Анри Шариер
Пеперудата (11)

Големият старт

Приливът щеше да трае шест часа. Плюс час и половина от времето на отлива, които трябваше да изчакаме — можех, значи, да поспя седем часа, въпреки че се чувствах превъзбуден. Налагаше се обаче да заспя, защото щом веднъж вече излезехме в открито море, нямаше да ми остава никакво време за сън. Излегнах се между бъчонката и мачтата и, скрит добре на завет, заспах дълбоко. Нищо не разтревожи съня ми — нито сънища, нито дъждът, нито неудобното положение. Спах, спах и спах до момента, когато Матюрет ме събуди:

— Папи, мислим, че вече е време или съвсем скоро ще стане. Отливът започна отдавна.

Лодката се беше обърнала с нос към морето и когато потопих ръката си във водата, усетих бързото течение. Дъждът беше спрял и лунният сърп ни позволяваше да виждаме ясно на стотина метра пред себе си как реката влачи треви, дървета, някакви огромни черни предмети. Опитах се да определя границата между реката и морето. Там, където бяхме ние, не се усещаше никакъв полъх. Дали в средата на реката беше същото? Силен ли беше там вятърът? Излязохме изпод храстите. Лодката все още се държеше завързана за един голям корен. Вглеждайки се в небето, успях да различа границата, където свършва реката и започва морето. Бяхме успели да стигнем много по-надолу, отколкото си мислех, и аз имах чувството, че се намираме на десетина километра от устието. Глътнахме по малко ром. Посъветвахме се дали да издигнем мачтата още тук. Решихме да я изправим и тя чудесно прилепна в леглото си и в дупката на скамейката. Закачих платното, без да го опъвам — оставих го увито около мачтата. Двата кливера щеше да ги опъне Матюрет тогава, когато преценим, че им е дошло времето. За да влезе в работа платното, трябваше само да отпуснем въжето, което го придържаше към мачтата — с тази маневра щях да се справя аз, без да ставам от мястото си. Отпред Матюрет с едно весло, отзад аз с друго. Трябваше енергично да се отблъснем от брега, към който ни тласкаше течението.

— Внимание. Напред и Бог да ни помага!

— Бог да ни е на помощ — повтори Клузио.

— В твоите ръце поверявам съдбата си — извика Матюрет.

И разсякохме възела. Двамата с Матюрет едновременно потопихме веслата си дълбоко във водата — и енергично загребахме. Отлепихме се лесно от брега. Не бяхме се отдалечили от него и на двадесет метра, а течението вече ни носеше сто метра по-надолу. Внезапно усетихме вятъра, който ни изтласка в средата на реката.

— Опъвай кливерите — бързо!

Вятърът нахлу в платната, лодката се изпъна като жребец и полетя като стрела. Трябва да е било по-късно, отколкото самите ние предполагахме, защото изведнъж над реката стана светло като посред бял ден. Лесно различавахме френския бряг на около два километра от дясната ни страна, а отляво — холандския на един километър. Точно срещу нас ясно се открояваха белите гребени на разпенените вълни.

— По дяволите! Объркали сме часа — процеди Клузио. — Как мислиш, дали ще имаме време да излезем в морето?

— Не знам.

— Виж колко са високи вълните и колко бели са гребените им! А ако морският отлив е започнал?

— Невъзможно е, виждам разни неща, които реката влачи надолу.

— Няма да успеем да се измъкнем, няма да стигнем навреме — заяви Матюрет.

— Затвори проклетата си уста и не мърдай от въжетата на кливерите. Ти също млъквай, Клузио!

Бам… бам… бам… Изстрели от карабина прозвучаха покрай нас. Втория го разбрах откъде идва не откъм копоите, а от страната на Холандска Гвиана. Отпуснах платното, което се изду толкова силно, че за малко не изхвърчах във водата, повлечен от въжето, вързано за китката ми. Лодката се наклони на четиридесет и пет градуса. Зацепихме с възможно най-голяма скорост. Не беше трудно — вятърът беше предостатъчно. Бам, бам, бам — после нищо. Течението ни беше отнесло по-близо до френския бряг и вероятно заради това изстрелите престанаха.

