Стивън Кинг
Дума Ки (137)

VIII

Той ме отведе в библиотеката със старинните оръжия и рицарските доспехи. На масичката до телефона имаше папка с надпис „ДЖОН ИСТЛЕЙК“/„ГНЕЗДОТО НА ЧАПЛАТА“. Уайърман отвори папката и извади снимката. Фотографирана беше къща, която приличаше доста на онази, в която се намирахме в момента — все едно бяха първи братовчедки. В едно отношение обаче двете доста се различаваха и сходствата им (един и същ архитектурен план, еднакви покриви и яркооранжеви керемиди) само подчертаваха разликата.

Сегашният „Дворец“ се криеше от света зад висок зид и имаше една-единствена порта — нямаше дори параден вход. Поради тази причина прекрасният вътрешен двор можеше да бъде видян само от малцина избрани с изключение на Уайърман, Ан-Мари и градинарят, който идваше два пъти седмично. Напомняше тялото на красива жена, скрито под безформени дрехи.

Първото „Гнездо на чаплата“ беше съвсем различно. Също като порцелановото здание на Елизабет и тази сграда беше с шест колони и с широка гостоприемна веранда. От двете страни на дъгообразна алея се простираше морава. Алеята не бе посипана с чакъл, както ми бе казала Мери Айър, а с натрошени розови раковини. Първият дом на семейство Истлейк сякаш казваше „добре дошъл“ на целия свят, а неговият наследник (El Palacio) не пускаше никой да премине прага му. Веднъж двамата с Илзе станахме свидетели на това (тя веднага го забеляза), но през този ден зърнахме хасиендата от пътя. Оттогава моето мнение се промени значително, защото неусетно свикнах да я наблюдавам от брега. Да се приближавам към нея откъм незащитената й страна.

Първата къща, назована „Гнездото на чаплата“, също бе висока (три етажа при фасадата и четири — откъм задната срана), ето защо, ако наистина е била построена на възвишение, както твърдеше Мери Айър, от най-горния етаж човек е можел да се любува са спиращата дъха панорама на Мексиканския залив, континента, Кейси Ки и остров Дон Педро. Но моравата изглеждаше неподдържана — дори запустяла, — а в шпалира от декоративни палми от двете страни на сградата зееха празноти. Вгледах се и видях, че някои от прозорците на горните етажи за заковани. И покривът изглеждаше някак странно. След няколко секунди разбрах причината. От едната му страна имаше комин, а от другата — не.

— Кога е направена снимката? — полюбопитствах. — След като са заминали, нали?

Уайърман поклати глава.

— Според Шанингтън къщата е била фотографирана през март 1927 година, преди близначките да се удавят, когато всички са били живи, здрави и щастливи. Това, което виждаш, не е занемаряване, а резултат от разрушенията, нанесени от „Алис“.

— Измисляш си.

— Ни най-малко. „Естер“ — най-силният ураган през двайсет и шеста — изобщо не засегна Дума, ала през март двайсет и седма „Алис“ премина през острова. После връхлетя континента и наводни Глейдс. Щетите, които виждаш на снимката, са резултат от природното бедствие. И в интерес на истината не са особено големи — няколко изкоренени палми, разръфана ливада, изпочупени прозорци… От друга страна, последствията от бурята се усещат и сега, понеже съм почти сигурен, че именно „Алис“ е довела до смъртта на близначките Теси и Лора, както и до всичко останало. Включително и нашето идване на острова.

— Обясни.

— Помниш ли тази снимка?

Той извади друга фотография от папката си. Естествено, че я помнех — нали увеличеното й копие висеше на стълбищната площадка на втория етаж. Тази беше далеч по-малка и поради тази причина доста по-ясна. Цялото семейство Истлейк начело с Джон Истлейк по черен бански костюм. Изглеждаше като второразреден холивудски актьор, който обикновено се снима в криминални или приключенски филми. С едната си ръка придържаше Елизабет, а в другата стискаше харпун и маска с шнорхел.

— Съдейки по Елизабет, бих казал, че фотографията е направена през двайсет и пета — отбеляза Уайърман. — Изглежда на две-две годинки и половина. А Адриана… — той посочи най-голямата — е на видима възраст между седемнайсет и трийсет и четири. Не смяташ ли?

