Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (49)

…

Дерън наблюдаваше само един горен сегмент от движещото се въже. При това го виждаше само с едното си око, понеже лицето му беше притиснато с постоянна сила в грубите дъски на високата платформа, до която беше отнесен, беззащитен като ритащо дете в хватката на берсеркера. Нечовешки неподвижен, берсеркерът беше седнал върху него и с едната си студена ръка го държеше за врата. Беше натъпкал част от дрехите му в устата, а с другата си ръка бе извил назад с натиск до болка ръката на Дерън.

Очевидно машината нямаше никакво намерение да го убива или осакатява, поне не тук. По продължителност неговото задържане му се стори не отрязък от време, а по-скоро част от вечността, измервана с безсмислено постоянство от ритмично люлеещото се махало. Държейки го в плен, берсеркерът изчакваше доволно, което означаваше, че Дерън вече се беше провалил. Дори не бе имал възможност да се свърже с „Операции“ — берсеркерът веднага бе разбрал за какво му служеше клинът на врата, беше откъснал и счупил като орех знака, смачквайки ядката от метал между пръстите си.

Вероятно берсеркерът смяташе, че той не може да види нищо от положението, в което бе изпаднал. Това беше, кажи-речи, самата истина. С едно око той съзираше само малката дъга, която метрономичното въже описваше на тази височина и бавната скорост на люлеене, която от своя страна говореше за голямата му дължина.

Най-сетне вратата на катедралата хлопна някъде долу — за втори път, откакто Дерън бе заловен. И едва тогава настъпи краят на вечността — берсеркерът го пусна.

Одегард надигна бавно от дъските своето изстрадало тяло. Разтривайки бузата си, която бе стояла притисната в платформата и ръката си, която беше извита досега, той се обърна с лице към врага. Под монашеската качулка Дерън съгледа съединен с шевове метал, който сякаш можеше да се отваря и завърта, за да променя формите си. Той знаеше, че стои може би срещу най-сложната машина, построена някога от берсеркерите. Вътре в стоманения череп имаше вероятно пластична кожа, която след обръщане на частите му можеше да го трансформира в убедително човешко лице. В чие лице? Той остави берсеркера сам да реши с какво лице да му се представи.

— Полковник Одегард — изрече берсеркерът с неутрален механичен глас.

Изненадан, Дерън очакваше да чуе повече, когато нещото клекна срещу него на високата платформа и ръцете му увиснаха. И те бяха особени, също като лицето. Не бяха човешки ръце и не можеше да се каже дали бяха в състояние да се преобразуват. Останалата част от тялото бе скрита под раздърпаната и прекроена дреха, която вероятно беше принадлежала някога на Емлинг.

— Полковник Одегард, плаши ли ви преминаването от живо към неживо състояние?

Той не знаеше какво може да се очаква от един берсеркер. Въпросът го озадачи.

— А ако отговорът е „да“, какво значение има? — попита Дерън.

— Вярно — произнесе берсеркерът с равния си глас. — Това, което вече е програмирано, продължава независимо от ситуацията.

Преди още да беше осмислил тези думи, машината се спусна напред и го сграбчи. И той, от своя страна, отново й оказа съпротива, което, естествено, не промени нищо. Берсеркерът започна да къса ивици плат от дрехата му с подчертана прецизност. С тези ивици той му запуши устата, върза му ръцете и краката — здраво, но не чак толкова стегнато, та да се отчая, че не ще може никога да се освободи. Машината нямаше да допусне такава груба грешка — да причини нечия смърт в следената от компютрите на „Операции“ зона.

След като го завърза, берсеркерът се спря за момент и повъртя насам-натам закачулената си глава като човек, който се ослушва. Навярно изследваше околността със сетивата си, чийто диапазон бе далеч отвъд човешките възможности. После безшумно се устреми надолу по стълбата, движейки се повече като гигантска котка или маймуна, отколкото като човек.

Останал горе, Дерън можеше само отчаяно да се напъва да се освободи, псувайки през зъби здравия плат.