Стивън Кинг
Дума Ки (187)

VII

— Тате, тя каза, че си мъртъв. И аз й повярвах. Не само защото го сънувах, но и защото мама се обади и каза, че чичо Том е загинал. Сънувах, че си бил тъжен и си нагазил в океана. Обаче си попаднал на силно подводно течение и си се удавил.

— Не съм се удавил, Илзе. Добре съм. Честна дума.

Разказът й достигаше до мен на откъслечни фрагменти, прекъсвани от сълзи и отклонения от темата. Давах си сметка, че гласът ми й е подействал успокояващо, но не я бе пречистил и разтоварил от преживяването. Съзнанието й лъкатушеше, без да се съобразява с хода на времето и причинно-следствената последователност на събитията — говореше за събитията в „Ското“, сякаш се бяха случили най-малко преди седмица, и по едно време прекъсна изповедта си, за да ми съобщи, че един неин приятел е арестуван за „отглеждане“. Това я накара да избухне в смях, сякаш бе пияна или дрогирана. Когато я попитах какво е отглеждал младежът, ми каза, че нямало значение. Добави, че не е изключено да е било част от съня й. Отново бе дошла на себе си… но усещах, че не е добре. Сподели ми, че онази била глас в съзнанието й, но го чувала и от водопроводните тръби и канализацията.

По някое време Уайърман влезе в кухнята, включи флуоресцентните лампи и седна до масата. Харпунът лежеше пред него. Не каза нищо; само седеше и слушаше как говоря с дъщеря си.

Илзе сподели, че започнала да се чувства особено — точните й думи бяха „странно-страшничко“ — от момента, в който прекрачила прага на апартамента си. Отначало била само леко замаяна, но после започнало да й се гади и й прилошало — също като през онзи ден, когато бяхме поели по единствения път, водещ към тайнствената южна част на Дума Ки. И ставало все по-зле и по-зле. От умивалника й проговорила някаква жена и казала, че баща й е мъртъв. Добави, че решила да излезе на разходка, за да прочисти съзнанието си, но веднага се прибрала.

— Сигурно е заради онези разкази на Лъвкрафт^[1], които четох за изпита по американска литература — каза тя. — Непрекъснато си мислех, че някой ме следи. Тази жена.

Щом се върнала в апартамента си, тя се захванала да си приготви малко овесена каша с надеждата, че ще успокои стомаха й, но щом сместа започнала да се сгъстява, отново й прилошало. При всяко разбъркване сякаш виждала лица в нея. Черепи. Лица на крещящи деца. После — лице на жена. Жената имала твърде много очи. Жената от овесената каша й казала, че баща й е мъртъв и майка й още не го знаела, но щом узнаела, щяла да вдигне голям купон.

— Тогава си легнах да спинкам — продължи дъщеря ми, връщайки се несъзнателно към начина на говорене на малките деца — и сънувах, че жената е права и ти си умрял, тате.

Замислих се дали да я попитам кога се е обадила майка й, но се съмнявах, че ще си спомни, а и нямаше голямо значение. Нима Пам не беше забелязала нещо нередно, освен умората — особено след моето обаждане? Глуха ли беше? Не мислех, че съм единственият, способен да долови объркването в гласа на Илзе, тази чудовищна отпадналост. Освен ако състоянието й не е било толкова лошо, когато жена ми се е обадила. Персе бе могъща, но това не означаваше, че не се нуждае от време, за да осъществи пъкления си план. Особено от разстояние.

— Илзе, пазиш ли още картината, която ти подарих? Онази с малкото момиченце и топките за тенис? Казваше се „Краят на играта“.

— Това е другото странно нещо — каза тя. Струваше ми се, че полага неимоверни усилия, за да мисли логично, както пияният шофьор, спрян от пътната полиция, се стреми да се покаже трезвен. — Смятах да я сложа в рамка, но така и не го направих, ето защо я закрепих с кабарчета за стената. Нали се сещаш, в дневната, дето ни служи и за кухня. Пили сме чай там.

— Да. — Никога не бях стъпвал в апартамента й в Провидънс.

— Където да мога да я гледам… да я гледам… но щом се прибрах… ммм…

— Спи ли ти се? Не заспивай, докато говорим, Бисквитке.

— Не заспивам… — пророни тя, но гласът й заглъхваше.

— Илзе! Събуди се! Събуди се, мамка му!

— Тате! — сепна се тя. Поне я бях разсънил.

— Какво се случи с картината? Какво й беше различното, когато се прибра?

— Беше в спалнята. Сигурно съм я преместила — беше закрепена със същите кабарчета, — но не помня да съм го правила. Предполагам, че съм искала да е по-близо до мен. Не е ли забавно?

Не, не мислех, че е забавно.

— Не искам да живея, ако ти си мъртъв, татко. Тогава и аз бих предпочела да умра. Да умра и да бъда мъртва като… като… като стъклено топче!

Тя се засмя, а аз се замислих за дъщерята на Уайърман.