Събеседникът ми беше съвсем прав. Дори старомодният бански костюм, който не показваше почти нищо, не можеше да скрие разцъфналата й женственост.

— На лицето й вече е изписано онова нацупено-надменно изражение, което сякаш казва: „Искам да съм някъде другаде.“ Чудя се дали баща й наистина се е изненадал, когато е избягала с онзи тип? И дали тайно не се е зарадвал на бягството й. — Той отново взе да имитира провлачения изговор на Крис Шанингтън: — Да избяяга в Атлаунта с моумък с вратоузка… — ала внезапно млъкна. Досетих се, че бе натъжен от смъртта на момиченцата, въпреки че трагедията се бе разиграла преди повече от осемдесет години. — Двамата с новоизпечения й съпруг се върнали, но по това време вече не им оставало нищо друго, освен да търсят труповете.

Докоснах с пръст суровото лице на чернокожата бавачка.

— А тази коя е?

— Мелда или Тилда, а може би Хекуба, ако се доверим на Крис Шанингтън. Баща му е знаел името й, обаче Крис не го помни.

— Красиви гривни.

Уайърман ги изгледа без особен интерес.

— Щом казваш.

— Може да е била любовница на Джон Истлейк — предположих. — Може гривните да са подарък от него.

— Quien sabe? Богат вдовец, млада жена… не е изключено.

Потупах с показалец по кошницата за пикник, която бавачката държеше с две ръце, сякаш бе доста тежичка. Подозирах, че вътре нямаше сандвичи, а цяло печено пиле и няколко бутилки бира за господаря, с които да утоли жаждата.

— Какъв цвят е кошницата? Тъмнокафява? Или червена?

Въпросът ми го учуди.

— Снимката е черно-бяла, трудно е да ти кажа…

— Разкажи ми как бурята е довела до смъртта на момиченцата.

Той извади от папката копие от стара вестникарска статия, придружена с фотография:

— Това е от „Гондолиър“, броят е от 28 март 1927. Самата информация намерих в мрежата. Джак Кантори се обади в редакцията, помоли ги да направят копие и да ми го изпратят по факса. Впрочем, този Джак е истинско съкровище.

— Няма две мнения — отвърнах и се вгледах в снимката. — Кои са тези девойчета? Не, не ми казвай. Вдясно от Джон е Мария, а вляво — Хана.

— Получаваш шестица. Хана е тази с големите гърди. През двайсет и седма е била на четиринайсет.

В продължение на няколко секунди мълчаливо се взирахме в листа хартия. Разпечатката на файл, получен по електронната поща, би изглеждал по-добре. Вертикалните черни линии дразниха и някои букви бяха размазани, ала заглавието се виждаше достатъчно ясно: „БУРЯ РАЗКРИВА СЪКРОВИЩА ПРЕД ГМУРКАЧ-ЛЮБИТЕЛ“. Самата фотография бе в добро състояние. Видях, че косата на Джон е оредяла, но пък мустаците му бяха доста по-дълги — като на морж. Банският му костюм си беше същият, обаче явно му бе отеснял… дори ми се стори, че се е сцепил под едната му мишница, ала можеше и да греша — все пак изображението не беше толкова ясно. Джон Истлейк определено бе загладил косъма между 1925 и 1927 (ако беше актьор, щеше да се наложи да се откаже от десертите и да ходи по-често на фитнес, за да запази професията си). Момичетата до него не излъчваха сексапила на най-голямата си сестра (погледнеш ли Адриана, изпитваш желание да си легнеш с нея, погледнеш ли сестрите й, започваш да се питаш дали са си написали домашното), но изглеждаха по детски симпатични и много развълнувани.

И как да не са развълнувани, когато на пясъка пред тях лежаха съкровища?

— Не виждам какво е извадил — оплаках се. — Много е замъглено.

— В чекмеджето има лупа, но ще ти спестя усилията. — Уайърман взе химикалката и посочи с върха й. — Това е шишенце от лекарство, а това — патрон за пушка… така поне е казал Истлейк на репортера. Мария е сложила ръката си върху ботуш… или онова, което е останало от ботуша. До ботуша има…

— Очила — прекъснах го. — И… нещо като огърлица?

— Според статията е гривна. Не знам. Мога да се закълна, че е от метал и е покрита я с ръжда, я с мръсотия… Най-голямото момиче обаче определено държи обица.

