Стивън Кинг
Дума Ки (230)

IX

Четвъртото стъпало се прекърши с трясък. Стълбата се наклони и аз паднах с фенерчето, пъхнато под мишницата на липсващата ми ръка. Лъчът му първо проряза смрачаващото се небе, после озари кораловите плочи, покрити с лишеи. Миг по-късно лежах върху ложе от кости и се взирах във вечната усмивка на Адриана Истлейк Полсън. Една от противните белезникави жаби скочи върху мен от мухлясалите й зъби и аз я пропъдих с фенерчето.

— Muchacho! — изкрещя Уайърман.

— Шефе, добре ли сте? — додаде Джак.

Главата ми кървеше — усещах как кръвта се стича по лицето ми на топли струи — но горе-долу се чувствах наред. В Страната на хилядите езера определено бях препатил повече. А стълбата още се подпираше на стената, макар и накриво. Погледнах надясно и съзрях покритата с мъх „уиски“ маса, за която бяхме били толкова път. Сега отгоре й имаше не една, а две жаби. Те забелязаха, че ги гледам, и скочиха на лицето ми: зейнали, оцъклили очи. Не се съмнявам, че на Персе й се щеше да имат зъби като Големия урод на Елизабет. Ах, доброто старо време.

— Добре съм — извиках аз, докато отбивах атаките на жабите и се мъчех да седна. Под мен и около мен се трошаха кокали. Или… не. Не се трошаха — бяха прекалено влажни. Първо се огъваха, после се раздробяваха с пукот.

— Давай водата. Пусни я с чантата, само гледай да не ме удариш по главата.

Взрях се в леля Мелда.

„Ще взема сребърните ти гривни — казах й мислено, — но това не е кражба. Ако си някъде наблизо и виждаш какво правя, дано да го възприемеш като споделяне. Нещо като предаване на щафетата.“

Издърпах ги от костеливата й ръка, нахлузих ги на китката си, вдигнах ръка и оставих на гравитацията да свърши останалото. Те се закрепиха за бицепса ми. Джак висеше с главата надолу в дупката.

— Пазете се, Едгар!

Чантата тупна на земята. Една от костите, които бях счупил при падането си, проби найлона и шурна вода. Закрещях уплашено, отворих чантата и надзърнах вътре. Беше пробита само една пластмасова бутилка. Останалите две бяха непокътнати. Обърнах се към плесенясалата керамична бъчонка, пъхнах ръка в гъстата тиня под нея и едва я измъкнах, но знаех, че трябва. Съществото вътре беше отнело дъщеря ми и аз щях да го докопам. Най-накрая бъчонката се търколи към мен. От стената се откъсна едно възголемичко парче корал и тупна на дъното на някогашното езерце.

Насочих фенерчето към буренцето. Върху страната му, която е била долепена до стената, имаше само тъничък слой мъх. Виждах шотландеца с поличката, вдигнал крак, за да побегне. Виждах също и назъбената пукнатина по тумбестата стена на бурето. Бъчонката, която Либит беше напълнила с вода от басейна през 1927, беше потекла от съприкосновението с онази буца и сега беше почти празна.

Нещо тракаше вътре.

„Ще те убия, ако не спреш, но ако си по-разумен, ще те пусна. Теб и приятелите ти.“

Зъбите ми се оголиха в гримаса. Дали Пам бе видяла подобна „усмивка“, когато я бях стиснал за гушата? Да, разбира се.

— Не биваше да убиваш дъщеря ми.

„Спри сега, или ще погубя ония двамата.“

Уайърман изкрещя с неприкрито отчаяние:

— Вечерницата току-що се появи, amigo! Лош признак!

Седях облегнат на влажната стена, коралите ме боцкаха в гърба, костите се забиваха в задника ми. Пространството за движение беше ограничено, а в някой друг свят бедрото ми се обаждаше — не пищеше, но вероятно и това щеше да стане в скоро време. Нямах представа как ще се изкача по стълбата в подобно състояние, но бях прекалено гневен, за да се тревожа за това.

— Прощавай, скъпа — промърморих на Ади и пъхнах дръжката на фенерчето в озъбената й уста. Хванах бъчонката с две ръце… защото отново имах две ръце. Свих здравия си крак, избутвайки настрана кости и тиня с тока на ботуша си, повдигнах бъчонката и я стоварих върху свитото си коляно. Те отново се пропука, потече мътна вода, но буренцето не се счупи.

