Анри Шариер
Пеперудата (13)

Тринидад

Спомням си онази първа свободна нощ в английския град — като че ли беше вчера. Пияни от светлините и от топлината в сърцата си, ние обикаляхме навсякъде, попивайки с цялата си душа преливащата от щастие весела и засмяна тълпа. Ето ти бар, тъпкан с моряци и жарки момичета, които само гледат как да ги оскубят. Но в тези момичета нямаше нищо долно, те по нищо не приличаха на пропадналите жени от Париж, Хавър и Марсилия. Бяха съвсем различни. Наместо прекалено гримираните физиономии, белязани от порока, и трескавите лукави очи, тук виждахме момичета от всички раси — от жълти китайки до черни африканки с шоколадови лица под прави коси, индуски и явайки, чиито родители са се намерили един друг в плантациите за какао или захарна тръстика, метиски, родени от китаец и индийка със златна обица на носа, индианки с римски профил и медена кожа, с огромни черни блестящи очи и дълги мигли, с изпъчена открита гръд, която като че ли ти казва: „Погледни колко съвършени са гърдите ми“… Всички тези момичета, накичени с най-различни цветя в косите, изваждаха на показ любовта, предизвикваха желанието, без да влагат в това нещо долно или търгашеско. Те не създаваха впечатлението, че работят, а че се забавляват, и човек чувстваше, че парите не са най-важното за тях в живота.

Ние с Матюрет се люшкахме от един бар в друг като две нощни пеперуди около лампа. И тъкмо когато изплувахме на някакво малко, обляно със светлина, площадче, аз видях часовника на близката църква или храм. Два часът. Два през нощта! Бързо, по-бързо да се връщаме! Бяхме злоупотребили с положението. Капитанът от Армията на спасението сигурно си беше съставил доста специално мнение за нас. Бързо да се връщаме. Спрях такси, което ни закара — два долара. Платих и двамата засрамени се затътрихме към приюта. В приемната много учтиво ни посрещна доброволка на армията — руса, съвсем млада, между двадесет и пет — тридесетгодишна. Тя не изглеждаше нито изненадана, нито възмутена от късното ни връщане. Каза ни на английски няколко думи, които усетихме, че са приветливи и мили, даде ни ключа от стаята и ни пожела лека нощ. Легнахме си. В куфара бях открил пижама. Когато посегнах да загася, Матюрет ме попита:

— Не мислиш ли, че все пак би трябвало да благодарим на Господ Бог, дето за толкова кратко време ни даде толкова много. Какво ще кажеш, Папи?

— Ами тогава му благодари и от мое име на твоя Господ Бог, той е свястно копеле. И ти добре го рече, той се оказа страшно щедър с нас. Хайде, лека нощ — и загасих.

Възкресението, завръщането от гроба, измъкването от гробницата, където бях зазидан, всички натрупани едно върху друго изживявания и накрая опиянението от тази нощ, в която отново се върнах към живота сред другите човешки същества, до такава степен ме бяха превъзбудили, че не можех да заспя. Под затворените ми клепачи като в калейдоскоп се въртяха образи, случки, цяло кълбо от усещания, които ме връхлитаха без ред и ми се привиждаха съвсем ясно, но без връзка между тях. Съдът, Консиержери, после прокажените, после Сен Мартен дьо Ре, Трибуйар, Исус, бурята… Като че ли всичко преживяно от една година насам, вплетено сега в някакъв фантастичен танц, напираше да нахълта едновременно в галерията на спомените ми. Колкото и да се опитвах да изгоня образите, все не успявах. И най-странното е, че те се смесваха с крясъка на прасета и хоко, с виенето на вятъра, с шума на вълните — всичко това на фона на еднострунните цигулки на индусите, които досега бяхме слушали в разните барове.

Най-сетне на разсъмване заспах. Към десет часа някой почука на вратата. Усмихнат се появи господин Боуен.

— Здравейте, приятели. Още ли сте в леглата? Късничко сте се прибрали. Забавлявахте ли се добре?

— Здравейте. Да, късно се върнахме — извинявайте.

