Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (44)

…

Винсенто сънуваше, че се бе върнал във вилата сред имението, което му бяха отпуснали от Сената на неговия град, лежеше в леглото си и усещаше до себе си топлото здраво тяло на своята метреса. В действителност тя го бе напуснала преди известно време — жените вече не значеха много за него, но имението беше още там. Само ако можеха да го оставят да си иде в мир!

Този път го събуди допир от друго естество — докосването на лъч от утринното слънце, който проникваше чак от високия прозорец на килията, разположена в отсрещната страна на коридора. Докато лежеше и си припомняше своя странен среднощен гост, и се опитваше сам да се убеди, че посещението му не е било сън, тънкият лъч вече бе слязъл от лицето му. И в миг се превърна в златно махало за изтънчено мъчение, изтиквайки всички останали мисли от главата му.

Махалото, пред което той бе изправен, беше махалото на избора. Умът му би могъл да се залюлее в едната посока — тик! — и да срещне срама от преглътнатата истина и обезличената чест, и цялото унижение на принудителното отричане. А ако люшнеше мислите си в другата посока — так! — там те се натъкваха на смазващата агония, предизвикана от изтезанията с уреди като „ботуша“ и „дибата“, или пък бавното разлагане в килията.

Нямаше и дванайсет години, откакто Защитниците бяха изгорили жив Онадроиг на Великия Площад в Свещения Град. Е, разбира се, Онадроиг не беше учен, а по-скоро поет и философ. Всички учени тогава бяха стигнали до извода, че трябва да е бил луд или краен фанатик, за да влезе в огъня по-лесно, отколкото да се отрече от теориите си. А какви идеи само го бяха обладали! Той смяташе, че Светият не е нищо повече от един фокусник, че водачът на дяволите един ден ще бъде спасен, че имало в космоса необятни светове и звездите били заселени.

Нито в Писанията, нито в природата можеха да се открият доказателства, които да подкрепят схващанията му — такъв абсурд! — затова Белам и другите Защитници спориха с него. Неуморно, но безрезултатно се опитваха да променят начина на мислене на Онадроиг през седемте години затвор, които предшестваха изгарянето му на клада като непоправим еретик.

За самия Винсенто грубото физическо мъчение бе само далечна заплаха. Той или някой от другите известни учени трябваше да проявят преднамерена и продължителна неотстъпчивост, преди Защитниците да прибегнат до подобни методи. Но заплахата така или иначе витаеше във въздуха. По време на процеса той щеше да бъде формално заплашен с мъчения и може би щяха да му покажат дори инструментите — „ботуша“, „дибата“… Ритуал, нищо повече. Но не бе изключено да отидат и по-далеч. Те щяха да кажат, с чистосърдечно съжаление, че подсъдимият, който отказва да отстъпи пред всички по-меки методи за убеждение, ги е принудил да вземат по-твърди мерки, за доброто на безсмъртната му душа и за защитата на Вярата.

Така че махалото на неговия избор на практика бе фикция. Той нямаше друг избор, освен да се отрече. Нека слънцето се движи накъдето искат те. Нека се върти около кълбото на планетата в една безумна годишна спирала, за да се радват тъпите късогледи глупаци, които мислят, че вече са научили всички тайни на природата от няколко прашни страници на Светите Писания.

Лежейки по гръб, Винсенто вдигна ръка, изпъстрена от спукани дребни кръвоносни съдове, за да се предпази от бавното слънчево острие за мъчение. Но слънцето не можеше да бъде спряно с каквото и да е движение на човешка ръка. То му се присмиваше, превръщайки старческите му пръсти в прозрачен восък.

Уил шавна на пода, завит като охлюв в своята парцалена черупка. Винсенто му изръмжа да става и го погна да събуди кочияша Руд, който спеше при животните. Руд да иде да види нивото на реката, Уил да запари чай и да приготви закуска. Предвидливият Винсенто се бе запасил изобилно с провизии, които бяха складирани в каретата.

Останал сам, той се зае с бавния и мъчителен процес на раздвижване на старческите си кокали и подготвянето им за изненадите, които денят можеше му да поднесе. През последните години здравето му бе твърде крехко и сега всеки ден за него започваше с внимателна проверка на усещанията. Но той не беше болен, а само стар. А, да, и наплашен.

Когато Уил дойде да го уведоми, че огнището и горещият чай го очакват в общата манастирска стая, Винсенто вече беше готов да я посети. За своя изненада той откри, че и друг странник бе пристигнал през нощта: един младеж, който се представи като Валзай от далечната страна Мознар.

Валзай скромно призна, че е учен. Щом чу това, Винсенто го разгледа по-внимателно. Младежът бе прилично облечен и правеше впечатление, че гледа на Винсенто с чисто — ако не бе подправено — страхопочитание. Според него, дори и в далечната му родина откритията на Винсенто били известни и възхвалявани.