Персе запищя отвътре и от носа ми потече кръв. Светлината на фенерчето се промени. Стана червена. Под аленото сияние черепите на Ади Полсън и леля Мелда зинаха и ми се ухилиха. Погледнах покритите с плесен и мъх стени на това нечисто гърло, в което се бях спуснал по собствена воля, и съзрях други две лица: на Пам… на Мери Айър (изкривено от гняв, докато стоварваше оръжието върху главата на Илзе)… на Кеймън (изпълнено с безгранично учудване, докато той рухваше, покосен от инфаркт)… на Том, който завърташе волана, за да се забие в бетона със сто километра в час.

И най-лошото: видях Моника Голдстийн, която пищеше: „Ти ми уби кученцето!“

— Какво има, Едгар? — Гласът на Джак сякаш идваше от хиляда километра разстояние.

Сетих се за Шарк Пъпи, който пееше „Копай“. Сетих се как казах на Том: „Онзи човек загина в пикапа си.“

„Тогава ме пъхни в джоба си и да излезем двамата — обади се Персе. — Ще отидем в твоя друг реален живот и всички градове по света ще са в краката ти. Ще живееш дълго… ще се погрижа за това… и се бъдеш художникът на века. Ще изричат името ти редом с това на Гоя. На Леонардо!“

— Едгар? — Уайърман се беше паникьосам. — Откъм брега се задават хора. Мисля, че ги чувам. Става нещо лошо, muchacho.

„Не са ти изтрябвали. Не са ти изтрябвали. Те са само… само екипаж.“

Само екипаж. Червената пелена на гнева обгърна съзнанието ми и дясната ми ръка отново започна да изчезва в небитието. Но преди да е изчезнала напълно… преди да изпусна гнева си или пукнатото буре…

— Начукай си го, тъпа фучко! — извиках и отново вдигнах буренцето над коляното си, пулсиращо от болка. — Бъди проклета! — Ударих я с все сила в костеливото хълмче. Заболя ме, но по-малко, отколкото очаквах… ала в крайна сметка винаги става така, нали? — Начукай си го в козата!

— Бъчонката не просто се строши, а се разби на хиляди парчета и опръска джинсите ми с калната вода, която беше останала вътре. Малка порцеланова фигурка се изтърколи навън: жена, загърната с пелерина с качулка. Ръката, която придържаше краищата на пелерината около врата, изобщо не беше човешка. Грабнах фигурката. Нямах време да я разгледам — сега те идваха, идваха за Уайърман и Джак, но все пак забелязах, че Персе е много красива. Разбира се, ако не обръщах внимание на ръката й, напомняща нокти на хищна птица, и от намека за трето око под качулката. Иначе беше много крехка, почти прозрачна. Само дето, когато се опитах да я счупя, се оказа твърда като стомана.

— Едгар! — кресна Джак.

— Задръжте ги! — извиках. — Трябва да ги отблъснете!

Пъхнах я в джоба на ризата си и незабавно усетих как по тялото ми се разлива гнусна топлина. Тя барабанеше по мен. Призрачната ми ръка отново я нямаше, ето защо пъхнах бутилката „Евиан“ под чуканчето си и развъртях капачката. Повторих този муден процес и с другата бутилка.

— Назад! — извика отгоре Уайърман с глас, който беше почти уверен. — Този харпун е сребърен! И ще го използвам.

Отговорът на заплахата му беше ясен дори на дъното на пресъхналото езерце.

— Дали ще можеш да презаредиш достатъчно бързо, за да ни застреляш и тримата?

— Не, Емъри — отвърна Уайърман. Сякаш говореше на дете. Гласът му беше станал твърде спокоен. Никога не го бях обичал толкова силно, както в онзи момент. — Ще си харесам точно теб.

Сега идваше трудната част. Страшната част.

Започнах да развинтвам капачката на фенерчето. На втория оборот то угасна и се озовах сред почти пълен мрак. Изтърсих батериите на земята и опипом потърсих първата бутилка вода. Пръстите ми се сключиха около нея и аз излях течността във фенерчето. Действах по интуиция. Нямах представа колко вода ще побере то, но смятах, че една бутилка стига да го напълни догоре. Грешах. Тъкмо се пресягах за втората бутилка, когато над Дума Ки се възцари нощта. Казвам го, защото тъкмо тогава порцелановата фигурка в джоба ми оживя.