— Хайде, хайде. Това е естествено след всичко, което сте изживели. Имали сте нужда да се възползвате от първата си нощ като свободни хора. Дойдох, за да ви заведа до полицейския участък. Трябва да се представите там, за да декларирате официално, че сте проникнали нелегално в страната. След тази формалност ще отидем да посетим вашия приятел. Днес рано му направиха рентгенови снимки. Резултатите ще научим по-късно.

Бързо се поизмихме и слязохме долу в приемната, където господин Боуен ни чакаше заедно с капитана.

— Здравейте и двамата. Как сте?

Една жена от армията с нашивки на сержант ни запита:

— Как ви се стори Порт ъф Спейн? Хареса ли ви?

— О, да, госпожо! Страшно ни хареса.

Пийнахме по чашка кафе и тръгнахме към полицейския участък. Отидохме пешком — той се намираше едва на някакви двеста метра. Всички полицаи ни поздравиха и се отнесоха към нас без особено любопитство. Минахме покрай двама охраняващи с цвят на абанос в защитни униформи и влязохме в строг и внушителен кабинет. Около петдесетгодишен офицер с риза и вратовръзка в каки, целият покрит със знаци и медали, се надигна насреща. Беше по къси панталони и се обърна към нас на френски.

— Добър ден. Седнете. Преди да приемем официалната ви декларация, бих желал да си поприказваме. На колко сте години?

— На двадесет и шест и деветнадесет.

— Защо бяхте осъдени?

— Аз за непредумишлено убийство.

— Каква е присъдата?

— Доживотна каторга.

— Значи предумишлено, а не непредумишлено убийство?

— Не, господине, непредумишлено.

— Аз съм за предумишлено — намеси се Матюрет. — Бях на седемнадесет години.

— На седемнадесет години човек знае какво върши — отсече офицерът. — Ако в Англия престъплението ви беше доказано, щяха да ви обесят. Няма значение. Не е работа на английските власти да дават оценки за френското правосъдие. При всички случаи това, с което ние не можем да се съгласим, е изпращането на осъдените във Френска Гвиана. Знаем, че е нечовешко наказание, което е недостойно за една цивилизована страна като Франция. За съжаление обаче не можем да ви оставим в Тринидад или на който и да било английски остров. Това е невъзможно. Така че бих ви помолил да играете честно и да не търсите чрез хитрости разни претексти като болест и прочие, за да отложите заминаването си. Ще можете спокойно да си отдъхнете в Порт ъф Спейн в рамките на петнадесет до осемнадесет дни. Изглежда лодката ви е добра. Ще наредя да ви я докарат тук, в пристанището. Ако има нужда от ремонт, дърводелците от кралската флота ще ви го направят. Преди да заминете, ще получите всички необходими провизии, както и хубав компас и морска карта. Надявам се, че някоя от латиноамериканските страни ще ви приеме. Не отивайте обаче във Венецуела, защото там ще ви арестуват и ще ви накарат да строите пътища до деня, когато ще ви предадат обратно на френските власти. Ако човек е допуснал голяма грешка, това не бива да означава, че е загубен завинаги. Вие сте млади и здрави, изглеждате свестни, така че се надявам след всичко, което сте изживели, да не позволите да ви смажат. Дори самият факт, че сте стигнали дотук, доказва това. Бих се радвал, ако се окажа един от онези, които ще ви помогнат да се превърнете в честни и добри хора. На добър час. Ако имате проблеми, позвънете на този номер — ще ви отговорят на френски.

Натисна звънеца и извика някакъв цивилен. Той записа декларацията ни в една стая, в която няколко полицаи и цивилни тракаха на пишещи машини.

— Защо дойдохте в Тринидад?

— За да си отпочинем.

— Откъде идвате?

— От Френска Гвиана.

— По време на бягството си извършихте ли някакво престъпление, предизвикващо телесни повреди или смъртта на определено лице?

— Никого не сме наранявали сериозно.

— Откъде знаете?

— Научихме го, още преди да отплаваме.

— Възраст, съдимост според френските закони? (И т.н.) Господа, имате от петнадесет до осемнадесет дни, за да си починете тук. В рамките на този срок можете да правите каквото желаете. Предупредете ни, ако промените адреса на местопребиваването си. Аз съм сержант Уили. Ето ви визитната ми картичка — единият телефон е служебният, а другият — домашният. Каквото и да ви се случи, ако имате нужда от мен, позвънете незабавно. Ние сме сигурни, че ще оправдаете доверието, което ви оказваме. Убеден съм, че ще се държите добре.

