Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 100гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza(2010)
Корекция
NomaD(2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. —Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

VI

След десет минути вече набирах домашния му номер. Не слязох по стълбите, а се спуснах по задник, като се приплъзвах от едно стъпало на друго. Не заради адските болки в бедрото, което бях контузил допълнително при падането от стола, а защото краката ми трепереха толкова силно, че не знаех дали ще ме удържат. Опасявах се, че ще падна и ще си ударя главата, даже ако слизам заднишком и се придържам за парапета с единствената си ръка. Мамка му, страхувах се, че ще припадна и ще си прекърша врата.

Отново си спомних онзи ден на езерото Фалън, когато зърнах неестествения блясък в очите на том, който полагаше всички усилия да не се разплаче. „Шефе, не мога да те гледам така, с една ръка. Толкова ми е жал за теб.“

Телефонът в красивата къща на Том в Епъл Вали започна да звъни. Том, който два пъти се беше женил и развеждал. Том, който ме съветваше да не се изнасям от Мендота Хайтс с думите: „Все едно да се откажеш от предимството на собствения си терен във важна квалификация.“ Том, който се бе възползвал и насладил на собствения ми терен, ако на картината „Приятели-любовници“ можеше да се вярва… а аз й вярвах.

Както вярвах на онова, което бях видял на горния етаж.

Едно позвъняване… второ… трето…

— Вдигни телефона — измърморих. — Вдигни тъпия телефон. — Не знаех какво да му кажа, но, честно казано, изобщо не ми пукаше. В този момент исках само да чуя гласа му.

И наистина го чух, но записан на телефонния секретар.

„Здравейте, свързахте се с Том Райли. С брат ми Джордж и мама заминаваме на ежегодния круиз… този път в Насау. Какво казваш, мамо?“

„Че сега съм на Бахама-Мама“ — закачливо отвърна въпросната мама — гласът й бе хриплив, явно беше заклета пушачка.

„Правилно! — каза Том. — Ще се върнем на осми февруари. До тогава можете да ни оставите съобщение… кога, Джордж?“

„Злед звуговия зигнал!“ — възкликна мъжки глас.

„Точно така. Злед звуговия зигнал. Ако искате, можете да позвъните и в службата ми. — Той продиктува телефонния номер, след което тримата извикаха в един глас: — “BON VOYAGE!„

Затворих телефона, без да оставям съобщение злед звуговия зигнал. Думите на Том не приличаха на прощално послание на човек, решен да сложи край на живота си, обаче той бе с най-близките си и скъпи хора (които после щяха да кажат: „Изглеждаше в чудесна форма“) и…

— Кой говори за самоубийство? — попитах пустата стая… и се огледах уплашено, за да се убедя, че наистина е пуста. — Кой казва, че няма да е нещастен случай? Или даже убийство? При условие, че още не се е случило?

Е, ако се беше случило, щяха да ми позвънят. Или Бози, или (най-вероятно) Пам. Но пък…

— Самоубийство е — казах на празната къща. — Самоубийство е и още не се е случило. Беше предупреждение.

Изправих се и закуцуках към спалнята, подпирайки се на патерицата. Напоследък я ползвах доста рядко, но тази вечер се държах за нея като за родна сестра.

Любимата ми лежеше от тази страна на кревата, която би принадлежала на реалната ми партньорка, стига да имах такава. Седнах до нея и се вгледах в големите сини очи, пълни с карикатурно изумление: „Ау-у-у-у, мръсник такъв!“ Моята Рийба, която приличаше на Луси Рикардо.

— Съвсем като Скрудж, когато му се яви Призракът на бъдещата Коледа — казах й аз. — Може да се случи, но може и да не се случи.

Рийба се въздържа от коментар.

— Какво да направя? Не е като с картините. Картините обаче са нещо съвсем различно!

Обаче не беше съвсем така и аз го знаех. И картините, и виденията се зараждаха в човешкия мозък и нещо в мозъка ми се променяше. Мислех си, че тези промени настъпват в резултат на съчетанието от увреждания. Мозъчната контузия. Зоната на Брока. И Дума Ки. По някакъв начин Дума Ки…

— … го подсилва — обясних на Рийба. — Нали?

Куклата пак не отговори.

— Тук има нещо, което ми въздейства. Възможно ли е именно то да ме е повикало?

Побиха ме ледени тръпки. Под мен раковините стържеха, когато водата ги вдигаше и захвърляше. Не ми беше трудно да си представя на тяхно място черепи — хиляди черепи, които скърцат със зъби, когато ги връхлита поредната вълна.

Какво ми бе казал Джак? Че в джунглите на Дума Ки има още една къща, която е същинска развалина… Когато с Илзе се бяхме опитали да отидем нататък, състоянието на пътя рязко се бе влошило. Както и състоянието на дъщеря ми. Моят стомах не ме предаде, ала от миризмата на околната растителност ми се догади и сърбежът в ампутираната ми ръка внезапно се усили. На лицето на Уайърман се изписа тревога, щом му споменах за неуспешния ни опит да изследваме джунглата: „При сегашното ти състояние Дума Ки Роуд не е място за екскурзии.“ Въпросът бе точно какво е състоянието ми?

Рийба продължаваше да мълчи.

— Не искам да се случи — прошепнах.

Куклата безмълвно се взираше в мен. Мръсник, ето какъв бях за нея.

— Безполезна никаквица! — просъсках аз и я пернах настрани. Тя падна по лице върху възглавницата, вирна дупе и разтвори розовите си крака. Досущ като малка уличница: „Ау-у-у-у, мръсник такъв!“

Наведох глава между коленете си. Потърках си тила. Мускулите на врата ми се бяха опънали и втвърдили като желязо. Напоследък главоболието не ме мъчеше, но знаех, че ме очаква тежка нощ, ако тези мускули не се отпуснат. Реших, че като за начало трябва да хапна нещо. Нещо засищащо, висококалорично. Махате опаковката от замразеното месо с гъст сос, слагате го за седем минути в микровълновата и му се нахвърляте като прегладнял хищник.

Поседях още малко на леглото. В съзнанието ми препускаха куп въпроси, на които не можех да отговоря — бяха извън умствените ми възможности. Съзнавах го и го приемах. След сблъсъка с крана се бях научил да приемам много неща. Помислих си обаче, че ще се опитам да отговоря поне на един въпрос, преди да се заема с вечерята си, макар и да умирах от глад. Бях наследил телефонния апарат заедно с къщата. Очарователен старомоден модел „Принцеса“ с шайба вместо с бутони. Бе поставен на масичката върху телефонния указател. Разгърнах го, предполагайки, че номерът на Елизабет Истлейк едва ли ще е поместен, но го открих. На второто позвъняване чух гласа на Уайърман:

— Добър вечер, тук е резиденцията на Истлейк.

В сдържания му тон не се откриваше нито следа от човека, който днес се бе смял толкова силно, че бе счупил шезлонга си. Изведнъж си помислих, че обаждането ми е възможно най-лошата идея, но не виждах други варианти.

— Уайърман? Обажда се Едгар Фриймантъл. Трябва ми помощ.