Стивън Кинг
Дума Ки (155)

I

— Ще ми позволите ли да използвам басейна ви, господине?

Илзе позелени шорти и зелено горнище. Беше боса, не си беше сложила грим и лицето й изглеждаше подпухнало от съня. Косата й бе завързана на конска опашка (както правеше, когато беше на единайсет години) и ако не бяха закръглените й гърди, би могла да мине за четвъртокласничка.

— Моля, заповядайте — отвърнах аз.

Тя седна до мен на лъскавите плочки. Намирахме се по средата на басейна — задникът ми скриваше цифрите 1,50, а нейният буквичката м.

— Рано си станала — добавих, макар че това не ме изненадваше. Илзе открай време бе чучулигата в семейството.

— Тревожех се за теб. Особено след като господин Уайърман се обади на Джак и му каза, че милата старица е умряла. Джак ни го съобщи. Още бяхме на вечерята.

— Знам.

— Толкова ми е жал… — Тя положи глава на рамото ми. — Как можа да се случи точно на твоята специална вечер…

Прегърнах я.

— Поспах няколко часа и станах, защото се беше съмнало. И щом погледнах през прозореца, кого, мислиш, че видях да стои сам-самичък до басейна?

— Не можах да спя повече. Надявам се, че не съм събудил май… — замълчах, понеже забелязах как се ококориха очите на Илзе. — Не си фантазирай нищо, бисквитке. Просто утешение — нищо друго.

Нещата не се бяха ограничили само до утешението, ала нямах намерение да анализирам случилото се пред дъщеря си. Нито пък пред самия себе си.

Тя сви рамене, но после изправи гръб, наклони глава и ме изгледа усмихнато.

— Ако лелееш някакви надежди, това си е твое право — продължих аз. — Мога само да те посъветвам да проявиш сдържаност. Винаги ще се грижа за нея, но понякога хората се отдалечават толкова много, че вече нямат път назад. Мисля… сигурен съм, че нашият случай е точно такъв.

Илзе отново се вгледа в равната водна повърхност и усмивката й помръкна. Не ми беше приятно да я гледам такава, но може би това беше най-добрият вариант.

— Е, щом е така… — въздъхна тя.

Тези думи ми даваха право да сменя темата. Нямах голямо желание, ала бях неин баща, а тя в много отношения си оставаше дете. Тоест колкото и да скърбях за Елизабет Истлейк, колкото и сложна да беше ситуацията, в която се бях оказал, никой не ме беше освободил от родителските ми задължения.

— Ще те питам нещо, Или.

— Слушам те, тате.

— Не носиш годежния си пръстен, защото не искаш майка ти да го види и да се ядоса… за което напълно те разбирам… или защото вие с Карсън…

— Върнах му го — каза тя с равен глас. После се засмя и от раменете ми сякаш падна цяла канара. — Но го изпратих с „Ю Пи Ей“ и го застраховах.

— Значи… сте скъсали?

— Е… никога не казвай никога. — Тя зашляпа с крака по водата. — Карсън не иска да късаме или поне така ми каза. Аз също не съм сигурна, че го искам. Най-малкото преди да сме се видели. Телефонът и електронната поща не ти вършат работа в такива случаи. Освен това искам да проверя дали изпитвам някакво влечение към него и ако е така, колко е силно. — Тя ме изгледа малко притеснено. — Непристойно ли ти звучи?

— Не, скъпа.

— Мога ли сега аз да те попитам нещо?

— Естествено.

— Колко пъти си давал втори шанс на мама?

Усмихнах се.

— По време на брака ни? Поне двеста.

— А тя на теб?

— Горе-долу толкова.

— Някога да си й… — Тя се запъна. — Не, не мога да те питам за това.

Взирах се в басейна и усещах как поруменявам като типичен представител на средната класа.

— При положение, че водим този разговор в шест сутринта, когато дори обслужващият персонал не е на работа, и при положение че знам какъв е проблемът ти с Карсън Джоунс, спокойно можеш да ме попиташ. Отговорът е не. Нито веднъж. Но ако трябва да бъда съвсем искрен, трябва да кажа, че това се дължи на стечение на обстоятелствата, а не на несломимата ми преданост. Имало е случаи, когато съм бил на косъм от подобно нещо, а веднъж го избегнах само благодарение на късмета, съдбата или намесата на провидението. Не мисля, че семейният ни живот щеше да приключи по този начин, ако… не беше злополуката. Може да нанесеш и по-жестоки удари на партньора си, но неслучайно се нарича изневяра. Един такъв случай може да се оправдае с правото на човека да сгреши. Два — с човешката слабост. Повече… — вдигнах рамене.

— Той ми каза, че е станало само веднъж. — Гласът й бе утихнал до шепот и стъпалата й вече се движеха едва-едва във водата. — Каза, че тя му се натиснала. И в края на краищата… нали разбираш?

— Естествено. Постоянно се случва. Поне във филмите и книгите. А понякога и в реалния живот. — И това, че звучеше като лъжа с користна цел, не означаваше, че е истина.

— Момичето, с което пееше ли?

Илзе кимна.