Веднага след това господин Боуен ни заведе в клиниката. Клузио много ни се зарадва. Ние не му разказахме нищо за предишната нощ, която изкарахме в града. Казахме му само, че са ни оставили да ходим свободно където си пожелаем. Той страшно се учуди и запита:

— Ама без ескорт ли?

— Да, без ескорт.

— А стига бе! Те били странни типове тия ростбифи.

Боуен, който беше отишъл да посрещне доктора, се върна заедно с него.

— Кой ви намести костта, преди да ви стегнат крака с дъските? — запита той.

— Аз и един, дето сега го няма.

— Направили сте го толкова добре, че не е нужно да трошим крака отново. Счупеният пищял е много добре наместен. Ние само ще го гипсираме и ще му сложим желязо отдолу, за да можете да ходите по малко. Как предпочитате — да останете тук, или да идете при другарите си?

— Да ида при тях.

— Е добре, утре сутринта ще можете да го направите.

Скъсахме се да благодарим. Господин Боуен и докторът се оттеглиха и ние изкарахме останалата част от предобеда и малко след това с нашия приятел. Голяма беше радостта ни, когато на следващия ден се озовахме и тримата заедно в нашата стая в приюта — с широко отворен прозорец и пуснати вентилатори, които да разхлаждат въздуха. Хвалехме се един друг, че изглеждаме добре и спретнати в новите си дрехи. Когато усетих, че разговорът започва да клони към миналото, казах:

— Миналото сега трябва да го забравим колкото се може по-бързо и да гледаме към настоящето и бъдещето. Накъде сме тръгнали? Към Колумбия? Панама? Коста Рика? Трябва да попитаме Боуен в кои страни има шанс да ни приемат.

Звъннах на Боуен в бюрото му, но той не беше там. Тогава го потърсих у тях в Сан Фернандо и попаднах на дъщеря му. Разменихме си по няколко учтиви думи и тя каза:

— Мосю Анри, точно до приюта на Рибния пазар спират автобуси, които пътуват до Сан Фернандо. Защо не дойдете да прекарате следобеда у нас? Хайде, ще ви чакаме.

И ето че тримата пътувахме към Сан Фернандо. Клузио изглеждаше превъзходно в полувоенната си бежова униформа.

Завръщането в дома, където ни посрещнаха с толкова добрина, развълнува и трима ни. Явно двете жени разбраха чувствата ни, защото едновременно ни приветстваха: „Ето ви отново вкъщи, драги приятели. Разполагайте се удобно“. И вместо да ни викат „мосю“, всеки път, когато се обръщаха към нас, ни наричаха с малките ни имена: „Анри, бихте ли ми подали захарта? Андре (на Матюрет името му беше Андре), искате ли още пудинг?“

Госпожа и госпожица Боуен, надявам се, че Господ ви е възнаградил заради добрината, която проявихте към нас, и че вашите благородни сърца са познавали само радост до края на живота ви заради радостта, с която дарихте нас.

Разговаряхме с тях и разстлахме една карта на масата. Разстоянията се оказаха огромни — хиляда и двеста километра ни деляха от първото колумбийско пристанище Санта Марта; две хиляди и сто километра до Панама; две хиляди и петстотин до Коста Рика. По едно време се върна и господин Боуен:

— Телефонирах до всички консулства и нося добра новина — ще можете да спрете за няколко дни и в Кюрасао, за да си починете. Колумбия няма установено отношение към бегълците. Доколкото консулът знае, досега не е имало случай в Колумбия да пристигнат избягали по море. Същото се отнася и до Панама, и до останалите страни.

— Аз знам едно сигурно място за вас — заяви Маргарет, дъщерята на господин Боуен. — Но е много далеч оттук, най-малко на три хиляди километра.

— Какво имаш предвид? — запита баща й.

— Британски Хондурас. Губернаторът ми е кръстник.

Погледнах приятелите си и произнесох:

— Посока Британски Хондурас!

Ставаше дума за едно английско владение, което на юг граничеше с Хондурас, а на север с Мексико.

