беше 9 декември 1933 г. и бяха изминали четиридесет и два дни от момента, в който от блиндираната зала на болницата в Сен Лоран започна нашето бягство. Научихме това от Клузио — нашия счетоводител. Аз се бях сдобил с три скъпоценности, с каквито не разполагах на тръгване — водоустойчив часовник, купен в Тринидад, истински компас с много точно разчертани посоки и чифт слънчеви очила от плексиглас. Клузио и Матюрет имаха от своя страна по един каскет.

Изтекоха три дни, през които нищо особено не се случи, ако не броим това, че на два пъти попадахме на стада делфини. Те ни караха да изтръпваме, особено след като една групичка от осем от тях реши да си поиграе с лодката. Започнаха да се гмуркат под нея и да изскачат точно пред носа й. От време на време докосвахме по някой от тях. Следващата игра обаче ни впечатли много повече: три делфина се подреждаха в триъгълник с муцуни към нас — един отпред и два на равни разстояния зад него, и се спускаха направо срещу лодката с луда скорост. Точно в момента, в който буквално връхлитаха върху нас, те се гмуркаха и изскачаха от двете ни страни. Въпреки че вятърът беше силен и ние се носехме с опънати платна, делфините плуваха по-бързо и от нас. Играта продължи с часове и започна да ни омагьосва. Най-незначителната грешка в изчисленията им можеше да ни преобърне. Тримата новаци си мълчаха, но си струваше човек да види изкривените им мутри.

През нощта от четвъртото денонощие се развихри страхотна буря. Беше нещо наистина ужасяващо. Най-лошото беше, че вълните не следваха една и съща посока. Често се блъскаха и поглъщаха една друга. Някои от тях високи, други малки — човек не можеше да се ориентира. Никой не продумваше с изключение на Клузио, който се провикваше от време на време: „Дръж се, приятелю! И с тази ще се справиш, както с останалите!“ или „Внимавай, една изскача изотзад!“. Понякога вълните, ръмжейки, налитаха отстрани, целите в пяна. Както и да е — преценявах скоростта им и успявах да предвидя навреме под какъв ъгъл ще ме ударят. И тогава внезапно като изневиделица зад кърмата на лодката изскачаше в целия си ръст нова вълна. На няколко пъти водните масиви се разбиваха върху раменете ми и, разбира се, се изливаха в лодката. Останалите петима не преставаха да изгребват водата с тенджери и тенекиени кутии. Въпреки всичко аз в нито един момент не позволих да се напълни повече от една четвърт от лодката, така че ние фактически не бяхме изправени пред риска от потапяне. Целият този панаир продължи през половината от нощта — почти седем часа. Дъждът ни попречи да видим слънцето преди осем сутринта.

Когато бурята утихна, всички ние с радост посрещнахме блестящото утринно слънце. Първата ни работа — по едно кафе. Парещо кафе с мляко „Нестле“ и моряшки сухари, които са твърди като желязо, но веднъж потопени в кафето, стават чудесни. Бях скапан след нощната битка срещу стихията, не издържах повече и въпреки че вятърът все още оставаше силен, а вълните — високи и непокорни, помолих Матюрет да ме замести за малко. Исках да поспя. Не бяха минали и десет минути, откак легнах, когато Матюрет се остави една вълна да го изненада отстрани и да наводни три четвърти от лодката. Всичко плуваше във вода — кутиите, печката, завивките… Потопен до кръста, успях да стигна до кормилото и да го завъртя тъкмо навреме, за да избегнем една разпенена вълна, която се беше устремила право срещу нас. С един замах извъртях срещу нея задницата на лодката, така че тя не можа да ни залее, а ни тласна много силно, поне десет метра напред.

