Стивън Кинг
Дума Ки (34)

XII

Ала така и не стигнахме до края на Дума Роуд. Във всеки случай не и тогава. Експедицията ни на юг започна добре, но завърши зле.

Когато потегляхме, и двамата се чувствахме прекрасно. Аз бях полежал около час и си бях взел следобедната доза окситоксин. Дъщеря ми се бе преоблякла (сега беше по шорти и блузка със завързани отпред краища) и се засмя, когато й предложих да намажем с цинков оксид нослето й, зачервено от слънцето.

— Клоунът Бобо^[1] — заяви тя, когато се зърна в огледалото.

Беше в превъзходно настроение, аз — също; за първи път след инцидента бях толкова щастлив. Навярно затова случилото се следобеда ни връхлетя съвсем неочаквано. Илзе реши, че може би майонезата в салатата с риба тон е била развалена, но според мен проблемът не беше в храната. Не, тук по-скоро бе замесена някаква лоша магия.

Шосето беше тясно, осеяно с неравности и груби кръпки. Преди да се гмурне в гъстите джунгли, то лъкатушеше покрай пясъчни дюни с цвят на кости. Шевролетът преодоляваше с лекота препятствията, но когато пътят свърна досами водата (точно пред хасиендата, която Уайърман наричаше „Palacio de Asesinos“ — „Дворецът на убийците“ — наносите станаха по-високи и колелата започнаха да затъват. Добре, че Илзе бе свикнала да шофира в снежни райони и управляваше уверено автомобила, без да се оплаква и мърмори.

Къщите между „Розовата грамада“ и Двореца бяха построени в стил, който нарекох Флоридска грозотия. Прозорците бяха с капаци, а пък алеите за колите бяха преградени с масивни железни порти. Преградата пред една от къщите се състоеше от две магарета за рязане на дърва с избледнял предупредителен надпис: „ЗЛИ КУЧЕТО, ЗЛИ КУЧЕТА“. Зад къщата със злите кучета започваше участъкът, където се издигаше хасиендата. Той бе ограден с триметров измазан зид, увенчан с оранжеви керемиди. Същите керемиди застилаха и надипления под невъзможни ъгли и наклонен покрив на фона на бездънно синьото небе.

— Мама миа! — възкликна Илзе (най-вероятно го бе научила от баптисткото си гадже). — Тази сякаш е излязла от Бевърли Хилс!

Стената заемаше поне осемдесет метра от източната страна на шосето. Не видяхме нито една табела с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“. Самите й размери бяха красноречиво свидетелство за отношението на собственика към амбулантните търговци и пътуващите проповедници. По средата на внушителния зид се виждаше желязна порта. Двете й крила бяха открехнати, отвъд видях…

— Това е тя — измърморих аз. — Жената от плажа. Невестата на Кръстника.

— Тате! — Илзе се разсмя.

Жената беше много възрастна — на осемдесет и пет, че и повече. Краката й почиваха върху хромираната стъпенка, носеше сини кецове марка „Конвърс“ — помислих си, че са поне четирийсет и пети номер. Макар че температурата надвишаваше двайсет и пет градуса, старицата беше по спортен екип. Между костеливите й пръсти стърчеше димяща цигара. Бях виждал сламената й шапка по време на разходките си по брега, ала не подозирах колко е голяма — не шапка, а грамадно сомбреро. А приликата й с Марлон Брандо от финала на „Кръстникът“ (когато си играеше с внука си в градината) бе поразителна. Като капак на скута й лежеше нещо, което приличаше на странно оръжие…

Двамата с дъщеря ми й махнахме. Отначало тя не реагира, после вдигна ръка с длан, обърната към нас, сякаш ни поздравяваше по индиански („Хау!“), а устните й се разтеглиха в лъчезарна и почти беззъба усмивка. Хилядите бръчки, набраздили лицето й, превърнаха зловещата вещица в добра магьосница. Дадох си сметка, че още дори не бях погледнал към постройката зад гърба й; все още се мъчех да асимилирам неочакваната й поява, модерните й сини кецове, множеството бръчки и нейния…

— Тате, това пистолет ли е? — Илзе бе вперила ококорените си очи в огледалото за обратно виждане. — Пистолет ли държеше тази възрастна жена?

Колата поднесе и аз осъзнах, че вероятността да се забием във високия зид е доста голяма, ето защо завъртях рязко волана и коригирах курса.

— Мисля, че да. Или нещо подобно. Не се разсейвай, миличка. И без друго от тоя път почти нищо не е останало.

Тя отново впери поглед напред. Движехме се сред океан от ярка слънчева светлина, която изведнъж помръкна, щом оставихме стената на хасиендата зад себе си.

— Какво значи това „нещо подобно“?

— Приличаше ми на… не знам, на нещо като пистолет-арбалет. Може би стреля по змиите с него.

— Слава богу, че се усмихна — добави дъщеря ми. — Усмивката й беше истинска, как мислиш?

Кимнах.

Хасиендата беше последната от къщите в северната, разчистена от джунглата част на Дума Ки. По-нататък пътят се губеше в дълбините на острова сред пищната растителност. В началото ми се стори интересно, после ме изпълни с благоговеен страх, а накрая едва не ми причини пристъп на клаустрофобия. Зелените масиви се издигаха на четири метра височина, кръглите листа бяха прорязани от тъмночервени жилки, напомнящи засъхнала кръв.

— Какво е това растение, тате?

— Морско грозде. Онова с жълтите цветчета е уеделия. Расте навсякъде. А това там е рододендрон. Мисля, чуе дърветата са предимно карибски борове, макар че…

Илзе намали още повече скоростта и посочи наляво, накланяйки се напред, за да погледне през предното стъкло.