Летяхме с главозамайваща скорост и с платна, опънати до скъсване. Движехме се толкова бързо, че, хвърляйки се в устието, за малко не обръснахме френския склон. Съвсем ясно видяхме хора, които тичаха към брега. Колкото е възможно по-внимателно извих лодката, като дърпах въжетата на платното с всички сили. Обърнахме се отново по посока на вятъра, двата кливера сами ме послушаха. Лодката направи завой на 90 градуса, аз отпуснах платното и ние излязохме от реката, обърнали гръб на вятъра. Ох, най-после! Само десет минути по-късно се опита да ни препречи пътя първата морска вълна — преодоляхме я лесно и плъзгането на нашето корабче по реката се смени с равномерно поклащане. Издигахме се над високите вълни с лекотата на хлапак, който играе на прескочикобила. Хоп-хоп, лодката се изкачваше и спускаше по гребените им, без да вибрира и да се разтърсва. Чуваше се само как носът й се удря в морето при спускането от всяка вълна.

— Ура! Ура! Измъкнахме се! — закрещя Клузио с пълни гърди.

И сякаш за да приветства победата на нашата воля над природните стихии, Бог ни изпрати един ослепителен изгрев. Вълните се следваха една друга със същия ритъм. Колкото по-навътре в морето напредвахме, толкова повече се успокояваше то. Водата беше мръсна и тинеста. Отсреща на север тя изглеждаше черна, но по-късно стана синя. Нямах нужда да прибягвам до компаса — слънцето надничаше над дясното ми рамо и аз зацепих с пълен ход право напред. Но поизправих лодката, като стегнах леко платната. Сега те бяха издути, без да се изпъват до краен предел. Така започна голямата авантюра.

Клузио се надигна. Искаше да подаде напред главата и тялото си, за да вижда по-добре. След като Матюрет му помогна да се настани, седнал срещу мен, с гръб, подпрян на бъчонката с вода, той ми сви цигара, запали я и ми я подаде. И тримата запушихме.

— Я подай тафията, за да полеем измъкването — рече Клузио.

Матюрет наля по една щедра глътка в три тенекиени канчета и ние се чукнахме. Матюрет седеше до мен, от лявата ми страна. Тримата се погледнахме. Лицата им сияеха от щастие, моето сигурно изглеждаше по същия начин.

Клузио запита:

— Извинете, Капитане, накъде отивате?

— В Колумбия, ако е рекъл Господ.

— Ще рече, мамка му! — отвърна Клузио.

Слънцето толкова бързо започна да напича, че хич не ни беше трудно да изсъхнем. От болничната си риза спретнах арабски тюрбан. Добре намокрен, той ми държеше хладно и ме предпазваше от слънчасване. Морето стана преливащо се синьо, а триметровите вълни се следваха една друга на големи интервали, което ни помагаше да пътуваме по-удобно. Вятърът оставаше силен и ние бързо се отдалечихме от брега, към който от време на време хвърлях по един поглед, за да гледам как се стопява на хоризонта. Колкото повече се отдалечавахме от зеления масив, толкова по-ясно различавахме изящните му извивки. Докато гледах назад, една зле посрещната вълна ми припомни каква отговорност нося за живота на приятелите си и за моя собствен.

— Ще приготвя ориз — предложи Матюрет.

— Дай аз ще държа печката, а ти дръж тенджерата — каза Клузио.

Газената бутилка беше закрепена на носа, където пушенето беше забранено. Пърженият ориз миришеше вкусно. Изядохме го още горещ, омесен с две кутии сардини. После си угодихме и с по едно кафе. „Глътка ром?“ Отказах — заради жегата. Всъщност аз изобщо не съм пияч. Клузио ми свиваше цигара след цигара и ми ги палеше. Първото угощение на борда мина добре. Според разположението на слънцето предположихме, че е около десет сутринта. Плавахме в открито море едва от пет часа насам и въпреки това усещахме, че водата под нас е много дълбока. Големината на вълните намаля и лодката вече спокойно ги цепеше, без да се удря в тях. Денят беше прекрасен.

