Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (38)

…

След като прехвърлиха още едно възвишение на около две мили от мястото, където се бяха срещнали, брат Джован и брат Саил видяха, че скоро ще настигнат каретата, която преди малко ги беше задминала с такава бясна скорост. Разпрегнатите животни пасяха наблизо, а празното возило стоеше пред порутената порта на една висока ограда в подножието на хълма, върху който се извисяваше споменатата вече храм-катедрала на Ойбог. Повечето от камъните й бяха твърде нови, без мъх или следи от времето по тях. Наострила кула срещу надвисналото небе, невероятната сграда сякаш плуваше, извисена над всички човешки усилия и грижи.

Старият път минаваше покрай манастира и порутената ограда в подножието на хълма с новата катедрала, сетне свиваше наляво и стигаше до един мост. Или по-скоро останки от мост. От мястото, където стояха монасите, бе видно, че всички части на моста между подпорите липсваха, заедно с четири от шестте поддържащи колони. Реката, която ги беше отнесла, все още бушуваше и блъскаше в останалите подпори цели стволове на дървета като многовърхи бойни копия. Разляла се върху няколко пъти по-голяма площ от обичайната, тя беше наводнила и двата ниски бряга.

От другата страна на реката, след още един скелет на мост, връз защитената от наводнение височина беше разположен град Ойбог, ограден със стена. Отдалеч се виждаха движещите се насам-натам хора по улиците. Зад градската порта, която се отваряше към Имперския път, изчакваше множество от карети и животни, които бяха прекъснали пътуването си към Светия Град.

Брат Джован наблюдаваше как оловните облаци продължаваха да забулват зловещо небето. Преляла от изсипалия се от тези облаци порой, реката беше като ужасно подула се змия, подплашена от далечните светкавици; змия, разкъсала и понесла със себе си всички прегради.

— Нашата Сестра Река не ще ни позволи да я прекосим довечера.

Когато чу това олицетворение, брат Саил се огледа бавно и предпазливо наоколо, сякаш се чудеше дали да не се разсмее. Но преди още да реагира, дъждът отново рукна като водопад. Повдигайки полите на своите раса, двамата монаси побягнаха. Джован тичаше бос, а Саил шляпаше със сандалите си подире му. И те като притежателя на каретата побързаха към убежището, което предлагаше пустият наглед манастир.