— Бриджит Андрейсън.

— Нали имаше лош дъх?

Кисела усмивка.

— Сещам се как неотдавна ми каза, че той трябва да направи избор.

Дълга пауза.

— Всичко е толкова сложно…

„Винаги е сложно. Попитай когото си искаш от пияниците в бара, изгонени от жените си.“ — Обаче запазих тези мисли за себе си.

— Каза ми, че не иска да я вижда повече. И с дуетите им е свършено. Знам, че е така, понеже прегледах последните отзиви в интернет. — Тя поруменя леко, макар че изобщо не я винях. И аз бих проверил в Мрежата. — Когато господин Фредериксън — директорът на турнето — го заплашил да го изпрати вкъщи, Карсън му казал да го изпрати където си иска, но повече няма да пее с тази набожна руса кучка.

— Така ли се е изразил?

Илзе се усмихна и лицето й мигом грейна.

— Той е баптист, тате. Интерпретирам думите му. Както и да е, Карсън отстоял позицията си и господин Фредериксън отстъпил. За мен това е точка в негова полза.

„Да — помислих си, — но този човек ти е изневерил и има наглостта да се нарича Смайли.“

Хванах ръката й.

— Какъв ще бъде следващият ти ход?

Тя въздъхна. Конската й опашка и придаваше вид на ученичка, а въздишката й беше на четирийсетгодишна жена.

— Не знам. Нямам никаква представа.

— Тогава ми позволи да ти помогна. Разрешаваш ли ми?

— Добре.

— Известно време стой по-далеч от него. — В мига, в който тези думи се откъснаха от устните ми, осъзнах, че точно за това копнеех с цялото си сърце. Както и за още нещо. Когато мислех за картините от цикъла „Момиче и кораб“ (особено за момичето в лодката), ми се искаше да кажа на Илзе да не разговаря с непознати, да не използва сешоара, докато е във ваната, и да тича само по алеите на студентското градче. Никога да не пресича парка Роджър Уилямс^[1] по тъмно.

Тя ме изгледа въпросително и аз успях да събера мислите си, без да се отклонявам от най-важното.

— Веднага се връщай в колежа…

— Бих искала да поговорим за това…

Кимнах, но стиснах леко ръката й, за да й покажа, че още не съм свършил.

— Завърши си семестъра. Изкарай добри оценки. Остави Карсън да довърши турнето си. Опитай се да оцениш обективно ситуацията и едва после се срещни с него… Разбираш ли ме?

— Да… — разбираше, но от тона й си личеше, че не е напълно убедена.

— Срещнете се на неутрална територия. Не искам да те смущавам, но тук сме само двамата, затова ще ти го кажа. Леглото не е неутрална територия.

Тя се загледа в потопените си във водата стъпала. Пресегнах се и обърнах лицето й към себе си.

— Когато има нерешени проблеми, леглото е бойно поле. Аз дори не бих седнал да обядвам с някого, с когото имам неизяснени отношения. Срещнете се в… не знам… в Бостън. Седнете на някоя пейка в парка и обсъдете отношенията си. Опитай се да изясниш всичко за себе си и се увери, че и той не е останал с погрешни впечатления. После отидете в някой ресторант. Или на мач на „Ред Сокс“. Или скочете в леглото, ако смятате, че е правилно. Не искам да мисля за сексуалния ти живот, но това не значи, че не бива да имаш такъв.

Илзе се засмя и на мен веднага ми олекна. Смехът й привлече един полусънен келнер, който ни попита искаме ли кафе. Поръчахме си. Когато сервитьорът се отдалечи, дъщеря ми се обърна към мен:

— Добре, тате. Разбрах всичко. Искам да ти кажа, че следобед се връщам в колежа. В края на седмицата имам предварителен изпит по антропология и сме си организирали малка учебна група. Наричаме се „Клубът на оцелелите“. — Тя ме изгледа загрижено. — Какво ще кажеш? Знам, че разчиташе да остана няколко дни, но сега, след случилото се с твоята позната…

— Не се тревожи, скъпа. Всичко е наред. — Целунах я по нослето, надявайки се да не види колко съм щастлив — не само защото бе пристигнала за откриването на изложбата и прекарахме заедно тази сутрин, а понеже до залез-слънце щеше да се намира на хиляда и петстотин километра на север от Дума Ки. Стига да имаше билети за самолета естествено. — Как ще постъпиш с Карсън?

Тя помълча за минутка, шляпайки със стъпала във водата. После стана и ме хвана за ръката, помагайки ми да се изправя.

— Мисля, че си прав. Ще му кажа, че ако се отнася сериозно към връзката ни, ще трябва да изчака до четвърти юли.

Беше взела решение и очите й отново грейнаха.

— Така ще имам време до края на семестъра плюс един месец лятна ваканция. Той ще завърши турнето си, ще изнесе концерта в „Кау Палас“ и ще има предостатъчно време да разбере дали наистина е скъсал с блондинката, както си мисли в момента. Това устройва ли те, татко?

— Напълно.

— Ето го и кафето. Още един въпрос — колко ще чакаме до закуската?