Всички изгребваха водата. Казанът, с който си служеше Матюрет, изхвърляше по петнадесет литра наведнъж. Никой не се грижеше да прибира каквото и да било, всички бяха обхванати от трескавата мисъл да изгребват, да изгребват колкото се може по-бързо водата, която правеше корабчето ни толкова тежко и безпомощно срещу вълните. Трябва да призная, че тримата новаци се представиха добре. Бретонеца дори в един момент, когато вълните му изтръгнаха тенекията, взе съвсем сам решението да излее бъчонката с вода, за да облекчи лодката, и без никакво усилие я обърна през борда. Два часа по-късно всичко беше изсушено, но бяхме изгубили завивките, примуса, печката, торбите с дървени въглища, тубата с газ и бъчонката с вода — единствено нея доброволно.

Беше вече по обяд, когато, решавайки да си сменя панталоните, забелязах, че вълните са отнесли и малкото ми куфарче, както и две от трите мушами. Съвсем на дъното на лодката открихме две бутилки ром. Бяхме изгубили или намокрили всичкия тютюн, тютюневите листа бяха изчезнали заедно с кутията от бяло желязо. Казах:

— Копелета, първо по една глътка ром, и то в добра доза, а после ще отворим сандъка със запасите, за да видим на какво можем да разчитаме. Има плодови сокове — това добре. Ще си ги разпределим на порции вместо вода. Има кутии с маслени бисквити — изпразнете една от тях и направете от нея печка. Ще наредим консервените кутии на дъното на лодката и ще накладем огън от дъските на сандъка. С основание всички си изкарахме акъла, но сега опасността премина. Всеки от нас трябва да се съвземе и да бъде на висотата на положението. Оттук нататък да не съм чул някой да казва „Жаден съм“, да не съм чул някой да казва „Гладен съм“ или „Пуши ми се“. Разбрано?

— Да, Папи, разбрано.

Всички се държаха добре, а Провидението укроти вятъра и ни позволи да си сготвим супа от консерва с говеждо. С по едно канче супа, в което топяхме моряшките сухари, успяхме да си подложим вкусно и топло в стомасите до следващия ден. Сварихме и по съвсем малко зелен чай за всеки. Сред запасите намерихме кашон цигари — двадесет и четири малки пакета с по осем цигари. Останалите петима решиха само аз да имам правото да пуша, за да се държа буден, и за да няма повод за завист, Клузио се отказа той да ми пали цигарите, а само ми подаваше огънче. Благодарение на това разбирателство между нас не възникнаха никакви неприятни инциденти.

Вече шести ден, откак плавахме, аз не бях спал. Тази вечер морето беше гладко като стъкло и си позволих да заспя. Спах като заклан пет часа. Когато се събудих, беше десет вечерта. Всичко продължаваше да е спокойно. Останалите бяха хапнали, а мен ме чакаше едно канче с нещо като качамак от царевично брашно, който изядох с няколко пушени наденички. Беше много вкусно. Чаят беше почти студен, но това нямаше значение. Запуших в очакване вятърът да благоволи да се усили.

Нощта беше чудно обсипана със звезди. Северната звезда сияеше с целия си блясък и само Южният кръст я надминаваше по яркост. Ясно виждахме Голямата и Малката мечка. Пълната луна вече беше изгряла, а в звездното небе не плуваше нито едно облаче. Бретонеца зъзнеше от студ. Беше изгубил сакото си и стоеше само по риза. Дадох му мушамата. Започваше седмият ден.

— Слушайте, приятели, не можем да сме далече от Кюрасао. Имам чувството, че съм се качил прекалено на север, значи сега ще карам право на запад, защото не бива да пропускаме Холандските Антили. Сега, когато нямаме повече сладка вода и изгубихме всичките си запаси освен резервните, това би било съдбоносно.

— Вярваме ти, Папийон — рече Бретонеца.

— Да, вярваме ти — повториха в един глас останалите. — Прави, както знаеш.

— Благодаря ви.

Смятам, че това, което казах, беше най-правилното. Вятъра никакъв го нямаше цяла нощ и едва към четири сутринта се появи благоприятен бриз, който ни позволи отново да потеглим. Този бриз, който в утринните часове се усили, продължи да духа повече от тридесет и шест часа с достатъчна мощ, за да позволи на лодката да се движи с добро темпо, но без да предизвиква такова вълнение, че да ни разлюлее.