Целият остатък от следобеда посветихме на това да уточняваме пътя си. Маргарет и майка й ни помагаха. Първи етап — от Тринидад до Кюрасао хиляда километра. Втори етап — от Кюрасао до някой остров по пътя ни. Трети етап — Британски Хондурас.

Тъй като никога не се знае какво може да ти се случи по море, решихме, че освен продуктите, които полицията ще ни даде, в една специална каса ще носим и запас от консерви — месо, зеленчуци, мармалад, риба и прочие. Маргарет ни обясни, че за супермаркета „Салвагори“ ще бъде истинско удоволствие да ни подари тези консерви.

— Ако пък те не щат — добави простичко тя, — мама и аз ще ви ги купим.

— О, не, госпожице.

— Стига, Анри.

— Не, в никакъв случай. Ние имаме пари и не би било редно да злоупотребяваме с щедростта ви при положение, че можем спокойно сами да си купим тези провизии.

Лодката ни беше закотвена в Порт ъф Спейн, приютена до един военен кораб. Разделихме се, като се уговорихме да се видим още веднъж преди окончателното ни отплаване. Всяка вечер излизахме точно в единадесет. Клузио сядаше на някоя пейка на най-оживения площад и ние с Матюрет се редувахме да му правим компания, докато другият се шляе из града. Изминаха десет дни, откак бяхме пристигнали. Благодарение на желязната пета, която му бяха прикрепили към гипса, Клузио можеше криво-ляво да се придвижва. Научихме как се стига до пристанището с трамвай. Често отивахме там следобед и редовно вечер. В няколко кръчми вече ни познаваха и почти ни бяха осиновили. Полицаите отпред ни поздравяваха, всички знаеха откъде сме дошли, но никой никога не намекваше за това. Забелязахме обаче, че кръчмарите, които ни познават, ни взимат за храната и пиенето по-евтино, отколкото на моряците. Същото беше и с мацките. Обикновено когато сядаха на масата на моряци, офицери или туристи, те непрекъснато се наливаха, като ги караха да харчат колкото се може повече. В кръчмите, където имаше дансинги, те не ставаха никога да танцуват, без да са гаврътнали преди това няколко чашки. С нас обаче се държаха съвсем различно. Сядаха за дълго и трябваше насила да ги караме да пийнат нещо. Ако накрая приемеха, си поръчваха бира или уиски със сода, вместо някое миниатюрно коктейлче. Всичко това ни радваше, защото по този начин ни подсказваха, че разбират в какво положение сме и че искрено ни съчувстват.

В това време лодката беше пребоядисана и бордът й вдигнат с още десет сантиметра. Заздравихме и кила. Отвътре ребрата й не бяха пострадали и лодката си беше съвсем здрава. Сменихме мачтата с една по-висока, но по-лека от предишната, а платната, ушити от брашнени чували, бяха заменени с хубаво платно в охрен цвят. В местното управление на Марината един капитан на кораб ми връчи добре разграфен компас и ми обясни как с него и с помощта на картата мога да се ориентирам къде приблизително се намираме. За да стигнем до Кюрасао, трябваше да поемем посока запад и четвърт север.

Капитанът ме запозна с един офицер от Марината, който служеше като командир на учебния кораб „Тарпон“ и който ми предложи на следващия ден около осем сутринта да поизляза малко с лодката извън пристанището. Не схванах идеята му, но обещах. Идния ден точно в уречения час цъфнахме в Марината с Матюрет. Едно моряче се качи на лодката с нас и аз напуснах пристанището при благоприятен вятър. Два часа по-късно, докато се лашкахме ту в посока към пристанището, ту напред към открито море, пред нас изскочи военен кораб. Целият екипаж плюс офицерите се бяха подредили на палубата — всички облечени в бяло. Като минаваха покрай нас, извикаха „Ура!“, обърнаха се кръгом и два пъти спуснаха и издигнаха знамето си. Това беше някакъв официален поздрав, чийто смисъл не успях да разбера. Върнахме се на пристанището — военният кораб вече се беше залепил до кея. Привързахме и нашата лодка. Морякът направи жест да го последваме и ние се качихме на борда, където командирът ни чакаше горе на мостика. Бяхме поздравени с едно изсвирване на сирената и след като ни представиха на офицерския състав, минахме покрай строените юнги и подофицери, които отдадоха чест. Командирът им каза няколко думи на английски, след което те разпуснаха редиците. Един млад офицер ми преведе, че командирът е обяснил на учениците от екипажа колко голямо уважение заслужаваме като моряци, задето с малката си лодка сме направили целия онзи дълъг преход и че ни предстои още по-дълъг и опасен път. Благодарихме на командира за тази висока чест. Той ни подари три моряшки мушами, които по-късно ни дойдоха много добре. Бяха черни и непромокаеми с големи ципове и качулки.

