Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (10)

…

С развети от вятъра черни дрехи и сива брада, Номис стоеше, вдигнал ръце, върху плоския като дъска връх на черната скала, на трийсет фута над бушуващия прибой. Белите чайки се стрелкаха надолу към него, после кривваха рязко с тънки и остри писъци, като страдащи слаби душици.

От трите страни на „гнездото му“ се извисяваха зъберите на бреговата линия от черна базалтова скала. Напред се простираше неизбродната шир на морето.

Номис стоеше разкрачен точно в средата на една заплетена диаграма, надраскана с тебешир върху плоската скала. Около него бяха разпръснати атрибутите на занаята му — мъртви вещи, стари, изсушени или дялани от камък предмети — обикновеният смъртен би пожелал да ги захвърли и забрави.

С острия си, пронизващ глас Номис напяваше на вятъра:

Сбирайте се, буреносни облаци, ден и нощ,

овъглявайте, светкавици, а водата нека дави!

Вълните да погълнат — ярки и зелени,

на врага уменията в занаята

и на неприятеля потъващия кораб!

Песента не свършваше и този куплет се повтаряше отново и отново. Тънките ръце на Номис потреперваха, изморени от дългото държане на парчета дърво от потопени кораби над главата му. Птиците неспирно крещяха по него, а вятърът продължаваше да навира прошарената му коса в очите.

Днес той бе отегчен и изморен. Не можеше да се освободи от усещането, че целият му труд през деня е бил напразен. Не беше дарен с нито един знак за сполука, каквито и без това рядко му се явяваха — някакъв символ в съня или поразителни видения в тъмната глъбина на транса, които стъписваха разума му, когато бе буден.

Понякога му се случваше да се убеди в силата и способностите си да привлича злото върху главите на своите врагове, но добре съзнаваше, че успехите му в действителност бяха много по-незначителни от онова, в което успяваше все пак да убеди останалите. Разбира се, дори и за миг не се съмняваше, че фундаменталните сили на вселената са достъпни чрез магията, но беше наясно, че успехът в повечето случаи зависеше не толкова от майсторлъка му, колкото от добрия късмет.

Два пъти през дългия си живот Номис се беше опитвал да вдигне буря. Само веднъж бе успял. В душата му обаче се загнезди натрапчивото съмнение, че тогава май бурята щеше да се разрази и без него. Сянката на неверието упорито му внушаваше, че да заповядва на природните сили е извън неговите възможности, както и извън възможностите на всеки друг нормален човек.

Но сега, макар и отново изпълнен със съмнение, той се беше отдал на подтика, който го държеше буден вече трети ден върху тайната му скала — толкова силна бе омразата му и толкова завладяващ страхът, които изпитваше към човека, за когото знаеше, че в момента пресича морето, за да дойде с нов бог и нови съветници и да поеме управлението на тази страна, наречена Куинсленд.

Строгите очи на Номис, впити в откритото море, отбелязаха появата на една тъмна чертичка, присмехулно малка и тънка, не буря, не и буричка, а по-скоро ветрец. Ужасната вихрушка, потопяваща кораби, която той се опитваше да предизвика, за пореден път не му се удаде.