Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
IV
Госпожица Истлейк — Елизабет — допуши цигарата си, докато Опра си бъбреше с Кърсти Ели[1] на вечната и вълнуваща тема за отслабването. Уайърман донесе сандвичи с яйчена салата, които ми се сториха божествени. Погледът ми продължаваше да се връща към рамкираната рисунка на Дали и аз не спирах да си повтарям: „Здравей, Дали“. Когато на екрана се появи доктор Фил[2] и започна да критикува две дебели жени от зрителската аудитория, които очевидно бяха избрали доброволно тази си роля, аз казах на любезните си домакини, че е време да се прибирам.
Елизабет се възползва от дистанционното, за да заглуши доктор Фил, и ми подаде книгата, върху която бе лежало устройството. В очите й се четеше смирение и надежда.
— Уайърман ми каза, че някой следобед ще дойдеш и ще ми почетеш, Едмънд. Вярно ли е?
Понякога се налага да взимаме светкавични решения и в момента трябваше да направя точно това. Реших да не гледам към човека, който седеше вляво от госпожица Истлейк. Проницателността, която бе демонстрирала до масата с порцелановите статуетки, се топеше като лед на слънце (дори аз го забелязвах), но по-голямата част от айсберга бе непокътната. Ако погледнех Уайърман, Елизабет щеше да разбере, че не съм обещавал нещо подобно, и щеше да се огорчи. Не исках да я огорчавам. Първо, тя ми харесваше, и второ, в близките една-две години животът щеше да й поднесе предостатъчно страдания. Скоро щеше да започне да забравя не само имената.
— Да, уговорихме се — смотолевих.
— Може би ще ми прочетеш едно стихотворение още днес. По твой избор. Четенето много ми липсва… Мога да мина и без Опра, но животът без книги е мъчителен, а без поезия… — тя се засмя. В смеха й се долавяше отнесеност, от която ми се сви сърцето. — Също като живот без картини, нали? Как мислиш?
В стаята внезапно настъпи мъртвешка тишина, само някъде тиктакаше часовник. Уайърман можеше да се намеси, но мълчеше. Елизабет временно го бе лишила от дар-слово, което си беше истинско постижение.
— По твой избор — продължи старицата. — Но ако наистина бързаш, Едуард, недей…
— Не — отвърнах. — Не бързам за никъде.
Заглавието на сборника бе простичко — съставител бе някой си Гарисън Кейлър, който би могъл да стане губернатор в онази част на Америка, която бях изоставил, за да заживея във Флорида. Напосоки разгърнах томчето и попаднах на стихотворение от Франк О’Хара[3].
Беше кратко, каквото според мен трябва да е хубавото стихотворение. Зачетох на глас:
Забрави ли вече какви бяхме преди —
толкова млади и пълни със сили,
а денят ни със ябълка бе сит и щастлив.
Няма смисъл да страдаш за Времето.
Нали преживяхме всички остри завои,
скрили по няколко коза в ръкавите.
Цялото пасище изглеждаше наше,
нямахме нужда от скоростомери
и коктейли си правехме от лед и вода…
В този момент нещо се случи с мен. Гласът ми затрепери, а буквите заподскачаха и се удвоиха, сякаш като изрекох „вода“, тя беше избликнала от очите ми.
— Извинете ме — изхриптях. Уайърман ме изгледа разтревожено, ала Елизабет Истлейк само се усмихна. Сякаш напълно ме разбираше.
— Всичко е наред, Едгар. Понякога поезията ми действа по същия начин. Не бива да се срамуваме от истинските си чувства. Сълзи и смях човек не симулира.
— И тръпки силни рядко имитира — добавих. Гласът ми беше неузнаваем.
На лицето й грейна лъчезарна усмивка:
— Този човек познава Дикинсън, Уайърман!
— Така изглежда — кимна той и ме изгледа изпитателно.
— Ще довършиш ли, Едуард?
— Да, мадам.
Не, не искам да бъда по-игрив или млад,
ако ти си до мен — само теб аз искам.
Ти беше най-хубавият от моите дни.
Затворих книгата.
— Това е всичко.
Елизабет кимна.
— И кой е най-хубавият от твоите дни, Едгар?
— Може би някой от сегашните… надявам се.
Тя кимна.
— Тогава и аз ще се надявам. На човек му е позволено да се надява. И, Едгар…
— Да, мадам?
— Казвай ми Елизабет. Не ми се ще да ставам мадам в края на живота си. Разбрахме ли се?
Сега аз кимнах.
— Да, Елизабет.
Тя се усмихна и сълзите, стаени в ъгълчетата на очите й, се търкулнаха по лицето й — старческо лице, осеяно с бръчки, макар че очите бяха млади. Много млади.