Стивън Кинг
Дума Ки (93)

XI

За разлика от Уайърман никога не носех портфейл. Обикновено пъхах в джоба си кредитна карта, шофьорска книжка и две-три банкноти. Предполагах, че е напълно достатъчно… а портфейла държах в заключеното чекмедже на писалището в дневната. Сега го извадих, разгледах визитните картички и намерих онази, на която със златисти букви пишеше „ГАЛЕРИЯ СКОТО“. Набрах номера и зачаках. Включи се телефонният секретар — все пак звънях в извънработно време — и след като Дарио Нануци изрецитира задължителната фраза за оставяне на съобщение, казах:

— Здравейте, господин Нануци, обажда се Едгар Фриймантъл от Дума Ки. Аз съм… — замълчах, понеже щях да добавя „човекът“, но това едва ли щеше да го подсети за мен. — Аз съм художникът, който рисува залези с големи раковини, растения и други предмети. Бяхте споменали за евентуална изложба на картините ми. Ако не сте изгубили интерес към тази идея, бихте ли ми позвънили? — Продиктувах номера си и затворих. Настроението ми внезапно се бе подобрило. Все пак бях свършил нещо важно.

Извадих една бира от хладилника и включих телевизора, надявайки се да изгледам някой свестен филм по HBO, преди да си легна. Изпод къщата се чуваше приятно успокояващо шумолене — раковините водеха любезен и деликатен разговор.

Този разговор бе заглушен от гласа на някакъв мъж, застанал пред цяла батарея микрофони. Бях попаднал на Шести канал, а настоящата „звезда“ бе служебният адвокат на Кенди Браун. Вероятно излъчваната на запис пресконференция бе проведена по същото време, когато лекарите изследваха главата на Уайърман. Защитникът бе на около петдесет години, косата му беше вързана на опашка — доста фриволна прическа за адвокат, но в поведението му нямаше нищо фриволно. Напротив — и изражението и гласът му издаваха готовността му да пожертва всички си сили и опит за защитата на клиента си. Той заяви на репортерите, че господин Браун ще пледира невинен поради невменяемост.

Каза още, че господин Браун е наркоман, голям любител на порното и шизофреник. Не спомена за отношението му към сладоледа и музикалните му вкусове, но само защото съдебните заседатели все още не бяха определени. Освен микрофона на Шести канал видях още микрофоните на Ен Би Си, Си Би Ес, Ей Бе Ес, Фокс и Си Ен Ен. Тина Гарибалди не би получила такава известност, ако бе спечелила конкурс по правопис или научна олимпиада — не би я получила даже ако бе спасила домашното си куче, хвърляйки се подире му в бурна река. Но когато изнасилят и убият момиче, за него вече говори цялата страна. И всички знаят, че убиецът държи в чекмедже бикините на жертвата.

— Той често и открито си признава за своите зависимости — продължи адвокатът. — Майка му и двамата му пастроци са били наркомани. Детството му е било кошмарно. Редовно са го биели и са го малтретирали сексуално. Известно време е бил в психиатрична клиника. Съпругата му е добра жена, но също има проблеми с психиката. Такъв човек не бива да бъде оставян на свобода.

Сега адвокатът гледаше право в обективите на камерите.

— Това е престъпление на Сарасота, а не на Джордж Браун. Искрено съчувствам на семейство Гарибалди, плача заедно с тях… — камерите не уловиха дори една сълза в потвърждение на думите му, — но екзекуцията на Джордж Браун няма да върне Тина Гарибалди и няма да промени ужасната система, при която психично болни хора се разхождат без надзор. Това бе моето изявление, благодаря ви, задето ме изслушахте, а сега, ако ми позволите…

Той започна да се отдалечава от микрофоните, пренебрегвайки въпросите, и ако бях изключил телевизора или бях сменил канала, по-нататъшните събития можеше изобщо да не се случат (или да поемат в коренно различна посока). Аз обаче не го направих, защото вече гледах и слушах водещия от студиото на Шести канал.

— Роял Бониър, адвокатът кръстоносец, който, работейки безвъзмездно, е спечелил половин дузина безнадеждни дела, заяви, че ще направи всичко възможно да изключи от материалите по случая видеозаписа, направен от камерата за наблюдение на товарните платформи на универсалния магазин „Бийлс“.

