Стивън Кинг
Дума Ки (14)

Как да нарисуваме картина (II)

Помнете, че истината е в подробностите. Без значение как виждате света или в какъв стил работите, истината винаги е в подробностите. Естествено там се крие и дяволът (всички така казват), ала може би истината и дяволът са едно и също нещо. Не е изключено, нали?

Отново си представете момиченцето — онова, което падна от бебешката количка. Удари си главата отдясно, но повече пострада лявото полукълбо на мозъка му, където се намира зоната на Брока^[1] (не че терминът е бил познат през двайсетте години на миналия век). Зоната на Брока управлява речта. При силен удар на това място човек губи способността си да говори — за известно време или завинаги. Ала въпреки че говорът и зрението са свързани, загубата на говор не означава и загуба на зрението.

Малката вижда.

Вижда петте си сестри. Роклите им. Косите им, развявани от вятъра, когато се прибират вкъщи. Вижда прошарените мустаци на баща си. Вижда леля Мелда, която в детското й съзнание не е икономка, а най-близкото нещо до думичката мама. Вижда тюрбана, който си връзва бавачката, когато чисти къщата; вижда възела над високото шоколадово чело на леля Мелда. Вижда сребърните гривни на леля Мелда, вижда как блестят и хвърлят ярки отблясъци под слънчевата светлина, струяща през прозорците.

Подробности, подробности, истината се крие в подробностите.

И копнее ли видяното да бъде изречено, пък макар и от дете с увреден мозък? О, да, да!

Тя си мисли: „Боли ме главата.“

Тя си мисли: „Случи се нещо лошо и не знам коя съм аз. И къде съм. Или какви са всички тези ярки образи.“

Тя си мисли: „Либит? Либит ли се казвам? Едно време знаех. Едно време можех да говоря, но сега думите ми са като риби във вода. Искам мъжа с косми над устата.“

Тя си мисли: „Това е моят татко, но когато се опитвам да кажа името му, казвам «Ица! Ица!», понеже в този момент някаква птица прелита пред прозореца ми. Виждам всяко нейно перце. Виждам окото й, блестящо като стъкло. Виждам крачето й — как е свито, сякаш е счупено, и думичката за това е криво. Главата ме боли.“

Влизат момичетата. Мария и Хана. Тя не ги обича, както обича близначките. Близначките са малки като нея.

Тя с мисли: „Едно време наричах Мария и Хана големите злобарки“ — и изведнъж разбира, че отново го знае. Още нещо се е върнало. Думата, обозначаваща друга подробност. Тя пак ще я забрави, ала следващият път ще я помни по-дълго. Почти е сигурна.

Тя си мисли: „Когато се опитам да кажа Хана се получава «Ица! Ица!» Когато се опитвам да кажа Мария, се получава «Ия! Ия!» И те ми се смеят, тези злобарки. А аз плача. Искам татко, но не мога да се сетя как да го извикам; тази дума пак изчезна. Думите са като птиците — идват и отлитат. Сестрите ми говорят. Говорят, говорят, говорят. Гърлото ми е пресъхнало. Опитвам се да кажа, че съм жадна, ала излиза «Адна! Адна!» Те обаче само се смеят — тези злобарки. Превързана съм, усещам мириса на йод, мириса на пот, чувам присмеха им. Разкрещявам им се — крещя с пълно гърло — и те избягват. Идва леля Мелда — на главата си има червен барабан. Обръчите й лъщят, лъщят, лъщят на слънцето и се наричат гривни. Казвам: «Адна, адна!», ала леля Мелда не ме разбира. Тогава казвам «Пи! Пи!» и тя ме слага на гърнето, макар че не ми се пишка. Седя на гърнето, гледам и посочвам. Влиза татко. «Каква е тази врява?» — пита; лицето му е покрито с бяла пяна с изключение на едно място. Вече е прокарал оттам нещото, което премахва космите. Той вижда накъде посочвам и разбира. «Жадна е.» Налива вода в една чаша. Стаята е пълна със слънце. Прашинките танцуват на слънцето и това се нарича красиво. Изпивам я до дъно. После отново закрещявам, но от радост. Татко ме целува, целува, прегръща, и аз се опитвам да кажа «татко», но все още не мога. После се замислям за името му и в главата ми се появява Джон, и докато си мисля за името му, от устните ми се откъсва «татко!» и той ме прегръща, прегръща, прегръща още по-силно.“

Тя си мисли: „Татко е първата ми дума след лошото нещо.“

Истината е в подробностите.