Забелязах, че през деня изобщо нямаше да се нуждаем от компас. Само от време на време сверявах разположението на слънцето с посоката на стрелките и после се ориентирах по него — беше много лесно. Отблясъците от слънцето уморяваха очите ми — съжалих, че не съм помислил да си намеря отнякъде чифт черни очила.

Изведнъж, така както си седеше, Клузио възкликна:

— Какъв късмет, че те срещнах в болницата!

— Това беше късмет колкото за тебе, толкова и за мен — спомних си за Дега, за Фернандес… Ако се бяха решили, сега и те щяха да са с нас.

— Не е точно така — каза Клузио. — Можеше обаче да имаш проблеми да вкараш арабина в помещението точно в нужния момент.

— Да, Матюрет много ни помогна и аз се радвам, че го взехме със себе си, защото е много предан, смел и находчив.

— Благодаря — рече Матюрет, — благодаря и на двама ви, че ми имате доверие въпреки младостта ми и въпреки че съм такъв — разбирате, нали? Ще се постарая да остана достоен за вашето доверие.

После аз продължих:

— А Франсоа Сиера — толкова бих искал да е тук сега, а също и Галяни…

— Така, както се извъртяха нещата, Папийон, това щеше да е невъзможно. Ако Исус беше свестен човек и беше осигурил добра лодка, можехме да ги изчакаме някъде на скрито, а Исус да им помогне да се чупят и да ни ги доведе. В крайна сметка те те познават и разбират, че щом не си пратил човек да ги измъкне, значи това просто е било невъзможно.

— Абе, Матюрет, а ти всъщност как попадна в най-строго охраняваното крило на болницата?

— Аз не знаех, че съм интерниран. Отидох на преглед просто защото ме заболя гърло, пък и за да се поразходя малко. Докторът, като ме видя, рече: „Гледам, че според картона си интерниран на островите. Защо? — Не знам, докторе, какво ще рече интерниран? — Добре, добре. В болницата!“ И така се озовах там — това е всичко.

— Искал е да ти помогне — предположи Клузио.

— Дявол знае защо го направи и какво щеше да поиска в замяна. Сега сигурно си вика: „Онова мойто момче с невинната физиономия явно не е било чак толкоз задръстено, щом е успяло да се чупи.“

Дрънкахме си глупости. По едно време аз се сетих:

— Дали пък няма да срещнем Жюло — Човека чук. Сигурно е стигнал далече, освен ако не се крие още из джунглата.

— Аз на тръгване пъхнах под възглавницата си бележка: „Заминал, без да остави новия си адрес.“

И тримата избухнахме в смях.

Пет дни плавахме, без да възникнат неприятности. Денем за компас ми служеше пътят на слънцето от изток на запад. Нощем ползвах уреда. На шестия ден сутринта яркото слънце ни каза добро утро и внезапно морето се укроти като с магическа пръчка. Летящите риби се стрелкаха недалеч от нас. Аз умирах от умора. Тази нощ, за да не заспя, Матюрет ми мокреше лицето с един натопен в морето парцал и въпреки това заспивах. Тогава Клузио ме опарваше с цигара. След като настъпи такова спокойствие, реших да поспя. Свалихме платното и горния кливер, оставихме само долния и аз заспах на дъното на лодката като труп, скрит от слънцето под навеса, който направихме от платното. Събудих се, разтърсван от Матюрет, който нареждаше: „Сега е пладне или един часът, но те събуждам, защото вятърът започна да захлажда, а на хоризонта, там, откъдето идва вятърът, е съвсем почерняло.“ Надигнах се и заех мястото си. Опънахме и другия кливер и литнахме по гладката повърхност на морето. На изток зад мен все повече се смрачаваше и вятърът ставаше все по-студен. Двата кливера бяха достатъчни, за да носят лодката с голяма скорост. Увихме платното около мачтата и аз го привързах добре.

— Дръжте се, защото идва буря!