Набързо прочетох статията. Освен находките на снимката Истлейк бил намерил кухненски прибори… четири чаши в „италиански стил“ (по думите му)… пиростия… сандъче с разни принадлежности (каквото и да означава това)… и множество гвоздеи. Плюс половината от порцеланова кукла, която липсваше на снимката. В материала се казваше, че Истлейк се гмуркал от петнайсет години сред рифовете на запад от Дума. Понякога за риболов, но по-често за да се любува на подводния свят. Споделил пред журналиста, че бил виждал всевъзможни боклуци, но нищо, което да привлече вниманието му (поне досега). Според Джон „Алис“ (точно така я бе нарекъл) предизвикала огромни вълни, които разместили пясъците между рифовете и острова и разкрили съкровището.

— Не споменава за корабокрушение — промърморих.

— Защото не е имало кораб — обясни Уайърман. — Не открил останки от плавателен съд — нито той, нито десетките мъже, които му помагали в търсенето на близначките. Само отделни вещи. Ако е имало кораб, са щели да го намерят. На югозапад от Дума до риф Кит дълбочината не надхвърля шест-седем метра. Водата и сега е бистра, но през онези дни е била прозрачна като кристал.

— Някакви хипотези как находката се е озовала тук?

— Естествено. В една от теориите се споменава потъващ ветроход, който се е взривил преди двеста или триста години. А може и самите моряци да са изхвърлили зад борда едно-друго в стремежа си да задържат кораба над водата. След бурята са запушили пробойните и са продължили плаването. Това обяснява защо Истлейк е намерил цял куп предмети, но нищо ценно. Вероятно съкровищата са останали на кораба.

— И рифа не е пробил кила на ветрохода, експлодирал тук през осемнайсети век? Или даже през седемнайсети?

Уайърман вдигна рамене.

— Крис казва, че никой не може да каже какъв е бил риф Кит преди сто и петдесет години, какво остава за повече…

Вгледах се в наредените на пясъка находки. В усмихнатите дъщери. В усмихнатия баща, който съвсем скоро трябваше да си купи нов бански костюм. И внезапно реших, че не е спял с бавачката. Не. Всяка любовница би му казала, че не бива да се снима за вестника в такива дрипи. Тя щеше да прояви достатъчно такт при обяснението; аз обаче виждах истинската причина след всички тези години, въпреки не до там възстановено зрение на дясното си око. Просто беше напълнял. Обаче нито той го виждаше, нито децата му. Любящите очи не забелязват такива подробности.

Беше напълнял. Ала имаше и още нещо, нали? Някое А, което непременно изискваше Б.

— Изненадан съм, че изобщо е разказал за откритието си — подхвърлих. — Ако днес се случи нещо подобно и Шести канал го разтръби, половината население на Флорида ще се юрне тук с моторници и металотърсачи с надеждата да открие златни кюлчета и дублони.

— Така е, но не забравяй, че това е била съвсем друга Флорида — отвърна Уайърман и аз си спомних, че бях чул същите думи от устата на Мери Айър. — Джон Истлейк е бил богат човек, а Дума Ки — неговият частен резерват. Освен това не са намерили нито дублони, нито златни кюлчета — само старинни предмети, които едва ли биха заинтригували някого. В продължение на седмици се гмуркал за тези предмети, разпилени по дъното на залива. Шанингтън ми каза, че при отлив можеш да ги достигнеш и без леководолазен екип. Със сигурност е искал да открие нещо ценно — фактът, че си богат, не те имунизира срещу желанието да намериш съкровище.

— И аз така мисля.

— Вероятно бавачката е била с него, когато е изследвал дъното в търсене на съкровищата. И трите момиченца, които са били в къщата — близначките и Елизабет. Мария и Хана са се върнали в училището в Брейдънтън, а най-голямата е избягала в Атланта. Вероятно Истлейк и децата му са си устройвали пикници на брега.

— Често и? — Вече си представях къде и как се е случвало.

— Да. Може би всеки ден, когато са попадали на богата плячка. Отъпкали са пътека от къщата до мястото, известно като Сенчестия бряг. Било е на почти километър от „Гнездото“.