Винсенто прие словата му с благосклонно кимване, като междувременно си пиеше чая и се чудеше дали този младеж не е носителят на добрите новини, които трябваше да узнае в катедралата неизвестно от кого. Нима Набур възнамеряваше да се смили над него? Той направи тъжна гримаса. Не, няма да се унижи да се надява, като някой хрисим васал, на добрината на другиго, дори и когато този друг е самият Папа на Светия. Той изпъна гръб. Във всеки случай не смяташе да хукне веднага нагоре по хълма, към катедралата.

Руд дойде да докладва, че реката вече не се покачва, но все още е достатъчно дълбока и опасна, за да се мисли за преодоляването й. След един ден сигурно ще може да се мине.

Винсенто уплътни времето си с допиване на чая и приемане на малко храна. Каза на Руд да занесе нещо за хапване и на двамата монаси, после се отпусна лениво на слънце да стопли кокалите си. Ако закъснееше за трибунала, тук имаше достатъчно свидетели, които биха могли да потвърдят неговата невинност. Нека Защитниците накажат реката, ако могат! Без съмнение, пороят щеше да се трогне от задълбочените им познания по Светите Писания и щеше да се прибере. Без съмнение, цялата природа щеше да изпълни волята им, като например разрушеният мост да се построи сам наново, щом дойдат и заплашат камъните с изтезания…

Но не, стига скверни мисли, по-добре е да започне да репетира своето смирение. Той извика на Уил да му донесе от каретата принадлежностите за писане и после излезе навън през порутената входна врата, за да седне сам на слънце встрани от пътя. Един каменен блок щеше да му послужи за стол, друг — за маса. Реши да оползотвори пълноценно времето си и почна да пише своето изложение за отричане, което да представи на съда.

Естествено, обвиненият не трябваше да знае защо е повикан. Вероятно първият въпрос на Защитниците ще бъде дали му е известно или не в какво е обвинен. Не е чудно, че подобно начало неведнъж е разкривало неподозирани престъпления, извадени на бял свят от виновните уста, но в случая с Винсенто трудно би могло да има съмнение относно причината за призоваването му. Минали бяха петнайсет години, откакто получи писменото предупреждение от Белам, което самият Винсенто наполовина бе забравил. И други учени преди него бяха говорили за хелиоцентричната хипотеза и безнаказано я бяха използвали в публикуваните си съчинения. Но когато дойде призовката от Защитниците, Винсенто разбра, че явно бе засегнал болезнено някой от могъщите управляващи люде, които никога нищо не забравят.

Първото, което извади от преносимия си секретар, беше старото писмо на Белам. Неволно погледът му се плъзна по думите: „… никакво доказателство за движение на нашето кълбо не съществува, смятам аз, тъй като нито едно не ми е било предоставено.“

Никакво доказателство. Винсенто обърса чело с трепереща ръка. Сега, когато смъртният страх потискаше яснотата на мислите, на него му се стори, че всичките аргументи, които беше привел, като приливите и петната по слънцето, наистина не доказваха нищо за каквото и да е движение на планетите и слънцето. Истината за тях беше му се явила и той я беше приел, без да се замисля, че трябва и да се докаже. Дълго беше гледал през телескопи и още по-дълго бе разсъждавал върху това, какво е видял. С очи и ум беше претеглил слънцето, беше опипвал звезди, планети и комети, и истината беше дошла през някаква вътрешна врата, като някакво откровение.

Враговете му, които го оплюваха, разбира се бяха далеч по-малко човеци, отколкото бе той. Те бяха тъпи и слепи в безусловното си отричане или пък в неспособността си да осъзнаят истината, която той им показваше. И все пак Винсенто знаеше, че онези, които ще седнат като негови съдници, бяха изкусни в логиката, когато трябваше да боравят с нейните формални правила. Само да разполагаше с някакво сигурно доказателство, просто и недвусмислено, което да изложи пред тях!… О, какво ли не би дал за това! Главата го заболя, той сви юмруци, червата му се обърнаха при тази мисъл-мечта. Ако имаше поне едно несъмнено и простичко доказателство, той щеше да рискува всичко, щеше да застане срещу враговете си и да ги хвърли в смут, щеше да натрие дългите им надменни носове с ИСТИНАТА!

Но тъй като в действителност нямаше нищо, което да подкрепи това настроение за славна победа, то скоро отмина. Истината беше, че той бе стар и уплашен и щеше да се отрече.

Бавно извади мастило, перо и чиста хартия и още по-бавно изписа първия ред. От време на време спираше и затваряше очи срещу слънцето, опитвайки се да не мисли…