— Слушай внимателно, Илзе. Важно е да направиш всичко, което ще ти кажа. Ще се справиш ли?

— Да, татко. Стига да не е прекалено сложно. Много съм… — чух я как се прозява — … уморена. След като знам, че си добре, навярно ще заспя.

Да, навярно щеше да заспи. Точно под „Краят на играта“, висящ над главата й. И когато се събудеше, щеше да си каже, че е сънувала нашия разговор, а в реалния свят баща й се е самоубил на Дума Ки.

Персе бе виновна. Тази вещица. Тази кучка.

Гневът ми се завърна както едно време. Сякаш никога не беше ме напускал. Не можех да му позволя да обсеби мислите ми; не можех дори да допусна да се прояви в гласа ми, защото Илзе щеше да си каже, че е насочен към нея. Притиснах слушалката между ухото и рамото си. После се пресегнах и сграбчих тънкото хромирано кранче на кухненската чешма. Пръстите ми се свиха около него в мъртва хватка.

— Изобщо не е сложно, миличка. Обаче го направи на всяка цена. После ще спиш колкото искаш.

Уайърман седеше до масата, застинал като статуя, и безмълвно ме наблюдаваше. Навън вълните продължаваха яростния си щурм към брега.

— Каква печка имаш, Бисквитке?

— Газова. Газова фурна. — Тя се засмя.

— Добре. Вземи картината и я сложи във фурната. После я затвори и я включи на максимална мощност. Изгори проклетата рисунка.

— Не, татко! — възпротиви се тя; стори ми се, че даже е по-възмутена, отколкото когато бях казал мамка му. Е, поне отново се беше разсънила. — Обожавам тази картина!

— Знам, миличка, но именно тази картина те кара да се чувстваш толкова зле. — Понечих да кажа още нещо, обаче се отказах. Ако наистина се дължеше на картината — а аз бях сигурен, че е така, нямаше нужда да й го набивам в главата. Сама щеше да го разбере, както и аз го бях разбрал. Затова, вместо да говоря, стиснах кранчето на чешмата с всички сили, представяйки си, че е гърлото на вещицата.

— Татко, наистина ли предполагаш, че…

— Не предполагам, а знам. Вземи картината, Илзе. Ще те изчакам на телефона. Вземи я, сложи я във фурната и я изгори. Направи го веднага.

— Аз… добре. Изчакай.

Вероятно бе оставила слушалката на масата, понеже чук как нещо изтрака.

— Ще го направи ли? — попита Уайърман.

Преди да му отговоря, нещо изхрущя и от крана шурна студена вода, която ме обля чак до лакътя. Погледнах кранчето в ръката си и назъбеното парче, където се беше отчупило. Захвърлих го в мивката. Водата продължаваше да шурти.

— Мисля, че да — отвърнах и добавих: — Прощавай.

— De nada^[2] — Той коленичи, отвори шкафа под умивалника и бръкна между кофата за смет и складираните торби за отпадъци. Завъртя нещо и струята, извираща от счупеното кранче, внезапно отслабна. — Не си знаеш силата, muchacho. Или сигурно я знаеш.

— Съжалявам — промълвих. Обаче не съжалявах. Дланта ми кървеше от раничката, но се чувствах по-добре. Умът ми се беше прояснил. Хрумна ми, че преди време това кранче би могло да бъде шията на жена ми. Нищо чудно, че бе поискала да се разведем.

Седяхме в кухнята и чакахме. Най-малката стрелка на часовника над микровълновата описа пълен кръг върху циферблата и започна друг. Водата, течаща от счупения кран, бе намаляла до тъничка струйка. После, едва доловимо, дочух Илзе да казва:

— Тук съм… взех я… сега ще я… — и в този миг изкрещя. Не можех да определя дали това беше вик на болка, на изненада или на двете едновременно.

— Илзе! — извиках. — Илзе!

Уайърман се изправи светкавично, удряйки бедрото си в ръба на мивката, и разпери ръце. Поклатих глава, сякаш казвах: „Не знам.“ Усещах как потта се стича по страните ми, въпреки че в кухнята не беше горещо.

Тъкмо се чудех какво да направя по-нататък — на кого да се обадя, — когато Илзе се върна на телефона. Звучеше изтощена, но поне приличаше на себе си. Най-накрая.

— Боже мой! — възкликна.

— Какво стана? — Едва удържах вълнението си. — Или, какво стана?

— Няма я вече. Запали се и изгоря. Гледах я през прозорчето. Остана само пепел. Трябва да взема лейкопласт, тате. Беше прав. В тази картина наистина имаше нещо гнусно. — Тя се опита да се засмее. — Проклетото нещо не искаше да влезе в печката! Сгъна се и… — Отново този опит за смях. — Бих казала, че съм се порязала на ръбчето й, защото точно така изглежда — като раничка от порязано, — но всъщност не е така. Подозирам, че ме ухапа. Картината ме ухапа, тате.