— А там се виждат някакви палми. И я гледай… отпред…

Навлизахме все по-навътре в сърцевината на острова и стволовете на дърветата, растящи от двете ни страни, напомняха преплетени сиви въжета. От корените се процеждаше смола. Засега шевролетът преодоляваше препятствията, ала само преди няколко години пътят щеше да стане непроходим за автомобили.

— Смокиня-удушвач — казах.

— Колко симпатично название! — възкликна дъщеря ми. — Сякаш Алфред Хичкок го е измислил. Винаги ли оплитат така другите дървета?

— Не знам.

Илзе прекара внимателно колата през осеяния с коренища участък от пътя и продължихме напред със скорост не по-висока от седем километра в час. Сред гъстите масиви на морското грозде и рододендроните от време на време се мяркаха смокини-удушвачи. Листакът засенчваше слънцето и обвиваше пътя в полумрак. Видимостта ни се ограничи до няколко метра. Небето напълно изчезна, само от време на време над нас проблясваха синьото небе и слънчевите лъчи, случайно проникнали през зеления балдахин. На места от смолата стърчаха туфи трионова трева и твърдите, сякаш восъчни стъбла на цигулковите храсти.

Засърбя ме ръката. Дясната. Машинално се пресегнах да я почеше, но както обикновено почесах само ребрата си, допирът до които все още пораждаше болка. В същото време ме засърбя и главата отляво. Там вече можех да се почеша, както и направих.

— Татко?

— Всичко е наред. Защо спряхме.

— Защото… нещо не ми е добре.

Изведнъж забелязах как се е променило лицето й бе станало бяло като цинковия оксид на носа й.

— Илзе? Какво ти е?

— Зле ми е на стомаха и ми се повдига. Май салатата с риба тон е била развалена. — Тя кисело се усмихна. — Не знам как ще се измъкнем оттук…

Изведнъж ми се стори, че морското грозде ни притиска от всички страни, палмите, закриващи небето, като че ли се бяха сгъстили около нас. Усетех мириса на заобикалящата ни джунгла — тежък и лепкав аромат, сякаш оживяващ в гърлото ми. И защо не? Излъчваха го живите растения около и над нас.

— Татко?

Сърбежът се усили. Не знам защо, но го възприемах в червено, както миризмата ми се струваше зелена. Точно така сърби, когато си заклещен в лулата, когато не можеш да се измъкнеш от полата.

— Тате, извинявай, но май ще повърна.

Думата, която търсех, не беше нито лула, нито пола — седяхме в колата. Дъщеря ми отвори вратата, надвеси се навън, като се държеше за волана с една ръка, и заповръща.

Червената мъгла пред дясното ми око се разсея и аз си заповтарях: „Мога да се справя. Мога да се справя. Само трябва да се взема в ръце.“

Слязох от колата. По-точно се изсулих, като се държах за горния край на отворената врата, за да не падна по корем върху коренаците и храсталаците морско грозде. Вече ме сърбеше навсякъде. Листата и клонките се намираха толкова близо до шевролета, че ме драскаха докато се тътрузех към предната броня на автомобила. Половината от онова, което виждах

(ЧЕРВЕНА)

Бе плувнало в кърваво алено, почувствах (готов бях да се закълна) как една борова клонка одраска дясната ми китка и си помислих: „Мога да се справя, ТРЯБВА да се справя“, докато Илзе отново заповръща. Усещах, че на тесния път е доста по-горещо, отколкото би трябвало да бъде, след като зеленият покров скриваше жаркото слънце. Същевременно ми бе останал достатъчно здрав разум, за да се запитам какво изобщо сме очаквали, когато поехме по този маршрут. Естествено тогава експедицията във вътрешността на острова ни се струваше дяволски забавна идея.

Дъщеря ми продължаваше да стои надвесена от купето, като се държеше за волана с дясната си ръка. Челото й бе осеяно с капчици пот. Тя вдигна глава и ме погледна.

— Ох, много ми е зле…

— Отмести се, Илзе.

— Тате, какво смяташ да правиш?

Сякаш не разбираше. Внезапно думите откарам и обратно изчезнаха от съзнанието ми. В този момент можех да произнеса само местоимението ни — най-безполезната дума, когато е самичка. Усещах как гневът клокочи в гърлото ми, понеже яростта ми бе — естествено! — червена.

— Да ни отведа оттук. Отмести се. — В същото време си помислих: „Не й се ядосвай. Независимо от обстоятелствата ни й се карай. За Бога, недей!“

— Но, тате, ти не можеш…

— Напротив. Мога. Отмести се.

Навикът да се подчиняваме е залегнал дълбоко в човека, особено когато в отношението баща — дъщеря. Освен това й беше лошо. В крайна сметка Илзе се премести на другата седалка, а аз се наместих зад волана, след като се напъхах заднишком в купето и с ръка повдигнах болния крак. Цялата дясна половина на тялото ме сърбеше сякаш през нея преминаваше слаб електрически ток.

Стиснах очи и си казах: „МОГА да се справя, мамка му, и не ми трябва помощта на онези тъпа парцалена кучка.“

Когато отново погледнах света, част от тази вездесъща червенина — и част от гнева ми, слава богу — бе изчезнала. Включих на задна и натиснах едва-едва педала на газта. Колата бавно потегли. Не можех да подавам глава през страничния прозорец като Илзе, понеже нямах дясна ръка, с която да държа волана. Уповавах се на огледалото за обратно виждане. А в главата ми писукаше зловещото бийп-бийп-бийп.

— Само не излизай от пътя, моля те — простена дъщеря ми. — Няма как да се приберем пеша. Не мога да се държа на краката си, а ти едва ходиш.

— Спокойно, Моника — отвърнах, ала в този миг Илзе се надвеси през прозореца, за да изхвърли поредната „порция“, и май не ме чу.