Големи капки започнаха да падат върху нас. Черните облаци ни настигаха с главозамайваща скорост. За по-малко от четвърт час те се разпростряха от хоризонта чак до небето над главите ни. Ето, започваше се — вятър с невероятна сила връхлетя върху нас. С всяка изминала секунда морето ставаше все по-бурно, като че ли беше омагьосано — вълните разпениха белите си гребени, слънцето напълно изчезна, заизливаха се порои от дъжд. Вече не се виждаше нищо и вълните, които се блъскаха в лодката, заливаха лицето ми с щипещи пръски. Това беше истинска буря, моята първа буря, с цялата пищност на отприщената природна стихия — гръмотевиците, светкавиците, дъждът, вълните, виенето на вятъра, който връхлиташе върху нас и около нас.

Лодката, безпомощна като сламка, се издигаше до невероятни височини и пропадаше в толкова дълбоки пропасти, че не виждахме как ще излезем оттам. И все пак, въпреки безумните си мятания, тя отново се издигаше, преодоляваше поредната вълна и продължаваше — нагоре, надолу. Стисках лоста в двете си ръце и, виждайки насреща една вълна, по-голяма от всички останали досега, прецених, че трябва да се справим с нея другояче. Тръгнах към нея, за да я разцепя, но явно съм избързал, защото се нагълтах с много вода. Цялата лодка се наводни. Сигурно имаше повече от седемдесет и пет сантиметра вода. Притесних се и без да искам, застанах напреко на друга вълна, което по принцип е много опасно и лодката толкова се наклони — почти преобърна, че сама изхвърли голяма част от водата, която бяхме нагълтали.

— Браво! — извика Клузио. — Наистина си знаеш работата, Папийон! Как само изпразни лодката.

— Ето, виждаш ли как става — викам му.

Само ако знаеше, че поради моята липса на опит за малко не загинахме, преобръщайки се в бурното море. Реших повече да не се боря с вълните, зарязах и грижата за посоката ни на движение — единственото, което ме занимаваше, беше да държа лодката в равновесие, доколкото това беше възможно.

Посрещах вълните, обърнат три четвърти към тях, оставих се на морето да ме спуска до основите на вълните и после да ме издига заедно с тях. Бързо си дадох сметка, че съм направил важно откритие и благодарение на него съм преодолял деветдесет на сто от опасността. По едно време дъждът спря, вятърът продължаваше да вие с всички сили, но сега вече можех да виждам ясно около себе си. Зад нас беше просветнало, отпред тъмнееше — намирахме се между тези две крайности.

Около пет часа всичко приключи. Слънцето отново блесна над нас, вятърът стихна, вълните станаха по-ниски, аз издигнах платното и ние отново поехме на път, доволни от себе си. Изгребахме водата от лодката с канчета. Извадихме одеялата — закачени на мачтата, те бързо щяха да изсъхнат на вятъра. Ориз, брашно, олио и двойно кафе, здрава глътка ром. Слънцето клонеше към залез, превръщайки с целия блясък на лъчите си синьото море в незабравима картина: небето беше червеникавокафяво, потънало наполовина в морето, слънцето изригваше големи жълти езици към небето и няколко бели облачета в него и към морето; надигащите се вълни бяха тъмносини, после ставаха зелени, а гребените им бяха червени, розови или жълти в зависимост от цвета на лъчите, които ги докосват.

Обзе ме едно непривично с мекотата си чувство за спокойствие и заедно с него ме заля усещането, че мога да разчитам на себе си. Измъкнах се добре и тази кратка буря ме научи как да действам в подобни случаи. Щях да посрещна нощта с пълна увереност.

— Та, значи, Клузио, ти забеляза какъв номер извъртях, за да изпразня лодката?

— Братче, ако не го беше направил и още някоя вълна ни беше захлупила отстрани, щяхме да се обърнем. Страхотен си!

— Във флота ли научи всичко това? — попита Матюрет.

— Да, виждаш ли, че и уроците от военния флот могат да послужат за нещо.

Сигурно много се бяхме отклонили. Иди разбери колко може да сме се отклонили от курса за четири часа с такъв вятър и подобни вълни. Реших да обърна на северозапад, за да оправя курса. Речено — сторено. Нощта внезапно се спусна в момента, в който слънцето изчезна в морето, изпращайки последните лилави искри от своя фойерверк.