— Пътека, по която две жадни за приключения малки момиченца биха могли да тръгнат самички…

— И един ден са го направили. За всеобща скръб. — Той прибра снимките в папката. — Тук има история, muchacho… Предполагам, че е по-интересна от това как едно малко момиченце се е задавило със стъклено топче, но трагедията винаги е трагедия, а в същината си всички трагедии са нелепи. „Сън в лятна нощ“ е сто пъти по-велика от „Хамлет“. Всеки глупак с нормални дробове, чиито ръце не треперят, може да построи къщичка от карти и да я събори с едно духване, но само геният може да накара хората да се смеят.

Той потъна в размисъл, после продължи:

— Ето какво се е случило според мен. Един априлски следобед през 1927 година, когато Теси и Лора трябвало да са в креватчетата си, те тайно излезли от къщата и минали по пътечката, за да търсят съкровища на Сенчестия бряг. Вероятно са искали да влязат във водата само до колене, както им разрешавали — една от вестникарските статии цитира Джон Истлейк, който сам го казва, а Адриана го поддържа.

— Омъжената дъщеря, която се завърнала.

— Точно така. Двамата със съпруга й дошли за ден-два преди официалното приключване на издирването. Така ми каза Шанингтън. Така или иначе, навярно едното момиченце видяло на дъното нещо блестящо и нагазило по-навътре. Там обаче било по-дълбоко и то започнало да се дави…

— И другата сестра се хвърлила да спасява близначката си. — Да, виждах го съвсем ясно. Само че вместо момиченцата Истлейк видях малките Лин и Илзе. В продължение на три-четири години бяха неразделни.

Уайърман кимна.

— И течение ги завлякло. Няма как да е било другояче, amigo, и затова не са открити телата им. Водата ги е отнесла далеч-далеч в caldo largo.

Преди да успея да кажа каквото и да било, в съзнанието ми нахлу романтичната, но изпълнена с мощ картина на Уинслоу Хоумър^[1] „Подводно течение“.

В този миг интеркомът на стената внезапно забръмча и двамата се сепнахме. Уайърман рязко се обърна, ръката му закачи папката и я събори на пода. Ксерокопията и факсовете се разпиляха.

— Господи Уайърман! — Беше Ан-Мари Уислър. — Господин Уайърман, тук ли сте?

— Да — отвърна той.

— Господин Уайърман? — Сестрата явно беше превъзбудена. После добави, сякаш на себе си: — Господи, къде сте?

— Шибаният бутон — измърмори събеседникът ми и се втурна към апарата на стената. Натисна бутона и извика: — Тук съм. Какво има? Да не е паднала?

— Не! — възкликна Ан-Мари. — Събуди се! Будна е и е на себе си! Пита за вас! Ще дойдете ли?

— Веднага. — Уайърман се обърна към мен с грейнало лица. — Чу ли, Едгар? Да тръгваме! — Той се спря. — Какво гледаш.

— Това — казах гледайки двете снимки на Джон Истлейк по бански — на едната бе заобиколен от всичките си дъщери, а на другата (направена две години по-късно) от двете му страни стояха само Мария и Хана.

— Остави ги сега… не чу ли? Госпожица Истлейк се завърна! — И той се спусна към вратата. Сложих папката на масата и го последвах. Бях намерил връзката между двете снимки, но само защото през последните месеци бях усъвършенствал умението си да виждам.

— Уайърман! — извиках. Той вече бе прекосил коридора и тъкмо преполовяваше стълбите. Аз се тътрех подире му с цялата бързина, на която бях способен, но разстоянието помежду ни се увеличаваше. Той се спря и ме изчака, но усещах, че няма търпение да продължи нагоре. — Кой му е казал за съкровището?

— На Истлейк ли? Предполагам, сам го е намерил. Нали подводното плуване му е било хоби…

— Съмнявам се… От снимката си личи, че отдавна не е обличал банския си костюм. В началото на двайсетте може да е бил страстен гмуркач, но някъде около 1925 си е намерил друго хоби — обилното хапване. Така че кой му е казал?

Ан-Мари се появи зад една врата в края на коридора. Лицето й бе озарено от такава усмивка, че изглеждаше не на четирийсет, а на двайсет и пет.

— Влизайте. Това е просто невероятно…

— Още ли е на себе си?

— Още — достигна до нас дрезгавият глас на Елизабет. — Влез, Уайърман, и ми позволи да видя лицето ти, докато още мога да го разпозная.