В този момент започна поредното повторение на ужасяващия запис. Девойката прекосява участъка, намиращ се в обсега на камерата. Носи раница на гърба си. Браун се появява иззад една колона и я хваща за ръката. Тя вдига глава и го поглежда въпросително.

В този момент ампутираната ми ръка внезапно ме засърбя толкова силно, сякаш в нея се бяха забили жилата на рояк пчели.

Извиках от изумление и болка и се строполих на пода, дистанционното за телевизора и чинията със сандвичите също паднаха на килима. Опитвах се да почеша ръката, която вече я нямаше. Чух вика си:

— Стига! Моля те, стига!

Но имаше само един начин сърбежът да бъде спрян. Коленичих, после запълзях към стълбата (дистанционното изхрущя под тежестта ми). Преди да го строша обаче, явно бях натиснал някакъв бутон и Шести канал се смени с Кънтри Мюзик Телевижън. Докато се качвах по стълбището, на два пъти понечих да се хвана за парапета с ампутираната си дясна ръка. Дори чух как потната ми длан заскриптя по полираната повърхност, преди да премине през дървото като през дим.

Някак си се добрах до „Розовото мъниче“ и със сетни сили се изправих на крака. С лакът натиснах бутона за осветлението и забързах към триножника. Махнах недовършената картина, без дори да я погледна, и сложих чисто платно. Дишах на пресекулки (всяко вдишване бе съпроводено със стон), изпод косата ми бе избила пот. Сграбчих кърпата, с която избърсвах четките, и преметнах на рамото си, както слагах лигавчетата на дъщерите си, когато бяха бебета и ги прегръщах, за да се оригнат. Захапах една четка, затъкнах друга зад ухото си и се пресегнах за трета, ала вместо нея грабнах молив. Веднага щом започнах да рисувам, нетърпимият сърбеж изчезна. Към полунощ картината бе готова, а от сърбежа нямаше и следа. Само че не бях нарисувал поредната картина — това бе с главна буква и беше невероятно добра, ако имах право да я оценя. А аз го имах. Наистина бях адски талантлив. На платното се виждаше как ръката на Кенди Браун стиска китката на Тина Гарибалди. Тина беше вперила в него големите си тъмни очи, потресаващи със своята невинност. Бях успял да предам изражението й с такова съвършенство, че ако родителите й видеха картината, щеше да им се прииска да се самоубият. Обаче никога нямаше да я видят.

Да, никога.

Онова, което бях изобразил, бе почти като копие на фотографията, поместена поне веднъж във всички местни вестници и (вероятно) в повечето вестници в Съединените щати. Разликата беше само в един доста важен детайл. Сигурно Дарио Нануци би казал, че това е запазената марка на Едгар Фриймантъл — американският примитивист, който се бори с клишето, се опитва да погледне по нов начин на Кенди и Тина, тази двойка, венчана от ада, — ала тази картина нямаше да бъде видяна и от Нануци.

Отново върнах четките си в бурканите от майонеза. Бях изцапан с боя чак до лактите (нашарил бях и лицето си), но дори и през ум не ми мина да се измия.

Изпитвах вълчи глад.

Във фризера имах хамбургер, но дълбоко замразен. Замразени бяха и свинските пържоли, които Джак купи миналата седмица от „Мортън“. Довършил бях пушения колбас, следователно ми оставаше само кутия овесени ядки и йогурт. Взех купичката за мюсли и понечих да я напълня, но понеже ме мъчеше зверски апетит, тя ми се стори не по-голяма от напръстник. Блъснах купичката настрани с такава сила, че тя се удари в панера за хляб и отскочи от него. Извадих голямата купа за салата и изсипах вътре цялото съдържание на кутията. Добавих половин литър мляко, изсипах седем-осем препълнени лъжици захар и започнах да се тъпча, като спрях само веднъж, за да добавя още мляко. Ометох всичко и се затътрих към спалнята, минавайки пътьом покрай телевизора, за да заглуша гласа на един пееш градски каубой. Проснах се напреки на леглото и се озовах лице в лице с Рийба. Раковините под „Розовата грамада“ продължаваха да си шепнат.

— Какво направи? — попита куклата. — Какво направи този път, мръснико?

Опитах се да кажа „Нищо“, ала заспах, преди да произнеса думата. Пък и щеше да е лъжа.