В продължение на още шест дни плавахме без усложнения, ако не броим няколко по-дребни бури и дъждове, които обаче не продължаваха повече от три часа и не можеха да се сравнят с онази първа безкрайна буря. Тази сутрин около десет часа морето беше гладко като стъкло и не се усещаше дори полъх от вятър. Бях спал почти четири часа. Когато се събудих, устните ми горяха. По тях, както и по носа ми, не бе останала кожа. Дясната ми ръка също беше цъфнала на живо. Матюрет и Клузио изглеждаха по същия начин. По два пъти на ден мажехме лицата и ръцете си с олио, но това не беше достатъчно — тропическото слънце бързо го изсушаваше.

Слънцето сочеше два следобед. Хапнах и после, тъй като беше съвсем спокойно, решихме да си направим сянка с платното. Около носа, там, където Матюрет беше измил посудата, се събраха риби. Хванах брадвичката и казах на Матюрет да хвърли няколко зърна ориз — така и така започна да ферментира, откак се намокри. Рибите се натрупаха около ориза на самата повърхност на водата. Една от тях почти извади главата си от водата, аз яко я цапнах и тя заплува с корема нагоре. Трябва да тежеше десет кила. Почистихме я и я сварихме със сол. Вечерта я изядохме с брашно от маниока.

Вече от единадесет дни плавахме в открито море. През цялото това време мярнахме само един кораб, и то далеч на хоризонта. Започнах да се чудя, къде по дяволите се намираме. В открито море — това е ясно, но в какво положение бяхме спрямо Тринидад или който и да е от другите английски острови. И тъкмо говорим за вълка… Точно пред нас се появи малка черна точка, която лека-полека започна да нараства. Дали беше кораб или риболовен катер? Само че не — той не идваше към нас. Беше кораб — сега го различавахме добре, но плаваше встрани от нас. Действително се приближаваше, но встрани — посоката му не го водеше към нас. Тъй като нямаше вятър, платното тъжно висеше и от кораба сигурно не ни бяха забелязали. Внезапно прозвуча воят на сирена, после направлението му се смени и той се отправи насам.

— Дано не ни доближи много — каза Клузио.

— Няма страшно при това гладко море.

Оказа се танкер. Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно различавахме хора на мостика му. Сигурно се питаха какво правят тия в ореховата черупка насред открито море. Внимателно ни приближиха и сега вече можехме да видим офицерите и други членове на екипажа, готвача, после видяхме да се качват на мостика жени в разголени рокли и мъже в разноцветни ризи. Явно бяха пътници. Пътници на танкер — това изглеждаше странно. Корабът внимателно се приближи и капитанът ни заговори на английски:

— Where are you coming from? (От къде идвате?)

— French Guyanne. (Френска Гвиана.)

— Френски говорите ли? — запита една жена.

— Да, госпожо.

— Какво правите в открито море?

— Пътуваме, накъдето ни отвее вятърът.

Дамата размени няколко думи с капитана и се обърна към нас:

— Капитанът ви кани да се качите на борда. Той ще качи и лодката ви.

— Кажете му, че му благодарим, но се чувстваме добре в лодката си.

— Защо не искате да ви помогнем?

— Защото сме бегълци, пък и не пътуваме във вашата посока.

— Къде отивате?

— Към Мартиника или още по-далече. Къде се намираме?

— Навътре в океана.

— Какъв път да поемем, за да стигнем до Антилите?

— Умеете ли да се ориентирате по английска морска карта?

— Да.

След минута ни спуснаха с въже една английска карта, кашончета цигари, хляб, печен овнешки бут.

— Разгледайте картата!

Аз я погледнах и казах:

— Трябва да завия на запад и една четвърт на юг, за да стигна до Английските Антили, така ли е?

— Да.

— Колко мили приблизително прави това?

— След два дни ще бъдете там — отговори капитанът.

— Довиждане и благодарим на всички!

— Капитанът на кораба ви поздравява за моряшката ви смелост!

— Благодаря и сбогом! — И танкерът полека се отдалечи, като почти обръсна нашата лодка. Отблъснах се от него, за да избягна водовъртежа от витлата, и в този момент един моряк ми хвърли отгоре кепето си. То падна точно на средата на лодката и така, докаран с това кепе със златен галон и котва на него, два дни по-късно без усложнения пристигнах в Тринидад.