Два дни преди отпътуването господин Боуен ни посети и помоли от името на полицейския суперинтендант да вземем с нас трима заточеници, които бяха пристигнали тук миналата седмица. Според версията на тримата, те били слезли на острова, докато спътниците им продължили към Венецуела. Тази история хич не ми хареса, но тук се бяха отнесли с нас твърде благородно, за да откажем да качим с нас и онези трима мъже. Помолих поне да ги видя, преди да дам окончателния си отговор. Взеха ме с полицейска кола. Първо отидох да говоря със суперинтенданта — същия окичен с пагони и отличителни знаци офицер, който ни разпита при пристигането ни. Сержант Уили превеждаше.

— Как сте?

— Добре, благодаря. Имаме нужда да ни направите една услуга.

— С удоволствие, ако е по силите ни.

— Тук в затвора стоят трима френски заточеници. Живели са на острова незаконно в продължение на няколко седмици и твърдят, че спътниците им са ги зарязали и са заминали. Ние предполагаме, че те са потопили лодката си, но и тримата твърдят, че не могат да управляват морски съд. Мислим, че това е ход от тяхна страна, за да ни принудят да им осигурим лодка. Длъжни сме да ги отпратим — би било жалко, ако се видя принуден да ги предам на комисаря на първия френски кораб, който мине оттук.

— Господин суперинтендант, готов съм да направя и невъзможното, но първо бих искал да поговоря с тях. Разбирате, че би било опасно да кача на борда трима непознати.

— Разбирам. Уили, разпоредете се да изведат тримата французи в двора.

Исках да ги огледам насаме и помолих сержанта да се оттегли.

— Значи сте заточеници?

— Не, каторжници сме.

— Защо сте се представили за заточеници?

— Мислехме, че се отнасят по-благосклонно към престъпниците на дребно, отколкото към едрите риби. Явно сме сбъркали. А ти какъв си?

— Каторжник.

— Не те знаем.

— От последния конвой съм. А вие?

— Конвоя от 1929-а.

— А аз съм от 27-ма — уточни третият.

— Добре, вижте какво. Суперинтендантът ме повика, за да ме помоли да ви взема с моята лодка — а ние сме трима. Той ме предупреди, че ако откажа, тъй като никой от вас не умее да плава сам, ще бъде принуден да ви предаде на първия френски кораб, който мине оттук. Какво ще кажете за това?

— Имаме си причини, поради които не искаме да поемаме отново по море. Можем да се престорим, че тръгваме с вас, после ти ще ни оставиш в края на острова и ще си продължиш бягството.

— Не мога да направя такова нещо.

— Защо?

— Защото не искам да се отплащам с подлости за вниманието и грижите, с които ни посрещнаха.

— Слушай, приятел, според мен ти трябва да уважаваш каторжника повече от ростбифа.

— Защо?

— Защото самият ти си каторжник.

— Да, само че има толкова различни каторжници, че аз може би стоя по-далеч от вас, отколкото от ростбифите. Всичко зависи от гледната точка.

— Значи ще ги оставиш да ни предадат на френските власти?

— Не, но също така няма да ви оставя да слезете на земя преди Кюрасао.

— Чувствам, че нямам кураж да започна всичко това отначало — призна единият от тях.

— Слушайте, елате първо да видите лодката. Може би пък тази, с която сте дошли дотук, просто да е била калпава?

— Добре, да опитаме — съгласиха се другите двама.

— Решено. Ще помоля суперинтенданта да ви пусне да видите корабчето.

Сержант Уили ни придружи до пристанището. След като огледаха лодката, тримата, изглежда, се поободриха.